Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (14)

14

Грег не се появи нито на следващия ден, който беше вторник, нито на по-следващия. Вестник „Лангли Газет“ и дори филаделфийският „Булетин“ публикуваха снимки на Грег — както нови, така и по-стари, предоставени им по всяка вероятност от родителите на Грег. Поместено беше и интервю с родителите му: те се надявали и се молели, но страхът, че синът им е бил отнесен от течението на реката, се засилвал с всеки изминал ден.

Във вторник вестниците заговориха и за Робърт. Описаха боя между двамата и изтъкнаха, че причината била ревността на изоставения годеник. Обвиняваха Грег, че е започнал пръв, а за поведението на Робърт можеше само да се гадае и нямаше да е изключено, мислеше си Робърт, читателите да предположат, че той е влюбен в Дженифър Тийролф и е изместил Грег от сърцето й.

Във вторник Джак Нилсън дойде при него. В понеделник го беше попитал за насиненото око и разцепената горна устна и Робърт му описа случилото се, опитвайки се да го представи във възможно най-весела светлина, как срещнал в една тъмна уличка бившия приятел на Джени, който бил доста по-як от него. Във вторник сутринта Джак вече беше прочел историята във вестника. Робърт му разказа как Грег седял на брега, когато той си тръгнал.

— Случаят е точно такъв, какъвто го описват във вестниците — каза Робърт. — Трябва да кажа, че не се опитват да изопачат нещата.

— Как така да ги изопачат? — попита Джак.

— Ами биха могли съвсем спокойно да кажат, че аз съм го бутнал в реката и сега не искам да си призная.

— Хм, да. Но падне ли нещо в реката, то винаги се появява отново. Може да е в Трентън, може да е по-близо, но тялото винаги се изхвърля. Попитай Скрийвър. Разказвал ли ти е как…

— Да, каза ми — отговори Робърт. Чувал беше историята за трупа на стареца, който бил изхвърлен в задния двор на Скрийвър.

— Не се притеснявай — успокои го Джак. — Сигурно се крие у някой приятел просто за да ти създаде неприятности. Или за да те ядоса. Щом е способен да се сбие за такова нещо… — Джак поклати глава.

— А и аз нямам никакви намерения спрямо Джени — каза Робърт. — Всичко това е толкова безсмислено.

— Чувал съм за Уинкуп. И преди се е бил с някакви момчета, които му откраднали гаджетата. Имало е такова нещо, нали?

— Да. Явно нищо не остава скрито.

— В малките градчета не остава — усмихна се Джак. — Какво мисли Джени за всичко това?

— Доколкото знам, мисли, че Грег се е запил някъде.

Тази седмица атмосферата се промени. Грег не се появи. От реката се чуваше настойчивият вой на сирените, понякога през деня, понякога през нощта и Робърт се събуждаше. Не търсят непременно Грег, повтаряше си той. Обикновено сирените свиреха два или три пъти седмично, но сега се чуваха всяка нощ и Робърт смяташе, че воят им е свързан с усилията да се издири Грег. На два пъти вестниците описаха дрехите, с които е бил облечен — сиво палто, тъмен костюм (откъде знаят как е бил облечен, чудеше се Робърт), а след като изчерпаха източниците си на информация за Грег, приятелите и родителите му, започнаха да повтарят онова, което вече бяха казали: „Надяваме се и се молим“, казваше просълзената майка на Грег; „Един от най-добрите ми приятели“, поклащаше тъжно глава Чарлс Мичъл от Ритърсвил, сякаш нямаше никакво съмнение, че Грег не е между живите. Нищо не се случи в завода, никой не му задаваше въпроси, но Робърт имаше чувството, че колегите му странят от него и изчакват да видят какво ще стане и че всички, с изключение на Джак Нилсън, тайно се надяват полицията да открие тялото. В четвъртък вечерта Робърт отмени срещата си с Джени: позвъни й в шест часа вечерта и й каза, че му се налага да поработи, което беше вярно, но Джени се разсърди. Половин час преди това Ники му се беше обадила и го бе попитала с леко пийнал и доста нахален тон: „Е, Боби, сега пък в какво се забърка? В едно малко убийство може би?“ Накрая той затвори телефона, след като се бе опитал да й обясни какво се бе случило и тя бе заглушила думите му със смеха си. През нощта сирените продължиха да вият от реката. Робърт не можа да заспи и взе приспивателно — първата таблетка от шишенцето, което Джени му бе дала.

В петък следобед една от секретарките дойде при него и го извика навън. Двама господа го чакали в приемната, каза му тя със смях и повдигна вежди. Беше Нанси — русо момиче, което обичаше да се занася с всички.

— Господа? — попита Робърт и се изправи. Беше се досетил.

— Не, ченгета — отговори Нанси. — Да са ти налагали глоби напоследък?

На лицето на Робърт се появи нещо като усмивка.

Прекоси чертожната, минавайки по пътеката между дългите маси с луминесцентни лампи. Липенхолц и Макгрегър го чакаха прави в остъкленото фоайе. Същите двама, с които бе говорил в понеделник вечерта. Липенхолц и Макгрегър. Странно как имената им си подхождаха.

— Добър ден — каза Липенхолц.

— Добър ден.

Липенхолц обиколи с поглед празното фоайе, сякаш за да се увери, че никой не ги чува.

— Все още не сме намерили трупа — ако има такъв, — но продължаваме да търсим и смятаме, че ще го открием. Сега от вас искаме да ни кажете съвсем точно какво се случи онази вечер — подхвана той бавно, с увещаващ глас. — В най-лошия случай това е непредумишлено убийство. Уинкуп ви е нападнал. Вярваме ви, че е било така, защото сте имали среща с мис Тийролф в седем и половина и защото знаем, че Уинкуп обича да се бие с хора, които не са му симпатични. Дотук добре. Сега обаче искаме да научим бутнахте ли го в реката, или не? — Говореше почти шепнешком.

— Казах ви точно какво се случи — отговори Робърт също толкова тихо. — Нямам какво да добавя. Той падна в реката и аз го измъкнах веднага. След това не сме се били. Оставих го седнал на земята. Може да е станал и да се е подхлъзнал обратно в реката. Не знам.

— Защо сте толкова притеснен?

— Не съм притеснен.

— Тази сутрин говорихме с бившата ви съпруга, мистър Форестър — каза Липенхолц. — Тя ни разказа някои неща за вашия, как да кажа, характер.

Робърт потърси кутията с цигари в джоба си.

— Като например?

— Като например, че сте ексцентричен. Със склонност към насилие. Смятате ли, че това е вярно?

Робърт изгаси кибритената клечка и я хвърли в саксията до асансьора.

— Бившата ми съпруга може да ви наговори много неща за мен. Когато двама души се разведат, отношенията между тях не са винаги много приятелски, както знаете. — Двамата го гледаха втренчено с решителните си, но както му се стори, немного интелигентни погледи. Толкова по-зле за него самия, помисли си Робърт. — А що се отнася до насилието, Уинкуп беше този, който ме нападна.

— Да, но да не би вие да сте взели някое дърво от земята и да сте го праснали здравата по главата? — попита Липенхолц.

— Бихме се с юмруци — отговори Робърт търпеливо.

Липенхолц кимна и погледна Макгрегър.

— Как се запознахте с мис Тийролф?

Макгрегър отгърна бележника на нова страница.

— Какво значение има това? — попита Робърт.

— Може и да има. Бихте ли ни казали? — отвърна Липенхолц с окуражителна усмивка.

Робърт сви рамене.

— Не виждам какво отношение има това…

— Мис Тийролф също не пожела да ни каже как сте се запознали. Защо, мистър Форестър? Говорихме с нея тази сутрин. Какво толкова тайно има в това?

Робърт се питаше как ли е реагирала Джени на този въпрос. Не беше достатъчно сигурен, за да отговори небрежно: „Чрез една обща позната. Едно момиче на име Рита.“ Робърт дори не знаеше как изглежда Рита.

— Жена ви ни разказа една история — продължи Липенхолц. — Уинкуп и бил казал, че около къщата на мис Тийролф се навъртал някакъв човек. Известно време отвън се чували шумове. След това, когато сте се запознали, шумовете престанали. Да не би да сте се запознали по този начин?

— Не — отговори Робърт.

— Жена ви каза, че не е изключено. Уинкуп…

— Бившата ми жена — прекъсна го Робърт натъртено.

— Да, разбира се, извинявайте. Та тя каза, че Уинкуп попитал мис Тийролф как сте се запознали и тя му отговорила — чрез някаква приятелка, но се оказало невярно.

Робърт се обърна, за да изтръска цигарата си в саксията.

— Можете да благодарите на жена ми за милите й думи от мое име. И да й кажете, че ще й бъда признателен, ако не се бърка в живота ми.

— Защо се разстроихте? — попита го Липенхолц.

Макгрегър очевидно имаше достатъчно работа и не вдигаше глава от бележника.

— Не съм се разстроил, но ми стана неприятно от намеците ви. А и не виждам какво общо има тук жена ми.

— Тя ви познава, мистър Форестър, а ние, естествено, искаме да научим колкото може повече за вас — каза Липенхолц меко.

Но това не беше просто изучаване, а разпит, и то тенденциозен, което, разбира се, дължеше на Ники. Тя не би се поколебала да им каже, че е способен да убие човек. Двамата полицаи го гледаха изпитателно и секундите едва се нижеха.

— Търсите ли Уинкуп по хотелите? — попита Робърт. — Под друго име, разбира се.

— Да, естествено — отговори Липенхолц. — Доколкото разбрах, на вас ви се е налагало да се лекувате от психическо разстройство, нали така?

За това също можеше да благодари на Ники. В момента, в който Робърт понечи да отговори, един от чертожниците — Робърт не знаеше името му — влезе през външната врата и погледите и на тримата се насочиха към него. Робърт го изчака да прекоси фоайето и да влезе в чертожната.

— Когато бях на деветнадесет години, за известно време посещавах един психоаналитик — каза Робърт. — Отидох при него по собствено желание. Не са ме затваряли насила. Преди около две години — не, преди една, ходих пак, този път при един психотерапевт. За около шест седмици. Мога да ни дам имената им, ако желаете.

Липенхолц само го погледна.

— Жена ви ни разказа как един път сте насочили пушка срещу нея. Каза, че сте стреляли, но не сте улучили.

Робърт пое дълбоко въздух, но първите думи на изречението, което смяташе да каже, се изпариха от главата му.

— Вярно е… наистина насочих пушка срещу нея. Пушката не беше заредена. Един път стрелях с нея, но в камината и това беше при друг случай. Когато жена ми ме предизвика.

— Предизвика ви? — попита Липенхолц.

— Доколкото си спомням, ми каза, че нямам смелостта да стрелям или нещо такова.

— С ловна пушка ли стреляхте? — попита Липенхолц.

— Да — отговори Робърт.

— Стреляте ли с ловни пушки? Ходите ли на лов?

— Не. — Робърт беше сигурен, че Липенхолц и Макгрегър ходят. — Пушката беше на жена ми. Тя ходи на лов от време на време.

— Не е ли опасно да се държи заредена пушка вкъщи?

— Опасно е. Жена ми я беше заредила. Тя има разрешително, не аз.

Липенхолц сложи ръка върху стената до асансьора и се облегна на нея; единият му крак беше кръстосан върху другия и се подпираше на пръстите.

— Бившата ви жена ни разказа нещо по-различно, мистър Форестър.

Робърт усети, че погледът му е прикован в дупчицата точно над петата на тънкия тъмносин чорап на Липенхолц. Премигна с очи и погледна Липенхолц.

— Както вече ви казах, жена ми може да разправя каквото си иска за мен.

— Оказа се, че и мис Тийролф е чувала за тази случка. На нея сте казали, че пушката е била заредена, но не сте стреляли. На кого да вярваме, мистър Форестър?

— Това, което аз ви казах, е истината.

— Кое по-точно? — Липенхолц, изглежда, се забавляваше.

— Пушката не беше заредена, когато я насочих срещу жена си.

— Кой лъже? Мис Тийролф или жена ви? Или и двете? Или вие? — Липенхолц се изсмя, почти изскимтя тихо на три пъти.

— На Джени Тийролф казах, че пушката е била заредена — каза Робърт. — И естествено, тя ви е казала, че е била заредена. Жена ми знае много добре, че не беше.

— Защо казахте на мис Тийролф, че е била заредена? — попита Липенхолц все още усмихнат.

— Не знам. Звучеше по-интересно.

— По-интересно?

— Изглежда, и бившата ми жена смята така.

— А защо изобщо разказахте случката на мис Тийролф?

Имаше чувството, че е затънал в тресавище.

— Не знам.

— Всичко е много неясно. — Липенхолц поклати глава, сякаш подозрителността на Робърт беше извън всякакво съмнение и стига да пожелаят, той ще им бъде в ръцете. После се обърна към Макгрегър, който продължаваше да пише. — Готов ли си, Мак?

— Готов съм — каза Макгрегър.

— Ще ви помолим да не напускате града тази седмица, мистър Форестър — каза Липенхолц и се отлепи от стената. — Дано не ви проваляме плановете за уикенда. Може би ще научим нещо ново.

— Надявам се — каза Робърт.

Макгрегър натисна копчето на асансьора.

— Това е всичко засега. Много ви благодаря, мистър Форестър. — Кимване, усмивка — последни остатъци от учтивост, и Липенхолц си тръгна.

— Беше ми приятно — каза Робърт.

Робърт се върна в чертожната, запъти се към бюрото си, но изведнъж се обърна и тръгна към тоалетната, която се намираше в другия край на помещението. В продължение на няколко минути в главата му цареше безпорядък от мисли, който не доведе до нищо. След това Ники изплува в съзнанието му като символ на реална опасност. Тя ще направи всичко възможно, за да му навреди, и няма смисъл да си задава стария въпрос защо. Просто беше сигурен в това. В момент на яд реши да й се обади, но веднага се отказа. Няма да успее да каже и една дума. Ники ще започне да се присмива на притесненията и тревогите му, а той знаеше, че няма да успее да ги прикрие, защото гласът му ще го издаде. Можеше да й пише, но не искаше да оставя нищо черно на бяло, дори то да не хвърляше никакво подозрение върху него и да не доказваше, че приема сериозно онова, което тя е разказала на полицията. Само по себе си писмото ще означава, че го приема сериозно.

Осъзна откъде идват притесненията му — беше започнал да вярва, че трупът на Грег, може да бъде намерен в реката, че течението може да го изхвърли утре в нечий заден двор и тогава кой ще му повярва, че не го е бутнал нарочно или поне че не се е опитал да го спаси, когато е паднал вътре? Робърт изплакна очите си със студена вода с надеждата, че ще отмие изражението, което виждаше в огледалото. Погледна часовника си. Още час и половина до пет, когато можеше да се обади на Джени вкъщи. Утрешното пътуване до Филаделфия щеше да пропадне, защото не трябваше да напуска града. И без това не му беше до търсене на къща.

През целия следобед ръката му трепереше. Не беше ли типично за Ники да проявява толкова силен интерес към дребния скандал в Лангли, в който той беше замесен, та да си направи труда да разкаже на полицията как Грег не знаел по какъв начин се е запознал Робърт с Джени и че според него Робърт е бил човекът, който се е навъртал около къщата на Джени? Да си направи труда да им каже, че на два пъти е ходил на психиатър, и по всяка вероятност да намекне, че са го отвели в усмирителна риза? Не беше ли типично за нея да им разкаже в разкрасен вариант историята с ловната пушка? Ники я беше разказала на толкова много от приятелите им и накрая беше започнала да вярва в онова, което говореше — че той бил в състояние на умопомрачение, че пушката е била заредена, че се е борила с него и едва е успяла да отмести цевта встрани. Робърт беше забелязал, че тя не разказа историята на хора, които го познаваха по-добре или на които той беше по-симпатичен, отколкото тя, като например семейство Камбъл. Макар да нямаше свидетели, ето какво се бе случило в действителност: една вечер Ники му каза, че е истински психопат и не би стрелял с пушка, освен за да убие човек, което обяснявало и отвращението му към лова. Тогава тя зареди пушката, бутна я в ръцете му и го попита дали би имал смелостта да я застреля. В яда си Робърт вдигна пушката, прицели се в камината и натисна спусъка — за да се отърве от проклетия куршум или за да се чуе трясък, след който да настъпят поне няколко секунди благословена тишина. И той не знаеше защо беше стрелял, но го бе направил. Не дотича никой от съседните апартаменти, за да види какво става — всъщност нищо не беше станало, освен че Ники прибави още една към историите си. Беше намерила драскотината от куршума във вътрешната част на камината и обичаше да я показва на гостите им. Робърт си спомни как Ралф се беше навел със сковано движение, за да види драскотината от куршума. Това беше може би вторият път, когато двамата се срещнаха, преди намеренията на Ники да станат съвсем ясни. „Вие стреляхте?“ — попита го Ралф. „Да — отговори му Робърт, — в камината. Да не мислите, че бих стрелял в жена си?“ Ники не беше в стаята в момента. Смешно ли беше или просто досадно? И двете, помисли си Робърт. Не разбра на кого беше повярвал Ралф, а и не го интересуваше. Трябваше ли да се поинтересува сега — чудеше се той.

Изведнъж се сети: Грег е с Ники. Тя ще го скрие или ще му помогне да се скрие. Ще го направи с удоволствие. Моливът му застина на място и той се загледа в ослепително белите листове пред себе си. А Ралф? Дали ще се съгласи? Разбира се, стига Ники да го убеди, а тя умееше да съчинява убедителни истории — но дори и Ралф четеше вестници. А може би беше толкова слабохарактерен, че нямаше въобще да се възпротиви? Робърт не го познаваше много добре, но му се струваше, че е слабохарактерен. И, разбира се, сега, в началото на брака им, той изживява прекрасни моменти с Ники. Най-добре да приеме, че ще се съгласи с всичко, което Ники поиска.

В пет часа, точно преди да си тръгне от работа, Робърт влезе в една от телефонните кабини на края на коридора и се обади на Джени. Стори му се малко притеснена.

— Сама ли си? — попита я Робърт.

— Да. Сузи ще дойде след малко, но сега съм сама.

— Нещо случило ли се е? Чула ли си нещо?

— Не, защо?

— Струваш ми се малко особена. Днес говорих с полицията, с онези двамата. Казаха ми, че са разговаряли с теб.

— Да — каза Джени.

— Какво има, Джени? Не можеш ли да говориш?

— Нищо няма. Защо непрекъснато питаш?

Робърт прокара длан по намръщеното си чело.

— Казаха ми, че са те питали как сме се запознали. Чудех се какво си им отговорила.

— Казах им, че не е тяхна работа.

— Аха. Трябваше да се разберем предварително какво да им кажем — примерно, че сме се запознали в някое кафене или нещо…

— Мисля, че това не им влиза в работата — повтори Джени упорито.

— Изглежда, са се заловили здраво за това как сме се запознали. Грег е споделил подозренията си с Ники и казаното от нея пред полицията не ме представя в добра светлина. Аз… — Реши да премълчи подозренията си, че Грег се укрива с помощта на Ники и че сам смята да отиде в Ню Йорк, за да говори с нея.

— Аз вече съм го решила — каза най-сетне тя, изговаряйки думите бавно.

— Джени, струваш ми се много потисната. Ужасно съжалявам за тази бъркотия.

— Робърт, толкова те обичам! — въздъхна Джени и в слушалката се чу хлипане.

Каза го така, сякаш жестокостта на полицията я бе откъснала от него. Не това искаше да чуе.

— Как им каза, че сме се запознали? Каза ли им нещо изобщо?

— Казах им, че няма никакво значение.

— Мда. Джени, утре не можем да отидем във Филаделфия, защото от полицията ме предупредиха да не напускам града тази седмица.

— Добре — съгласи се тя примирено. — Робърт, още ли мислиш, че е жив?

— Убеден съм, че е жив.