Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (22)

22

— Добро утро — каза докторът усмихнат. Беше застанал прав, по риза, в едно квадратче слънчева светлина близо до канапето. — Добре ли спахте?

Робърт се огледа. Нямаше му часовника. Лявата му ръка пулсираше.

— Часовникът ви е на масата. Сега е осем и тридесет и пет — каза докторът. — Докато спяхте, на два пъти ви търсиха по телефона. Позволих си да го вдигна. Единия път се обади Вик Макбейн от Ню Йорк. Бил звънял късно снощи и говорил с някакво много невъзпитано ченге. Доста си поприказвахме. Казах му, че съм вашият лекар, че съм останал при вас и че вече сте добре.

— Благодаря ви. — Робърт премигна. Все още му се виеше свят. Видя, че килимът е навит в единия край на стаята, и смътно си спомни, че предишната вечер го беше накапал с кръв, докато се обаждаше на полицията. Робърт понечи да стане, за да се измие.

— Добре е да изпиете чаша кафе, преди да станете — каза дребничкият доктор и отиде в кухнята. — Току-що го сварих. Позволих си да използувам и самобръсначката ви. Надявам се, че нямате нищо против. Мляко или захар?

— Не, благодаря — каза Робърт.

Докторът се върна с кафето.

Робърт се опита да си спомни името му. Нан? Не, Нот. Точно така.

— На два пъти са ме търсили, така ли, доктор Нот?

— Да. Втория път — беше преди няколко минути — се обади Джак… Нелсън, ако не се лъжа. Каза, че ще дойде тази сутрин. Тоест всеки момент.

Докато пиеше кафето, Робърт се загледа в кръглото и излъчващо щастие лице на доктора. Не можеше да разбере неговата веселост, доброто му настроение и доброжелателност. Подобно на топлото слънце, лицето му привличаше отново и отново погледа на Робърт.

— Исках да остана, за да следя по-отблизо състоянието ви — каза доктор Нот, — а и да ви помогна с нещо, ако имате нужда. — Да ви бъда лявата ръка, така да се каже — Засмя се. — Нямам други пациенти до три часа следобед, а и те… — Сви рамене Робърт бавно се разсънваше. Спомни си, че майка му ще му се обади в десет. Ръката не го болеше много силно и той се чудеше дали ще издържи зад волана до Ню Мексико. Днес беше петък. Утре следобед пристигаше зъболекарят и щеше да се произнесе веднага — или поне така се смяташе — върху самоличността на трупа. Изведнъж Робърт си спомни, че нощес бе сънувал брат Смърт. Не беше ли по-различен от друг път? Лицето на брат Смърт нямаше обичайния си ведър и здрав вид. Този път беше зелено. Може би и отвратителният труп се беше появил в съня му положен върху масата, на която седеше брат Смърт. Образът на трупа — тази почти безплътна, безцветна, но все още запазила човешкия си вид маса — беше толкова жив в съзнанието му и занимаваше толкова упорито мислите му, че Робърт не можеше да каже дали действително го беше сънувал, или не.

— Доста говорихте насън — каза доктор Нот и Робърт изпита чувство за вина, което, подобно на физическа болка, разтърси цялото му тяло.

— Предполагам, за смъртта — каза Робърт.

— Да, да, точно така — отговори докторът както винаги с приветлив глас. — Казахте или по-точно попитахте: „Брат Смърт?“ И след това: „Здравейте.“ Гласът ви не звучеше уплашено. Искам да кажа, не приличаше на кошмар. Според мен.

— Да, често сънувам този сън — каза Робърт и го разказа набързо на доктора. — Но смъртта не ме привлича толкова силно, колкото може би ви се е сторило.

— Разбирам. — Докторът закрачи към камината.

Изведнъж Робърт се почувствува неловко, като си спомни прощалната бележка на Джени, която докторът сигурно бе прочел във вестниците. Спомни си също така, че съпругата на доктора бе починала преди десет дни.

Докторът се обърна и го погледна с живите си сини очи.

— Смъртта е съвсем нормално нещо, също както и раждането. Хората не искат да я приемат. По-точно ние не искаме. Не мога да кажа, че египтяните например са имали същото отношение към нея.

— Но за всяко нещо си има време, нали така? — рече Робърт. — А младостта не бива да бъде спохождана от смъртта. Не е чудно, че младите се боят от нея. Виждал съм възрастни хора да я приемат. Това е друго. — Робърт погледна доктора. — Надявам се, че не съм казал нищо за Джени.

— За Джени? Не, мисля, че не. Бях задрямал в креслото. Не мога да кажа, че съм чул всяка дума. Джени е момичето, което се самоуби, нали така?

— Да.

— Момичето на Уинкуп.

Робърт бе станал и сега седеше на канапето.

— Щяхте ли да се ожените за нея?

— Не — отговори Робърт. — За съжаление тя се влюби в мен.

— И вие… вие я отблъснахте?

— Казах й, че… не знам дали някога ще мога да я обикна. И тя… тя се самоуби във вторник вечерта. На няколко пъти ми беше споменала, че смъртта не я плаши. Била преживяла смъртта на малкия си брат, който починал от менингит. Това я разстроило — за известно време, — но се съвзела, защото се научила да приема смъртта. Точно тази дума употребяваше — „приемам“. Плашех се, когато я слушах да говори така. И след това… се самоуби, без да има сериозна причина. Предполагам, че сте го прочели във вестниците. Публикуваха бележката, която остави. Пишеше, че за нея съм символизирал смъртта. — Робърт погледна доктора право в очите — беше му интересно да разбере какво си мисли, без да знае всички факти и дребни подробности, макар да е следил историята във вестниците. — Тя беше влюбена в смъртта, така да се каже. Затова и се влюби в мен.

За момент докторът го погледна подозрително, после отново се усмихна.

— Този случай определено е изисквал намесата на психиатър. Искам да кажа, за момичето. Да, четох във вестниците. Още снощи си спомних. Докато пътувахме насам с полицията, си спомних историята. Помислих си: никому няма да е леко, ако изпадне в такова положение. Целта на много самоубийства е да накараш някого да се почувствува гузен и виновен. Може би сте скъсали неочаквано с нея или…

— Не. — Робърт се намръщи. — Първо, нищо не съм й обещавал, между нас нямаше нищо… и все пак имаше. Никога не съм разбирал това момиче, защото никога не съм допускал възможността тя да се самоубие. Може би не съм се постарал достатъчно да я разбера, а може би нямаше да успея, дори да се бях опитал. Но всичко това остави у мен ужасното чувство на съжаление, а и на срам, че съм объркал нещо. Един човешки живот. — Робърт видя как докторът кимна енергично на два пъти и се уплаши, че думите му са останали неразбрани, че не се е изразил достатъчно ясно. Робърт се изправи, за момент се олюля, но успя да остави чашата с чинийката на масичката и отиде в банята както беше по чорапи.

Искаше да вземе душ, но щеше да намокри превръзката, а не биваше да затруднява доктора да прави нова; затова се изтри с една малка кърпа над мивката и се избръсна — набързо и немного внимателно. Чувствуваше се отпаднал.

— Докторе, ще ми дадете ли някакво хапче? — попита той, когато излезе от банята. Отвори единия куфар, за да извади чиста риза. След това всичко около него започна да се разпада на сиви точици. Докторът го беше хванал за дясната ръка и го дърпаше обратно към канапето. — За ободряване — успя да изрече Робърт. — Нищо не ме боли.

— Мога да ви дам хапче, но какъв е смисълът? Трябва да си почивате днес. Имате ли близък човек, който да остане днес при вас?

В ушите на Робърт бучеше толкова силно, че почти не чу какво му каза докторът.

— Никъде няма да ходите днес — каза доктор Нот.

На вратата се почука и докторът отиде да отвори.

— Мистър Нелсън, предполагам каза докторът.

— Нилсън — поправи го Джак. — Приятно ми е. Как е пациентът?

Робърт седеше изправен на края на канапето.

— Благодаря, много съм добре. Искаш ли кафе, Джак?

Джак огледа стаята, преди да отговори, забеляза ъгъла на писалището, отиде към него и го пипна.

— Господи!

— Да, да, пет бяха. Пет куршума — каза доктор Нот и отиде в кухнята.

Джак смръщи черните си вежди.

— Полицията предприе ли нещо този път? Или пак нищо?

— А, не, бяха тук. Дойдоха. И те, и цяла тълпа съседи — каза Робърт.

— Как обичате кафето, мистър Нилсън? — попита докторът.

— С една лъжичка захар — отговори Джак. — Видели ли са някого? Направиха ли нещо?

— Не мога да ти кажа със сигурност, защото загубих съзнание десетина минути след като ме раниха. Когато дойдох в съзнание, къщата беше пълна с хора. — Робърт се засмя. Какво друго да направи, освен да се засмее при вида на дългото, намръщено и озадачено лице на Джак?

Джак взе чашата с кафе от доктора.

— Благодаря ви. Мислиш ли, че е бил Грег?

— Да — отговори Робърт. — Няма ли да седнеш, Джак?

Но Джак, облечен в смачканите си панталони, дебело вълнено сако и ботуши, продължаваше да стои прав с кафето в ръка, от време на време поглеждаше часовника си и по всяка вероятност си мислеше, че след една минута трябва да тръгне обратно за завода.

— Но полицията не може да не е предприела нещо.

— Струва ми се, че мислиш прекалено логично — каза Робърт.

Джак поклати глава.

— Сигурно няма да предприемат нищо, докато не се уверят, че трупът не е на Уинкуп. Така ли е?

— Разпитах Липенхолц за състоянието му — каза доктор Нот. — От неговите думи, дори и от тях, извадих заключението, че трупът е престоял във водата повече от няколко седмици. А Уинкуп е изчезнал след това — не помня точно кога.

Изминали са тринадесет дни, помисли си Робърт, откакто Уинкуп уж е бил бутнат в река Делауер. Джак го гледаше.

— Как ти се стори? Трупът, искам да кажа?

Робърт отпи голяма глътка от горещото кафе, което докторът току-що бе сипал.

— Ами… труп.

— Отивам да изпържа малко яйца — каза докторът и отново се запъти към кухнята.

Джак седна внимателно на канапето близо до Робърт.

— Това значи ли, че в момента не търсят Уинкуп? Извинявай за глупостта ми, но просто нищо не разбирам.

— Ами да, не са се разтърсили — каза Робърт. — И ти съвсем не си глупав, изобщо не се укорявай. Но си напълно прав — не го търсят. Защо да си правят труда?

— А според тях кой е стрелял?

— Това просто не ги интересува — каза Робърт.

От кухнята се чуваше цвъртене на масло в тиган. Докторът се показа на вратата с дървена лъжица в ръка.

— Струва ми се, че мистър Форестър е прав. Не ги интересува. Ще е по-добре, ако се облегнете назад и се отпуснете, мистър Форестър. — Нареди няколко възглавници на стената зад него и Робърт се облегна назад. — Как се чувствувате?

— Добре, но малко особено.

— Снощи загубихте много кръв и затова се чувствувате особено. Трябваше да зашия една артерия — каза докторът весело.

Джак отново погледна часовника си.

— Искаш ли да предам нещо на Джафи, Боб?

— Не, благодаря ти, Джак. Всъщност да, кажи му, че днес няма да дойда на работа. Болен съм. Веднага щом мога, ще си изпратя оставката. Напускам. С мен е свършено. Ето това е.

Джак хвърли поглед към доктора, после отново към Робърт.

— А довечера? Полицията няма ли да…

— Мистър Форестър ще бъде добре дошъл у дома. В Ритърсвил. Там не се случва нищо, освен дето… — докторът потри плешивото си теме — понякога ме вдигат посред нощ, защото някой е получил разстройство. Стар анекдот, но все още е много верен. Ще хапнете ли пържени яйца, мистър Нилсън?

Джак стана.

— Не, благодаря, трябва да тръгвам. Защо не изчакаш с оставката, Боб? Утре зъболекарят ще…

— След онова, което Джафи ми наговори? — попита Робърт.

— Той наговори ли ти нещо?

— Е, не съвсем, но съм убеден, че според него съм виновен, че съм смахнат тип, чието място не е в самолетостроителното предприятие „Лангли“. Това е достатъчно.

— Във Филаделфия няма да работиш за Джафи.

— Нещата са свързани — каза Робърт-. — Дори зъболекарят утре да каже, че трупът не е на Уинкуп, от това Уинкуп няма да се появи и няма да стане автоматически видно, че не съм го убил, нали така? Погледна доктора, който продължаваше да стои на кухненската врата, и му стана приятно, че той го слуша. — Хубаво е да си кажеш това, дето ти е на душата. Много е хубаво — добави Робърт и отново се отпусна върху възглавниците.

— Но не искам да се предаваш — каза Джак и размърда обутите си в ботуши крака.

Робърт не отговори. Дали наистина се предаваше? Чувствуваше се уязвим като кутийка от тънко стъкло. Какво мога да направя, питаше се той и отговорът, който му идваше наум, беше „нищо“.

— В повечето ситуации човек може да направи нещо — каза той, — но и сегашната просто не виждам какво. Гласът му секна истерично и изведнъж той си спомни за Джени. Негова беше вината, че тя се самоуби. Обичаше го, а той така обърка всичко, че тя се самоуби.

Джак го потупа по рамото. Главата на Робърт беше отпусната надолу, а с дясната ръка бе захлупил лицето си. Джак говореше с доктора и докторът казваше със съвсем естествен глас, че Робърт ще дойде с него в къщата му за ден-два, ако е необходимо. Джак записа името на доктора и телефонния му номер. След това Джак си тръгна и докторът сложи на масичката пред Робърт чиния с пържени яйца и препечен хляб, намазан с масло и мармалад.

След като се нахрани, мислите му се поизясниха. Грег можеше да действува безнаказано до утре следобед, когато зъболекарят щеше да съобщи заключението си — вероятно, че трупът не е на Уинкуп, което може би щеше да накара полицията да положи по-големи усилия за издирването му. С други думи, Грег имаше на разположение и тази вечер. Каква ирония обаче, помисли си Робърт, ако зъболекарят каже, че трупът е на Уинкуп, че запазените кътници в горната челюст принадлежат на Грег! Каква шега с него самия, ако се окаже, че това наистина е трупът на Уинкуп!

— Вече сте по-добре — каза доктор Нот. — Личи ви.

— Много по-добре, благодаря ви. Доктор Нот, не би трябвало да идвам у вас тази вечер, но все пак благодаря ви за поканата.

— Защо не? Според мен не би трябвало да оставате тук, в тази усамотена къща, заобиколен от свадливи съседи. Може би предпочитате да отидете у вашия приятел мистър Нилсън? Той каза, че сте добре дошъл у тях.

Робърт поклати глава.

— Не искам да ходя в ничия къща. Имам чувството, че тази вечер пак ще летят куршуми, и защо трябва някой друг да пострада? Най-логично би било да отида или в болница… или в затвор. Стените на затвора са по-дебели.

— Ха-ха — изкиска се докторът, но усмивката му скоро изчезна. — Наистина ли смятате, че Уинкуп, или който е стрелял по вас, ще посмее още един път? — Кръглото и вирнато нагоре лице на доктора сега изглеждаше абсурдно с възпитаността, разумността, логичността и кротостта, които излъчваше. Очевидно не беше свикнал с куршуми, нито пък се бе сблъсквал с хора като Грег.

Робърт се усмихна.

— Няма какво да го спре. Няма да си правя труда да моля за охрана тази вечер. Едва ли ще има някаква полза.

Доктор Нот наведе поглед към земята, след това го премести върху празните чинии и накрая върху Робърт.

— Но тази къща е последното място, където трябва да прекарате нощта, нали така, след като Уинкуп знае, че сте тук. А Ритърсвил е на около седемнадесет мили. Елате с колата си. Гаражът ми е достатъчно голям за две коли. И двамата ще сме на втория етаж. На първия етаж няма нищо освен хол и кухня. — Той се усмихна, отново уверен. — Няма нужда да ви казвам, че и предната, и задната врата имат здрави брави. Това е една от някогашните солидни и здрави къщи. Строена е през хиляда осемстотин осемдесет и седма година. Наследство от баща ми.

— Много любезно от ваша страна — каза Робърт, — но просто няма нужда. Не е речено, че непременно ще остана тук — не знам дали ще остана, или не, но не искам да ходя там, където други хора могат да…

— Вие, изглежда, не разбирате — прекъсна го докторът. — Аз живея в жилищен квартал, най-стария жилищен квартал на Ритърсвил. Наоколо живеят много хора. Не че е претъпкано, съвсем не — всяка къща си има градина, но не е като… като тук — докторът махна с ръка, — където сте много удобен прицел и е много лесно да се скриеш в горичките или в някоя поляна.

Робърт мълчеше и се чудеше как да отклони поканата, та да не прозвучи като най-обикновен и категоричен отказ.

— Защо не се обадите на майка си? Наближава десет.

Робърт й се обади.

Тя го чакаше. Пак настоя Робърт да отиде с тях в Ню Мексико — искаше да знае кога тръгва. Робърт й обясни, че трябва да остане и в събота — тогава ще пристигне зъболекарят, за да направи оглед на трупа, който според полицията е на Уинкуп.

— Не, мамо, според мен не е, но те държат да проверят. Правят разследване, мамо, извършено е престъпление. — Думата „престъпление“, изречена пред нея, му подействува някак успокоително — майка му вярваше толкова силно, че той е абсолютно невинен, по-силно от Джак, от доктора, от него самия. Беше хванал слушалката с дясната си ръка и я държеше до лявото ухо. — Разбира се, мамо, ще ти се обадя в събота или по-добре в неделя, защото тогава ще знам повече… Добре, в неделя преди обяд… Много поздрави на Фил… Дочуване, мамо.

— Как смятахте да пътувате до Ню Мексико? — попита докторът.

— С кола — отговори Робърт машинално и в същия момент се замисли, че майка му ще прочете днешните вестници, ако вече не ги бе прочела. Без съмнение щяха да публикуват враждебните забележки на жители на Лангли, на съседите му, историите за самоубийството, изстрелите и надничането през прозорците — всичко това, събрано в едно цяло, чийто фокус щеше да бъде трупът в моргата на Ритърсвил. Робърт отново се почувствува отпаднал. — Сигурен съм, че в неделя вече ще мога да карам кола. Или пък ще я оставя тук.

— Хм, ако не се преуморявате до неделя — каза докторът, без да сваля поглед от него. — Седнете, мистър Форестър.

Робърт седна.

— Майка ви в Ню Мексико ли живее? — Докторът прибираше четката за зъби и самобръсначката на Робърт от банята.

— Не, живее в Чикаго, но със съпруга си имат вила близо до Албукърк. Нещо като малко ранчо. Когато тях ги няма, там живеят мъж и жена, които се грижат за къщата. — Робърт изпита желание отново да си легне.

— Звучи много приятно. Сигурен съм, че ще се освежите, ако отидете за няколко дни. Вземете това. — Докторът протегна длан.

— Какво е това?

— „Дексамил“. За ободряване, докато стигнем до Ритърсвил. Следобед можете да си почивате.

Няколко минути по-късно Робърт излезе с доктора и го последва с колата си до Ритърсвил.

Къщата, пред която докторът спря, беше наистина солидна и здрава постройка в стар стил. Беше направена сякаш от снежнобяла пяна с изпъкнали еркерни прозорци на първия и втория етаж. Стъклата на прозорците блестяха на слънцето, сякаш бяха току-що измити. В средата на грижливо поддържаната морава растеше плачеща върба, чиито клони леко се полюшваха. Върбата и хортензиите придаваха на къщата по-южняшки и приветлив вид в сравнение с останалите постройки на същата улица. Робърт вкара колата си в другата половина на гаража, който бе в дъното на алеята.

Докторът затвори вратата на гаража.

— Не купих нищо за ядене, защото бях помолил Ана-Луиза да напазарува. Сега ще видим дали го е сторила — каза той и отвори задната врата с един от ключовете на връзката си.

Робърт носеше малък куфар, приготвен с помощта на доктора. Влязоха в голяма правоъгълна кухня с линолеум на черни и бели квадрати и захабена дъска за изцеждане на съдове до мивката. Докторът отвори хладилника, кимна одобрително, погледна в камерата и съобщи, че Ана-Луиза е изпълнила задълженията си.

— Най-напред да ви настаня — каза той и направи на Робърт знак да го последва.

Поведе го през хола, минаха по застлан с килим коридор и се заизкачваха по стълба с масивен излъскан парапет. Всичко в къщата светеше от чистота, но въпреки това се усещаше човешко присъствие и сигурно всяка масичка и столче, всяка картина и украшение, предположи Робърт, са свързани с някаква случка от живота на доктора и жена му, което ги правеше особено скъпи. Робърт само се надяваше, че няма да го настанят в стаята на покойната съпруга или в стаята, където е прекарала болестта си. В този момент докторът отвори една висока врата и каза:

— Това е стаята за гости. — Огледа се. — Да, така като я гледам, става. Трябват й малко цветя, за да е по-уютна, но… — Млъкна, очевидно искаше на Робърт да му хареса и да чуе от него комплимент за хубавата къща.

— Не й трябва нищо повече — каза Робърт. — Прекрасна стая. А и леглото…

Докторът се засмя.

— Пух, колкото и чудно да ви се вижда. Пухено легло. Юрганът е от майката на жена ми. Десенът е имитация на герба на Орегон — вечнозелената махония, известна като Mahonia aqnifolia.

— Наистина ли?

— Симпатични сини гроздчета, нали? Жена ми много обичаше този юрган, затова го сложи в стаята за гости. Такъв човек беше. Предлагам ви да се настаните удобно и аз няма да ви безпокоя няколко часа. Банята е следващата врата вдясно. — Понечи да излезе. — Между другото няма да е зле да поспите следобед, а от дексамила няма да можете да мигнете. Ще ви донеса слабо успокоително, а вие, ако искате, го вземете, ако искате, недейте, но моят съвет е да си облечете пижамата и да си легнете.

Робърт се усмихна.

— Благодаря ви. Първо бих искал да видя вестниците. Ще сляза да ги взема.

— Не, не, аз ще ви ги донеса. Вие стойте тук. — Докторът излезе.

Робърт се огледа с почти невярващ поглед, след това отвори куфара, за да извади пижамата. Докторът почука на вратата, остави вестниците, които беше купил по пътя, на един платнен стол, махна с ръка и отново излезе. Робърт занесе вестниците до леглото и седна, но потъна толкова дълбоко… Накрая седна на пода. Сред вестниците имаше и „Ню Йорк Таймс“ и Робърт взе най-напред него, за да види доколко подробно са отразили случилото се. Чак на седемнадесета страница откри колонка от около петдесет реда, в която се съобщаваше много сдържано, че полицията в Ритърсвил очаква завръщането на зъболекаря на Уинкуп — д-р Томас Макуин, и че в сряда вечерта неизвестно лице е стреляло срещу Робърт Форестър — с когото Уинкуп се е сбил на 21-ви май — в къщата му близо до Лангли. Ставаше дума, разбира се, за куршума, който удари купата за салата. Съвсем различно беше положението в „Куриер“ и „Газет“, които излизаха в Ритърсвил и Лангли. Те съобщаваха за петте изстрела от предишната нощ, след които „двадесетина уплашени съседи се втурнали към къщата на Форестър. Самият Форестър бил ранен в лявата ръка и получил медицинска помощ от доктор Албърт Нот от Ритърсвил. Това е второто нападение срещу Форестър от неизвестно лице или лица, за които се смята, че са приятели на Грегори Уинкуп…“ Нито единият, нито другият вестник допускаше възможността лицето да е самият Уинкуп.

Доктор Нот се върна с чаша вода.

— Какво правите на пода?

Робърт се изправи.

— Реших, че така ще ми е по-удобно да прочета вестниците.

— Ц-ц-ц. — Докторът поклати глава. — Какво да се прави, стара къща. Като се замислиш, няма едно нещо, което да е действително удобно.

Робърт се усмихна и взе от доктора чашата с вода и едно бяло хапче.

— Мисля, че ще го изпия.

— Много добре. Аз ще изляза към три часа. Ако огладнеете, в хладилника има сирене и разни други неща. Ще хапнем нещо по-солидно довечера. — Докторът тръгна към вратата.

— Не искате ли да видите вестниците?

— Да, бих им хвърлил един поглед. Вие свършихте ли с тях?

Робърт ги събра.

— Да. — Подаде ги на доктора. За миг погледите им се срещнаха — докторът го гледаше приветливо и усмихнато, но малката му уста създаваше по-друго впечатление. В израза й имаше нещо напрегнато. Съмнение ли беше това, запита се Робърт, или подозрение? Или следа от собствената му скръб? Или пък просто си въобразяваше, че вижда нещо?

Робърт облече пижамата си, легна и заспа.

Когато се събуди, слънцето светеше право в прозореца му. Беше започнало да залязва. Часовникът му показваше седем без петнадесет. Робърт влезе в банята, изми се и се облече. В коридора дочу шумове от кухнята и подрънкване на лъжица в купа. Робърт не можеше да си представи докторът да готви, въпреки че се бе справил много добре с пържените яйца тази сутрин. Поопипа отново ръката си и я притисна. Почти не почувствува болка. Усети прилив на сила и увереност, затича се надолу по стъпалата, държейки ръката си точно над перилата, и за момент си спомни как тичаше надолу по стълбите в блока на Ники.

Препасал престилка, докторът готвеше.

— Пийнете едно уиски — каза той. — Ако ви се пие, бутилката е там. — Посочи с глава плота до хладилника.

— С удоволствие. А за вас?

— Аз си имам, благодаря. Шери. „Бристъл Крийм“.

Робърт си сипа уиски, след това предложи на доктора да му помогне. Забеляза, че масата в столовата е наредена за двама души. Докторът каза, че нямал нужда от помощ, тъй като вечерята им щяла да бъде съвсем обикновена: пуйка със сос от боровинки, от кулинарния магазин, и макарони със сирене, от камерата на хладилника.

Когато седнаха на масата, докторът извади бутилка испанско шери. Той и жена му много обичали шерито, както и чая. Имал шестнадесет вида китайски чай в кухнята.

— Не можете да си представите колко ми е приятно, че сте тук — каза докторът. Докато вечеряха. Беше разпитал Робърт за работата му и Робърт му бе разказал за книгата с насекомите, която бе привършил наскоро за професор Гумболовски. Трябваше да направи шест или седем рисунки наново, но беше завършил през март.

— Знаете ли, вие сте първият човек, който ми идва на гости след смъртта на жена ми — каза докторът. — Приятелите ми, разбира се, ме канят да излизам с тях, но аз се чувствувам малко неудобно, защото те страшно се стараят. Колкото и да е странно, искаше ми се да поканя старите си приятели на гости, на една хубава вечеря, но се уплаших да не си помислят, че съм полудял, щом като искам да се забавлявам толкова скоро след смъртта на жена ми. Затова не канех гости. Вие сте първият. — Усмихна се доволно, отпи от шерито си и запали малка пура. — А сте съвсем непознат човек. Странно.

Почти същото се случва и след развод, помисли си Робърт. Не можа да отговори нищо, но на доктора това не направи впечатление. „Вие сте първият“ — повтаряше си Робърт. Той, когото съседите му ненавиждаха и искаха да прогонят, който беше виновен за едно самоубийство, който по всяка вероятност беше удавил човек в реката и сега го отричаше. Какво ли всъщност си мислеше докторът за него? И дали изобщо си мислеше нещо, погълнат от собствената си скръб? Не беше ли Робърт един вид дребно развлечение, като телевизионна програма, която докторът беше пуснал, за да се разсее за момент и да забрави, че жена му си е отишла? Сигурно никога нямаше да научи отговорите на тези въпроси — нито тази вечер, нито дори утре или в неделя, когато самоличността на трупа трябваше да стане известна. Струваше му се, че докторът никога не би казал какво мисли, никога не би изразил гласно мнението си, въпреки че без съмнение имаше такова и определено се интересуваше от случая. Интересуваше се достатъчно, за да поиска да види вестниците.

— Играете ли шах? — попита го докторът.

Робърт се размърда в стола си.

— Играя, но лошо.

Отидоха да играят в стаята на Робърт. В нея имаше игрална маса от тиково дърво с инкрустации от слонова кост. Робърт я беше забелязал и преди това, но си помисли, че докторът предложи да отидат в неговата стая, защото тя беше на втория етаж и се намираше в задната част на къщата. Навън се беше стъмнило. Преди да се качат, изгасиха всички лампи на първия етаж. Докторът донесе кана с кафе и две чаши върху поднос. Робърт познаваше правилата на шаха и преди години дори бе прочел няколко книги; основният му проблем обаче беше, че нямаше особено желание да победи. Въпреки това се стараеше, за да направи удоволствие на доктора. Докато обмисляше ходовете си, докторът се кискаше и си мърмореше сам. Усмихнат добродушно, той явно си беше поставил за цел да бие Робърт колкото може по-бързо. За двадесет минути изиграха две партии, които Робърт загуби. При следващата партия Робърт положи повече усилия да се съсредоточи и играта продължи близо час. Резултатът обаче беше същият. Докторът се облегна назад и се засмя доволно; Робърт също се усмихна.

— Не мога да кажа, че съм загубил тренинг, защото никога не съм го имал — каза той.

Някъде в далечината избръмча кола. Иначе беше съвсем тихо и Робърт чуваше дори бавното тиктакане на часовника от долния етаж.

— Гледай ти, десет и двадесет. Какво ще кажете за малко бренди?

— Бренди не, благодаря. Няма да мога да…

— Ясно. Тогава малко от моето шери. Наистина е чудесно. — Докторът стана. — Не, недейте слиза долу. Ще се върна след минутка. — Излезе.

Робърт тръгна към голямото легло и се обърна заслушан. От напрежение го заболя лявата ръка и трябваше да си наложи да се отпусне. Не беше чул никакъв шум отвън. Отдолу се чу скърцане и след това хлопване — докторът беше затворил барчето за напитки Робърт гледаше полуотворената врата и се ослушваше за стъпките на доктора по стълбите.

Чу се изстрел и трясък от счупено стъкло.

Робърт хукна надолу по стълбите.

Докторът лежеше до широката врата между хола и коридора, само на няколко крачки от стълбите. Очите му бяха отворени, главата — накривена на една страна и облегната на рамката на вратата.

— Доктор Нот? — Робърт го хвана за рамото и лекичко го разтърси, като не снемаше поглед от устата му, сякаш очакваше всеки момент тя да се раздвижи и да проговори. Не видя рана.

Робърт се изправи, обиколи с поглед осветения хол и очите му се спряха върху полуотворения прозорец и петнадесет сантиметровата пролука между перваза и рамката на еркерния прозорец в ъгъла. Отиде в коридора, отвори входната врата и излезе на верандата. На ъгъла до еркерния прозорец го посрещна черна тишина. Празната морава изглеждаше бледозелена от светлината на близката улична лампа, а дърветата и храстите хвърляха черни сенки. Застинал на място и без да диша, Робърт се мъчеше да разбере дали нещо се движи от лявата или дясната страна по тротоара. В този момент се вдигна прозорец в съседната къща.

— Какво беше това? — извика женски глас. — Доктор Нот?

Робърт се върна при доктора. Той не беше помръднал. Повдигна го, за да седне, и главата му увисна надолу. Тогава Робърт видя червен отвор на тила и кръв, която се стичаше по рядката коса на доктора и влизаше в бялата му яка. Рана от куршум, помисли си той, но прилича на най-обикновена драскотина. Докторът може би е изпаднал в безсъзнание, след като се е ударил в касата на вратата. Понечи да го вдигне, но изцъкленият поглед го накара да спре. Напипа бързо пулса му. Сърцето продължаваше да бие.

Успя някак да пренесе доктора до канапето, след това изтича до кухнята, потърси опипом ключа на лампата, намери го, светна и намокри няколко книжни салфетки със студена вода. Върна се при доктора и изчисти кръвта по тила му. Останаха достатъчно чисти салфетки, за да избърше лицето и челото. Очите бяха все така изцъклени, устата беше полуотворена и от нея бяха започнали да се стичат лиги. Робърт изтича до банята, отвори аптечката, в която цареше безпорядък от малки шишенца, наредени върху три-четири стъклени рафта. В бързината няколко шишенца паднаха в мивката, но не се счупиха и накрая Робърт намери това, което търсеше — амоняк. Прочете още един път етикета, за да е сигурен: „Дозировка: половин до една лъжичка се разрежда с вода. Бързодействуващ и ефикасен стимулант.“ Робърт го подуши — беше силно — и изтича долу.

Подържа шишенцето под носа на доктора, но без резултат. Помисли си да сипе малко от амоняка в чаша с вода, но се страхуваше да не го задуши. Ръцете на доктора бяха станали по-студени. Пулсът му се стори по-слаб. Робърт взе един шал с ресни, който стоеше сгънат на канапенцето, и покри с него доктора. След това вдигна телефона и набра централата. Каза на телефонистката, че има нужда от лекар и че случаят е спешен. Уейвърли Авеню, домът на доктор Нот. Робърт не знаеше номера.

— Бяла сграда. Ще запаля лампата над вратата. Ще може ли да дойде веднага?

— Да, мисля, че няма да има проблем. Близо е до болницата. Ще им позвъня веднага.

Робърт се върна при доктора, взе ръката му и напипа пулса. Стори му се, че лъскавите сини очи на доктора гледат право в него.

— Доктор Нот? — За момент докторът сякаш искаше да каже нещо, но лицето му остана неподвижно.

На вратата се почука.

Робърт отиде да отвори.

— А! — Пред него стояха възпълна жена на около петдесет години и мъж на приблизително същата възраст. — Стори ни се, че чухме изстрел.

— Да, заповядайте. — Робърт им направи път. — Докторът е ранен. Мисля, че е само… В безсъзнание е.

— Доктор Нот! — ахна жената, втурна се към доктора и спря. Погледна мъжа си. — О, Джордж!

— Сам ли се застреля, или… Къде е ранен? — попита мъжът.

Робърт му разказа какво се бе случило и го успокои, че преди малко е повикал лекар.

— Вие приятел ли сте му? — попита мъжът и присви очи. — Чакайте, вие не сте ли…

— Робърт Форестър — каза Робърт.

Жената го погледна с отворена уста.

— Маниакът!

— Прочетохме във вестниците, че снощи докторът ви е оказал медицинска помощ — каза мъжът.

— Да, точно така. — Мъжът и жената като че ли направиха няколко крачки назад, жената в посока към вратата.

Робърт погледна доктора, който не беше помръднал.

— Да останем тук, докато дойде лекар, Ирма. Искам да разбера какво е състоянието му.

— Добре, Джордж.

Никой не седна. Никой не каза нищо за около — както се стори на Робърт — три или четири минути. Робърт отново напипа пулса на доктора. Отворените му очи го обезсърчаваха. Сега му се струваше, че го гледат с укор и са безжизнени, само че докторът беше жив, защото сърцето му продължаваше да бие. Вие сте първият, сякаш казваха очите му. Робърт чуваше гласа на доктора: „Не можете да си представите колко ми е приятно, че сте тук… Вие сте първият човек, който ми идва на гости…“ Робърт премигна и погледна двамата, които стояха пред него.

Мъжът, наречен Джордж, пушеше цигара, която държеше стисната здраво между пръстите си. Хвърляше предизвикателни и презрителни погледи към Робърт, сякаш искаше да му каже, че той за разлика от Робърт има пълното право да бъде в тази къща. След това седна на един тапициран стол и каза:

— Седни, Ирма.

— Не, така ми е добре, Джордж.

Мъжът дръпна от цигарата си и попита:

— Обадихте ли се и на полицията?

— Не — каза Робърт, — още не.

— А защо?

Робърт пое дълбоко въздух.

— Реших, че е по-важно първо да повикам лекар.

Мъжът се вторачи в него.

— Кой стреля? — попита студено той.

Робърт отвърна спокойно на погледа му. Струваше му се смешно, че мъжът продължава да седи с гръб към прозореца, смешно, че досега не е попитал откъде се е стреляло.

— Не знам — отговори Робърт. — Може би същият човек, които стреля снощи срещу мен.

— Раниха ли ви?

— Да, в ръката. — Ръкавите на Робърт бяха спуснати и превръзката не се виждаше. Изпитваше силна неприязън към мъжа и жената и имаше желание да ги изгони.

— Не мислите ли, че трябва да се обадите на полицията? — попита мъжът, сякаш беше убеден, че Робърт нарочно не иска да им се обади, и тонът му беше толкова свадлив, че дори и жена му го смъмри.

— Джордж! — каза с укор тя. Въпреки това, когато поглеждаше към Робърт, в очите й имаше страх, какъвто не се забелязваше в очите на мъжа й.

— А защо не им се обадите вие? — попита го Робърт. — Според мен ще има по-добър ефект.

— По-добър ли? — попита мъжът с нападателен тон.

— По-бърз — отговори Робърт.

Мъжът погледна към жена си, след това отиде до телефона.

Отново се почука на вратата. Този път бяха лекарят и една жена, която каза, че живеела отсреща. Докато гледаше какво прави лекарят, Робърт отговаряше на въпросите на съседката. Лекарят разкопча ризата на доктор Нот и прислуша сърцето му. Робърт забеляза, че почти не обърна внимание на раната на тила. След това свали сакото на доктор Нот, повдигна ръкава на ризата и му би инжекция.

— Трябва да отиде в болница — обърна се той към Ирма.

Ирма беше застанала близо до него.

— Да, докторе, ще се погрижим.

— С линейка — добави докторът на себе си и тръгна към телефона.

Робърт се приближи.

— Как е той, докторе?

— Кома. Не знам как е със сърцето, това е лошото. Не ми се стори много здраво. — Огледа се с раздразнение. — Това е рана от куршум. Полицията защо не е тук?

— Ще дойдат всеки момент — каза Джордж.

Докторът вдигна телефона, набра номер и лаконично поръча линейка.

Робърт погледна преобърнатия поднос на пода, строшените чаши, чиито столчета бяха останали здрави, бутилката шери, която се беше претърколила върху пода в коридора, без да се счупи, капките кръв до вратата. След това се извърна към прозореца, чийто перваз трябва да е бил на височината на брадичката на Грег, ако Грег е стоял на тревата. Къде ли беше Грег сега? Накъде ли се беше запътил в тъмната нощ?