Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (21)

21

Около него се чуваше какофония от гласове и трополене на крака. Робърт дочуваше думи, свистящи като куршуми, откъслечни думи, които се сливаха в монотонно бръмчене: „… пияница… изстрели!… пет бяха… не е тукашен, но защо трябваше… горкото куче… Не ни трябват такива!… Няма ли да млъкнете? Ще направите по-добре, ако… В съзнание ли сте? Полежете така още малко.“

Последният глас беше тих и идваше отблизо.

Робърт се повдигна, подпирайки се на лакът, но политна и щеше да падне от канапето, ако някой не го беше хванал за рамото и не го беше бутнал назад. Робърт се намръщи. В стаята се беше събрала цяла тълпа — полицаи, мъже, няколко жени. Едната от тях носеше косата си на плитки и се беше загърнала в тъмно палто, облечено върху нощница, стигаща до земята. Главата му беше повдигната на няколко възглавници. Левият му ръкав беше изрязан и до него седеше лекар, който почистваше ръката му със спирт. Робърт изобщо не чувствуваше ръката си, но острата миризма на спирта му действуваше успокояващо.

— Вземете това — каза лекарят и му подаде мокър тампон — и го подръжте до носа си. Имали сте късмет. Няма счупвания. Не е засегнал костта. — Лекарят беше дребен и усмихнат човек, над ушите и зад лъскавото му плешиво теме висяха няколко посивели кичура. Чевръсто развиваше руло чист бинт.

В този момент Робърт забеляза Липенхолц: той вървеше към него в светлосивия си костюм и със смъкната на темето шапка.

— Посъвзехте ли се вече? Какво се случи?

В стаята настъпи тишина и присъствуващите насочиха поглед към Робърт. Лицата им бяха сърдити, обезпокоени, безизразни, някои от тях любопитни. Нито едно не изглеждаше дружелюбно.

— Стреляха — каза Робърт. — През прозореца. Същият прозорец. — Посочи прозореца с очи.

Липенхолц се обърна към прозореца, след това отново към Робърт.

— Колко изстрела?

— Пет или шест. Не съм сигурен. Попитайте охраната.

— Пет — обади се високият, този, който беше дошъл пръв.

Липенхолц се намръщи.

— Охрана имаше. Каза, че отишъл за пет минути да си купи кафе и… този, който е стрелял, се е възползувал от отсъствието му.

Липенхолц излъга, помисли си Робърт, и то заради тълпата.

— Кажете му да си носи термос.

— Ще му кажа — кимна Липенхолц. — Та какво се случи след изстрелите?

Лекарят продължаваше да навива бинт около ръката му.

— Изтичах навън, с фенерче — каза Робърт. — Но не видях нищо освен…

— Освен?

— Видях стопове на кола, но тя беше далече, към Лангли. След това се скриха от погледа ми. Според мен колата не е имала нищо общо с това. Беше твърде далече.

Липенхолц кимна и каза:

— Намерихме няколко куршума — отново тридесет и втори калибър.

Робърт се вгледа по-внимателно в лицата около себе си. Изразът им беше станал враждебен.

— Кучето какво правеше тук? — попита мършавата жена с нощницата и палтото.

— Само дойде — отговори Робърт. — Дадох му малко храна — беше гладно.

— Кучето беше наше и вие нямахте право! — извика жената и пристъпи напред. Заедно с нея пристъпи и един мършав мъж, по-нисък, и сложи ръка на рамото й.

— Марта! — каза той.

— Не ме интересува! Да доведе кучето ни в тази ужасна къща, за да го убият просто защото стрелят по него! Заслужавате си го! Да, заслужавате си го!

— Недей, Марта, полицията ще…

Около нея обаче някои измърмориха в знак на съгласие, други пък изсумтяха, за да изразят одобрението си. Един от полицаите се обърна назад, изсмя се беззвучно и размени поглед с колегата си.

— Той уби човек, нали? — изкрещя жената, наречена Марта. Въпросът й беше насочен към Липенхолц и когато той не отговори, тя се обърна към тълпата: — Нали?

— Да — обадиха се няколко души тихо и в хор.

— А сега уби и кучето ми, невинното ми куче! Освен това е и долен мръсник, който наднича през чужди прозорци!

— Хм — изсумтя един старец с огромно презрение и се обърна към вратата. Входната врата беше отворена. — Аз какво правя тук? — промърмори той на себе си.

— И аз се питам същото — каза друг и го последва.

— Ще ми платите кучето! — заяви Марта.

— Добре, добре — каза Робърт.

Докторът продължаваше да работи, безучастен към всичко. Дори си тананикаше тихичко. В момента изрязваше краищата на здравите възли, които беше направил в бинта.

— Двадесет и пет долара! — извика Марта и съпругът й измърмори нещо. — Тридесет и пет! — каза тя.

— Добре — въздъхна Робърт.

Липенхолц, който говореше с един от полицаите, изведнъж се разсмя високо и тъй като в стаята беше тихо в момента, всички погледи се насочиха към него. Липенхолц забеляза погледите и отново се приближи към Робърт.

— А сега искате ли да отидете в затвора, мистър Форестър?

На Робърт му се дощя да скочи и да изкрещи срещу Липенхолц и всички останали, но желанието му се изпари моментално.

— Не — отговори той.

— Там му е мястото! — обади се един мъжки глас в дъното.

— Точно така! — додаде Марта с кресливия си глас. — Да излъже едно младо момиче и да го накара да се самоубие!

„Господи!“ — въздъхна мислено Робърт. Затвори очи и обърна глава към стената, обзет от пристъп на силна ярост и срам. Гласовете отново забръмчаха: „… съвсем непознат, точно тук ли трябваше да дойде… не беше на повече от двадесет години, че дали и толкова имаше… идваше тук вечерно време. Виждал съм я… Казват, че имал жена в Ню Йорк… Ц-ц-ц!… Защо полицията не си върши работата?… Да убие момичето, че и годеника й — кой знае какво още ще направи, ако не му попречат!“

Робърт се повдигна и застана полуизправен въпреки натиска, който докторът оказваше върху раменете му.

— Искам да направя едно изявление за вас. Проклетите ви приказки хич не ме интересуват. Разбрахте ли? Само се махайте оттук, махайте се, чухте ли? — После изтощен се остави да го накарат да легне.

Никой не се помръдна. Към малкото им общество беше отправено предизвикателство и сега те очевидно бяха готови за групов отпор.

— Виж го ти! Не го интересувало! — изписка една жена.

Докторът се намеси.

— Не се ли наприказвахте тази вечер? Човекът е загубил много кръв…

— Виж ти!

— Нищо чудно, че си е спечелил някой и друг враг.

Докторът се обърна към Липенхолц.

— Господин следовател, моля ви, има ли смисъл това да продължава? Дал съм на ранения успокоително и сега трябва да почива.

Робърт почти се усмихна. Гласът на разума, малкият глас на разума беше проговорил. Сам срещу тринадесет или четиринадесет, или може би двадесет души. Подпрян на възглавници, Робърт премигна няколко пъти, за да му се избистрят образите. Липенхолц вървеше срещу него. Робърт никога не го бе виждал да се отдалечава, а само да върви срещу него.

— Майка ви се обади преди няколко минути — каза му Липенхолц. — Пак ще ви се обади или пък вие й се обадете. Това трябваше да ви предам. Казах й, че са ви ранили в рамото.

Робърт се усмихна едва-едва.

— Ранили в рамото — повтори той.

Липенхолц погледна доктора и сви рамене.

— Дадох му силна доза — каза докторът. — Защо не ги накарате да си тръгнат?

— И се усмихва! Вижте го! — чу се гласът на Марта.

Робърт затвори очи — беше му все едно. До ушите му достигаха гласовете на Липенхолц и доктора и по тона им долавяше, че спорят — говореха за болница, загуба на кръв, артерия.

— … понеже е сам тук — казваше докторът. — Аз съм лекар и…

— Добре, добре — каза гласът на Липенхолц. — Ей, Пийт… Ето тръгват си. Вижте!

Чу се тътрене на крака, последни подмятания — или поне така се стори на Робърт, — които той не направи усилие да чуе. Хлопването на вратата и последвалата тишина го накараха да отвори очи. Дребният доктор с тъмния костюм се върна при него. Празната къща беше утихнала.

— Искате ли да си облечете пижамата, или ще останете така? — попита го докторът.

— Ще се оправя — каза Робърт и понечи да стане.

— Недейте става — опита се да го убеди докторът.

— Трябва да се обадя на майка си. Ще чака.

— Да, разбира се. Искате ли да набера номера?

— Ако няма да ви затрудни. Но не си го спомням. Записан е в онова синьото тефтерче на масата. — Робърт гледаше как докторът го търси, как погледна в чекмеджето на масата и накрая каза: „Ето го!“ — и го вдигна от пода, където лежеше наполовина скрито под фотьойла.

— На Форестър ли да го търся?

— Не, на Каръл. Мисис Филип или Хелън Каръл, не си спомням точно. — Робърт отново се отпусна върху възглавниците и затвори очи, заслушан в това, което докторът казваше по телефона.

— Не, не е за сметка на отсрещната страна… Да, точно така. — Гласът на доктора беше ясен и чист. — Мисис Каръл? Един момент, ако обичате. — Докторът сложи телефона на един стол, премести стола до Робърт и му подаде слушалката.

— Здравей, мамо — каза Робърт. — Не, не, добре съм… Напълно. — Робърт я успокои, че не е ранен тежко. — Според мен Уинкуп. Кой друг?

Гласът й беше вълшебен. Добър, енергичен и вълшебен. Утре сутринта заминавали с Фил за Албукърк, със самолет. Настояваше и Робърт да отиде с тях, за да си почине.

— Мамо, ти, изглежда, не разбираш колко сериозно е положението ми — каза Робърт. — Едва ли ще ми разрешат да напусна щата. Искат да ме пратят в затвора.

— Знам, Боб, и ние четем вестници, но… те нямат никакви доказателства. Фил казва, че полицията трябва да има доказателства. Даже и аз знам това.

— Права си, мамо. По мен е стрелял Уинкуп, а той е два пъти по-жив, отколкото съм аз, особено тази вечер. — Робърт се усмихна, чувствуваше се толкова щастлив, сякаш докторът му бе сложил райски газ.

Докторът пушеше цигара и бе наклонил главата си на една страна, за да прочете заглавията на малкото останали книги върху лавицата вляво от камината.

— Да, мамо, да — каза Робърт. — Много добър лекар. Добре се грижат за мен. — Той се засмя. — Извинявай, но ми сложи успокоително и затова гласът ми е малко странен. Иначе съм добре. Не се притеснявай, добре съм.

— Но няма ли да дойдеш с нас? — попита го тя за трети път. — Хайде ела! На ранчото.

Робърт смръщи замислено лице.

— Добре, защо не? — каза той.

— Тръгни утре. Веднага щом можеш. Мислиш ли, че утре ще се чувствуваш по-добре? Чуваш ли ме, Боб?

— Аз и сега съм добре — каза Робърт.

— Ще ни се обадиш ли пак, за да знаем с кой самолет да те чакаме?

— Да, мамо.

— Сега си легни да спиш, Боби. Ще ти се обадя утре сутринта. Към десет. Удобно ли ще ти бъде?

— Да. Лека нощ, мамо. — Затвори телефона, после си спомни, че Фил искал да говори с него, и се намръщи. Е, не беше толкова важно. Отпусна се бавно върху възглавниците. През полуотворените си клепачи видя как докторът обърна гръб на книгите и тръгна към него леко усмихнат. Предполагаше, че идва, за да се сбогуват.

— Много ви благодаря — каза Робърт. — Ако ми кажете колко е сметката, мога да ви платя веднага.

Докторът поклати глава. Беше прехапал горната си устна и очите му бяха насълзени. Робърт се намръщи и за момент си помисли, че може би сънува.

— Не, не, няма никаква сметка — каза докторът. — Нали нямате нищо против да остана тук? Предпочитам да остана при вас, вместо да се прибера. Ще почета, докато заспите. Всъщност човек във вашето състояние не бива да остава сам.

Робърт се понадигна от възглавниците, все още намръщен. Докторът сякаш се бе превърнал в друг човек, само на външен вид бе останал същият — дребен, закръглен и плешив.

Докторът застана в профил към Робърт, с лице срещу камината.

— Съвсем наскоро загубих жена си. Преди десет дни. Джулия. Почина от пневмония. Най-обикновена пневмония. Всъщност ние си мислим, че е обикновена, когато човек е иначе здрав. Но сърцето и… — Докторът отново се обърна към него. — Очите ви се затварят, а аз съм се разбъбрил.

— Не спя.

— А трябва да заспите. — Докторът въздъхна. — Един лекар не би трябвало да обръща голямо внимание на смъртта, но…

Робърт го слушаше и полагаше огромни усилия да остане буден.

— Мога ли да ви попитам как се казвате, докторе?

— Нот — отговори докторът. — Албърт Нот. Така като гледам, и двамата сме в тежко положение. За вашите неприятности прочетох във вестниците. Знам за подозренията, че сте убили Уинкуп. Преди известно време той идва при мен, за да му разрежа един цирей. Това не е ли съвпадение? Цирей на врата. Не ми е работа да обсъждам пациентите си. — Стоеше неподвижен — дребна и тъмна фигура.

Робърт имаше чувството, че докторът виси безтегловен във въздуха.

— След малко няма да чувате какво говоря, а и то няма никакво значение — каза доктор Нот, извърнал поглед от Робърт. — Обичах жена си, а тя почина. Това е, с две думи.

Настъпи дълга пауза, толкова дълга, че Робърт се уплаши да не заспи. Не искаше да заспива.

— Чувам ви и ви слушам.

— Опитайте се да си починете — нареди му докторът с кроткия си глас.

Робърт се подчини.

Докторът започна да крачи из стаята. Единственият източник на светлина беше лампата с червен абажур върху масичката до фотьойла.

— Да, чух, че Уинкуп бил изчезнал — каза докторът тихо. — И да сте го убили, и да не сте го убили, аз пак щях да бъда при вас. Странно. По принцип не съм на разположение на полицията, но това не е първият случай, когато ме викат. Техният лекар отсъствува, а аз съм в списъка на лекари, към които се обръщат, когато той не може да дойде. Просто така се случи. — Половин минута пауза, в която той отиде до единия край на стаята и се върна, с ръце, пъхнати в джобовете. — Чух ви да казвате, че според вас Уинкуп е стрелял. — Докторът спря и погледна Робърт, сякаш не беше сигурен, че той все още е буден.

На Робърт толкова му се спеше, че не можа да каже нищо.

— Това е логично — кимна докторът и започна отново да крачи из стаята. — Самоубийството на приятелката му го е накарало да ви намрази два пъти по-силно. Наистина ужасно нещо. — Но го каза спокойно или поне тонът му беше спокоен.

— Смятате ли да заминавате утре?

Робърт направи усилие.

— Да, казах й, че ще отида в Албукърк да се видим.

— Не съм сигурен, че утре ще сте в състояние да пътувате.

— Не ми се вярва и полицията да ми разреши. — Робърт натисна леко бинта на лявата си ръка, но не усети нищо.

— Все още е безчувствена от упойката — каза докторът. — Доколкото разбрах, и друг път са хвърчали куршуми?

— Да.

— Ами… според мен най-добре е да се махнете оттук. — Дребничкият доктор разтвори ръце, сякаш нямаше нищо по-просто от това Робърт да се махне. — От полицията не искат да ви осигурят надеждна охрана, не искат да ви пратят в затвора…

Робърт престана да се бори със съня си. Имаше чувството, че полита от висока канара и пада, но не изпитва никакъв страх. В продължение на няколко секунди до гласа му достигаше успокояващият глас на доктора, а след това заглъхна.