Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (20)

20

Този ден Робърт не беше в състояние да работи и знаеше, че няма да се почувствува по-добре нито утре, нито вдругиден. Докато пътуваше от Ритърсвил до Лангли, реши, че трябва да говори с Джафи още тази сутрин и да му каже, че според него ще е най-добре да напусне. Ще изпрати официално писмо. Ще прати писмо и на мистър Гънароут от „Аробрит“ във Филаделфия, за да му се извини и да подаде оставката си. Робърт предполагаше, че след всичко това хората ще започнат да си мислят, че се е оттеглил, защото се е почувствувал виновен. И по-добре. Наоми Тесър сигурно вече е успяла да съобщи поне на десетина души, че Робърт се е запознал с Джени Тийролф, като е дебнел около къщата й, а тези десетина души щяха да го разкажат на много, много други. За Робърт тази история беше станала безкрайно скучна, но за хората щеше да е нещо ново и безкрайно интересно. Тя или щеше да потвърди онова, което вече бяха подочули, или пък да ги порази като гръм от ясно небе — при всички случаи обаче нямаше да има съмнение в истинността й, тъй като самият Робърт Форестър си беше признал.

Пристигна в завода с десет или петнадесет минути закъснение и когато влезе, всички бяха заели местата си по масите. Много от колегите му вдигнаха глава и Робърт поздрави някои с „Добро утро“ или „Здрасти“. Не го измъчваше неловкото чувство, с което бе влязъл вчера сутринта и всички сутрини от миналия вторник насам. Видя как Джак Нилсън става от масата си и се приближава към него. Робърт си свали палтото, взе го в ръка и се запъти към гардероба си.

Джак го погледна разтревожено. Направи му знак да отидат в задния коридор.

Робърт поклати глава.

— Искам да говоря с Джафи — каза Робърт тихо, когато Джак дойде при него. Никой не вдигна глава от масите около тях. — Защо ли си заключвам палтото?

— Кажи му, че искаш отпуск до края на седмицата — посъветва го Джак. — Всеки би те разбрал, за бога.

Робърт кимна. Отново се обърна към масата си и към кабинета на Джафи.

— Боб! — Джак отново беше дошъл при него. — Струва ми се, че преди няколко минути видях едно цивилно ченге — каза той шепнешком. — Говореше с Джафи във фоайето. Не съм сигурен, но… — Джак млъкна.

— Да, благодаря ти. — Изведнъж му призля. Остави палтото си на облегалото на стола.

— Какво ти е? Добре ли си? — попита Джак.

— Да — отговори Робърт.

Около тях започнаха да вдигат глави.

— Ако излизаш в отпуск от днес, ела да пием по едно кафе или нещо друго в „Хангара“.

— Разбира се — съгласи се Робърт, махна с ръка и се запъти към кабинета на Джафи. Хвърли поглед към фоайето и през стъклото видя как Липенхолц, в светлосив костюм и с шапка, излиза от асансьора. Липенхолц също го видя и кимна рязко с глава за поздрав. После спря, очевидно го чакаше. Робърт отвори стъклената врата в дъното на приемната.

— Ето ви и вас — каза Липенхолц. — Все още на работа, а?

— С мен ли искахте да се видите? — попита го Робърт.

— Да, ще седнете ли? — Посочи му зеленото канапе близо до асансьорите, на което можеха да седнат само двама души.

Не му се седеше, но седна машинално.

— Чух за изстрелите — каза Липенхолц. — Май не сте ранен? — Пушеше цигара.

— Не съм. Тази сутрин намерих куршума. Калибър тридесет и две. Може би сте чули?

— Не съм.

Робърт му разказа къде го е намерил и че е занесъл купетата в Ритърсвил. Липенхолц слушаше с интерес, но това, което чу, изглежда, не му направи особено впечатление.

— Знаете ли дали Уинкуп има разрешително за оръжие? — попита Робърт. — Не че не би могъл да си намери пистолет без разрешително, но все пак…

В продължение на няколко секунди Липенхолц изучаваше мълчаливо лицето на Робърт.

— Не, няма разрешително. Помня това от една проверка, която извършихме по друг повод. Сигурно смятате, че Уинкуп е стрелял срещу вас?

— Подозирам го силно.

— Искам да ви кажа, мистър Форестър, че снощи се натъкнахме на нещо, което е не по-малки интересно. Тялото на Уинкуп е било изхвърлено точно над Трентън. Или поне това, което според нас е тялото на Уинкуп. Огледът още не е приключил. — Липенхолц го погледна и разтри с показалец сипаничавата си брадичка. — Та при тези обстоятелства не смятате ли, че срещу вас може да е стрелял някой друг? Например някой от буйните приятели на Уинкуп?

— Какви доказателства имате, че тялото е на Уинкуп? — попита Робърт.

— Засега никакви, но ръстът е същият — метър и осемдесет и шест. Няма дрехи, с изключение на един колан с обикновена катарама без инициали и част от панталон. Няма коса, това е най-лошото. Според специалиста тялото е престояло във водата между десет дена и две седмици. И се е удряло в много скали, разбира се. Има счупване на черепа. Не е изключено главата да се е блъснала в скала, но прилича повече на удар с тъп предмет или пък с камък. Как ви се струва това, а? Открили са го снощи към осем часа. Някакъв човек си завързвал лодката и го намерил на вълнолома.

Робърт сви рамене.

— Как да ми се струва? Според мен не е Уинкуп. Вие самият казахте, че нямате доказателства.

— Вярно е, но има две важни обстоятелства. Няма сведения в района да е изчезнал човек със същия ръст. Освен това, изглежда, че този човек е бил убит.

Тази сутрин на Робърт му беше изключително лесно да запази спокойствие.

— Но трябва да се установят и други неща, нали така? Например възрастта. Не могат ли да я определят по костите? А и очите му — какъв цвят са те?

— Не говорете за очи! — каза Липенхолц.

Робърт се изправи притеснен. Трупът сигурно представлява ужасна гледка, помисли си той.

— Къде отивате?

Робърт запали цигара, без да отговори.

— Не смяташе ли и приятелката ви, че вие сте убили Уинкуп, мистър Форестър? Не беше ли това причината да се самоубие и да напише, че за нея символизирате смъртта?

Робърт се намръщи.

— Какво искате да кажете с това „не смяташе ли и приятелката ви“?

— Питам ви дали не го е подозирала, дали не е била убедена?

Робърт отиде до чешмата, сипа си вода в картонена чашка, отпи една глътка и хвърли чашата в кошчето.

— Не знам. Но знам, че приятелите й са й втълпявали подобни мисли. Някои от тях. Но това не е най-важното, нали така? По-важно е дали трупът е на Уинкуп, или не.

Липенхолц само го погледна, тънките му устни се разтеглиха в нещо като усмивка.

— И докато вие се опитвате да разберете, мен може и да ме застрелят. Може би още тази вечер.

— Ааа… съмнявам се, мистър Форестър.

Робърт изпита желание да го удари.

— Винаги съм смятал, че полицията търси виновния. Не се хващайте за мен просто защото съм ви подръка.

— Мистър Форестър, може би ще сторим именно това.

Робърт хвърли цигарата си в сандъчето с пясък и сви рамене.

— Всъщност в затвора може би ще съм на по-сигурно място, отколкото в собствения си дом. — Но си представи как и последният лекар заключава, че трупът е на Уинкуп, може би още днес. И тогава? Колко години дават за непредумишлено убийство? Или ще решат, че е било предумишлено?

— Искате ли да отидете в затвора, мистър Форестър?

— Не. — Робърт пъхна ръце в задните джобове на панталона си. — Странен начин на процедиране. Винаги ли питате заподозрените дали искат да отидат в затвора?

— Не, невинаги. Защо не дойдете да видите трупа? Бихме искали да го видите.

— Добре, разбира се — каза Робърт също толкова безгрижно. — Само една минутка да си взема палтото. — Робърт се върна в чертожната, мина покрай масата си, след това трябваше отново да се върне, защото палтото му беше на стола, а не в гардероба. Джак го погледна въпросително, Робърт поклати глава и махна отрицателно с пръст. Отиде право при Липенхолц.

Докато чакаха асансьора, Липенхолц го оглеждаше от горе до долу.

— Защо пък с тренчкот? Навън не вали — каза Липенхолц, — вижте какво слънце грее.

— Харесва ми — отговори му Робърт. Липенхолц изглеждаше толкова щастлив, забеляза Робърт, сякаш беше разрешил случая.

Отидоха до Ритърсвил с черната служебна кола на Липенхолц. Липенхолц каза, че нямал нищо против да го върне след това в завода или пък да помоли някой от полицаите да го закара.

— Видяхте ли се с родителите на мис Тийролф? — попита го Липенхолц по пътя.

— Не.

— Не се ли опитахте да се свържете с тях?

— Не — отговори Робърт. — Не ги познавам — добави той.

— Симпатични хора.

Робърт въздъхна — чувствуваше се ядосан и нещастен.

Когато пристигнаха в Ритърсвил, Липенхолц остави колата на паркинга до участъка и влязоха вътре заедно. Липенхолц отпрати с пръст побелелия полицай, който искаше да ги придружи, и направи знак на Робърт да го последва надолу по дървените стъпала в дъното на помещението. Металните маси бяха шест, но само върху една от тях имаше труп, покрит със сиво-бял чаршаф. Полицаят в ъгъла четеше списание и не им обърна никакво внимание.

— Ето го — каза Липенхолц, повдигна единия край на чаршафа и го дръпна назад.

Робърт се беше подготвил, но онова, което видя, го накара да отстъпи назад. Дори и долната челюст я нямаше. Виждаха се оголените кости на черепа и на раменете. По скелета висяха парчета бяла безкръвна плът. Трупът изглеждаше стар — стар на години.

— Зъбите — каза Робърт. — Останали са няколко зъба в…

Липенхолц го погледна ведро.

— Да, опитваме се да се свържем със зъболекаря на Уинкуп. За съжаление той е отишъл на гости у роднини в Юта. И което е още по-лошо, тръгнали на лов или нещо подобно. — Липенхолц го погледна, сякаш този факт го бе развеселил. Продължаваше да държи чаршафа дръпнат назад, за да може Робърт да вижда добре трупа.

Робърт му направи знак да го покрие.

— Колкото и да го гледам, нищо не мога да кажа.

— Виждате ми се пребледнял, мистър Форестър.

На Робърт му се искаше да повърне. Обърна се и тръгна към вратата, вдигна глава, но така миризмата в помещението стана още по-осезаема. Робърт нарочно вървеше бавно, без да бърза, и Липенхолц стигна до вратата пръв.

— Благодаря ти, Чарли! — обърна се Липенхолц към човека зад списанието и онзи изсумтя нещо в отговор.

— Колко време смятате, че ще ви бъде нужно, за да се свържете със зъболекаря? — попита Робърт.

— Не знам.

— Картоните му не са ли тук? Не може ли някой друг да ги вземе?

— Зъболекарят на Уинкуп не е известен специалист. Кабинетът му в Хъмбърт Корнърс е заключен.

— Съобщихте ли му, че случаят е спешен?

— Дори не сме се свързали с него в Юта. Само с роднините му. Той е заминал някъде.

— Как му е името?

— Макуин — отговори Липенхолц. — Томас или Тиодор. — Не снемаше поглед от Робърт. — Какво мислите за трупа? Метър и осемдесет и шест, стройно телосложение…

Робърт само го погледна; чувствуваше, че краката му едва го държат и че не е в състояние дори да се замисли върху въпроса. Липенхолц излезе да го изпрати, но се спря на края на каменните стъпала с един полицай и Робърт заобиколи към паркинга, където набързо се освободи от няколкото глътки кафе, които бе изпил тази сутрин. Беше запалил цигара, когато Липенхолц се появи усмихнат.

— Господинът ще ви закара обратно в Лангли — каза Липенхолц и посочи с жест едрия полицай до себе си. Сниши глас и каза: — Имах няколко въпроса към вас, мистър Форестър, но така като ви гледам, не сте във форма тази сутрин.

— Какви въпроси? — попита Робърт.

— Е, нека изчакаме заключението на зъболекаря.

Робърт каза:

— Дали ще можете да изпратите охрана довечера… да кажем, един полицай, който да стои в колата си пред къщата ми?

— Охрана?! — Липенхолц се усмихна още по-широко.

— Преди няколко минути ме попитахте дали искам да отида в затвора. Мисля, че ще е по-лесно и по-евтино да изпратите един човек.

Липенхолц се колебаеше, усмихваше се и очевидно се мъчеше да измисли нещо остроумно.

— Аз нямам оръжие, а този, който се опитва да ме застреля, има — каза Робърт.

— Хайде, хайде, не пресилвате ли малко…

— Вие не сте шефът на полицията тук, нали, господин Липенхолц? — Робърт усети как по челото му избива студена пот.

Усмивката изчезна от лицето на Липенхолц. Светлите му вежди се смъкнаха и образуваха напрегната хоризонтална линия.

— Вие не сте този, който…

— Вие, изглежда, не вярвате, че Уинкуп иска да ме убие, просто защото не искате да го повярвате. Може би защото Уинкуп няма разрешително за оръжие? — Робърт се изсмя.

Едрият полицай до Липенхолц започна да ръмжи като куче, което само чака знак от господаря си.

Липенхолц вирна сипаничавата си брадичка.

— Слушайте, мистър Форестър, с такива приказки само ще си докарате още по-големи неприятности до главата. Какво си въобразявате? Направихте сума бъркотии. Заслужавате да бъдете арестуван за хулиганство, знаете ли това? И както е тръгнало, ще бъдете арестуван за убийство. А вие стоите тук и…

— Стоя, да! И какво от това?

Липенхолц направи гримаса и погледна към едрия полицай до себе си.

— Добре, ще изпратим човек. По кое време да дойде?

— Няма значение. Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Добре — каза Липенхолц със самодоволна усмивка, сякаш изпълняваше някакъв каприз.

— Мога ли да разчитам, че ще има човек? Поне тази нощ?

— Да — отговори Липенхолц.

Робърт не беше сигурен, че може да му вярва.

— Закарайте го обратно в Лангли — обърна се Липенхолц към полицая.

Полицаят хвана Робърт за ръката, но Робърт я издърпа грубо. Тогава полицаят му посочи една черна кола и Робърт го последва. Липенхолц се върна в участъка. Може би отива да се порадва на трупа, помисли си Робърт.

Докато пътуваха към Лангли, полицаят мълчеше с каменно изражение. Робърт се поуспокои. Това бе първият му контакт с полицията, с грубостта на полицията; беше чувал за толкова много случаи на грубо отношение и поведение от страна на полицията, че нямаше защо да се притеснява. Често се случваше да се държат по същия начин и онези от пътната полиция, само че поводите, за които те се захващаха, бяха много по-незначителни. Радваше се, че най-сетне им се беше изрепчил. И го бе направил може би защото знаеше, че няма какво повече да губи.

— Къде искате да отидете? — попита го полицаят, когато влязоха в Лангли.

— Самолетостроителното предприятие — отговори Робърт.

Полицаят спря пред входа на паркинга, Робърт излезе и се запъти право към колата си, влезе в нея и потегли към къщи. Ще се обади на Джак Нилсън по-късно. В момента нямаше желание да разговаря с когото и да било. Багажът му беше почти опакован, с изключение на някои кухненски принадлежности. Куфарите му лежаха на пода отворени и почти пълни.

Трябваше да се изнесе след два дни, на тридесет и първи, в неделя, и смяташе да отседне в хотел във Филаделфия. Сега, разбира се, за пътуване и дума не можеше да става, но на тридесет и първи трябваше да се изнесе — така се бяха уговори с хазяина. Впрочем нищо не го спираше да се изнесе още сега, нищо освен надеждата да види Грег, безумната надежда да го хване жив или мъртъв и да го закара в полицията, защото кой би му повярвал, ако каже чисто и просто, че го е видял? За да се поуспокои, си сипа уиски с лед. Хвана се, че мисли за родителите на Джени. Какво беше казала, че работи баща й? Изпита желание да им напише писмо, да се опита да им обясни — не да оправдае себе си, а да им обясни доколкото може причините за това, което се бе случило. А дали причините ще имат някакво значение за родителите й? Не беше ли смъртта единственото, което имаше значение? Погребението щеше да се състои утре, бяха писали вестниците, в Скрантън.

Стържещ звук откъм предния прозорец го накара да подскочи. Отиде бързо до прозореца и застана от едната му страна. Яркото слънце го накара да зажуми. Отвори очи — малко по-надолу, към пощенската кутия, подтичваше куче на кафяви и бели петна, с муцуна, наведена към земята. Приличаше на коли. Стори му се, че го е виждал и друг път. Робърт отиде до предната врата, отвори я и му подсвирна. Кучето спря и се обърна, пристъпи към Робърт, пак спря и го погледна въпросително. Свирна му още един път, излезе на верандата и се наведе с протегнати напред ръце.

Тогава кучето отпусна главата и корема си надолу, махна с опашка и тръгна бавно към Робърт. Робърт го погали по главата, благодарен за дружелюбността му.

— Добричкият ми той! Гладен ли си? — Ама че въпрос, каза си Робърт. Ребрата на кучето се брояха под дългата козина.

Робърт отиде в кухнята, в хладилника намери остатъци от пържола, но те бяха твърде малко и затова извади кутия смляно говеждо месо. Кучето го чакаше на верандата — не се решаваше да влезе вътре, та Робърт му сложи храната в чиния и я изнесе навън. Кучето се нахвърли върху нея, гръдният му кош се изду. От време на време хвърляше поглед към Робърт — може би подозрителен, може би благодарен. Робърт го гледаше как яде и му се радваше. След това кучето влезе вътре. Цял следобед спа и всеки път, когато Робърт правеше няколко крачки, то се събуждаше, сякаш се страхуваше да не би да го изостави. Робърт забеляза, че е женско.

В пет часа Робърт излезе да вземе вестниците и извика кучето навън, за да не го държи заключено, ако пожелае да се върне при господаря си.

Липенхолц може би беше забранил на сутрешните вестници да публикуват новината за намерения труп, но във вечерните тя фигурираше на първа страница. „Полицията очаква окончателно потвърждение от зъболекаря на Грегори Уинкуп, д-р Томас Макуин от Хъмбърт Корнърс, който в момента не е в града.“ „Окончателно“ потвърждение, сякаш разполагаха с цял куп факти, че трупът е именно на Грегори Уинкуп.

Кучето го чакаше на верандата и изскимтя, когато Робърт се изкачи по стъпалата. Смяташе да се отбие в някой магазин и да купи кучешка храна, но беше забравил. Нахрани го с няколко сурови яйца и купичка мляко, после свари няколко яйца и за себе си.

Телефонът иззвъня.

Скоро щеше да падне нощта. Робърт хвърли уморен поглед към трите прозореца в хола, помисли си, че трябва ако не друго, поне да спусне транспарантите, и то веднага, защото не видя нито полицейска охрана, нито полицейска кола, когато излезе за вестниците. Вдигна телефона.

— Обажда се Липенхолц — каза гласът рязко. — Доктор Макуин ще се върне в събота следобед. Реших, че това ви интересува.

— Благодаря ви. Радвам се. — До събота следобед оставаха близо четиридесет и осем часа.

— Вкъщи ли ще си стоите тази вечер?

— Да — отговори Робърт. — Изпратихте ли човек да наблюдава къщата?

— Изпратихме — отговори Липенхолц след известна пауза. — Сигурно ще пристигне всеки момент.

Робърт му благодари и добави сухо:

— Надявам се.

— Пак ще се чуем — каза Липенхолц и затвори телефона.

Робърт спусна транспарантите и запали настолната лампа.

Яйцата вряха. Изключи котлона и ги изяде, застанал прав до мивката. Помисли си дали да не отиде на кино просто за да се махне от къщи. Беше му неприятно, че трябва да го направи, толкова неприятно, че реши да не ходи никъде. Хвърли поглед към прозорците на хола, сетне към кучето, което го гледаше, подпряло глава на земята между лапите си. Сигурно цяла вечер щеше да поглежда към кучето, за да разбере дали е чуло нещо.

— Ако чуеш, ще излаеш, нали? — Наведе се и погали мършавия гръб.

Учудваше се, че любопитството не бе накарало Джак Нилсън или Тесърови да му се обадят. Да не би новината за намерения труп да е била за тях последната капка, от която чашата е преляла? Може би смятаха, че вече е в затвора? Тази вечер вестниците, спомни си Робърт, дори не бяха споменали името му. Съобщенията бяха от около десетина реда и в тях се говореше предимно за трупа — къде е бил намерен и от кого.

Робърт звънна на Нилсънови. Обади се Бети: Беше любезна и загрижена, защото Джак й казал, че Робърт изглеждал зле тази сутрин. Робърт я увери, че се чувствува добре. След това се обади Джак.

— Радвам се, че си вкъщи — каза Джак. — Когато прочетох в пет часа вестниците — за този труп, — се чудех къде ли си.

— В затвора може би ще бъда на по-сигурно място, както казах тази сутрин на моя приятел Липенхолц — онзи цивилния, нали го видя? Заведе ме да видя трупа тази сутрин и после… — Робърт млъкна.

— Какво казват? Наистина ли е Уинкуп?

— Според мен не е. — Робърт му разказа за изстрела предишната нощ. — Аз мисля, че стреля Уинкуп — каза Робърт уморено, — и затова не вярвам трупът да е неговият.

— Ясно. Във вестника не съобщаваха за изстрела. Нищо чудно, че беше толкова пребледнял тази сутрин.

Говориха десетина минути, но това му струваше толкова усилия, че след като затвори телефона, се строполи в креслото. Засмя се горчиво — Бети не бе успяла да прикрие недоверчивостта си. Не беше споменала нищо за трупа. Беше се ограничила с няколко, както забеляза, банални фрази, чиято цел бе да запълнят паузите в разговора. Когато Джак му предложи настойчиво да отиде да спи у тях, му се стори — макар да не бе сигурен, — че чу Бети да казва: „А, не!“ Робърт благодари на Джак и отклони поканата му да прекара нощта на сигурно място.

Телефонът звънна.

Обаждаше се Питър Камбъл от Ню Йорк.

— Слава богу, че те намерих — каза Питър. — Какво става при теб?

Разпита го, разбира се, за повече подробности около трупа и Робърт му разказа колко отвратителен е бил и че развръзката се очаква в събота, когато зъболекарят на Уинкуп ще се върне в града.

— Все още има едно обстоятелство в моя полза — каза Робърт.

— Кое е то?

— Нещо, което може да ме спаси от обвинение в непредумишлено убийство, а именно, че Уинкуп стреля по мен. Но първо трябва да го хванат и да установят, че оръжието, с което са стреляли по мен, е негово притежание. А те не се престарават да го търсят. — Разказа на Питър за куршума в купата за салата. С Питър можеше да се шегува за случилото се.

— Боб, защо не ни дойдеш на гости за няколко дни?

— Благодаря ти за поканата, но ми забраниха да напускам града.

— Какво? — Питър не можеше да повярва на ушите си.

— Положението е доста тежко. Радвам се, че не си го разбрал от нюйоркските вестници. Не мисли, че не би ми било приятно да съм в Ню Йорк с теб. Как е Една?

Поговори и с Една Камбъл. Много тактично тя го попита дали е бил влюбен в момичето, което се е самоубило.

— Не знам — каза Робърт. — Държах на нея, но любов… не знам.

След като затвори телефона, Робърт осъзна, че Питър и Една не бяха споменали нищо за надничането през прозорците на Джени. А и не бяха внимавали да не изтърват някоя дума, помисли си Робърт, бяха прекалено близки приятели, за да направят такова нещо. Очевидно за тях тази история не бе толкова важна, че да си заслужава да я споменават. Това вече бе нещо.

Към девет и половина Робърт се събуди потен след кратък сън. Беше легнал на червеното канапе. Беше сънувал нещо неприятно, но не можеше да си спомни какво. Кучето си спеше на същото място на пода. Настолната лампа светеше. Прозорецът, през който бе влязъл куршумът, стоеше отворен, но транспарантите бяха спуснати. Дали да затвори прозореца? Остави го така.

Отиде до пишещата машина и прочете писмото до родителите на Джени, което беше започнал.

29.05.19…

 

Уважаеми мистър и мисис Тийролф,

Пиша ви, за да ви разкажа някои факти, някои случки, с които не съм сигурен, че сте запознати, тъй като не знам какво и колко сте чули от Джени. Започвам с последните събития: миналия понеделник вечерта тя дойде у нас, за да ми каже, че не искала да ме вижда повече. Не се бяхме карали. Тя не беше…

Затвори очи. Писмото му прозвуча банално, студено, малко като хленч.

Телефонът изпищя и Робърт усети как по гърба му, а след това и по раменете премина болезнен шок. Може би пак беше Ники. Беше му се обадила няколко минути след Камбълови. „А сега знаеш ли къде е Грег? — беше го попитала тя. — Той е мъртъв, мъртъв.“ За да я прекъсне и да я накара да млъкне, той повиши глас и поиска да говори с Ралф. Но Ралф, каза тя, бил излязъл на разходка и щял да се прибере много, много късно. Робърт постоя втренчен в звънящия телефон в продължение на няколко секунди, но накрая грабна слушалката.

— Провинция. Търсят ви от Чикаго… Говорете.

— Мамо, ти ли си? — попита той.

— Аз съм, Боб. Как си, момчето ми?

— Добре съм, мамо. Аз…

Кучето скочи и изръмжа срещу прозореца и Робърт видя как транспарантите се повдигат.

— Извинявай, мамо, трябва да… — Чу се трясък и нещо го парна по лявата ръка.

Пусна слушалката и блъсна настолната лампа на пода. Тя изтрополи и в същия момент се чу още един изстрел. След това още един и кучето изквича.

Още два изстрела.

Робърт лежеше неподвижно в тъмнината. Кучето виеше. Изведнъж Робърт скочи бързо и отиде до прозореца, повдигна транспарантите, зад които нямаше нищо освен пълен мрак. Изтича в кухнята, намери опипом фенерчето върху плота, бутна го на пода, вдигна го и се върна при прозореца. Освети бързо пространството отпред, след това по-бавно и погледна навсякъде, докъдето стигаше светлината на фенерчето, но не видя нищо да се движи. Изгаси лампата, хвана фенерчето като тояга и излезе на верандата, движейки се наперено и шумно, скочи от верандата и отиде зад храсталаците до оградата. Хвърли поглед към пътя, където нямаше дълбоки канавки, но човек можеше да се скрие, ако легнеше изпънат встрани. Изведнъж усети, че от лявата му ръка тече кръв, и то доста силно. В далечината вляво по посока към Лангли видя червените светлини на кола. Може би на Грег? Имаше ли смисъл да я проследи? След три секунди се изгуби от погледа му. Безсмислено беше да се опитва да я открие.

Върна се в къщата и запали лампата в хола. Тогава видя кучето. Лежеше на една страна, главата му беше обърната към прозореца и между ребрата се виждаше малка рана. Беше мъртво.

Вдигна слушалката и веднага я остави, загледан безизразно в телефона. Осъзна, че не помни номера на полицията в Ритърсвил. После пак вдигна слушалката.

Поиска от телефонистката да го свърже с полицията.

— Кой отдел търсите? Всички отдели са записани в указателя.

— Не ми се търси в указателя — каза Робърт. — Трябва ми управлението. — Докато чакаше, се загледа без интерес в разцепения ъгъл на писалището и в счупеното стъкло на картината, увиснала накриво на стената пред него.

— Ало? — каза Робърт. — Обажда се Робърт Форестър. Искам да ви съобщя…

Чу как някой силно почука.

Вратата беше открехната. Влезе висок посивял мъж в работни дрехи, с полуотворена от удивление уста. Беше Колби, неговият съсед.

— Знам, знам, изстрелите. Тъкмо се обаждам на полицията — смутолеви Робърт, сякаш беше пиян.

Мъжът гледаше кучето — беше се навел намръщен над него.

— Но това е кучето на Хъксмайер — каза сърдито той. Дрезгавият мъжки глас от другата страна на линията не млъкваше:

— Ало? Говорете! Кой сте вие?

— Искам да ви съобщя, че преди малко стреляха по мен. Обажда се Робърт Форестър — каза Робърт и пусна слушалката. Опита се да се изправи, но припадна.