Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3


1

Влакът сърдито и неравномерно се носеше напред. Често се налагаше да спира на малки гарички, където нетърпеливо изчакваше секунда-две, и после отново щурмуваше прерията. Ала напредваше едва-едва. Прерията само се гънеше подобно на огромно, нехайно тръскано възрозово покривало. Колкото по-бързо вървеше влакът, толкова по-дръзко и предизвикателно се издигаха нейните възвишения.

Гай отмести поглед от прозореца и отново се отпусна на седалката.

В най-добрия случай Мириам щеше да отложи развода. Но можеше да не поиска развод, а само пари. Дали изобщо ще му остави възможност да се разведе с нея?

Даде си сметка, че ненавистта бе започнала да сковава мисълта му и да превръща в задънени улички пътищата, които логиката му бе посочила в Ню Йорк. Усещаше Мириам пред себе си, вече немного далеч, порозовяла и с лунички, излъчваща някаква нездрава горещина също както прерията отвън. Намусена и безмилостна.

Машинално посегна да извади цигара, сети се за десети път, че в пулманов вагон не се пуши, и все пак измъкна една. Чукна я два пъти по циферблата на ръчния си часовник, погледна колко е часът — 5,12, — сякаш това имаше някакво значение в този ден, нагласи цигарата в ъгълчето на устата си, преди да поднесе затуленото с шепи огънче към лицето си. Цигарата замести клечката кибрит в шепата му и той запуши, като всмукваше бавно и отмерено. Кафявите му очи постоянно се впиваха в непокорната, омагьосваща земя навън. Пластмасовият банел, който държеше изправена яката на трикотажната му риза, бе тръгнал да се измъква. В отражението му, което залезът бе започнал да вае върху прозореца, повдигнатият край на бялата яка, открояващ се върху челюстта му, напомняше моден силует от миналия век, както и черната му коса, оставена да расте волно нагоре, ала ниско подстригана на тила. Бухналата коса и кривата на носа му придаваха подчертано целенасочен вид и някаква стремителност, докато гъстите хоризонтални вежди и устата издаваха кротост и сдържаност. Носеше панталон от каша, доста поомачкан, тъмно сако, което висеше върху слабото му тяло, и там, където светлината го осветяваше, едва прозираше мораво. Връзката му бе доматеночервена, вълнена, небрежно завързана.

Не смяташе, че Мириам ще се реши да има дете, ако не го иска. От което следваше, че любовникът възнамерява да се ожени за нея. Ала защо го бе повикала? Не й бе нужен, за да получи развод. И защо сега отново прехвърляше в ума си същите досадни доводи, които бе премислил още преди четири дни, когато получи писмото й. Пет-шест реда с нейния закръглен почерк съобщаваха единствено, че ще има дете и че иска да го види. Това, че е бременна, заключи той, гарантираше развода, тогава откъде тази нервност у него? Подозрението, че някъде недостижимо дълбоко в себе си би могъл да изпитва ревност, понеже тя щеше да носи дете от друг, а бе абортирала неговото, го измъчваше най-много. Не, рече си наум, единственото, което го измъчваше, бе чувството на срам, срам, че някога бе обичал жена като Мириам. Смачка цигарата си върху решетката на парното. Фасът се търкулна в краката му и той го изрита обратно под парното.

Сега му предстояха толкова много неща. Разводът, работата във Флорида — бе почти сигурно, че Управителният съвет ще одобри проектите му — тази седмица щеше да се разбере, — освен това Ан. Двамата с Ан вече можеха да мислят за бъдещето. Повече от година се бе измъчвал, очаквал бе нещо — това — да се случи, за да бъде свободен. Усети приятен прилив на щастие и се отпусна в ъгъла върху плюшената седалка. Всъщност цели три години, откакто чакаше това да се случи. Би могъл, разбира се, да си купи развод, ала никога не бе успял да събере толкова излишни пари. Не му бе лесно като начеващ архитект без облагите от постоянната работа към някоя фирма. Така бе и досега. Мириам не бе поискала издръжка, но му вадеше душата с други средства — разправяше ги едни такива из Меткалф, сякаш те двамата са в отлични отношения, а той е в Ню Йорк, за да се утвърди там, и рано или късно ще я повика при себе си. От време на време му искаше пари — дребни суми, които въпреки досадата си той й пращаше, тъй като би било толкова лесно, толкова естествено за нея да почне да злослови по негов адрес, а майка му живееше в Меткалф.

Висок рус младеж в ръждивочервен костюм се отпусна на свободното място срещу Гай и усмихвайки се някак вяло, но дружелюбно, се намести в ъгъла. Гай погледна дребното, лишено от руменина лице. Точно по средата на челото се открояваше огромна пъпка. Гай отново извърна поглед към прозореца.

Младежът сякаш се колебаеше дали да подхване разговор, или да подремне. Лакътят му постоянно се изхлузваше от перваза на прозореца и всеки път, когато правите къси мигли се повдигаха, сивите кръвясали очи изпитателно се вглеждаха, а благата усмивка отново се появяваше. Изглежда, си беше пийнал.

Гай разтвори книгата, ала само след половин страница мисълта му се зарея. Вдигна поглед към разположените в редица флуоресцентни лампи, мигащи от тавана, очите му неволно съзряха незапалената пура, която нечия кокалеста ръка продължаваше оживено да размахва, после забелязаха монограма, поклащащ се върху тънка златна верижка напряко на вратовръзката, която младежът носеше. Върху монограма се виждаха инициалите Ч А Б, а връзката бе зелена, копринена, с отвратителни, ръчно нарисувани оранжеви палми. Длъгнестото ръждивокафяво тяло се бе изтегнало беззащитно, с отметната глава, така че едрата пъпка или цирей на челото биеше на очи като изригнал връх на вулкан. Лицето бе интересно, макар че Гай не можеше да каже защо. Не бе лице на младеж, нито на старец, не бе интелигентно, но не и напълно глупашко. Между изпъкналото възтясно чело и издадената напред брадичка лицето изглеждаше хлътнала, изродено, вдълбано там, където бе разположена фината извивка на устата, най-изкорубено в сините хралупи, в които се вместваха окръглените раковинки на клепачите. Кожата бе гладка като на момиче, дори восъчно чиста, сякаш всички нечистотии бяха изсмукани, за да се подхрани набъбналата пъпка.

Гай отново се зачете. Думите стигнаха до съзнанието и започнаха да разсейват безпокойството му. Но с какво ще ти помогне Платон пред Мириам, попита го някакъв вътрешен глас. Същия въпрос му бе отправил и в Ню Йорк и все пак той взе книгата — задължително четиво от гимназиалния курс по философия; позволи си това дребно удоволствие вероятно като обезщетение за принудителното отиване при Мириам. Отмести поглед към прозореца, видя се в стъклото и нагласи изскочилата яка. Обикновено все Ан му я оправяше. Изведнъж се почувствува безпомощен без нея. Поразмърда се и без да ще, докосна протегнатия крак на заспалия младеж, а после загледа като хипнотизиран миглите, които трепнаха и се отвориха. Сякаш кръвясалите очи през цялото време го бяха следили през клепачите.

— Извинете — промърмори Гай.

— Няма за кво — отвърна другият. Изпъна тяло и рязко тръсна глава. — Къде сме?

— Влизаме в Тексас.

Русият младеж измъкна от вътрешния джоб плоска позлатена бутилчица, отвори я и любезно му я подаде.

— Не, благодаря — отвърна Гай. Направи му впечатление, че жената от другата страна на пътеката, която не бе вдигнала очи от плетката си още от Сейнт Луис, като чу металическия звук от надигнатата бутилка, погледна насам.

— Закъде пътувате? — Усмивката сега бе сърповиден, влажен полумесец.

— Меткалф — отвърна Гай.

— О, Меткалф. Приятно градче. По работа ли? — Премигна вежливо с възпалените си очи.

— Да.

— По каква работа?

Гай неохотно вдигна поглед от книгата си.

— Архитект съм.

— О! — възкликна младежът с тъжно любопитство. — Строите къщи и тям подобни?

— Да.

— Май не съм се представил. — Поизправи се. — Бруно. Чарлс Антъни Бруно.

Гай набързо се ръкува.

— Гай Хейнс.

— Приятно ми е. В Ню Йорк ли живеете? — Дрезгавият му баритон звучеше някак пресилено, сякаш приказваше, за да се събуди.

— Да.

— А аз — в Лонг Айланд. Отивам за малко до Санта Фе на почивка. Ходили ли сте там?

Гай поклати глава.

— Чудесно градче за отмора. — Усмихна се: показаха се развалени зъби. — Май там архитектурата е повече индианска.

На пътеката се появи кондуктор, който проверяваше билетите.

— Това ли е вашето място? — обърна се той към Бруно.

Бруно се облегна назад като собственик.

— Имам луксозно купе в другия вагон.

— Номер три?

— Навярно. Точно така.

Кондукторът продължи нататък.

— Ех, какви хора! — измърмори Бруно. Наведе се напред и се загледа развеселен през прозореца.

Гай отново заби поглед в книгата, но натрапливото отегчение на спътника му, усещането, че в следващата секунда се кани да изрече нещо, му пречеше да се съсредоточи. Искаше му се да отиде във вагон-ресторанта, ала остана седнал, без да знае защо. Влакът отново намали ход. Гай се изправи в момента, в който му се стори, че Бруно ще заговори. Измъкна се към другия вагон и без да изчака окончателното спиране на влака, рипна долу върху скриптящия чакъл.

По-свежият нощен въздух навън го блъсна внезапно, сякаш го захлупи. Носеше се мирис на прашен чакъл, сгрян от слънцето, на нефт и на горещ метал. Беше огладнял и тръгна покрай влака към вагон-ресторанта. Крачеше бавно, с ръце в джобовете, като вдишваше дълбоко, макар че не му бе приятно. Съзвездие от червени, зелени и бели светлини оживено мигаше в южния край на небето. Хрумна му, че вчера, на път за Мексико, Ан може да е минала по този маршрут. Можеше да е с нея. Тя искаше той да пътува с нея до Меткалф. Можеше да я покани да остане един ден и да я запознае с майка си — ако не беше Мириам. Впрочем дори и това нямаше да е от значение, ако той самият беше друг човек, ако можеше просто да не обръща внимание. Бе казал на Ан за Мириам, бе й разказал почти всичко, ала не можеше да понесе мисълта двете да се срещнат. Предпочете да пътува сам, за да размисли. И какво бе измислил досега? Каква полза имаше от мислене и логика — нима някога бе имало, — когато се отнасяше до Мириам?

Кондукторът се провикна предупредително, ала Гай не престана да крачи до последния момент, след което се метна във вагона зад вагон-ресторанта.

Сервитьорът тъкмо му бе взел поръчката, и на вратата, клатушкайки се, се появи русият младеж, лапнал къса цигара. Изглеждаше малко нацупен. Гай съвсем го бе забравил и сега длъгнестата ръждивокафява фигура му подействува като неприятен спомен. Младежът се усмихна, щом го съгледа.

— Реших, че може да сте изпуснали влака — бодро избъбра Бруно и придърпа един стол.

— Ако нямате нищо против, мистър Бруно, ще ми се за малко да остана сам. Имам да обмислям някои работи.

Бруно загаси фаса, който пареше пръстите му, и го погледна безизразно. Беше още по-пиян. Лицето му изглеждаше някак мърляво, с размазани очертания.

— Може да отидем в моето купе. Може да похапнем там. Необезпокоявани. Какво ще кажете?

— Благодаря, предпочитам да остана тук.

— О, но аз държа, непременно. Келнер! — Бруно плесна с ръце. — Бихте ли донесли поръчката на господина в купе номер три — а за себе си искам пържола, немного препечена, с пържени картофки и ябълков пай. Освен това моментално две уискита със сода! — Той погледна Гай и се усмихна с предишната блага, тъжна усмивка. — Ясно ли е?

Гай поразмисли, после стана и тръгна с него. В края на краищата имаше ли някакво значение? А и нима не бе отвратен до краен предел от себе си?

Оказа се, че уискито е излишно — чашите и ледът биха били достатъчни. Четири бутилки скоч с жълти етикети стояха изправени една до друга върху куфара от крокодилска кожа — единствените подредени предмети в малкото помещение. Освен по една тясна криволичеща пролука в средата не можеше да се мине от куфари и сандъци. Върху тях бяха нахвърляни спортни облекла и екипировки, ракети за тенис, сак със стикове за голф, два фотоапарата, кошница с плодове и вино, положени в гнезда от морава хартия. Върху седалката до прозореца бяха пръснати списания, комикси, романи, както и кутия бонбони, привързана с червена панделка.

— При мен е малко спортно — каза Бруно с неочаквано извинителен тон.

— Добре е. — Гай вяло се усмихна. Помещението го развесели и го изпълни с така желаното усещане за уединеност. Усмихна се и веждите му загубиха начумерения си израз, от което цялото му лице се промени. Очите му вече искряха. Той чевръсто си проправи път между куфарите, оглеждайки предметите като любопитен котарак.

— Нови-новенички са. Не съм пипвал топка през живота си — осведоми го Бруно, подавайки му една ракета. — Майка ми ме кара да взимам всичко това с надеждата да ме предпази от кръчмите. Поне ако закъсам, ще ми свършат работа, като ги занеса в някоя заложна къща. Обичам да си пийвам, когато съм на път. Усещам нещата по-добре, не е ли така?

Донесоха поръчаното уиски и Бруно доля чашите от една от собствените си бутилки.

— Седнете. Свалете си палтото.

Ала и двамата нито седнаха, нито си свалиха палтата. Постояха няколко минути в неловко мълчание, без да има какво да си кажат. Гай отпи глътка уиски, което все едно, че не бе разреждано, после сведе поглед към осеяния с боклуци под. Направи му впечатление, че има нещо странно в ходилата на Бруно или може би в обувките му. Малки, светлокафеникави, с удължен гладък връх като издадената му напред брадичка. Стояха някак старомодно. А и Бруно не беше толкова слаб, колкото му се бе сторило. Дългите му крака бяха яки, а тялото — закръглено.

— Надявам се, че идването ми във вагон-ресторанта не ви е подразнило — предпазливо изрече Бруно.

— Не, никак.

— Чувствувах се самотен. Нали разбирате.

Гай заразправя, че човек е самотен, когато пътува сам в луксозно купе, и точно тогава едва не се препъна в нещо: ремъка на фотоапарат „Ролифлекс“. Отстрани върху кожения калъф, чак до долния ръб, се белееше прясна драскотина. Усети, че Бруно плахо го наблюдава. Разбира се, че щеше да му доскучае. За какво ли беше дошъл тук? Тази мисъл го жегна, прииска му се да се върне във вагон-ресторанта. В това време пристигна сервитьорът с металносив поднос и разгъна масата. Миризмата на месо, печено на открита скара, пооправи настроението му. Бруно толкова настояваше да плати сметката, че Гай отстъпи. За Бруно имаше голяма пържола, цялата покрита с гъби, а за Гай — кюфтета.

— Какво строите в Меткалф?

— Нищо — отвърна Гай, — майка ми живее там.

— Така значи — каза Бруно заинтригуван. — На гости ли? Тамошен ли сте?

— Да, там съм роден.

— Не приличате много на тексасец.

Бруно обилно поля пържолата и картофките с кетчуп, после внимателно издърпа стръкчето магданоз. Държейки го в ръка, попита:

— Откога не сте си ходили у дома?

— Има две години.

— И баща ви ли е там?

— Той е покойник.

— Така значи. Добре ли се разбирате с майка си?

Гай кимна. Макар че не си падаше особено по уиски, вкусът на питието му бе приятен — напомняше му за Ан. Ан предпочиташе уиски. Питието приличаше на нея — златисто, лъчезарно, създадено с грижовно умение.

— Къде живеете в Лонг Айланд?

— В Грейт Нек.

Ан живееше доста по-нататък.

— В къща — викам й Кучкарника — продължи той. — Наоколо е пълно с кучешки дрян, а и всички, които живеят в нея — чак до шофьора, — водят кучешки живот. — Неочаквано Бруно се разсмя с нескрито удоволствие и отново се наведе над яденето.

Като го гледаше, единственото, което се набиваше в очите на Гай в този момент, бе връхната част на длъгнестия череп, покрит с оредяла косица, и издулата се пъпка. Откакто я забеляза, докато Бруно спеше, Гай не бе обръщал внимание на пъпката, но сега тя отново му се стори чудовищна, отблъскваща — виждаше само нея.

— Защо? — попита Гай.

— Заради баща ми. Мошеник. И аз се разбирам с майка си. Тя ще дойде в Санта Фе след няколко дни.

— Много хубаво.

— Наистина — отвърна Бруно, сякаш не бе съгласен с него. — Прекарваме доста добре заедно — шляем се, играем голф. Даже ходим заедно на гости. — Той се разсмя, полузасрамен, полугорд, изведнъж неуверен и незрял. — Смешно ли ви се струва?

— Не — отвърна Гай.

— Как ми се иска да си имам лично мои мангизи. Видите ли, трябваше да почна да получавам рента от тази година, само че баща ми не ми я дава. Отклонява я към собствената си банкова сметка. Може да не вярвате, но сега парите ми не са повече от времето, когато ходех на училище и нямах никакви разноски. Сега трябва да моля за стотина долара, и то от майка си. — Той се усмихна предизвикателно.

— Да бяхте ме оставили аз да платя сметката.

— Ами, хайде сега! — възпротиви се Бруно. — Исках просто да кажа, че е страхотна свинщина, когато собственият ти баща те ограбва. Та тия пари дори не са негови — тия пари са на рода на майка ми.

Изчака Гай да реагира.

— Майка ви няма ли право на глас?

— Баща ми ги записал на свое име още като съм бил дете! — дрезгаво се провикна Бруно.

— Виж ти! — Гай се питаше с колко ли хора Бруно се бе запознавал по същия начин, беше им плащал обяда, след което им бе разправял за баща си.

— Защо е постъпил така?

Бруно унило повдигна рамене и разпери ръце, след което бързо ги мушна в джобовете.

— Нали ти казах, че е мошеник? Граби където може. Сега разправя, че няма да ми дава пари, понеже не искам да работя, но това е лъжа. Според него двамата с майка ми прекалено весело си прекарваме времето. Непрестанно измисля ходове как да ни се натрапи.

Гай си ги представяше двамата с майка му — младееща жена от висшето общество в Лонг Айланд, която прекалено изобилно маже миглите си с аркансил и от време на време, както прави и синът й, обича да се шляе със съмнителни компании.

— Къде си следвал?

— В Харвард. Отпаднах още втората година. Заради пиянство и комар. — Той сви тесните си рамене и се сгърчи. — Не като теб, а? Така е, лентяй съм си — и какво от това?

Доля чашите с уиски.

— Кой е казал такова нещо?

— Баща ми. Да му се беше паднал такъв симпатичен син като тебе, всички щяха да са доволни.

— Защо смяташ, че съм симпатичен и кротък?

— Искам да кажа, че си сериозен и си избрал професия. Ето, архитектура. А на мен не ми се работи. Няма нужда да работя, разбираш ли? Не съм ни писател, ни художник, ни музикант. Има ли смисъл човек да работи, ако няма нужда. Предпочитам да хвана язва по по-лекия начин. Баща ми има язва. Ха! Той все храни надежди, че ще почна работа в железарския му бизнес. Обяснявам му, че неговият, пък и всеки друг бизнес й узаконен пладнешки обир, тъй както бракът е узаконен разврат. Прав ли съм?

Гай кисело го погледна и поръси със сол пърженото картофче, което бе боднал. Ядеше, без да бърза, наслаждаваше се на храната и дори на Бруно — някак неопределено, все едно, че гледаше представление на отдалечена сцена. В действителност мислеше за Ан. Сегиз-тогиз смътните му несекващи мечти по нея му се струваха по-реални от окръжаващия го свят, който стигаше до него единствено като ярко открояващи се фрагменти, подобни на драскотината върху калъфа на фотоапарата, дългата цигара, която Бруно бе забучил в парчето масло, разтрошеното стъкло от портрета на баща му, който — в момента разказваше за това — веднъж запратил в стената. Току-що му бе хрумнало, че вероятно ще има време да се види с Ан в Мексико, в промеждутъка между срещата с Мириам и пътуването до Флорида. Ако бързо приключеше с Мириам, би могъл да вземе самолета за Мексико и оттам да излети за Палм Бийч. Това не му бе идвало наум по-рано, понеже нямаше достатъчно средства. Ала в случай, че договорът в Палм Бийч се уредеше, можеше да си го позволи.

— Представяш ли си по-обидно нещо? Да заключи гаража, в който се намира собствената ми кола?

Гласът на Бруно пресипна и задращи пискливо.

— Защо? — попита Гай.

— Ами защото знаеше, че колата страшно ми трябваше онази вечер! Накрая приятели дойдоха и ме взеха, тъй че каква му е авантата от тая работа?

Гай се чудеше какво да отговори.

— Той ли държи ключовете?

— Той взе моите ключове! Измъкна ги от моята стая! Затова го беше страх от мене. Онази вечер не спа у дома — такъв страх го гонеше.

Бруно се бе извъртял върху стола си, дишаше тежко и си гризеше нокътя. Няколко кичура коса, овлажнели до кафяво от пот, се поклащаха като антени върху челото му.

— Майка ми не беше у дома, инак това нямаше да се случи, разбира се.

— Разбира се — повтори Гай, без да иска. Реши, че целият им разговор е бил насочен към тази история, а той я бе изслушал само до половина. Още една история на омраза и несправедливост, спотаена зад кръвясалите очи, които го следяха в пулмановия вагон, спотаена зад тъжната усмивка.

— Значи запрати портрета му в стената, а? — запита глуповато Гай.

— Изхвърлих го от стаята на майка ми — уточни Бруно, като натърти на последните три думи. — Баща ми го бе поставил в стаята на майка ми. А Капитана й е толкова мил, колкото и на мене. Капитана! Никога не го наричам другояче, братле!

— А той защо ти има зъб?

— Той е против мен и против майка ми! Различен е не само от нас, но и от всяко друго човешко същество! На него никой не му е мил. Нищо не му е мило, само парите. Доста народ му е минал под ножа, та се е сдобил с толкова пари, ето това е! Бива си го, няма що! Само че сега съвестта му вече го яде отвътре! Затуй му се ще да заработя в неговия бизнес, та и аз да стана същия главорез и да се чувствувам гадно като него! — Вдървената му ръка се затвори, после устата, накрая и очите му.

Гай си помисли, че Бруно може да се разплаче, но в същия момент подпухналите клепачи се повдигнаха и плахата усмивка отново се появи.

— Досадно, нали? Та разправях ти защо побързах да се махна от града, без да изчакам майка си. А всъщност нямаш представа какъв веселяк съм, истината ти казвам! Честна дума!

— Не можеш ли, ако пожелаеш, да се махнеш от къщи?

Отначало Бруно май не схвана какво го питат, но после спокойно отвърна:

— Разбира се, само че ми е приятно да бъда с майка си.

А вероятно майка му не се маха заради парите, реши Гай.

— Ще запалиш ли?

Бруно усмихнато посегна към цигарите.

— Та оная вечер се изпари от къщи — за първи път от десетина години. Не мога да си представя къде, по дяволите, се бе омел. Така ми беше накипяло тогава, че можех да го убия и той си го знаеше. Някога да си искал да убиеш човек?

— Никога.

— А аз — да. Сигурен съм, че понякога съм в състояние да убия баща си. — Пиянски усмихнат, Бруно заби поглед в чинията си. — Знаеш ли какво е хобито на баща ми? Отгатни.

Гай не желаеше да отгатва. Изпита внезапно отегчение и му се прииска да остане сам.

— Колекционира формички за изрязване на курабийки! — избухна Бруно, цвилейки от смях. — Формички за курабийки, честна дума! Има ги какви ли не — холандски от Пенсилвания, баварски, английски, френски, сума ти унгарски — пръснати из цялата стая. Формички за курабийки, наподобяващи животни, наредени върху бюрото му — от ония курабийки, които децата обичат да хрупат. Писа на генералния директор на компанията и му пратиха цял комплект. Във века на техниката! — Бруно се разсмя и бързо наведе глава.

Гай се вторачи в него. Самият Бруно беше по-смешен от онова, което разправяше.

— Използва ли ги изобщо?

— Кво?

— Прави ли с тях курабийки?

Бруно нададе вой. Сгърчи тяло, свали сакото си и го метна връз един куфар. Изглеждаше твърде възбуден и в първия момент не можа да отговори, но миг след това отбеляза неочаквано спокойно:

— Открай време мама все му повтаря да си гледа формичките и да не се бърка в чужди работи.

Върху гладкото му лице бе избила пот и го покриваше цялото като тънка мазна ципа. Наведе се през масата и умилкващо му се усмихна:

— Хареса ли ти обядът?

— Много ми хареса — охотно отвърна Гай.

— Да си чувал за преобразователната компания „Бруно“ от Лонг Айланд? Дето произвежда най-различни приспособления за преобразуване на прав и променлив ток?

— Не, струва ми се.

— И откъде-накъде ще си чувал? Доста мангизи падат оттам обаче. Интересува ли те как да изкараш повече пари?

— Не особено.

— Извинявай, но на колко години си?

— На двайсет и девет.

— Така ли? Бих ти дал повече. А колко ми даваш на мен?

Гай вежливо го огледа.

— Около двайсет и четири-пет — отвърна той с намерение да го поласкае, тъй като Бруно изглеждаше по-млад.

— Да, точно така. Двайсет и пет. Искаш да кажеш, че изглеждам на двайсет и пет с това — с това нещо точно по средата на главата ми? — Бруно прехапа долната си устна. Погледът му стана плах и той ненадейно захлупи шепа върху челото си, покрусен от срам. Скочи и се приближи към прозореца. — Смятах да залепя нещо отгоре.

Гай каза нещо успокоително, ала Бруно не преставаше да се самоизмъчва, въртейки се пред огледалото.

— Това не би могло да е пъпка — произнесе носово той. — Това е цирей. Всичко, което ненавиждам, кипи и се надига отвътре. Същинска напаст!

— Е, чак пък толкоз! — засмя се Гай.

— Започна да набъбва в понеделник вечерта след свадата. И става все по-зле. Сигурно ще ми остане белег.

— Не, няма.

— Ще остане. Ще пристигна в Санта Фе добре разкрасен, няма що! — Бруно се бе разположил на стола си, стиснал юмруци, протегнал възгруб крак в поза на умислен трагик.

Гай се приближи към седалката до прозореца и отгърна една от книгите. Беше криминален роман. Останалите също. Помъчи се да прочете два-три реда, ала буквите заиграха пред очите му и той затвори книгата. Май доста пи. Но тази вечер всъщност му беше все едно.

— В Санта Фе — продължи Бруно — желая абсолютно всичко: вино, жени и песни! Ха!

— Какво желаеш?

— Нещо. Устата на Бруно увисна в грозна гримаса на безразличие. — Всичко. Според моята теория, преди да умре, човек трябва да изпита всичко възможно и може би, умирайки, да се опита да извърши действително невъзможното.

Нещо у Гай трескаво откликна, после боязливо се сви. Той тихо попита:

— Например?

— Например да отиде с ракета до Луната. Да постави рекорд по скоростно каране на кола със завързани очи. Веднъж опитах. Не поставих рекорд, вдигнах обаче до сто и шейсет.

— Със завързани очи?

— Веднъж извърших обир. — Бруно вторачи неподвижен поглед в Гай. — Излезе сполучлив. В един апартамент.

Устните на Гай понечиха да се разтегнат в недоверчива усмивка, макар че в действителност му повярва. Бруно би могъл да извърши насилие. И дори да изгуби разсъдък. По-скоро да загуби надежда, поправи се Гай, отколкото разсъдък. Безнадеждното отегчение на заможните, за което често говореха с Ан. Което по-скоро руши, отколкото съгражда. И би могло да доведе до престъпление с такава леснина, както и мизерията.

— Не за да отмъкна нещо — продължи Бруно. — Нямах желание да притежавам онова, което откраднах. Нарочно взех неща, които нямах желание да притежавам.

— И какво отмъкна?

Бруно сви рамене:

— Запалка. Настолна. И една статуя над камината. От цветно стъкло. И още нещо. — Отново сви рамене. — Ти си единственият, на когото го казвам. Не съм от приказливите. Макар че сигурно мислиш обратното. — Усмихна се.

Гай дръпна от цигарата.

— Как го подготви?

— Наблюдавах една жилищна сграда в Астория, докато установих кое време е най-подходящо, а после просто прекрачих през прозореца. И се смъкнах по аварийното стълбище. Бе лесна работа. Едно от нещата, които зачеркнах в моя списък, повтаряйки си: „Сполай ти, господи.“

— Защо „Сполай ти, господи“?

Бруно се ухили срамежливо:

— Не знам защо го казах.

Той отново си наля догоре, после наля и на Гай.

Гай погледна непохватните треперещи ръце, които бяха ограбили, изгризаните до кръв нокти. Ръцете несръчно въртяха картонче от кибритена кутия и го изпуснаха върху засипаната с пепел пържола, сякаш бяха ръце на пеленаче. Наистина колко отегчително нещо е престъплението, помисли си Гай. Често просто безсмислено. Към престъпления се насочват определен тип хора. И кой би могъл да предположи, че Бруно е откраднал — с тия негови ръце, с луксозното купе, с противната му тъжна физиономия? Гай отново се отпусна на стола си.

— Разправи ми за себе си — любезно го подкани Бруно.

— Няма нищо за разправяне. — Гай измъкна лула от джоба на сакото си, чукна я о тока на обувката, погледна пепелта върху килима, но миг по-късно престана да й обръща внимание. Усещаше как алкохолът все повече се всмуква в тялото му. Мина му през ум, че ако договорът в Палм Бийч се уреди, двете седмици преди започване на работа ще се изнижат неусетно. За един развод не трябва кой знае колко време. В главата му, без да се мъчи да си ги представя, с най-големи подробности заплуваха ниските бели сгради върху зелена морава в неговия вече завършен проект. Почувствува се дискретно поласкан, ненадейно усети невероятна сигурност и блаженство.

— Какви къщи строиш?

— О, това, на което се казва съвременно строителство. Досега съм проектирал няколко магазина и малка административна сграда. — Гай се усмихна без притеснението, без лекото раздразнение, което обикновено изпитваше, когато го питаха за работата му.

— Женен ли си?

— Не. Всъщност, да. Разделени сме.

— Аа. Защо?

— Несходство на характерите — отвърна Гай.

— Откога сте така?

— От три години.

— Не искаш ли да се разведеш?

Гай се поколеба, понамръщи се.

— И тя ли живее в Тексас?

— Да.

— При нея ли отиваш?

— Да. Ще уреждаме развода. — Стисна зъби. Защо се издаде?

Бруно се подсмихна.

— Какви са момичетата по вашия край, та се жените за тях?

— Хващат око — отвърна Гай. — Някои, не всички.

— Ама повечето са глупачки, а?

— Има и такива. — Гай вътрешно се усмихна. Мириам беше този тип южнячка, за който говореше Бруно.

— Жена ти каква е?

— Доста лови окото — предпазливо каза Гай. — Червенокоса. Леко закръглена.

— Как се казва?

— Мириам. Мириам Джойс.

— Мм. Сече ли й пипето, или е тъпа?

— Не е интелектуалка. Не исках да се женя за интелектуалка.

— И беше адски влюбен в нея, нали?

Защо? Нима си личеше? Бруно не откъсваше очи от него, без да изпуска нищо, без да мига, сякаш изтощеният му поглед бе отвъд прага, когато сънят е наложителен. Гай имаше усещането, че сивите очи са го изучавали часове наред.

— Защо говориш така?

— Защото си симпатяга. Всичко вземаш на сериозно. Жените също, нали?

— Какво значи на сериозно? — отвърна Гай. Но усети изблик на топлота към Бруно, понеже Бруно гласно бе изказал онова, което мислеше за него. А Гай бе наясно, че повечето хора не изказваха гласно онова, което мислеха за него.

Бруно размаха заоблени длани, после въздъхна.

— Какво значи на сериозно? — повтори Гай.

— С цялото си сърце и с големи надежди. След което те ритват по мутрата, нали така?

— Не съвсем. — Ала тръпка на самосъжаление прониза тялото му. Изправи се и взе чашата си. Тук човек нямаше къде да се раздвижи. Влакът се клатушкаше и бе трудно дори да стоиш.

А Бруно неотклонно го следеше с очи — преметнал нозе, поклащайки крак в старомодна обувка — и постоянно тръскаше цигарата в чинията пред себе си. Непрекъснато сипещата се пепел постепенно покриваше недоядената розово-черна пържола. Стори му се, че Бруно вече не изглежда така приятелски настроен, след като бе научил, че е женен. Но пък бе станал по-любопитен.

— Какво стана с жена ти? Взе да спи с тоя-оня?

И това също го подразни — точните му догадки.

— Не. Впрочем всичко вече е минало.

— Ама ти си все още женен за нея. Не можа ли да се разведеш по-рано?

Ненадейно Гай изпита срам.

— Мисълта за развода не ме е занимавала особено.

— А сега?

— Тя реши, че иска да се развежда. Доколкото разбрах, ще има дете.

— Охо. Ама как е улучила момента да се реши, а? От три години спи с тоя-оня и накрая е успяла да върже някого?

Тъкмо това бе станало, разбира се, и работата се бе уредила чрез бебето. Но как се досети той? Гай си каза, че Бруно вероятно познава друга жена, която ненавижда, и сега прехвърля всичко върху Мириам. Извърна се към прозореца. Там не зърна нищо друго освен собственото си отражение. Ударите на сърцето разтърсваха тялото му, и то по-силно от вибрациите на влака. Мина му през ума, че сърцето му бие учестено вероятно защото никога досега не бе разказвал за Мириам пред чужд човек. Дори Ан не знаеше толкова, колкото Бруно. Макар че в началото Мириам бе друга — мила, вярна, самотна; копнееше за него така, както копнееше да се отърве от семейството си. Утре щеше да я види, щеше да се докосне до нея, протягайки ръка за поздрав. Непоносима му бе мисълта, че ще докосне въз меката й плът, която бе обичал. Изневиделица го обзе чувството за пълен провал.

— Какво стана с брака ти? — тихо попита Бруно току зад гърба му. — Наистина ме интересува, като приятел. На колко години беше тя?

— На осемнайсет.

— И още веднага взе да спи с тоя-оня?

Гай неволно се извърна, сякаш за да поеме вината на Мириам.

— Жените не се занимават само с това.

— Ама тя го правеше, нали?

Гай отмести поглед встрани, раздразнен и в същото време хипнотизиран.

— Да.

Колко отвратително прозвуча кратката думичка, направо изкънтя в ушите му!

— Знам ги тия червенокоси южнячки — отсече Бруно, боцвайки с вилица ябълковия пай.

Гай отново усети парещ и абсолютно ненужен срам. Ненужен, тъй като нищо от онова, което Мириам бе извършила или казала, не би смутило или изненадало Бруно. Той сякаш не бе способен да се изненадва — само интересът му се изостряше.

Бруно се загледа в чинията си с престорена веселост. Очите му се поотвориха, заблестяха, доколкото бе възможно, както бяха кръвясали и със сини кръгове отдолу.

— Женитба! — въздъхна Бруно.

Думата остана да звучи в ушите на Гай. Това бе тържествена дума за него. Притежаваше изначалната тържественост на понятия като святост, любов, грях. Той си представи кръглите, с цвят на теракота устни на Мириам да произнасят: „Защо да се съсипвам по тебе?“, представи си очите на Ан, когато отмяташе коси назад и вдигаше поглед към него пред дома си, на моравата, където садеше минзухари. Представи си как Мириам се извръща от високия тесен прозорец в стаята в Чикаго, тиква луничавата си щитообразна физиономия право пред лицето му, както правеше всеки път, преди да изрече някаква лъжа, представи си длъгнестата глава на тъмнокосия Стив и безочливата му усмивка. Искаше му се да протегне ръце и да прогони нахлуващите спомени. Стаята в Чикаго, където се бе случило всичко това… Усещаше миризмите в стаята, парфюма на Мириам, топлината от боядисаните радиатори. Но не помръдна за първи път от много време не изтика грубо образа и, превръщайки го в размазано розово петно. Как ще му подействува нейният образ сега, ако допуснеше отново да го обсеби? Ще увеличи ли съпротивителните му сили, или ще ги подкопае?

— Питам те сериозно — гласът на Бруно идеше отдалеч, — какво се случи? Нали нямаш нищо против да ми разправиш? Интересува ме.

Случи се Стив. Гай вдигна чаша. Представи си онзи следобед в Чикаго. Стив в рамката на вратата — образът сега беше в бяло и черно като на снимка. Следобедът, когато ги бе изненадал в апартамента, не приличаше на никой друг следобед — с особен цвят, вкус и звук, със собствен свят — подобно на ужасяващо миниатюрно художествено изделие. Или събитие от историята, застинало във времето. А може би бе тъкмо обратното — може би то непрекъснато го съпровождаше? Ето и този път бе ясно и осезаемо както винаги. Ала най-лошото бе, че отвътре нещо го подтикваше да разкаже всичко на Бруно — непознатия във влака, който щеше да го изслуша, да прояви съчувствие и да забрави. Мисълта да разкаже на Бруно му подействува успокоително. Та нали Бруно съвсем не бе обикновен пътник във влака. Жесток и покварен, той бе в състояние да оцени по достойнство история като тази — историята на първата му любов. Освен това Стив бе само изненадващ завършек, от който всичко случило се дотогава заставаше на мястото си. Стив не бе първият, с когото Мириам му изневеряваше. Само че през онзи наметен следобед тогавашната му двадесет и шест годишна гордост просто бе смазана пред очите му. Хиляди пъти си бе преповтарял историята — класическа история, изпълнена с драматизъм независимо от глупашкото му поведение. Глупашкото му поведение само я бе направило забавна.

— Очаквах прекалено много от нея — нехайно вметна Гай, — без да имам правото да го искам. Тя е от хората, които обичат да им се обръща внимание. Навярно ще флиртува през целия си живот без разлика с кого.

— Е, да, вечната гимназистка. — Бруно махна с ръка. — Не е в състояние поне веднъж да се престори, че е свързана само с един.

Гай го погледна. В началото Мириам му бе вярна, това бе сигурно.

Обзет от срам, че почти се бе разприказвал пред Бруно, той внезапно се отказа от намерението си. Впрочем на Бруно в момента наистина му бе все едно дали Гай ще му разкаже историята си. Седеше отпуснат и чертаеше с кибритена клечка по соса в чинията си. Погледната в профил, изтеглената надолу половинка от устата му беше хлътнала между носа и брадичката като устата на старец. Каквато и история да му предложат, сякаш казваше тази уста, тя не заслужава дори презрението му.

— Такива жени привличат мъжете — промърмори Бруно, — налитат им като мухи на смет.