Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (16)

16

Когато излезе от апартамента на Осемдесет и втора улица, Ралф тръгна надолу по Първо Авеню и влезе в първия бар, покрай който мина. Поръча си уиски със сода, изпи половината, след това отиде при гардероба и в телефонния указател потърси номера на хотел „Съсекс Армс“. Поиска да го свържат с мистър Грешъм. Колко странно, че Уинкуп бе избрал именно това име, помисли си Ралф. Това му напомни за закона на Грешъм, за който Уинкуп едва ли бе чувал и положително не знаеше какво гласи — закона, според който пълноценните пари се изместват от обезценените и хората започват да трупат истински ценности, — и макар да не бе изключено да съществуваше някаква връзка между този закон и може би наистина ценното момиче в Пенсилвания, за което се бореха двамата мъже, или поне той си мислеше, че Робърт се бори за нея, Ралф не можа да достигне до някакво определено заключение, преди Грег да вдигне телефона.

— Обажда се Ралф Юрген. Искам да се видим тази вечер.

— Тази вечер? Случило ли се е нещо?

— Н-не. Ще си бъдеш ли в хотела?

— Смятах да се поразходя или да отида на кино по-късно.

— Няма значение. Искам да се видим. — Ралф беше леко пийнал, беше и ядосан, иначе едва ли би говорил толкова твърдо, но тонът му даде резултат. Грег обеща, че ще го чака.

Ралф взе такси. „Съсекс Армс“ беше третокласен хотел близо до Четвърто Авеню. Във фоайето не беше много чисто и обстановката бе толкова мизерна, та човек не би могъл и да допусне, че някога хотелът може би е виждал и по-добри дни и е познавал и по-изискана клиентела. Интересно какво е накарало Уинкуп да отседне в такъв хотел — помисли си Ралф, — може би отчасти защото в по-скъп би привлякъл повече внимание, но може би най-вече за да изпита смирение, да признае пред себе си, че върши нещо нечестно, а може би дори и за да се накаже. Нямаше съмнение, че Ники би платила сметката му във всеки хотел. Грег, разбира се, си бе свършил парите. Ралф се изкачи с асансьора до четвъртия етаж. Дори и момчето в асансьора беше с изтъркана униформа. Ралф Юрген бе израснал в бедно семейство. Всяка следа от бедност шокираше чувствителността му, влизаше в конфликт с естетическия му усет, дори с етичните му принципи. Бедността беше грозна, трагична и ненужна.

Грег беше по риза, разкопчана жилетка и по чорапи.

— Е, какво има? — попита той, когато затвори вратата, но зададе въпроса си учтиво и с усмивка:

Ралф се съблече и седна на един стол, като продължаваше да държи палтото си в ръка.

— Боб Форестър беше тази вечер в Ню Йорк. Дойде, за да говори с Ники.

— Ники току-що ми се обади — каза Грег с лека усмивка.

— Да, така си и помислих — каза Ралф. — Грег, защо не престанеш с всичко това? Създаде достатъчно неприятности на Боб. Какво още искаш?

— Джени — отвърна Грег.

— Хм. Разбира се. — Ралф погледна стиснатите си пръсти. Пушеше му се, но лекарите му бяха забранили да пуши повече от десет цигари на ден. Пазеше си десетата цигара за по-късно, преди да заспи.

— За да спечелиш едно момиче, трябва да общуваш с него. А като труп няма да можеш да общуваш.

— Ще го съсипя онзи — каза Грег и хвърли кибритената клечка към металното кошче за боклук. — Вече ви го казах и мога да го направя. Ще видите. Искам да се махне от града. От щата. Преди това ще го уволнят. Имам приятели, които пишат на шефа му.

— Какво пишат на шефа му?

— Че е психопат. Ники го знае. И вие също. Опитал се е да застреля Ники. Вие го знаете.

— Знам за пушката. И двете версии. Научих версията на Боб от един негов приятел — Питър Камбъл. Ники казва, че онази вечер съм искал да я ударя със запалката. Не е вярно. Вярно е, че се карахме и аз взех запалката, за да си запаля цигарата. Тя твърди, че съм искал да я убия с нея. — Ралф се изсмя и кръстоса крака. — Вярваш ли го?

Грег се приближи до Ралф и дръпна силно от цигарата си.

— А вие защо вярвате на приятеля на Форестър, който е чул историята само от него? Какво ще кажете например за шумовете около къщата? Как мислите, че Форестър се е запознал с Джени? Нито тя, нито той могат да ми кажат как са се запознали.

Ралф повдигна вежди. Не знаеше какво да вярва за шумовете, а и в случая това му се струваше без значение. Ралф забеляза половин бутилка уиски върху очуканата кафява тоалетка.

— Ще пийнете ли? — предложи Грег.

— Благодаря, не искам. Грег, дойдох тук, за да ти кажа нещо. Достатъчно си поигра. Това, което правиш, е нечестно и непочтено, да не говорим, че е безсмислено.

— Безсмислено? Вие ли ще ме учите кое е почтено и кое не? Цялата рекламна индустрия не е ли непочтена? Станете вие почтен.

— Да се върнем на въпроса. Съветвам те да престанеш да си играеш.

— Плашите ли ме? — попита Грег. — Захванал съм се с нещо и ще го доведа докрай.

— И мислиш, че щом Боб изчезне, момичето ще дойде при теб ей така. Вижда ми се глупаво.

— Тя ме обича, знам го. Сега просто се е увлякла по него. Аз съм първият, с когото е била, първият, с когото е спала — каза Грег и се чукна с палец по гърдите.

От наивността на забележката Ралф почти се усмихна. Но в нея имаше и гордост, която беше опасна. Глупавите юмруци, които висяха от дългите отпуснати ръце на Грег, сякаш едва се сдържаха да не ударят нещо.

— Какво каза Ники тази вечер?

— Тя е с мен — отговори Грег и взе бутилката с уиски. Сипа си малко в чашата, отиде зад паравана в ъгъла на стаята и пусна чешмата. — Спомена, че според нея започвате да съчувствувате на Форестър — каза Грег, като се върна. — Господи! Не знаех, че трябва да защитаваме хора, които крадат чужди момичета.

— Аз пък не знаех, че момичетата се крадат. Те да не са… бучки захар.

— Джени е точно това — каза Грег замечтано, — бучка захар.

Ралф видя, че Грег е малко пиян.

— Тази вечер Боб каза, че момичето не го интересувало.

— Какво?

— Чух го да казва, че въпросът не е в момичето. Това, което иска, е да намери теб.

— Разбира се, че иска да ме намери. Но Джени го интересува, и то как! Може би няма смелостта да го признае. Може би не е хлътнал по Джени толкова, колкото тя по него, но не може да се каже, че не го интересува. Вижда се с нея три или четири пъти седмично. Съвсем сигурно е, че спи с нея. Вероятно и Джени го иска. — Направи жест, сякаш щеше да хвърли чашата о стената, след това я допи.

Ралф стана.

— Защо не се върнеш утре? Кажи на шефа и на хазяйката си, изобщо на когото трябва, че си отишъл да се поразсееш в Ню Йорк. Убеден съм, че ще постигнеш много повече, ако си до нея, отколкото тук, в тази дупка.

Тъмните очи на Грег блеснаха.

— Няма да мръдна, докато не видя резултата от писмата на приятелите ми. Те ще се обадят и на Джени. Ще й кажат какво представлява Форестър. Тя трябва да го знае. Полицията трябва да го знае. Освен това я е прелъстил, мръсник такъв.

— А ти какво направи с нея?

— Поне не съм мръсник! — Грег се обърна с гръб към Ралф.

— Искаш да кажеш, че в Пенсилвания имаш приятели, които знаят къде се намираш?

Грег отново се обърна към него и ръцете му се олюляха като тежест на махало.

— Вземам си обратно думите за приятелите. Не, не знаят. Не са те, които пишат писмата. Те мислят, че съм умрял. Аз написах едно писмо. До шефа на Форестър.

Телефонът звънна.

— Няма ме — каза Ралф — и не съм идвал тук.

Грег му се усмихна разбиращо и вдигна слушалката.

— Здравей — каза Грег. — Не, не е.

На бюрото лежеше програмата на едно кино на Четиридесет и втора улица. Ралф хвърли поглед към нея: „Сексуалните удоволствия на пигмеите“… „Дом на удоволствията за гимназисти“.

— Да — каза Грег по-меко. — Спомних си. Не се притеснявай за нищо… Не… Може, да… Да… Довиждане. — Затвори. Ралф стоеше срещу него с ръка на бравата и го гледаше. Грег отмести поглед от очите му.

— Смятам, че трябва да напуснеш Ню Йорк най-късно утре. Върни се в Лангли или там, където живееш.

— Хъмбърт Корнърс, където живее и Джени. Онзи живее в Лангли.

— Просто напусни града, Грег.

— Така ли? — усмихна се Грег. — Защо?

— Първо, защото Боб положително ще сигнализира на полицията да провери хотелите в Ню Йорк. Той знае много добре, че си тук и че Ники е замесена.

Грег сви рамене.

— Добре, ще се преместя другаде.

— А кой ще ти плаща сметките?

— Слушай, Ралф, Ники ми дава само пари на заем. Аз имам мангизи в банката, само че в момента няма как да подпиша чек.

— Ако не се махнеш до утре, ще кажа на полицията, че си тук — каза Ралф.

— А защо не сега?

— Искам да имам колкото може по-малко вземане-даване с теб. — Гласът на Ралф изведнъж потрепери от гняв. — Но мога да им кажа още тази вечер.

— Само да посмееш… — Грег пристъпи към него.

Ралф не се помръдна.

— Какво ще стане? — Ралф отвори вратата и излезе. Затръшна я зад гърба си. Отиде до асансьора и натисна копчето, погледна вратата на Грег, която продължаваше да бъде затворена, после пак се обърна към асансьора. Очите му премигваха бавно, но дишането му бе тежко, сякаш се беше бил с някого. Ники си играеше с Грег и Ралф съзнаваше, че смелостта, която бе проявил, идваше от ревност. Подозираше Ники, а да подозираш нея, бе все едно да си сигурен. Случило се е някоя сутрин или следобед, докато той е бил на работа. Или ако не се е случило, щеше да се случи. Грег щеше да бъде още една, макар и жалка, победа за Ники. Още един дребен начин да му „покаже“, като му изневери на четвъртия месец след сватбата с един посредствен младеж. Още един начин да обвърже Грег, както бе обвързала или се опитваше да обвърже безброй нищожества, пияници и мошеници, които се въртяха в къщата им — ласкаеше ги, правеше им дребни услуги, оказваше им пищно гостоприемство и понякога споделяше леглата им.

Щом излезе на улицата обаче и тръгна на север, за да се поуспокои, преди да вземе такси, Ралф разбра, че нито тази вечер, нито дори утре ще се обади на полицията. Беше изплашил Грег достатъчно, помисли си той. Грег ще напусне града утре, а може би още тази вечер. Глупавата игра ще продължи във Филаделфия или някъде другаде, но поне няма да е под носа му.

Когато се прибра, Ники не беше вкъщи.

Изведнъж в главата му започнаха да се въртят неприятни мисли. Усети, че се усмихва глупаво, сякаш искаше да убеди сам себе си, че не го е грижа. Спомни си, че Робърт се бе усмихвал по същия начин преди два часа. Ралф беше сигурен, че с първото си „да“ по телефона Грег е потвърдил, че е там, а с второто вероятно е искал да й каже, че може да дойде при него.

Свали си сакото и палтото и обиколи апартамента, надникна в спалнята с огромното двойно легло, в главата му нахлуха объркани мисли и той отвърна поглед, направи няколко крачки по-нататък и спря точно пред ателието на Ники. От дървената релса, която опасваше стените, висяха накриво закачени платна. В очите му се хвърлиха ярки цветни петна, той замижа и се намръщи. Очевидно Ники беше стъпила в разсипана тюркоазена боя, защото по целия под се виждаха сини стъпки, които приличаха на цветен мотив в картина на Полок^[1]: На триножника Ралф разпозна една обърната наопаки картина на Огъстъс Джон, чиито контури бяха очертани с малки точици. На Ники й беше хрумнала идеята да използува „ритъма“ в картините на Огъстъс Джон и като ги прерисува, обърнати наопаки, да ги претвори в абстрактни творби. Не бе споделила с него това свое хрумване, но един ден Ралф я попита защо има толкова много преобърнати картини в апартамента и тя му обясни. Никой нямаше да разбере, че са взети от картини на Джон и той не трябваше да казва никому. Ралф се обърна и се отдалечи. Съзнаваше, че няма право да наднича в ателието й. Нищо, че тя четеше личните му писма, отваряше ги и ги залепваше нескопосно, без дори да изтрие лепилото, преди той да се прибере. Такава беше Ники — мнителна там, където нямаше основание за мнителност. Един ден обаче, помисли си мрачно той, можеше и да има.

Ралф се изкъпа, легна си и половин час разглежда съсредоточено диплянките, възхваляващи продукцията на една компания за безалкохолни напитки, за която агенцията му трябваше да организира шестмесечна рекламна кампания. Агенцията беше изготвила подробна програма за кампанията, но компанията не остана доволна. Сега Ралф трябваше да прегледа материалите, да реши кое може да стане по-хубаво и около каква нова идея може да се организира. Идваха му наум само отвратителни игрословици. Беше му дошло до гуша от игрословици. Десетата му цигара отдавна беше загаснала. Остави диплянките на пода заедно с програмата и изгаси лампата.

Събуди го хлопването на външната врата. Ралф премигна и погледна циферблата на електронния часовник — 2:17.

Ники отвори вратата на спалнята и каза:

— Здравей! — като се подпираше на дръжката. — Как си?

Ралф веднага разбра, че не е пияна. Държеше се малко смутено и може би виновно.

— Благодаря, добре. Хубаво ли прекара?

— Грег напуска Ню Йорк още тази нощ. Надявам се, че си доволен — каза тя, обърна се и небрежно смъкна палтото си.

Лампата в хола хвърляше бледи и потискащи отблясъци в спалнята. Ралф погледна издутината, която палците му образуваха под бледожълтото вълнено одеяло.

— Къде отива? — попита той.

Ники свали белия си мохерен пуловер, изтръска го и го сложи на гърба на един стол. Никога не носеше сутиени и не изпитваше свян — нито истински, нито фалшив. Застана срещу Ралф с ръце на кръста.

— Не каза.

— Да се надяваме, че ще се върне в Хъмбърт Корнърс — нали там живее?

— А, не, няма да бъде Хъмбърт Корнърс.

Разкопча сандалите си и ги хвърли, след това отиде до гардероба и свали ципа на панталона си.

— На теб какво ти влиза в работата, Ралфи? Защо е трябвало да му казваш, че ще се обадиш на полицията, след като знаеш, че няма да го направиш? Откога стана толкова праведен? — Сложи панталона си в гардероба и закачалките издрънчаха.

Ралф не каза нищо. Спомни си, че го бяха предупредили преди да се ожени за Ники: „Тя си избира мъже, с които смята, че може да прави каквото си поиска.“

— Да не си му дала чекове?

— Не, само пари в брой, миличък, и съм съвсем сигурна, че ще ми ги върне.

Чу как Ники пусна водата в банята. По една или друг причина вечерта явно е била успешна за нея. Личеше си доброто й настроение. Грег щеше да продължи играта си, тя го беше подкрепила морално, несъмнено го бе успокоила, че не трябва да се притеснява от Ралф. Грег щеше да отиде другаде, под друго име. „Какво толкова ти е направил Робърт Форестър?“ — искаше му се да я попита, когато тя приближи до леглото по пижама, но знаеше какъв отговор ще получи: „То си е моя работа, скъпи“, или още по-насмешливото: „Аз ще си играя моите игри, а ти си играй твоите“. Настръхна, когато тя се строполи по корем до него. Имаше чувството, че ще му каже още нещо. Но след по-малко минута чу равномерното и тихо дишане, което означаваше, че е заспала дълбоко.