Карл Сейгън
Свят, населен с демони (8) (Науката като свещ в мрака)

Шеста глава
Халюцинации

„Както децата тръпнат и се ужасяват от всичко в тъмния мрак, така и ние посред белия ден се боим понякога от неща, които не трябва да ни внушават повече страх от онези, що плашат децата в нощта…“

Лукреций, „За природата на нещата“ (ок. 60 г. пр.Хр.)

Рекламодателите трябва да познават своята аудитория. Това е простата истина на предлагания продукт и корпоративното оцеляване. Следователно — ако изследваме рекламите в посветените на НЛО списания — можем да разберем как комерсиалната и предприемчива Америка възприема всички подобни фантасмагории. Ето някои от заглавията (абсолютно типични) от един брой на „НЛО-вселена“:

„Известен учен открива древен ключ към богатството, властта и романтичната любов“;

„Класифицирана информация! Свръхсекретно! Пенсиониран военен разкрива пред света най-сензационната правителствена конспирация на нашето време“;

„Каква е вашата «специална мисия» на Земята? Започна космическото пробуждане на радетелите на светлината, пришълците и звездните представители!“

„Това чакате цял живот! 24 върховни и невероятни печата на духовете НЛО, които ще променят живота ви“;

„Намерих си приятелка. А ти? Стига си пропускал! Хвани си момиче днес!“

„Абонирайте се за най-невероятното списание във вселената“;

„Внесете в живота си вълшебен късмет, любов и пари! Тази сила е известна от векове! Може да помогне и на вас“;

„Невероятен пробив в психичните проучвания! Само за пет минути ще ви докажем, че психичната магия наистина действа!“

„Имате ли смелостта да бъдете щастливи, обичани и богати? Гарантираме ви късмет! Вземете всичко, което искате, с най-могъщите талисмани на света“;

„Мъжете в черно — правителствени агенти или пришълци?“

„Увеличете силата на амулетите, талисманите, печатите и символите. Подобрете ефективността на всичко, което правите. Усилете силата и способностите на своя разум със специалния УСИЛИТЕЛ на мозъчни способности“;

„Прочутият магнит за пари: искате ли да имате повече пари?“

„Заветът на Лаел, Свещеното писание на една изчезнала цивилизация“;

„Нова книга от «Командир Хикс» от Вътрешна светлина: Разкрития за Контрольорите, тайните управници на Земята. Ние сме собственост на извънземен разум!“

Какво е общото, което обединява всички тези реклами? Не е НЛО. Най-вероятно те са свързани от вярата в безкрайното лековерие на аудиторията. Именно затова са поместени в списания за НЛО — тъй като самият акт на закупуване на подобно списание категоризира читателя като лековерен. Без съмнение, сред купувачите на тези издания има и умерени скептици и напълно рационални хора, които се чувстват унижени от очакванията на редакторите и рекламодателите. Но ако последните имат право дори и за голямата част от своите читатели, какво означава този факт за парадигмата на отвличането от извънземни?

От време на време се случва да получа писмо от някой, който се намира „в контакт“ с извънземни. Канят ме да „ги попитам, каквото искам“. И така, с течение на времето аз съм си съставил малък списък от въпроси. Не забравяйте, че извънземните са много развити. И затова аз ги моля за разни неща, като например: „Моля, дайте кратко доказателство на последната теорема на Ферма.“ Или за хипотезата на Голдбах. След това обяснявам, за какво става въпрос, тъй като извънземните със сигурност не го наричат „последната теорема на Ферма“. Записвам простото уравнение и степенните показатели. Никога не получавам отговор. От друга страна, ако попитам нещо от сорта на „Трябва ли да бъдем добри?“, почти винаги ми отговарят. Въпросните извънземни с най-голямо удоволствие споделят разни отвлечени мисли, най-вече включващи конвенционални морални преценки. Когато обаче става въпрос за нещо специфично — когато наистина има възможност да проверим дали извънземните реално знаят нещо повече от хората — отсреща има само мълчание.^[1] Тази различна способност да се отговаря на въпроси сигурно трябва да ни каже нещо.

В доброто старо време, преди да се появи парадигмата за отвличане от извънземни, на качените на борда на някое НЛО хора бяха изнасяни поучителни лекции относно опасностите на ядрената война. Или поне те така твърдяха. В наши дни, когато вече следваме тези директиви, извънземните изглеждат обсебени от замърсяването на околната среда и СПИН-а. Как е възможно, чудя се, обитателите на НЛО-тата да са толкова свързани с модните или належащите тревоги на нашата планета? Защо през 50-те години на XX в. не се появи нито едно предупреждение за хлорофлуоровъглеродните съединения и разрушаването на озоновия слой, а през 70-те никой не спомена за HIV-вируса? Тогава това наистина щеше да помогне. Защо не се опитат да ни предпазят от някакви все още непознати рискове за общественото здраве и околната среда? Възможно ли е пришълците да знаят точно толкова, колкото и тези, които съобщават за тяхното присъствие? И ако една от основните цели на техните посещения е да ни предупредят за глобалните опасности, защо трябва да казват на съвсем малък брой хора, чиито свидетелства и без друго са съмнителни? Защо просто не установят временен контрол над всички телевизионни програми или не се явят пред Съвета за сигурност на ООН с ярки предупредителни аудио-визуални програми? Това със сигурност не е проблем за същества, които могат да прехвръкнат на разстояние светлинни години.

Първият комерсиално успял „контактьор“ с НЛО е Джордж Адамски — собственик на скромен ресторант в подножието на връх Паломар в Калифорния с малък телескоп в задния си двор. На върха на планината се намира най-големият телескоп в света по това време — 200-инчовият рефлекторен телескоп на Института „Карнеги“ във Вашингтон и Калифорнийския технологичен институт. Адамски се представял като „професор“ Адамски от обсерваторията на връх Паломар. Той публикува книга — спомням си, че предизвика доста голяма сензация. В нея се описва как в пустинята близо до ресторанта срещнал приятно изглеждащи извънземни с дълги руси коси и — ако си спомням правилно — бели роби. Те предупредили Адамски за опасностите на ядрената война. Приветствали го от името на планетата Венера (днес вече можем да заявим, че повърхностната температура на тази планета — около 480° по Целзий — пречи да приемем твърденията на Адамски). Твърди се, че при личен контакт Адамски бил изключително убедителен. Офицерът от Военновъздушните сили, който по това време отговаря номинално за разследванията на НЛО, го описва със следните думи:

„Когато го гледаш и слушаш историята му, нещо просто те кара да му вярваш. Може би беше външният му вид. Беше облечен в поизносен, но чист работен комбинезон. Имаше прошарена коса и най-честните очи, които някога съм виждал.“

Адамски остаря и звездата му постепенно залезе. Въпреки това той публикува на свои разноски още книги и дълго време беше един от стълбовете на „вярващите“ в летящите чинии.

Първата история за отвличане от извънземни, която попада в модерния жанр, е тази на Вети и Барни Хил — една двойка от Ню Хемпшир. Тя е социален работник, той — служител в пощата. Късно една нощ през 1961 г. минавали с колата си през Белите планини, когато Бети забелязала ярко, в началото подобно на звезда НЛО, което сякаш ги следвало. Тъй като Барни се страхувал, да не би да им причини зло, те се отклонили от магистралата и тръгнали по тесните планински пътища. Прибрали се вкъщи с два часа закъснение спрямо очакваното. Преживяното накарало Бети да прочете някаква книга, в която НЛО-тата били описани като космически кораби от други светове. В тях имало малки човечета, които понякога отвличали хора.

Малко по-късно тя започнала да получава ужасни повтарящи се кошмари, в които двамата с Барни били похитени и качени на борда на НЛО. Барни я чул да разказва тези сънища на приятели, колеги и доброволни проучватели на явлението НЛО. (Любопитно е да се отбележи, че Бети не била обсъдила темата направо със съпруга си.) Около седмица след преживяното в планината те вече описвали подобно на „палачинка“ НЛО и униформени фигури, които се виждали през прозрачните прозорци на кораба.

Няколко години по-късно психиатърът на Барни го препратил към бостънския хипнотерапевт д-р Бенджамин Саймън. Бети се подложила на същата процедура. В състояние на хипноза двамата независимо един от друг описали в подробности случилото се през „липсващите“ два часа. Те видели как НЛО-то се приземило на магистралата и били отнесени — частично обездвижени — на борда на кораба. Там ниски сиви хуманоидни създания с дълги носове (последният детайл се разминава с разпространената понастоящем парадигма) ги подложили на неконвенционални медицински прегледи, включително вкарване на игла в пъпа (преди амниоцентезата да бъде изобретена на Земята). Има хора, които вярват, че от яйчниците на Бети са били взети яйцеклетки, а от Барни — семенна течност, въпреки че това не присъства в оригиналната история.^[2] Капитанът показал на Бети карта на междузвездното пространство, на която бил отбелязан маршрутът на кораба.

Мартин С. Котмайър показа, че много от елементите в разказа на семейство Хил могат да бъдат открити в излезлия през 1953 г. филм „Нашественици от Марс“. А описанието, което Барни прави на пришълците — особено огромните очи, — се появява по време на хипнотичен сеанс само две седмици след излъчването на един епизод от телевизионния сериал „Външните предели“, в който присъства точно такова извънземно.

Случаят със семейство Хил получи широко внимание. През 1975 г. той беше направен на телевизионен филм, който въведе в душите на много хора идеята, че сред нас има малки, сиви чуждоземни похитители. Но дори и малкото учени, които по това време вярваха, че някои НЛО-та могат наистина да се окажат извънземни космически кораби, изразиха съмнения. Описаната среща е забележителна с това, че отсъства от списъка на евентуални появи на НЛО, който беше съставен от Джеймс Ф. Макдоналд, атмосферен физик към Университета на Аризона. Като общо тези учени, които приемат на сериозно явлението НЛО, гледат да държат на една ръка разстояние отвличанията. Обратното — тези, които приемат като чиста монета историите за отвличанията, не виждат смисъл да анализират някакви си светлинки в небето.

Макдоналд казва, че неговите възгледи за НЛО не почиват на неопровержими доказателства, но представляват последното възможно заключение: всички алтернативни обяснения му се струват още по-невероятни. В средата на 60-те години направих така, че Макдоналд да може да изложи най-добрите си случаи на частна среща с водещи астрономи и физици, които до този момент се бяха въздържали от изявления по въпроса НЛО. Той не само че не успя да ги убеди в това, че сме посещавани от извънземни — той дори не успя да събуди техния интерес. А ставаше дума за група хора с много висок коефициент на удивление. Просто случаите, в които Макдоналд виждаше извънземни, имаха много по-прозаични обяснения.

Имах щастието да прекарам няколко часа с г-н и г-жа Хил и с д-р Саймън. Не можеше да има грешка в чистосърдечието и искреността на Бети и Барни, както и в смесените им чувства към това, че са се превърнали в знаменитости при толкова странни и неловки обстоятелства. С позволението на семейство Хил д-р Саймън ми пусна (а аз бях поканил и Макдоналд) някои от записите на техните хипнотични сеанси. Най-голямо впечатление ми направи абсолютният ужас в гласа на Барни, когато той описваше — „пре-преживяваше“ може би е по-точен термин — срещата.

Самият Саймън, който иначе беше войнстващ проповедник на достойнствата на хипнозата, не се беше поддал на всеобщата мания по НЛО-тата. Той получаваше солидни приходи от продажбите на бестселъра на Джон Фулър „Прекъснатото пътуване“, който беше посветен на преживяното от семейство Хил. Ако Саймън беше обявил разказите им за автентични, продажбите щяха да скочат до небето и това щеше чувствително да повиши собственото му материално благополучие. Той обаче не го направи. Освен това Саймън твърдо отхвърли идеята, че двамата лъжат, или — както предположи един друг психиатър — че става дума за folie à deux — споделена самозаблуда, при която обикновено по-слабият партньор се поддава на фантазиите на доминиращия. И какво оставаше тогава? Семейство Хил, каза техният психотерапевт, бяха преживели един вид „сън“. Заедно.

Много е вероятно да има повече от един източник на разказите за отвличания от извънземни — както е и в случая с появите на НЛО. Нека разгледаме някои от възможностите:

През 1894 г. в Лондон излиза „Международното преброяване на ходещите халюцинации“. Оттогава насам редовните проучвания са показали, че между 10 и 25% от обикновените, нормални хора поне веднъж в живота си са имали ярка халюцинация — по-често чуват гласове или виждат нещо, което го няма. По-рядко хората усещат натрапчив аромат, чуват музика или получават откровение, което идва независимо от петте сетива. В някои случаи случилото се се превръща в повратна точка в живота им или в дълбоко религиозно изживяване. Халюцинациите може да са пренебрегвана до този момент вратичка в стената пред научното разбиране на свещеното.

Може би дузина пъти откакто моите родители починаха, се е случвало да чуя или баща ми, или майка ми да казват името ми с най-обикновен ежедневен тон. Разбира се, докато живеехме заедно, те често изговаряха името ми — за да свърша някоя малка работа, за да ми напомнят за някое задължение, за да ме повикат на вечеря, за да завържат разговор, за да ме осведомят за някое събитие от деня. Все още ми липсват толкова много, че въобще не ми се струва странно, че от време на време мозъкът ми пресъздава ясния спомен за техните гласове.

Подобни халюцинации могат да споходят напълно нормални хора при съвършено нормални обстоятелства. Освен това халюцинациите могат да бъдат предизвикани — от лагерен огън в нощта, от силен емоционален стрес, при епилептични припадъци, мигрени и висока температура. Те могат да са резултат от продължително постене, безсъние^[3] или сетивни лишения (например при престой в изолатор) или от приемането на халюциногенни вещества, каквито са ЛСД, псилоцибинът, мескалинът и хашишът. (Ужасяващият Delirium tremens, който се предизвиква от алкохола, е един от добре познатите симптоми на дължащ се на алкохолизма синдром на затваряне в себе си.) Освен това има молекули, каквито са фенотиазините (например торазинът), които могат да прогонват халюцинациите. Много е вероятно нормалното човешко тяло да генерира субстанции — сред тях може би и малките морфиноподобни мозъчни протеини, наречени ендорфини — които да предизвикват халюцинациите и съответно да ги потискат. Редица прочути (и неистерични) изследователи, каквито например са адмирал Ричард Бърд, капитан Джошуа Слоукъм и сър Ърнест Шакълтън, са преживявали ярки халюцинации, когато им се е налагало да се справят с необичайна изолация и самота.

Каквито и да са техните неврологични и молекулярни предпоставки, халюцинациите изглеждат напълно реални. Много култури се стремят към тях и ги възприемат като знак на духовно пробуждане. Например при индианските племена от Западните равнини и при много туземни сибирски култури бъдещето на младите мъже се предопределя от естеството на халюцинациите, които му се явяват след успешен „лов на видения“. Старейшините и шаманите на племето разискват значението им с най-голяма сериозност. В световните религии има безброй много случаи, при които патриарси, пророци и спасители се усамотяват в пустиня или планина и — с помощта на глад и сетивни лишения — се срещат с богове и демони. През 60-те години на XX в. психеделичните религиозни изживявания бяха символ на западната младежка култура. Независимо от това как е предизвикано, преживяването получава изпълнени с уважение определения като „трансцендентно“, „боговдъхновено“ или „свещено“.

Халюцинациите са нещо обикновено. Ако ви се е случило веднъж, това не означава, че сте луд. Антропологическата литература е изпълнена с халюцинационна етнопсихиатрия, сънища и вдъхновени свише трансове, които имат много общи елементи, независимо от културата и епохата. Халюцинациите обикновено се тълкуват като обсебеност от сили на доброто или злото. Работещият в университет в Йейл антрополог Уестън Ла Бар стига дотам да заяви, че „може да се формулира изненадващо успешната теза, че голяма част от културата е халюцинация“, и че „единствената цел и функция на ритуала, изглежда, е… груповото желание да се халюцинира някаква реалност“.

Тук ще ви представя описанието на халюцинациите като проблем на преминаването на сигнала в шум, което дава Луис Дж. Уест, бивш медицински директор на Невропсихиатричната клиника към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. То е взето от петнадесетото издание на „Енциклопедия Британика“:

„Представете си човек, който седи пред затворен стъклен прозорец, с гръб към запалената камина и с лице към окъпаната от светлината на залеза градина. Той дотолкова е погълнат от гледката навън, че напълно е забравил за интериора на стаята. Само че навън става все по-тъмно и образите на предметите зад него се появяват като неясни отражения в стъклото на прозореца. За известно време той може да вижда или градината (ако се взре в далечината), или отражението на интериора на стаята (ако фокусира погледа си върху стъклото на няколко сантиметра пред лицето му). Пада нощ, но огънят в камината гори силно и осветява стаята. Сега вече наблюдателят вижда в стъклото ясно отражение на интериора на стаята зад него, който сякаш е навън, отвъд прозореца. Когато огънят започне да гасне, илюзията постепенно става все по-неясна и накрая — когато стане тъмно и навън, и вътре — вече нищо не се вижда. Всеки път когато огънят се разгори, образът в стъклото се появява отново.

По същия начин и подобни на нормални сънища халюцинации могат да се появят, когато «дневната светлина» (постъпващата от сетивата информация) намалее, а «вътрешното осветление» (общото ниво на мозъчна възбуда) остане «ярко». При това положение образи, които са породени в «стаите» на нашия мозък, могат да бъдат възприети (халюцинирани) като идващи отвън през прозореца на нашите сетива.

Друга подобна аналогия могат да бъдат звездите, които светят през цялото време. Въпреки че обикновено те не са видими през деня — тъй като слънцето свети твърде силно — все пак ако има слънчево затъмнение или ако наблюдателят реши да бъде бдителен малко след залез и малко преди изгрев, или ако се буди в някоя ясна нощ и поглежда нагоре към небето, тогава звездите, подобно на сънищата, винаги могат да бъдат видени.

Може да бъде представена и една концепция, която е по-тясно свързана с мозъка. Според нея става въпрос за непрекъснат процес на обработка на информация (един вид «предсъзнателен поток»), който се влияе както от съзнателни, така и от несъзнателни сили и който е потенциален източник на съдържанието на сънищата. Сънят е преживяване, при което в продължение на няколко минути индивидът донякъде осъзнава потока от данни, който се обработва. Халюцинациите в будно състояние би трябвало да се дължат на същия феномен, предизвикан от малко по-различен набор психични или физиологични обстоятелства…

Изглежда, човешките поведение и опит (както нормални, така и анормални) като цяло са съпътствани от илюзорни и халюцинационни явления. И макар да сме документирали добре отношението на тези феномени към психичните заболявания, може би не сме обърнали достатъчно внимание на ролята им в ежедневния живот. Едно по-добро разбиране на илюзиите и халюцинациите при нормалните хора може да предостави обяснение за преживявания, които иначе са приписвани на тайнственото, «извънсетивното» и свръхестественото.“

Със сигурност ще пропуснем нещо важно относно собствената си природа, ако откажем да приемем факта, че халюцинациите са част от това да бъдем хора. Въпреки това нищо от казаното не ги прави част от външната, а не от вътрешната реалност. Между пет и десет процента от нас са изключително податливи на команди за изпадане в дълбок хипнотичен транс. Около десет процента от всички американци споделят, че са видели един или повече призраци. Това е повече от броя на хората, които уж са били отвлечени от извънземни, горе-долу колкото са тези, които са видели едно или повече НЛО-та, и по-малко от тези, които през последната седмица от управлението на Ричард Никсън — преди да си подаде оставката, за да избегне отстраняването от власт, — са смятали, че той изпълнява задълженията си на президент добре и дори много добре. Поне един процент от всички нас страдат от шизофрения. Това означава, че шизофрениците на планетата са над 50 милиона, т.е. повече от населението на Англия, например.

В появилата се през 1970 г. книга за кошмарите на психиатъра Джон Мак — за който отново ще имам случай да говоря — авторът пише следното:

„В ранните детски години има период, в който сънищата се възприемат като реалност и в които детето разглежда съставящите ги събития, трансформации, удовлетворения и заплахи като също такава част от реалния живот, каквато са и преживяванията в будно състояние. Капацитетът да се установи и поддържа ясна граница между живота от сънищата и живота в реалния свят се постига трудно и изисква няколко години. При нормалните деца той се появява едва на възраст между осем и десет години. Детето среща особено големи трудности при реалистичната преценка на кошмарите — поради тяхната яркост и силното въздействие, което имат върху емоциите.“

Дали когато едно дете разказва невероятна история — например за вещица, която гримасничи в тъмното; за спотайващ се под леглото тигър; за вазата, която била съборена от влетяла през прозореца птица с многоцветни пера, а не защото — противно на семейните правила — някой е ритал футболна топка вътре в къщата, — то лъже съзнателно? Разбира се, родителите често се държат така, все едно тяхното дете не може да направи ясна разлика между фантазия и реалност. Някои деца имат развито въображение, други не са толкова надарени в тази област. Някои семейства уважават способността на детето да фантазира и го окуражават, като в същото време казват неща от сорта на „О, това не е истина, това е само в твоето въображение“. Други семейства проявяват по-малко търпение към измислиците — по този начин правят управлението на домакинството и уреждането на споровете малко по-трудни — и се опитват да отучат децата си от това да фантазират. Възможно е да ги накарат да мислят, че правят нещо срамно. Възможно е някои родители сами да не са в състояние да направят ясна разлика между реално и въображаемо и дори дълбоко да потънат във фантазията. В резултат от всички тези съперничещи си наклонности и особености на възпитанието някои хора запазват непокътната способността си да фантазират и имат дълга история — чак до зрелите им години — от въображаеми истории. Други израстват с убеждението, че всеки, който не може да направи разлика между реалност и фантазия, е луд. Повечето от нас сме някъде по средата.

Отвличаните често твърдят, че са виждали „пришълци“ още в детските си години — да влизат през прозореца, да изпълзяват изпод леглото или да се появяват от гардероба. Но децата разказват подобни истории навсякъде по света — за феи, елфи, домашни духчета, призраци, гоблини, вещици, дяволчета и богат асортимент от въображаеми „приятели“. Трябва ли да си представим две различни групи деца — едни, които виждат въображаеми земни създания, и други, които виждат истински извънземни? Не е ли по-вероятно и двете групи да виждат — или да халюцинират — едно и също нещо?

Повечето от нас си спомняме как на двегодишна възраст или по-късно сме се плашели от на пръв поглед истински, но всъщност напълно въображаеми „чудовища“ — особено нощем или някъде на тъмно. Все още помня случаи, в които напълно ужасен се крия под завивките, докато най-накрая не издържам и се хвърлям към сигурността на стаята на моите родители, стига само да успея да стигна дотам, преди да падна в ноктите на… Присъствието. Американският художник Гари Ларсън, който рисува комикси в жанра „ужаси“, помества следното посвещение в началото на една от своите книги:

„Когато бях момче, къщата ни беше пълна с чудовища. Живееха в шкафовете, под леглата, на тавана, в мазето и — когато беше тъмно — общо взето навсякъде. Посвещавам тази книга на баща ми, който ме опази от всички тях.“

Може би психотерапевтите, които се занимават с похитени от извънземни, трябва да поработят повече по този въпрос.

Това, че децата се страхуват от тъмното, може да се дължи отчасти на факта, че през цялата ни еволюционна история — едва ли не допреди миг — те никога не са спали сами. Вместо това те са се свивали някъде на сигурно място, под закрилата на някой възрастен — обикновено мама. В просветения западен свят ние ги оставяме сами в тъмната стая, казваме лека нощ и после се чудим защо понякога са разстроени. Има сериозни еволюционни причини децата да си въобразяват чудовища. В един населен с лъвове и хиени свят тези фантазии спомагат за това малките деца да не се отдалечават много от своите пазители. Как може този предпазен механизъм да сработи в случая с едно енергично и любопитно младо животно, освен ако не буди ужас с индустриални мащаби? Тези, които не се страхуват от чудовища, не оставят след себе си потомство. Представям си, че в крайна сметка в хода на човешката еволюция почти всички деца са започнали да се страхуват от чудовища. Но ако като деца можем да си представяме ужасяващи чудовища, защо някои от нас дори като възрастни да не могат поне от време на време да си измислят нещо подобно — нещо наистина страшно, някаква споделена илюзия?

Показателно е, че отвличането от извънземни се случва най-често или когато човек заспива или се събужда, или по време на дълго шофиране. За втория случай е добре известно, че има опасност от изпадане в някакво автохипнотично унесено състояние. Лекуващите случаи на отвличане психотерапевти с изненада слушат разказите на техните пациенти — как са крещели от ужас, докато съпрузите или съпругите им са спели непробудно до тях. Но нима това не е типично за сънищата — да викаме за помощ и никой да не ни чува? Възможно ли е тези истории да имат нещо общо със заспиването и — както Бенджамин Саймън предполага за семейство Хил — да са някакъв вид сън?

Съществува още един разпространен, но за съжаление недостатъчно познат психологически синдром, който много прилича на отвличането от извънземни — нарича се сънна парализа. Случвало се е на много хора. Настъпва в онзи сумрачен момент, когато нито сме напълно будни, нито сме напълно заспали. В продължение на няколко минути, може би дори повече, сте обездвижен и изпитвате остра тревога. Чувствате тежест върху гръдния си кош, все едно някой е седнал или легнал отгоре ви. Пулсът ви е учестен, дишането — затруднено. Възможно е да ви споходят слухови и зрителни халюцинации — хора, демони, призраци, животни и птици. При подходящите обстоятелства преживяването може да има „пълната сила и въздействие на реалността“ — така твърди Робърт Бейкър, психолог от Университета на щата Кентъки. Понякога в халюцинациите има подчертан сексуален компонент. Бейкър твърди, че тези разпространени проблеми със съня могат да обяснят много, ако не и повечето разкази за отвличане от извънземни. (Подобно на други изследователи и той твърди, че има и други категории подобни твърдения, които са дело на склонни да си фантазират индивиди или на измамници.)

По същия начин и Харвардското писмо за душевно здраве (от септември 1994 г.) коментира:

„Сънната парализа може да продължи няколко минути и понякога е придружена с ярки, подобни на сънища халюцинации, които пораждат истории за посещения от страна на божества, духове и извънземни същества.“

От ранната работа на канадския неврофизиолог Уилдър Пенфийлд знаем, че електрическото стимулиране на някои части от мозъка може да предизвика пълнокръвни халюцинации. Хората с епилепсия на слепоочния дял — която включва и каскада от естествено генерирани електрически импулси в тази част от мозъка, която се намира под челото — имат най-различни халюцинации, които са почти неразличими от реалността. Те могат да включват присъствието на едно или повече странни същества, тревога, носене във въздуха, сексуални преживявания и усещане за липсващо време. Освен това се наблюдава и усещане за важни проникновения по най-задълбочените въпроси, както и нужда те да бъдат споделени. Спонтанно стимулиране на слепоочния дял, изглежда, може да се появи при най-различни хора — от страдащи от сериозна епилепсия до най-средностатистически граждани. Поне в един документиран случай, описан от друг канадски невролог, Майкъл Пърсингър, предписването на една жена на антиепилептичното лекарство карбамазепин прекъсва повтарящото се изживяване на стандартния сценарий за отвличане от извънземни. Тоест подобни халюцинации, спонтанно генерирани или под въздействието на химикали или някакви особени обстоятелства, може също да са изиграли някаква — може би дори ключова — роля в съобщенията за НЛО.

Но подобен възглед лесно може да бъде окарикатурен: НЛО отхвърлени като „масова халюцинация“. Всеки знае, че няма такова нещо като споделена халюцинация. Нали?

По времето, когато идеята за съществуването на извънземен живот добива популярност — особено в края на XIX в., благодарение на Пърсивал Лоуел и неговите марсиански канали — хората започват да съобщават за осъществен контакт с извънземни, най-вече с марсианци. В публикуваната през 1901 г. книга на психолога Тиодор Флаурной „От Индия до планетата Марс“ се разказва за един френскоговорещ медиум, който в състояние на транс рисува образи на марсианци (които забележително приличат на нас) и представя азбуката и езика им (които удивително много наподобяват френските). През 1902 г. психиатърът Карл Юнг описва в докторската си дисертация млада швейцарка, която с голямо вълнение установила, че срещу нея във влака седи „инопланетянин“ от Марс. Той й казал, че марсианците са „невинни“ в науката, философията и душите, но имат много развита технология: „На Марс отдавна има летящи машини. Цялата планета е покрита с канали“ и т.н. Чарлс Форт, починал през 1932 г. колекционер на странни съобщения, пише следното: „Може би сред нас има жители на Марс, които тайно изпращат на своето правителство доклади за живота на този свят.“ През 50-те години на XX в. се появи една книга на Джералд Хърд, в която се разкриваше, че обитателите на летящите чинии са интелигентни марсиански пчели. Кой друг би оцелял при фантастичните завои под прав ъгъл, които се описват за НЛО-тата?

Но след като през 1971 г. „Маринър 9“ показа, че каналите не съществуват, а през 1976 г. „Вайкинг 1“ и „Вайкинг 2“ не намериха на Марс дори следи от микроби, всеобщият ентусиазъм по Лоуеловия Марс замря и оттогава рядко чуваме за посещения на марсианци. Оттогава пришълците започнаха да идват от други места. Защо? Защо вече няма марсианци? След като разбрахме, че повърхността на Венера е толкова гореща, че на нея може да се топи олово, вече не се появяват и венерианци. Възможно ли е част от тези истории да се нагаждат към променените официални възгледи? Какво ни говори това за техния произход?

Няма никакво съмнение в това, че хората често халюцинират. Има сериозни съмнения в това дали има извънземни, дали посещават нашата планета и дали ни отвличат и тормозят. Можем да спорим за подробностите, но първата категория обяснения със сигурност е по-добре обоснована от втората. При това положение основното възражение, което можете да направите, е следното: Защо в наши дни толкова много хора описват точно този набор халюцинации? Защо винаги има навъсени малки създания, летящи чинии и сексуални експерименти?