Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (11)

11

Робърт прекара вторник вечерта над чертежите си — искаше да представи на завода една цилиндрообразна част, все още безименна, във вид, готов за производство. В завода имаха отливка на подобна част, която всъщност бе обикновен елемент от трансмисията на всеки хеликоптер. Тъй като една отливка струваше скъпо, мистър Джафи — шефът на Робърт, и мистър Джерард — президентът на компанията, му възложиха да проектира елемента по такъв начин, че при производството му да се използува съществуващата отливка, макар функциите на двете цилиндрични части да бяха съвършено различни. Идеята на Робърт, ако можеше да я осъществи, предвиждаше премахването на две и съчетаването на три части в една, като по този начин се спестяваха разходите за две отливки, само че Джерард не бе проявил особен ентусиазъм. Нямаше да похарчат толкова пари за нова отливка просто за да я изпробват. Или може би изпитваха уменията му, искаха да видят дали ще се справи. Отношението им го дразнеше. Но в задачата имаше предизвикателство също като в игра или ребус и Робърт чувствуваше, че с малко упорство щеше да я разреши. Всеки път сравняваше чертежите си с тези на отливката за трансмисията и всеки път стигаше до задънена улица в предната част. Всъщност какво го интересуваше? Имаше ли някакво значение дали хеликоптерите на самолетостроителното предприятие „Лангли“ ще станат по-съвършени? Или дали ще му повишат заплатата? Не. Просто онзи ден, докато наблюдаваше разреза на една част на хеликоптер, му бе хрумнала идеята. „В теб няма капчица амбиция“ — звучеше в ушите му гласът на Ники. Несъмнено беше права. Решението да стане конструктор дойде ей така, в последната година от следването. Инженерството, което завърши, му даваше възможност да избира между цял куп други специалности. Не изпитваше никакво страстно влечение. Вероятно това бе недостатък, слабост. Може би някой ден ще изпита страстно влечение към нещо и ще трябва да учи години, за да го усвои. Нямаше да е първият, комуто ще се случи да открие призванието си или поне областта, в която иска да се развива, след като е прехвърлил тридесетте.

Телефонът иззвъня и Робърт вдигна глава, премигна с очи и погледна часовника си. Десет и тридесет и пет. Сигурно е Джени, обажда се, за да му пожелае лека нощ, помисли си той. Не бе говорил с нея цяла вечер.

— Ало?

— Криеш си телефона, така ли, миличък? — каза гласът ма Ники.

— Ммм… Как го намери?

— Грег ми го даде, представи си. Той пък го взел от телефонистката, на която казал, че имал да ти предаде нещо спешно, по-точно за болната ти майка. — Ники се засмя. — Защо се опитваш да пазиш номера си в тайна, след като няма да успееш? Какво си въобразяваш, че си някаква важна особа?

— Ники, в момента работя. Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Имам, да. Обаждам ти се, за да ти дам един съвет — каза тя и последните й думи прозвучаха заплашително. — Мистър Уинкуп ти е много ядосан и аз го разбирам. Да му откраднеш приятелката, не — годеницата! Доколкото разбрах, тя може да ти бъде дъщеря.

— Ники, престани, моля те!

— Казвам ти го за твое добро — каза Ники нравоучително и с гневна нотка в гласа. — Мистър Уинкуп е човек, който не се шегува. По-добре се откажи от момичето, преди да е станало късно. Чувам, че спиш с нея. Господи! — възкликна тя с отвращение.

— Слушай, Ники, с теб вече не сме женени. Или си забравила? Какво правя, си е лично моя работа и ти не можеш…

— Просто исках да те предупредя. Моят съвет е да се откажеш от момичето, преди да е станало много късно.

— И какво искаш да кажеш с това „много късно“?

Тя се изсмя.

— Искам да кажа, че когато разбереш, вече ще бъде много късно. Схващаш ли? Искам да кажа, гледай си здравето.

Сега беше ред на Робърт да се изсмее.

— Много интересно.

— Какъв си глупак! Идиот такъв!

— Лека нощ, Ники. — Изчака за момент и тъй като тя не каза нищо, затвори телефона.

Върна се при писалището и седна, но чертежите му се виждаха размазани. По дяволите, няма да обръща внимание. Ако не е Джени, ще е друго момиче, всяко момиче, с което се сближи. Ники ще намери начин да разбере, ще намери достатъчно време и сили да му звъни непрекъснато и да го дразни. Хвърли молива и стана.

Продължаваше да мисли за това дори и когато си легна. Разбира се, че Грег й е дал телефона, нямаше смисъл да пита откъде го е взела. Учуди се само, че не го беше открила сама още преди няколко седмици, така както бе открила телефона му в жилищната кооперация „Камелот“. Жалко, че новият й брак не я ангажираше достатъчно, не я караше да се чувствува достатъчно доволна. Беше се омъжила за Ралф преди около месец. Робърт прочете съобщението в едно неделно издание на „Ню Йорк Таймс“. Бяха сключили брак в семейната църква на Ралф някъде в северната част на щата Ню Йорк и Робърт се бе изненадал, че човек като Ралф Юрген, който работи в рекламата, могъл да прояви толкова сантименталност. Но в края на краищата не може да каже, че познава Ралф добре. На два или три пъти го беше виждал в апартамента и на няколко пъти, когато Ралф търсеше Ники, бе говорил с него по телефона, но в тези случаи се бяха държали любезно един с друг, нищо повече.

Телефонът звънна отново и Робърт стана намръщен от леглото.

— Здравей, Робърт — каза Джени. — Искаш ли да се запознаеш с моите приятели Тесърови в сряда? Мисля да ги поканя на вечеря. Много приятни хора. Ще дойдеш ли? — Джени изрече поканата си гладко и наведнъж, сякаш бе репетирала. Робърт присви очи.

— Джени, не съм сигурен, че ще мога в сряда. Цилиндърът нещо не се получава. Мисля, че ще е по-добре да си стоя вкъщи тази седмица.

— Тогава в петък. И за тях ще е по-удобно в петък, защото…

— Добре, в петък.

— Към седем? Знам, че в момента работиш, затова няма да те задържам повече. Лека нощ, Робърт.

Запозна се с Тесърови в петък. Дик Тесър беше около тридесетгодишен, висок, строен, с черна коса и гъсти черни мустаци. Работел като предприемач. Жена му, Наоми, беше дребна и руса, много приказлива и весела. И двамата проявяваха родителска загриженост към проблемите на Джени. Робърт усети, че го харесват и „одобряват“ за приятел на Джени несъмнено в резултат на онова, което тя им бе разказвала за него, тъй като самият той беше доста мълчалив тази вечер. След няколко учтиви въпроса кой какво работи разговорът премина върху спуканите от студа тръби на Тесърови и трите им деца.

— Грег ни се обади на няколко пъти, след като с теб се видяхме — обърна се Дик Тесър към Джени, докато пиеха кафе в хола.

— Така ли? — каза Джени.

— Дик, защо трябва да говорим за това? — намеси се Наоми.

— Аз мисля, че моментът е много подходящ, понеже вече се запознахме с мистър Форестър. Грег винаги говори за вас като за мистър Форестър — обърна се Дик към Робърт със сериозен тон. Беше пийнал повечко тази вечер.

— Грег е настроен скандалджийски — каза Наоми, сви рамене и се усмихна на Робърт. — Това е обяснимо.

— Съжалявам, че занимава и вас с тази история — извини се Джени.

— Иска да упражним влиянието си върху теб — продължи Дик. — Изглежда, смята, че ти си кукличка на конци. Конци, които ние с жена ми държим. Обади ни се три или четири пъти, нали, мила?

— Да, но да не му обръщаме повече внимание, отколкото заслужава, Дик. — Тя го погледна с присвити очи, за да го накара да млъкне, но Дик не разбра знака.

— Нямам високо мнение за хора — продължи Дик, — които се опитват да изместят съперниците си, като злословят срещу тях. Може би Грег си въобразява, че е кой знае какво? Той е най-обикновен младеж, а и работата му не е нищо особено. И завижда, разбира се. Сигурно защото мистър Форестър има по-хубава работа.

Наоми се засмя.

— О, не мисля, че е заради работата!

Робърт гледаше в пода, искаше му се да сменят темата. Явно беше, че и Джени се чувствува неудобно.

— Аз съм виновна. Не трябваше да обещавам нищо на Грег — каза Джени. — Трябваше да предвидя.

— Кой може да предвиди какво ще се случи, мила моя? — каза Наоми. — Всеки може да сбърка.

— Грег трябва да си намери едно добро момиче, може би някоя продавачка в дрогерия…

— Е, хайде, Дик — прекъсна го Наоми. — Спомням си, че когато Джени харесваше Грег, ти смяташе, че той е много симпатичен младеж, и недей сега да го изкарваш толкова черен.

— Добре, добре, но ти знаеш, че Грег ми каза нещо, от което ми стана много неприятно. — Дик погледна жена си със строгия израз на пийнал човек.

— Какво ти каза? — попита Джени.

— Дик, много те моля — обади се жена му.

— Разказа ми как около къщата ти се въртял някакъв човек — обърна се Дик към Джени. — Как отвън се чували странни шумове и как те престанали, след като си се запознала с мистър Форестър. Изводът на Грег е, че този човек е бил мистър Форестър. — Дик очакваше ефекта от думите си с намръщено лице.

Ефектът беше три секунди мълчание, след което Джени каза:

— Това просто не е вярно.

— И ние така си помислихме, мила — каза Наоми.

Дик наблюдаваше Робърт.

— В подкрепа на извода си Грег ми каза, че бил говорил с бившата жена на мистър Форестър в Ню Йорк — сега Дик говореше на Джени, — а тя твърдяла, че мистър Форестър е готов за лудницата.

Чашата на Джени изтрака върху чинийката и за малко не падна на пода. Джени се изправи.

— Това просто не е вярно, Дик, и не виждам защо го повтаряш.

Дик я погледна учудено.

— Извинявай, Джени, не исках да те разстройвам. Казах го, защото… защото…

— Мисля, че говори достатъчно тази вечер, Дик — сряза го Наоми.

Робърт обаче забеляза, че и тя остана учудена от реакцията на Джени. Чу как Джени си пое дълбоко въздух, сякаш беше готова да се разплаче.

— Защото — продължи Дик — исках ти и твоят приятел Робърт да го знаете, Джени. Опасно е, когато такива слухове се разпространяват в малко градче, чиито жители при това са толкова любопитни и приказливи. И второ, защото… искам да кажа, че трябва само да погледнеш мистър Форестър, за да разбереш, че той не е човек, който би дебнал около чужди къщи, още по-малко може да се каже, че е готов за лудницата.

— Аз мисля, че можеше да запазиш второто за себе си — каза жена му. — Какъв е смисълът да повтаряме онова, което е очевидно?

Дик Тесър погледна жена си, разтегли устата си в измъчена усмивка, изсумтя:

— Добре де! — И се сви във фотьойла си.

— Джени е третото момиче, което зарязва Грег, Робърт — каза Наоми, — така че не е трудно да се разбере защо е толкова сърдит. Познавах едно от другите момичета във Филаделфия. Тя разправяше, че никога не била давала особени надежди на Грег и въпреки това той побеснял, когато се омъжила за друг.

Робърт вдигна очи към нея, после прикова поглед в кафето.

— Съжалявам, че се получи такава бъркотия — промърмори той. Усети върху себе си продължителния поглед на Наоми, също и на Дик. Какво очакваха от него? Да се засмее? Да направи шеговита забележка? Чудеше се дали с присъщата си непринуденост Джени не им е казала в момент на въодушевление, че двамата с Робърт са се сгодили или най-малкото са на път да го сторят.

След известна пауза Джени попита:

— Иска ли някой още кафе?

— Мисля, че мъжът ми има нужда още от една чаша — каза Наоми.

Двамата с Дик останаха само двадесет минути след кафето, но сега нещата минаха много по-гладко. Тесърови разказаха няколко весели истории за един холандски фермер, който живеел малко по-надолу от тях и чийто единствен източник на препитание била разменната търговия. Робърт имаше чувството, че си тръгнаха толкова рано, за да могат двамата с Джени да останат известно време сами.

— Намерих ти таблетките за сън — каза Джени. — Ще отида горе да ги взема.

Робърт крачеше из хола и пушеше. На полицата под грамофона видя бяло плетиво, навито на руло, от което стърчаха игли. Виждаха се плетеници. Джени бе започнала пуловера, който бе казала, че иска да му изплете. Робърт се усмихна леко — беше трогнат, трогнат от труда, който тя щеше да вложи, когато нямаше да бъде с него.

— Заповядай. Таблетките са от по деветдесет милиграма. Много ли са силни?

Робърт се усмихна.

— Мисля, че по-силни няма. Ще пия по половин таблетка. — Взе шишенцето с червени таблетки от ръката й. — Радвам се, че ми ги намери. Много ти благодаря, Джени. Колко ти дължа?

— Нищо, моля ти се.

Очакваше го. Извади портфейла си.

— Настоявам. Ето ти пет. Стигат ли?

— А, не, пет няма да взема.

Той се приближи до нея, направи жест, сякаш искаше да пусне банкнотата в прибраната й ръка, ръката й се протегна напред, задържа неговата за минута, след това той я отдръпна. Тя срамежливо остави банкнотата на масичката.

— Как ти се сториха Тесърови?

— Мисля, че са много симпатични.

— Винаги се посдърпват, когато Дик си пийне. Харесаха те. И двамата ми го казаха, но когато ти не чуваше.

Робърт не отговори.

— Мога ли да ги доведа у теб някой ден?

— Защо не?

— Няма ли да седнеш?

— Мисля, че трябва да тръгвам. Вечерята бе чудесна.

Баналният му комплимент я зарадва.

— Нова рецепта за приготвяне на телешко месо. Скоро я научих.

Той взе палтото си от кухненския килер.

— Кога ще се видим? — попита тя. — Утре вечер?

Каза го така, сякаш правеше голяма жертва, като не настояваше да се видят следващия ден, събота.

— Джак Нилсън ме покани у тях — отговори той и видя как лицето й посърна. Знаеше какво се върти в главата й — защо не е попитал Нилсънови дали, може да отиде с нея?

— Бих искала да се запозная с тях някой път — каза тя.

— Ще се запознаеш. Някоя вечер ще ги поканя вкъщи. Ще ти се обадя утре, Джени. — Неизвестно защо и как, беше хванал дясната й ръка. Стисна я набързо и се измъкна през вратата.

Следващата седмица Робърт покани Нилсънови на вечеря и Джени приготви агнешко бутче. Вечерта мина добре, Нилсънови харесаха Джени, явно се радваха, че Робърт си е намерил „приятелка“, и беше ясно, че отсега нататък ще го канят на гости с нея. Робърт се държеше малко безразлично с Джени — така се бе държал по време на вечерята с Тесърови, така се държеше и когато двамата бяха сами. Сигурен беше обаче, че влюбените погледи, които Джени му отправяше, са направили на Нилсънови по-силно впечатление от неговото държание и те по всяка вероятност са предположили, че той е не по-малко влюбен в нея. Когато се видя с Джак Нилсън в завода, Робърт даде да се разбере, че между него и Джени няма интимни отношения, и каза, че са се виждали два или три пъти.

Тази седмица Робърт разреши проблема с цилиндровата част и представи чертежите си на мистър Джафи, който насрочи съвещание с инженерите от производството за петък. Бавно, но сигурно авторитетът на Робърт в самолетостроителното предприятие „Лангли“ растеше и той беше убеден, че в скоро време ще получи предложение от най-големия завод на предприятието във Филаделфия. По този начин щеше да избегне по-нататъшни усложнения с Джени просто защото щеше да бъде далеч от нея. Филаделфия беше на два часа път с кола и макар и да не беше изключено да си останат приятели, нямаше да се виждат толкова често. „Приятели“ обаче не беше най-точната дума, що се отнасяше до Джени; Робърт допускаше, че след заминаването му тя ще преживее известен период на самота, съжаление и огорчение и бе напълно възможно да поиска да скъса всякакви отношения с него. Тъй като очакваше всичко това, Робърт започна да се държи още по-предпазливо с нея. Нямаше повече целувки, нямаше докосване на ръце.

Джени не се разсърди, когато Робърт й каза за Филаделфия. Вече не изявяваше желание дори да преспива у Робърт, когато се заседяваха до късно. Изглеждаше доволна, че се виждат два пъти седмично. Робърт обаче усещаше, че по-редките срещи само задълбочават чувствата й. Джени сякаш се наслаждаваше на всяка минута, прекарана с него, и веднъж след една съвсем обикновена или по-точно необикновено лоша вечеря в Ритърсвил тя изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Ако в кафето имаше отрова и тя беше сложена от теб, мисля, че щях да го изпия.

За момент Робърт я погледна слисано, сетне се усмихна.

— Според мен то и без това е доста отровно.

Джени не се усмихна.

— Толкова съм щастлива с теб. Смъртта е продължение, ако умреш щастлив. Не е край.

Робърт се завъртя неспокойно на стола. Не искаше да отмине думите й с шеговита забележка, но не можеше и да измисли нещо, което да е подобаващо сериозно. Мълчанието, което последва, беше ужасно и ненужно.

— Джени, защо трябва да си говорим за смъртта? Искам да кажа, ти ми разказа как е трябвало да преодолееш ужаса си от нея. Може би аз не съм преодолял своя. Може би за мен тази тема е все още потискаща.

— Съжалявам, Робърт.

— Не е нужно да съжаляваш. Но е направо смешно, толкова си млада, а говориш толкова често за смъртта. Всички това ни чака, но не толкова скоро. Поне нас. — Съжали, задето бе казал „нас“, и отмести поглед от очите й.

— Съжалявам, но не защото говорих за смъртта, а защото ти се чувствуваш потиснат. Но аз те разбирам. За да преодолееш това чувство, известно време трябва да поживееш в близост до нея. Тя не е много по-различна от съня. Байрон го е казал. Според него смъртта е сестра на съня.

Робърт въздъхна.

На втори май Робърт получи писмо от Ърнест Гънароут, президентът на „Аробрит“ — така се казваше компанията във Филаделфия, чийто клон бе самолетостроителното предприятие „Лангли“. Канеха го да постъпи на работа в конструкторския отдел. Робърт реши да замине на първи юни, като междувременно щеше да се опита да даде под наем къщата до изтичането на договора му със собственика. Искаше да подари нещо на Джени — огърлица или брошка, — преди да замине, и започна да обикаля посредствените бижутерийни магазини на Ритърсвил и Лангли. Беше сигурен, че на сбогуване Джени ще му подари белия пуловер.