Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (7)

7

— Няма ли да ми кажеш къде живее в Лангли? — попита я Грег. — Имам му телефона и сега искам адреса.

— Попитай него. Ако той иска, ще ти го даде.

— А, съмнявам се, че ще поиска да ми го даде. Но аз го искам.

Джени въздъхна от раздразнение и погледна през рамо, за да види дали мистър Стодард не е някъде наблизо. Той не обичаше служителите да водят частни разговори и Грег го знаеше много добре.

— Трябва да вървя вече, Грег.

— Имам право да знам и имам право да се видя с онзи, щом като го искам.

— Не разбирам как успя да измислиш всичко това за двадесет и четири часа. Държиш се направо като дете.

— А ти като страхливка, Джени. Не те смятах за такава. А мистър…

— Можеш да ме наричаш каквато си искаш. Все ми е едно. — Тя затвори телефона.

Грег сигурно е в Ритърсвил, помисли си тя. Всеки понеделник спираше там — най-напред в дрогерията в града и след това в търговския център. Джени не се съмняваше, че когато Грег се обади на Робърт в пет и половина или шест, или в колкото часа се прибираше от работа, Робърт ще го успокои, че повече няма да се вижда с нея. Не искаше тя да бъде тази, която ще му го каже. Това би било победа за Грег, а според нея той се бе държал отвратително и не заслужаваше дори и най-дребната победа. В този случай победата бе наистина дребна, тъй като чувствата й както към Грег, така и към Робърт оставаха непроменени.

Трябваше да преброи парите в чекмеджето си наново, тъй като не бе записала докъде бе стигнала, когато Стийв я викна на телефона. Пак започна с банкнотите по петстотин долара.

— Хванах ли те! — извика Стийв зад нея и я сграбчи през кръста. — Кой беше?

— Стийв, престани, в момента броя.

— Грег няма търпение, а? — каза Стийв и се отдалечи.

Навела глава, Джени броеше упорито. От радиатора при краката й идваше топъл въздух. Когато се прибереше от работа довечера, в къщата й щеше да бъде студено. Ще пусне радиатора и за десетина минути ще стане топло, но ще прекара вечерта сама и няма да има с кого да седне на масата. Но Робърт беше там, в Лангли, на по-малко от петнадесет мили от нея. Не беше споменавал, че ще се връща в Ню Йорк. Джени се чудеше дали да повярва за жена му. Робърт не й приличаше на лъжец — той бе по-скоро човек, който, и да иска, не би могъл да излъже убедително, дори и толкова, колкото — ако бе лъгал — предния ден; така че трябваше да му повярва, че е женен. Може би няма да успеят да се сдобрят, помисли си тя. А и кой би могъл да каже какво ще се случи? Никой. Не й се искаше Робърт да се върне при жена си, но и не се надяваше, че ще се раздели с нея, защото беше безполезно да храни подобни надежди. И на второ място, всъщност на първо, тя искаше Робърт да бъде щастлив. Колко странно — и Робърт повтаряше, че й желае същото. Джени изчисли общата сума — единадесет хиляди петдесет и пет долара и седемнадесет цента, сложи чекмеджето обратно в огнеупорния шкаф и го заключи с ключа, който висеше заедно с останалите на ключодържателя. След това взе вносните бележки, получените чекове, бланките за изплатени и продължени заеми и бележките за специалните вноски за Коледа и ги занесе за проверка на Рита, която работеше на сметачната машина в задната стая.

— Мисис Макграт смята, че са я излъгали с десет долара — каза Джени. — Провери и ми кажи. Това е, което получих днес.

— А, тази ли? Нея я лъжат два пъти седмично — каза Рита, без да вдигне глава.

Джени излезе от банката в четири и двадесет. Надяваше се, че Робърт ще се държи рязко и твърдо и ще откаже да се срещне с Грег. Не й беше трудно да си представи как Грег се вбесява дотолкова, че удря Робърт, дори го набива. Преди време Грег се бе занимавал с бокс и сега се гордееше с юмруците си. Намерил с какво да се гордее, помисли си Джени. Всеки глупак може да се научи да раздава юмруци. Не можеше да си представи, че Робърт би ударил някого. Той изглеждаше много сдържан, а за Джени сдържаността беше най-мъжествената от всички добродетели. Видя пред себе си лицето на Робърт, гъстата му кестенява коса, малко по-светлите кафяви очи, устата му с изтегленото надолу ляво ъгълче, брадичката с едва забележимата трапчинка; видя го след излета им вчера — с бяла риза и тъмносиви панталони, наведен над камината, да хвърля една цепеница, и почувствува, че костите й омекват и трябва да стисне по-здраво волана, за да не излети от платното.

След като се прибра, сложи в хладилника една маруля и няколко свински котлета — беше ги купила за вечеря от гастронома „Уейсайд“, който се намираше между Хъмбърт Корнърс и дома й, после се изкъпа. Обикновено не се къпеше по това време, но реши, че ако полежи във водата, ще се отпусне и ще може по-лесно да убие времето до неизбежния телефонен разговор с Грег тази вечер. Защо някои хора правят живота толкова труден? Когато Фрици Скол, младежът от Скрантън, в когото бе толкова влюбена, я изостави заради друго момиче, тя се примири с този факт и не го потърси повече. А Грег…

Облече стар пуловер, пола, обу чифт стари обувки и поля цветята. След това избърса праха в хола и изми няколкото чинии, които сутринта трябваше да остави в мивката, защото за малко не закъсня за работа. Седна в хола с чаша кафе и едно томче стихове от Кийтс и Шели. Отвори го на Кийтс. Но не него искаше. Искаше Блейк. Извади от лавицата големия том със стихове от Дон и Блейк. Беше подчертала някои части от „Пророчества на невинността“:

Скръб дръглива. Радост реха

на душата мярка взеха —

изтъкаха тъжна дреха

с весел вътък, утеха.

И по-нататък:

Насмешката над детска вяра

в тъмата вечна ще ви вкара.

Посейте у деца съмнения

и сте достойни за геена.

Децата Нему дай в награда

ще надделееш и на Ада.^[1]

Отчетливият ритъм на поемата, както и нейният смисъл й донесоха успокоение.

Подскочи, когато телефонът иззвъня. Беше само шест и пет.

— Провинция, говорете!

Обаждаше се майка й от Скрантън. Беше разтревожена от писмото, с което Джени им съобщаваше, че няма да се омъжи за Грег.

— Какво става, Джени? Дори и баща ти е разтревожен.

Джени виждаше майка си — седнала изправена на стола в коридора, по всяка вероятност с престилка, защото у тях обикновено сядаха на масата в шест часа и майка й сигурно е отложила вечерята с няколко минути, тъй като след шест разговорите бяха по-евтини.

— Нищо не е станало, мамо, просто не го обичам достатъчно. Разбрах го преди няколко седмици, така че…

— Да не би да има някой друг, Зайче?

Джени се зарадва, че Грег още не се е обадил на родителите й. Хем искаше, хем не искаше да им каже за Робърт. Женен мъж, ще се ужасят те. Представи си също така как сяда да вечеря с тях и им разправя какво е казал и направил Робърт, как изглежда и колко е зрял — така както винаги разказваше за момчетата и момичетата в училище, които й харесваха. Обичаше да говори за хората, които й харесваха, колкото и наивно да бе това.

— Има ли, Джени? Май има, а?

— Да, но мисля, че повече няма да го видя, защото не мога. Господи, мамо, отнасяш се с мен като с дете!

— А какво очакваш от родителите си? Толкова приготовления, само дето поканите за сватбата не сме изпратили, и изведнъж получаваме писмото ти. Кажи ми сега, кой е другият?

— Името му е Робърт. — Каза го, за да чуе как името му ще затрепти по жицата до Скрантън.

— Робърт чий?

— Мамо, това няма значение, защото едва ли ще го видя повече.

— Сигурна съм, че е за добро. Как се запозна с него?

— Така както се запознават хората — отговори тя, като изговаряше думите ясно и отчетливо — правеше го винаги когато искаше гласът й да звучи естествено. — Но се разбрахме да не се виждаме повече.

— Очевидно той не се интересува много от теб, щом не иска да се виждате. Моят съвет е да дойдеш малко на себе си и да поразмислиш за Грегори. Много симпатично и сериозно момче, Зайче, и освен това държи на теб — това е съвсем ясно. Баща ти го харесва — прибави тя, сякаш така решаваше въпроса. — Вече трябва да затварям, защото разговорът е междуградски, но реших, че трябва да поговоря с теб.

— Как е Дон, мамо?

— Добре е. Приготвя домашното си у един приятел и ще остане да вечеря там. Ако си беше вкъщи, щях да го повикам да ти се обади.

Домашното, засмя се Джени вътрешно, сякаш Дон беше на десет години, а не студент втори курс.

Най-сетне се сбогуваха, като си обещаха да си пишат.

Джени извади котлетите от хладилника — ако не ги сложи веднага, сигурно няма да хапне нищо солидно тази вечер. Любимата й храна бяха салатите и можеше съвсем спокойно да не яде нищо друго — салати от маруля, репички, целина, домати, суров зелен фасул, моркови, изобщо всичко, което бе зелено. Затова у дома й викаха Зайче. Баща й се страхуваше, че може да получи анемия. У тях винаги се страхуваха от нещо. След минута Джени свали единия котлет. Един й стигаше за вечеря. Прибра котлета в камерата на хладилника и започна да прави салатата.

Грег се обади малко преди седем.

— Добър вечер — каза той. — Имам интересни новини за теб. Мистър Форестър се връща в Ню Йорк.

— Така ли? — отвърна Джени. — Мисля, че е по-интересно за теб, отколкото за мен.

— Интересът може и да е еднакъв. Решил го е съвсем скоро. Но е прекалено голям страхливец, за да ми каже къде живее. Помислих си, че и това може да те интересува.

— Трябва да те разочаровам.

— Имам да ти кажа още нещо. Реших за всеки случай да позвъня на стария му номер в Ню Йорк и попаднах на жена му. Те са в развод, Джени, и от онова, което тя ми каза, разбрах, че има защо. Той не е в ред.

— Виж ти! Така ли?

— Да, точно така.

— И това ли е основанието за развода? Много се съмнявам.

— Не, само прелюбодеяние в Ню Йорк. Убеден съм, че мистър Форестър е опитал и от това. Но жена му беше категорична, че не е с всичкия си. Да не би да мислиш, че мистър Форестър ще си го признае сам пред тебе? Не разбираш ли на каква опасност си се изложила, като си го поканила на вечеря у вас? Да го поканиш на вечеря! Господи, Джени! Понякога си мисля, че трябва да отидеш на лекар!

— Омръзнаха ми твоите съвети! — Джени никога не му бе говорила толкова сърдито. — Да звъниш на жена му в Ню Йорк! Това според теб не е ли бъркане в чужди работи?

— Според мен е проучване и се радвам, че го направих. Копелето така се изплаши, че ще се махне от града, Джени, и ти се радвай, че стана така. Между другото твоята приятелка Рита никога не е чувала за него. Какво ще кажеш?

— Явно днес си прекарал доста време на телефона.

— Защо ме излъга, че е познат на Рита?

— Защото си толкова любопитен. Трябваше да кажа нещо, за да млъкнеш.

— Няма да млъкна, момиченце.

— Ако мислиш, че по този начин ми ставаш по-мил, много се лъжеш.

— Не, не. Може и да не ставам. Но човек трябва да разбере истината, нали така? А мистър Форестър не каза истината. Не искаше да признае, че си хлътнала по него или пък че знае нещо за това.

— Нещо за кое? — сопна се Джени.

— Ох, Джени, нека не се караме. Когато жена му каза, че той не е с всичкия си, аз се позамислих. Да не би той да е човекът, който се въртеше около къщата ти? Така ли се запозна с него, а, Джени?

— Ти си се побъркал — извика Джени.

— Защо плачеш? За бога, Джени, не исках да те разплаквам. Виж какво, нека дойда у вас. В Лангли съм. След половин час съм при теб.

— Не искам да те виждам!

Грег изсумтя.

— Мистър Форестър също не пожела да ми каже как сте се запознали, когато му споменах за Рита. Попитах го дали случайно не е надничал през прозорците ти и му разказах за шумовете. Разказах му и това, което жена му каза за него. Мистър Форестър беше видимо разстроен, мис Тийролф! Да, да, той ще напусне града, а ако не иска, ще се постарая да го накарам да поиска.

Джени затвори телефона. Отиде на мивката в кухнята и изми лицето си със студена вода. Проклет да бъде! Дори и Сузи Ескъм не се бъркаше в чуждите работи толкова, колкото Грег. А и Рита можеше да се усети и да каже „да“, тя ги е запознала с Робърт, но Грег сигурно не я е оставил на мира с въпросите си. Пък и Рита не беше особено интелигентна, въпреки че не бе злонамерена.

Много й се искаше да се обади на Робърт, да му каже, че всичко това няма значение, да не се тревожи и да се опита да забрави. Но в края на краищата Робърт й бе казал всичко, което имаше да й казва. Той не искаше повече да се виждат. По-добре да не му се обажда дори и само за да му каже нещо окуражително, помисли си тя. Чудеше се що за човек е жена му, за да наговори такива неща на съвсем непознат човек.