Карл Сейгън
Свят, населен с демони (11) (Науката като свещ в мрака)

Девета глава
Терапията

„Основна грешка е да теоретизираме, преди да имаме факти. Неусетно човек започва да променя фактите, за да отговарят на теорията, а не да променя теорията, така че да отговаря на фактите.“

Шерлок Холмс, в „Скандал в Бохемия“ от Артър Конан Дойл (1891 г.)

„Истинските спомени изглеждат като фантоми, докато лъжливите спомени са толкова убедителни, че изместват действителността.“

Габриел Гарсия Маркес, „Непознати поклонници“ (1992 г.)

Джон Мак е психиатър от Университета в Харвард и мой дългогодишен приятел.

— Има ли нещо в цялата тази работа с НЛО-тата? — попита ме той много отдавна.

— Не много — отговорих. — Като изключим, разбира се, психиатричната страна.

Той се зае с проблема, интервюира няколко похитени и внезапно премина от другата страна. Сега той приема разказите им за чиста монета. Защо?

— Не това търсех — казва той. — Във всичко, с което съм се занимавал до този момент, нямаше нищо, което да ме подготви за историите на отвлечените от извънземни. Те са напълно убедителни поради емоционалната сила на преживяванията.

В своята книга „Похищения“ Мак експлицитно формулира изключително опасната доктрина, че „силата или интензитетът, с които чувстваме нещо“, са показателни за неговата достоверност.

Аз лично мога да свидетелствам за силата на емоциите. Но не са ли силните емоции рутинен компонент от нашите сънища? Не се ли случва да се събудим обхванати от абсолютен ужас? Нима Мак, който сам е автор на книга за кошмарите, не познава емоционалната сила на халюцинациите? Някои от неговите пациенти заявяват, че са имали халюцинации още през детските си години. Дали хипно- и психотерапевтите, които работят с „похитени“, са направили съзнателни усилия да се потопят в натрупаните данни относно халюцинациите и проблемите с възприятията? Защо вярват точно на тези свидетели, но не и на другите, които също толкова убедено разказват за срещи с богове, демони, светци, ангели и феи? Ами онези, които чуват нетърпящи възражение заповеди от глас вътре в тях? Дали и техните дълбоко изстрадани истории също са верни?

Една моя позната, също учен, казва следното: „Ако извънземните биха оставили при тях всички хора, които отвличат, светът щеше да е малко по-нормален.“ Но нейната присъда е твърде строга. Изглежда, не всичко е въпрос на нормалност. Става дума за нещо друго. Канадският психолог Никълъс Спанос и неговите колеги са стигнали до заключението, че хората, които твърдят, че са били отвлечени от НЛО, не демонстрират очевидни патологии. Въпреки това, „интензивните преживявания, свързани с НЛО, е по-вероятно да се появят при хора, които са предразположени като общо към езотерични вярвания и в частност към вярване в пришълци. Те са склонни да интерпретират необичайни сетивни и въображаеми преживявания в рамките на извънземни хипотези. Сред вярващите в НЛО е особено вероятно именно тези, които имат по-силни наклонности към създаването на фантазии, да опишат подобни преживявания. Освен това, има по-голяма вероятност подобни преживявания да бъдат генерирани и интерпретирани като истински, а не като въображаеми събития, ако са свързани с бедна на сетивни усещания среда… (например преживявания, които са се случили през нощта и имат някаква връзка със заспиването)“.

Нещо, което един по-критичен мозък ще разпознае като халюцинация или сън, може да бъде интерпретирано от някой по-лековерен като проблясък на някаква неуловима, но напълно външна действителност.

Възможно е някои разкази за отвличане от извънземни да са прикрити спомени за преживени през детските години изнасилване или сексуален тормоз — бащата, вторият баща, чичото или приятелят на майката са представени като извънземни. Разбира се, много по-добре е да вярваш, че те е насилил пришълец, а не някой, когото си обичал и на когото си вярвал. Терапевтите, които приемат за чиста монета историите за отвличане от извънземни, отричат подобни твърдения. Те заявяват, че биха разбрали, ако пациентите им са били подложени на сексуален тормоз. Някои основаващи се на социологически проучвания изчисления показват, че може би една от всеки четири жени и един от всеки шест мъже са били подложени на сексуален тормоз в детството си (въпреки че тези оценки може би са твърде завишени). Би било учудващо, ако значителен брой пациенти, които се представят за похитени от извънземни, не са били жертви на такова отношение. Възможно е да става въпрос за по-голям процент от този от общото население.

Както терапевтите, които се занимават с подлагани на сексуален тормоз хора, така и тези, които работят със случаи на отвличане от извънземни, прекарват месеци и понякога години в опити да накарат своите пациенти да си признаят, че с тях е употребено. Методите им са подобни, а целите им до голяма степен са същите — да възстановят болезнени спомени, често отпреди много отдавна. И в двата случая терапевтите вярват, че пациентите страдат от травма, причинена от събитие, което е толкова ужасяващо, че е било потиснато. Според мен е поразително това, че терапевтите на похитени от извънземни откриват толкова малко случаи на сексуален тормоз и обратното.

Тези, които през детските си години наистина са били жертва на сексуален тормоз или инцест, са чувствителни — по разбираеми причини — относно всичко, което сякаш отрича или омаловажава преживяното. Те са разгневени и имат всички основания да бъдат такива. В Съединените щати най-малко една от всеки десет жени е била изнасилена, в около две трети от случаите — преди да навърши осемнадесет. Едно направено наскоро проучване показва, че една шеста от всички известни на полицията жертви са били изнасилени, преди да навършат дванадесет години. (А това е категорията изнасилвания, които най-рядко биват съобщавани на полицията.) Една пета от тези момичета са били насилени от своите бащи. Те са били предадени. Искам да заявя това възможно най-ясно: има много случаи на жестоко сексуално хищничество от страна на родители или хора, които изпълняват тяхната роля. В някои случаи на бял свят излизат категорични физически доказателства — например снимки или дневници, или гонорея и хламидии при детето. Смята се, че сексуалният тормоз над деца е сред основните причини за по-късни социални проблеми. Според една статистика около 85% от всички осъдени за прояви на насилие затворници са били насилвани като деца. Две трети от майките без навършени двадесет години са били изнасилени или подложени на сексуален тормоз в детските или юношеските си години. При жертвите на изнасилване вероятността да се пристрастят към наркотици или алкохол е десет пъти по-голяма, отколкото е при останалите жени. Това е реален и належащ проблем. Само че при повечето от тези трагични и неоспорими случаи на сексуален тормоз жертвите запазват спомените и по-късно. Няма скрита памет, която да трябва да бъде извадена на бял свят.

Макар че понастоящем подобни неща се съобщават по-често, отколкото по-рано, все пак изглежда, че всяка година се наблюдава значително увеличение на случаите на сексуален тормоз над деца, които са докладвани от болниците и съответните власти. Между 1967 и 1985 г. техният брой в Съединените щати е нараснал десетократно (до 1,7 милиона случая). Сред „причините“ възрастните в наши дни да са по-склонни (в сравнение с по-рано) да упражняват насилие над деца се посочват алкохолът, наркотиците и икономическите сътресения. Може би по-голямата публичност, която днес получават случаите на сексуален тормоз на деца, одързостява възрастните да си спомнят и да се фокусират върху тормоза, на който те самите са били подложени.

Преди около едно столетие Зигмунд Фройд въвежда концепцията на потискането — забравянето на дадено събитие с цел избягването на силна психична болка. Според него това е механизъм, който е жизненоважен за запазване на психичното здраве. Изглежда, се появява особено често при пациенти с диагноза „истерия“, сред симптомите на която са и халюцинациите и парализата. Първоначално Фройд вярва, че зад всеки случай на истерия се крие потиснат спомен за сексуален тормоз през детските години на пациента. В крайна сметка той променя своето обяснение на това състояние — като дължащо се на фантазиите на пациентите (при това не задължително неприятни), че са били подложени на сексуален тормоз. Бремето на вината се прехвърля от родителя на детето. Днес отново се разгаря подобен дебат. (Все още се спори за причините, довели до промяната в мнението на Фройд — обясненията варират от това, че е предизвикал възмущението на своите виенски колеги-мъже, до осъзнаването, че възприема историите на истериците твърде сериозно.)

Случаите, в които внезапно на повърхността изплува „спомен“ — особено ако е под грижите на психоаналитик или хипнотерапевт и първите „припомняния“ имат призрачен или подобен на сън характер, — са твърде спорни. Оказва се, че твърде много подобни твърдения за преживян сексуален тормоз са измислени. Улрик Нейсер, психолог в университета „Емъри“, казва следното:

„Има сексуален тормоз над деца и потиснатите спомени съществуват. Но има също така и фалшиви спомени и фантазии, които далеч не са редки. Погрешните спомени са правило, а не изключение. Те се появяват непрекъснато. Появяват се дори в случаи, в които пациентът е напълно убеден — дори когато споменът е на пръв поглед незабравима лампа, която свети в съзнанието, една от онези метафорични ментални фотографии. Много по-вероятно е да се появят в случаи, в които има реална възможност от някакво подсказване и в които спомените могат да бъдат оформяни и променяни в съответствие със силните междуличностни изисквания на терапевтичния сеанс. И веднъж щом споменът е бил преоформен по този начин, вече е много, много трудно да бъде променен.

Тези основни принципи не могат да ни помогнат да решим със сигурност каква е истината във всеки индивидуален случай или твърдение. Но погледнато средностатистически, при наличие на голям брой подобни твърдения е почти очевидно на какво трябва да заложим. Погрешните спомени и ретроспективното пренареждане на миналото са част от човешката природа. Те вървят заедно с нас и се случват през цялото време.“

Оцелелите от нацистките концентрационни лагери предоставят възможно най-ясната демонстрация за това, че дори и най-чудовищните зверства могат да бъдат съхранявани постоянно в човешкото съзнание. И наистина, основният проблем на много от жертвите на Холокоста е да оставят някакво емоционално разстояние между себе си и лагерите на смъртта, да забравят. Но ако в някакъв алтернативен свят на неописуемо зло те биха били принудени да живеят в нацистка Германия — например в една процъфтяваща пост-Хитлерова държава с почти непокътната идеология, с изключение на промененото отношение към антисемитизма — представете си психологическия товар, който ще тежи на оцелелите от Холокоста в този случай. Може би тогава те биха могли да забравят, тъй като спомените биха направили настоящия им живот непоносим. Ако наистина съществува нещо като потискане и последващо припомняне на ужасни спомени, то може би изисква наличието на две условия: 1) съответното нещо наистина да се е случило и 2) жертвата дълго време да е трябвало да се преструва, че не се е случило.

Ричард Офши, социален психолог от Калифорнийския университет, обяснява следното:

„Когато пациентите бъдат помолени да обяснят как тези спомени са се появили отново, те описват как са събирали фрагменти от образи, идеи, чувства и усещания в една относително кохерентни истории. И когато т.нар. «работа на паметта» продължи с месеци, чувствата прерастват в смътни образи, образите се превръщат във фигури, а фигурите — в познати хора. Неясен дискомфорт в някои части от тялото може да бъде интерпретиран като изнасилване в детските години… В такъв случай първоначалните физически усещания, понякога засилени под хипноза, са обозначавани като «телесни спомени». Няма възможен механизъм, по който мускулите на тялото да могат да съхраняват спомени. И ако тези методи се окажат неубедителни, терапевтът може да прибегне до още по-груби практики. Някои пациенти са включвани в групи на оцелели, в които са изложени на натиска на околните. От тях се иска да демонстрират политически коректна солидарност и да се определят като членове на субкултурата на оцелелите.“

В едно предпазливо изявление от 1993 г. Американската психиатрична асоциация прие възможността някои от нас да са забравили преживяния в детството тормоз — като един вид средство за оцеляване, — но предупреди:

„Не знаем как да разграничим с абсолютна сигурност спомените, които се основават на истински събития, от тези, които идват от други източници… Непрекъснатите разпити могат да накарат обекта да опише «спомени» за събития, които никога не са се случили. Не знаем каква част от възрастните, които съобщават за спомени за сексуален тормоз, наистина са били подложени на такъв… Много е възможно силното превзето убеждение на психиатъра, че сексуалният тормоз или някакъв друг фактор е или не е причина за проблемите на пациента, да окаже влияние на правилната преценка и на лечението.“

От една страна, грубото отхвърляне на обвиненията в ужасяващ сексуален тормоз може да се окаже безсърдечна несправедливост. От друга, да се месим в спомените на хората, да вкарваме в тях лъжливи истории за тормоз в детските години, да разрушаваме здрави семейства и дори да изпращаме в затвора невинни родители също е безсърдечна несправедливост. И в двата случая скептицизмът е изключително важен. Може да се окаже много трудно да си проправим път между тези две крайности.

Ранните издания на влиятелната книга на Елън Бас и Лаура Дейвис („Смелостта да се излекуваш: Наръчник за жени, преживели сексуален тормоз като деца“, „Перениъл Лайбръри“, 1988) дават осветляващи съвети на терапевтите:

„Вярвайте на жертвата: Трябва да вярвате, че клиентката ви е била насилвана сексуално, дори и ако тя самата се съмнява… Клиентката ви се нуждае от това вие да удържите вярата си, че тя е била жертва на тормоз. Да се присъедините към нейното съмнение, би било подобно на това да подкрепите убеждението на пациент със самоубийствени наклонности, че това би бил най-добрият изход. Ако клиентката ви не е сигурна, че е била насилвана, но смята, че може и да е била, работете все едно е била. Сред стотиците жени, с които сме говорили, и сред стотиците други, за които знаем, няма нито една, което да е заподозряла, че е била насилена, да е проучила това си предположение и да е установила, че всъщност не е била.“

Но Кенет В. Ланинг-старши, специален агент в Отдела за преподаване и изследователска дейност в областта на поведенческите науки в Академията на ФБР в Куонтико, щата Вирджиния, и водещ специалист в сексуалната виктимизация на деца, си задава следния въпрос: „Дали не се опитваме да компенсираме вековете на отричане, като сега сляпо приемаме всяко предположение за тормоз на деца — независимо от това колко абсурдно и невероятно е то?“ „Не ме интересува, дали е вярно — отговаря един калифорнийски терапевт, цитиран от «Вашингтон Пост». — За мен това, което наистина се е случило, не е релевантно… Всички живеем в заблуда.“

На мен ми се струва, че съществуването дори на едно невярно обвинение в сексуален тормоз над деца — особено такова, което е създадено под ръководството на авторитетна фигура, — има връзка с темата за отвличане от извънземни. Ако е възможно едни хора да бъдат доведени до това с голяма страст и убеденост — и все пак невярно — да си спомнят, че са били насилвани сексуално от собствените си родители, защо тогава да не е възможно други хора да бъдат накарани също толкова страстно и убедено да вярват, че са били насилвани от пришълци?

Колкото повече се занимавам с твърденията за извънземни похищения, толкова по-подобни ми се струват те на случаите на „възстановени спомени“ за сексуален тормоз от детските години. Има и една трета група сходни твърдения — „спомените“ за участие в ритуали на сатанински култове, в които, изглежда, основно място заемат сексуалните мъчения, копрофилията, убийствата на деца и канибализмът. При едно проучване, проведено с 2700 членове на Американската психологическа асоциация, 12% отговарят, че са лекували жертви на сатанински ритуали (докато 30% са се сблъсквали със случаи на тормоз в името на някаква религия). През последните няколко години в Съединените щати ежегодно се появяват около 10 000 нови съобщения. Оказва се, че голяма част от хората, които тръбят за опасността от ширещия се в Америка сатанизъм — включително служители на полицията, които организират семинари на тази тема, — са християнски фундаменталисти. Техните секти експлицитно изискват присъствието на дявол, който да се меси в хорското ежедневие. Тази връзка е формулирана особено ясно в поговорката „Ако няма Сатана, няма и Бог“.

Очевидно по отношение на този проблем се наблюдава ширещо се сред силите на полицията лековерие. Предлагам ви някои откъси от анализа на специалиста от ФБР агент Ланинг („Сатанинските, окултните и ритуалните престъпления“), основаващ се на личния му горчив опит и публикуван през 1989 г. в октомврийския брой на професионалното списание „Полис Чийф“:

„Почти всяка дискусия по въпросите на сатанизма и вещерството се интерпретира в светлината на религиозните възгледи на аудиторията. Вярата, а не логиката и разумът, управлява религиозните възгледи на повечето хора. В резултат от това някои иначе скептично настроени полицейски служители възприемат разпространяваната на тези конференции информация, без да я подложат на критична преценка и без да се запитат какви са нейните източници… За някои хора всяка друга, различна от тяхната система от религиозни убеждения е сатанизъм.“

След това Ланинг предлага дълъг списък от религиозни учения, които в негово присъствие са били заклеймени като сатанински на тези конференции. Сред тях са римокатолическата вяра, православните църкви, ислямът, будизмът, индуизмът, мормонството, рок музиката, „канализирането“, астрологията и всички учения от течението Ню Ейдж. Дали тук няма намек за това как са започнали погромите и ловът на вещици?

„В рамките на личните религиозни възгледи на служителя на полицията — продължава Ланинг, — християнството може да е добро, а сатанизмът — лош. Според конституцията обаче и двете са неутрални. Много от полицейските служители приемат трудно тази важна концепция. На тях им се плаща да съблюдават спазването на законите, а не на Десетте Божи заповеди… Фактът е, че много повече престъпления и посегателства над деца са били извършени от фанатици в името на Бог, Исус и Мохамед, а не в услуга на Сатаната. Много хора не харесват това твърдение, но малцина могат да го оспорят.“

Мнозина от тези, които намекват за предполагаеми сатанински издевателства, описват гротески оргиастични ритуали, по време на които участващите убиват и изяждат малки деца. Подобни обвинения са били отправяни от клеветници към най-различни обругавани групи в европейската история — включително срещу съзаклятниците на Каталина в Рим и срещу ордена на рицарите-тамплиери, когато той е разпуснат във Франция през XIV век. Трябва да споменем и използването на „кървавото петно“ на Жертвения агнец срещу евреите. Колкото и да е иронично, обвиненията в детски канибализъм и кръвосмесителни оргии присъстват и сред мотивите на римските власти да преследват ранните християни. В крайна сметка самият Исус е цитиран да казва (Йоан, 6:53): „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете от кръвта Му, не ще имате в себе си живот.“ Въпреки че от следващото изречение става ясно, че Исус говори за вкусване на неговата собствена плът и пиене на неговата кръв, враждебно настроените критици биха могли да разберат погрешно гръцкото „Син Човечески“ като „дете“ или „бебе“. Тертулиан и другите ранни отци на църквата полагат всички усилия, за да се защитят от тези гротескни обвинения.

В наши дни фактът, че в полицейските архиви отсъстват съответният брой съобщения за изчезнали бебета и малки деца, се обяснява с твърдението, че навсякъде по света се отглеждат бебета специално с тази цел — което определено напомня на изявленията на похитените за ширещи се експерименти за кръстосване на хора и извънземни. Издевателствата на сатанистките култове си приличат в още едно нещо с парадигмата за отвличане от пришълци — твърди се, че и двете се предават от поколение на поколение в определени семейства. Поне доколкото на мен ми е известно — също както е и в случаите с похитените от извънземни — до този момент нито едно от тези твърдения не е подкрепено в съда с материални доказателства. Само че тяхната емоционална сила е очевидна. Дори и самата възможност подобни неща да се случват кара природата ни на бозайници да се надигне. Когато признаваме достоверността на сатанистките ритуали, ние също така повишаваме социалния статус на тези, които ни предупреждават за евентуалната опасност.

Замислете се за петте случая, които ще ви представя тук: 1) Мира Обаси, учителка от Луизиана, е обладана от демони — тя и нейните сестри се убедили в това, след като потърсили съвета на местен худу-магьосник. Кошмарите на нейния племенник са част от доказателствения материал. След това — като изоставят петте си деца — всички тръгват за Далас, където сестрите избождат очите на госпожица Обаси. На последвалия процес тя свидетелства в тяхна защита и заявява, че те се опитвали да й помогнат. Но худу не предполага почитане на дявола — то е смес между християнство и афро-хаитянски туземни вярвания. 2) Родители пребиват до смърт дъщеря си, тъй като не желае да приеме техния клон на християнството. 3) Насилник на деца оправдава деянието си, като заявява, че е чел Библията на жертвите си. 4) Окото на 14-годишно момче е извадено по време на екзорсистка церемония. Извършителят не е сатанист, а протестантски фундаменталистки пастор, който участва и в религиозни преследвания. 5) Жена мисли, че нейният 12-годишен син е обладан от дявола. Тя осъществява кръвосмесително съвкупление с него и след това го обезглавява. Но „обладаването“ няма съдържанието на сатанистки ритуал.

Вторият и третият случаи идват от архивите на ФБР. Последните два са включени в едно издадено през 1994 г. изследване на д-р Гейл Гудман, психолог в Калифорнийския университет в Дейвис. Тя и нейните колеги правят проучването за нуждите на Националния център за борба с насилието над и изоставянето на деца. Те изследват повече от 12 000 твърдения за сексуален тормоз, в които са намесени сатанистки култове, но не откриват нито едно, което да може да издържи на внимателния анализ. Терапевтите съобщават за обвинения в сатанистко насилие, които се основават единствено на например „направените от изпадналия в хипнотичен транс пациент разкрития“ или на детския „страх от сатанистките символи“. В някои случаи диагнозата е направена въз основа на сходното поведение на много деца. „Единствено в малък брой случаи се споменават физически доказателства — обикновено «белези».“ Но в повечето случаи тези „белези“ са много бледи или въобще не съществуват. „Дори и когато има белези, не е определено дали самите жертви не са си ги причинили.“ Както ще стане дума по-долу, това също е твърде подобно на случаите с извънземните похищения. Джордж К. Ганауей, професор по психиатрия в университета „Емъри“, смята, че „най-често срещаната вероятна причина за свързаните с различни култове спомени може спокойно да се окаже взаимното заблуждаване между пациент и терапевт“.

Един от най-тревожните случаи на „възстановени спомени“ за свързано със сатанистки ритуали насилие е описан в забележителната книга на Лорънс Райт „Да си спомниш сатаната“ („Кнопф“, 1994). В него става дума за Пол Инграм — човек, чийто живот може би е бил съсипан само защото се е оказал твърде лековерен, твърде податлив на внушения и твърде неопитен в скептицизма. През 1988 г. Инграм е председател на Републиканската армия в Олимпия, щата Вашингтон, и главен граждански заместник в местното шерифско управление — уважаван и много религиозен гражданин, който отговаря за това по време на училищни мероприятия да предупреждава децата за опасността от наркотиците. След това идва един кошмарен момент, в който една от неговите дъщери — след много емоционален сеанс по време на фундаменталистко религиозно сборище — повдига първото от множество обвинения, всяко следващо по-ужасно от предишното, че Инграм я е насилвал сексуално, направил й е дете, измъчвал я, предоставял я на другите заместник-шерифи, въвел я е в сатанистки ритуали, разчленявал е и е ял деца… Това се случвало още от детските й години, заявява тя — едва ли не от момента, от който въобще е започнала да си „спомня“.

Инграм не може да разбере защо й е на дъщеря му да лъже за такива неща — въпреки че самият той въобще няма подобни спомени. Но полицейските инспектори, извиканият за консултация психотерапевт и пасторът от местната Църква на живата вода му обясняват, че сексуалните насилници често потискат спомените за своите деяния. Странно незаинтересован, но желаещ да сътрудничи, Инграм се опитва да си спомни. След като един психолог прилага хипнотична техника, с която да го доведе до състояние на транс, Инграм започва да визуализира неща, сходни на описваните от полицията. Извиканите в съзнанието му картини не били като истински спомени, а по-скоро късчета от образи, явяващи се в мъгла. Всеки път когато той създавал подобен образ — всеки следващ все по-отвратителен, — Инграм е поощряван и подкрепян. Неговият пастор го убеждава, че Бог ще позволи единствено на истинските спомени да изплуват от виденията.

„Господи, чувствам се все едно си го измислям — казва Инграм. — Само че не е така.“ Той изказва предположението, че е замесен някакъв демон. Подложени на същите процедури и под въздействието на църковната мрежа, която разпространява последните изповядани от Инграм ужаси — както и вследствие от полицейския натиск, — другите му деца и неговата съпруга също започват да си „спомнят“. Видни граждани са обвинени в участие в оргиастичните ритуали. Полицейските служители от други части на Америка наострят уши. Твърди се, че това е само върхът на айсберга.

Прокуратурата се обръща към Ричард Офши от „Бъркли“, който провежда контролен експеримент. Това е глътка свеж въздух. Офши подхвърля пред Инграм, че е насилил сина си и дъщеря си да извършат кръвосмешение, след което го моли да използва вече усвоената техника за „възстановяване на спомени“. В резултат се получава точно такъв „спомен“. Цялата процедура не включва нито натиск, нито сплашване — простото предположение и техниката са напълно достатъчни. Но другите предполагаеми участници, които са си „спомнили“ толкова много, отричат да се е случвало подобно нещо. Когато излагат тези твърдения пред Инграм, той разпалено отрича, че си е измислил каквото и да било или че се влияе от другите. Споменът му за този случай бил ясен и „истински“ — точно каквито били и всички останали „спомени“.

Една от дъщерите му описва ужасните белези, които останали по тялото й вследствие от мъченията и принудените аборти. Но когато в крайна сметка е подложена на медицински преглед, лекарите не откриват нищо, което да отговаря на описанията. Прокурорът така и не съди Инграм по обвинения в сатанистки тормоз. Той си наема адвокат, който до този момент никога не е участвал в криминално дело. Следвайки съвета на своя пастор, Инграм така и не прочита доклада на Офши: обясняват му, че той само ще го обърка. Признава се за виновен за шест изнасилвания и е изпратен в затвора. Докато е в килията — далеч от дъщерите си, полицията и пастора, — той променя становището си. Поисква да оттегли признанията си. Спомените му са били насилени. Не е направил разлика между истински спомени и някакъв вид фантазия. Искането му е отхвърлено и понастоящем излежава двадесетгодишна присъда. Ако всичко това се случваше не през XX, а през XVI в., вероятно той и цялото му семейство — заедно с голяма част от най-видните граждани на Олимпия, щата Вашингтон — щяха да бъдат изгорени на кладата.

Ентусиастите обикновено пренебрегват съществуването на изключително скептичен доклад по цялата проблематика на сатанисткото насилие (Кенет В. Ланинг, „Наръчник на следователя по обвинения за «ритуално» насилие над деца“, януари 1992 г.). По същия начин и едно появило се през 1994 г. изследване на британското Министерство на здравеопазването по въпросите на сатанисткото насилие се стига до заключението, че от 84 подобни случая нито един не издържа на сериозна проверка. За какво тогава е целият този шум? Авторите на проучването обясняват следното:

„Евангелистката християнска кампания срещу новите религиозни движения оказва огромно влияние и окуражава идентифицирането на сатанисткото насилие. Също толкова, ако не и по-важни за разпространяването на идеята за сатанизма в Британия са т.нар. «специалисти» — британски и американски. Те могат да имат ниска или дори никаква квалификация като професионалисти, но приписват своите експертни знания на «опита от много случаи».“

Хората, които са убедени в това, че диаболичните култове представляват сериозна заплаха за обществото, обикновено проявяват нетърпимост към скептиците. Вземете например този анализ, направен от д-р Коридон Хамънд, бивш председател на Американското общество за клинична хипноза:

„Бих искал да изкажа пред вас предположението, че тези хора [скептиците] са: първо, наивни и с недостатъчен клинически опит; второ, подвластни са на един вид наивност, каквато хората изпитват към Холокоста, или пък са интелектуални и скептично настроени тип хора, които просто се съмняват във всичко; или трето, те самите са поклонници на някакви култове. И мога да ви уверя, че има хора, които са в такова положение… Има хора, които са лекари или професионалисти в областта на душевното здраве, но които също така са поклонници на различни култове и подхранват развитието им през поколенията… Смятам, че резултатите от изследването са абсолютно ясни. Имаме три проучвания, като първото показа, че 25% от пациентите с външно раздвоение на личността са били жертви на ритуално насилие. Последното изследване, което беше посветено специално на група пациенти с вътрешно раздвоение на личността, даде резултат от 50%.“

В някои от своите изявления Хамънд, изглежда, вярва, че ЦРУ е извършвало сатанистки нацистки експерименти за установяване на контрол над съзнанието на десетки хиляди невинни американски граждани. Господстващият мотив, смята той, е да „бъде създаден сатанистки ред, който да господства над света“.

Във всеки един от трите случая на „възстановени спомени“ си има специалисти: специалисти по извънземни похищения, специалисти по сатанинските култове, специалисти по извличането на спомени от преживян в детството сексуален тормоз. В психиатричната практика е прието пациентите да избират или да бъдат препращани към терапевт, чиято специалност, изглежда, има отношение към техните оплаквания. И в трите случая ролята на терапевта е да извади на бял свят образи от събития, които може би са се случили много отдавна (в някои случаи преди десетилетия); и в трите случая терапевтите са дълбоко трогнати от несъмнено истинската агония на своите пациенти; и в трите случая е известно, че поне някои психоаналитици задават насочващи въпроси — които на практика се възприемат от податливите на внушение пациенти като заповеди от авторитетни фигури, които ги карат да си спомнят (за малко да напиша „признаят“); и в трите случая има мрежа от специалисти, които правят търговия със своите методи и историите на своите клиенти; и в трите случая има практикуващи, които чувстват необходимост да защитават дейността си от по-скептични колеги; и в трите случая ятрогенната хипотеза бива задушавана много бързо; и в трите случая основното количество от евентуалните жертви на насилие са жени. Също така и в трите случая — със споменатите изключения — няма никакви материални доказателства. При това положение е много трудно да не си зададем въпроса дали извънземните похищения не са част от някаква по-голяма картина.

Каква би могла да бъде тя? Поставих този въпрос на д-р Фред Х. Франкел, професор по психиатрия в Медицинския университет в Харвард, директор на психиатрията в болницата „Бет Израел“ в Бостън и водещ специалист в областта на хипнозата. Ето какво ми отговори той:

„Ако похищенията от извънземни наистина са част от по-голяма картина, каква всъщност е тази по-голяма картина? Страхувам се да се впусна там, където ангелите се страхуват да пристъпят. Въпреки това, всички очертани от вас фактори подхранват това, което от началото на столетието е известно като «истерия». За съжаление, терминът навлезе толкова широко в езика, че — тласкани от своята съмнителна мъдрост — нашите съвременници… не само го изоставиха, но забравиха и явленията, които той описва: високо ниво на податливост на внушения, повишен капацитет на въображението, чувствителност към контекстуални податки и очаквания, както и определен елемент на заразност… Изглежда, в момента повечето практикуващи клинични психиатри не оценяват тези неща.“

Франкел отбелязва, че — като точен паралел на регресирането на хора, така че те да могат да си възстановят евентуално забравени спомени, — терапевтът също може да прогресира пациента напред, така че той да си „спомни“ своето бъдеще. Този процес предизвиква същия интензитет на емоциите, както е и при регресията и формулираната от Мак теория за похищенията. „Тези хора не си поставят за цел да заблудят терапевта — казва Франкел. — Те заблуждават сами себе си. Те не са в състояние да разграничат своите измислици от реалните преживявания.“

Ако не успеем да се справим, ако не се отърсим от товара на вината, че не сме направили нищо, дали няма да приветстваме професионалното мнение на някой терапевт с диплома на стената, който ни казва, че всъщност грешката не е наша, че сме объркани, че отговорни всъщност са сатанистите, сексуалните насилници и извънземните от други планети? Дали няма да сме готови да платим доста пари за това успокоение? И няма ли да се противопоставим на разни умници, които ни обясняват, че всичко било в главите ни или че ни е внушено от същите тези терапевти, които всъщност са ни накарали да се чувстваме по-щастливи от себе си?

Какво образование са получили тези терапевти в областта на научния метод и скептичния анализ, или дори по отношение на човешката погрешимост? Психоанализата не е особено самокритична професия, но поне една голяма част от практикуващите я имат докторски степени по медицина. Повечето курсове в медицинските университети включват сериозно запознаване с научните резултати и методи. И все пак изглежда, че мнозина от тези, които се занимават със случаи на насилие, имат в най-добрия случай косвено отношение към науката. В две трети от случаите тези хора, които се грижат за душевното здраве на американците, са социални работници, а не психиатри или психолози с докторски степени.

Повечето от тези терапевти претендират, че тяхно задължение е да подкрепят своите пациенти, а не да ги разпитват, да бъдат скептични или да повдигат съмнения. Приема се всичко, което се предлага — независимо от това колко е странно. Понякога поощренията от страна на терапевтите далеч не са косвени. Тук ще ви представя един изключително нетипичен доклад [от бюлетина на Фондацията на страдащите от синдрома на лъжливата памет, том 4 от 1995 г., №4, с. 3]:

„Бившият ми терапевт свидетелства, че все още е убеден в това, че майка ми е сатанист и че баща ми ме е насилвал… Всъщност заблудените възгледи на моя терапевт и неговите техники, включващи внушения и убеждаване, ме накараха да повярвам, че тези лъжи са реални спомени. Когато аз се усъмних в тяхната действителност, той настояваше, че са истина. И не само настояваше, че са верни, но също така ми заяви, че — ако искам да се оправя — не само трябва да ги приема като реални, но и да си спомня всичко.“

През 1991 г. в Алехени Каунти, щата Пенсилвания, се случва следното. Тийнейджърката Никол Алтхаус, подтиквана от един свой учител и един социален работник, обвинява баща си в това, че я е подлагал на сексуален тормоз. Това довежда до неговото арестуване. Освен това Никол разказва, че е родила три деца, които нейните роднини убили, че е била изнасилена в претъпкан ресторант и че баба й летяла на метла. На следващата година тя се отказва от своите показания и обвиненията срещу баща й са свалени. Никол и нейните родители завеждат граждански иск срещу терапевта и психиатричната клиника, където момичето е изпратено малко след като отправя първите си обвинения. Съдебните заседатели стигат до заключението, че лекарят и клиниката са проявили професионална небрежност и присъжда на Никол и семейството й почти четвърт милион долара обезщетение. Броят на подобни случаи непрекъснато се увеличава.

Възможно ли е съперничеството между терапевтите за привличане на колкото се може повече пациенти — както и очевидният им финансов интерес от продължително лечение — да ги кара да избягват да обиждат своите клиенти, като се отнасят скептично към техните истории? Доколко те съзнават дилемата на наивния пациент, който престъпва прага на кабинета на професионалиста и там научава, че безсънието или наднорменото тегло се дължат на (във възходящ ред по своята невероятност) абсолютно забравено родителско насилие, на сатанистки ритуал или на отвличане от извънземни? Въпреки че има различни етични и други ограничения, все пак се нуждаем от нещо като контролен експеримент: например един и същ пациент да бъде изпратен при специалисти и в трите области. Дали някой от тях ще каже: „Не, вашият проблем не се дължи на забравено сексуално насилие от детските ви години“ (или съответно забравен сатанистки ритуал, или отвличане от извънземни)? Колко от тях ще кажат: „Има много по-прозаично обяснение“? Вместо това Мак стига дотам, че с възхищение и убеденост казва на един свой пациент, че последният е поел по „героичен път“. Една група „похитени“ — всичките с индивидуални, но сходни преживявания — пише следното:

„Неколцина от нас най-накрая събраха достатъчно кураж, за да представят преживяванията си пред професионални консултанти, само за да се сблъскат с нервно заобикаляне на темата, мълчаливо повдигане на вежди или тълкуване на преживяното като сън или халюцинация. След това покровителствено ни «успокоиха», че и на други хора са се случвали подобни неща, но да не се притесняваме — били сме «като общо психично здрави». Супер! Не сме луди, но ако приемем преживяванията си насериозно, може и да станем!“

След това, с чувство на огромно облекчение, те открили съчувствен терапевт, който не само че приел историите им за чиста монета, но самият той бил пълен с истории за тела на извънземни и правителствени конспирации за скриване на проблема НЛО.

Един типичен НЛО-терапевт привлича пациенти по три начина: те му пишат писма на адреса, поместен на кориците на неговите книги; прехвърлени са към него от други терапевти (най-вече от такива, които също специализират в областта на извънземните похищения); или идват при него, след като е изнесъл публична лекция. Чудя се дали има и един пациент, който да е застанал пред вратата на кабинета му в пълно неведение относно популярните разкази за отвличания и относно личните методи и убеждения на терапевта. Още преди да са си казали и няколко думи, те вече знаят много един за друг.

Друг виден терапевт дава на пациентите си да четат писани от него статии за отвличания от извънземни, които да им помогнат да си „спомнят“ преживяното. Той се чувства удовлетворен, когато това, което по-късно те си припомнят в състояние на хипноза, прилича на описаното в статиите. Сходствата в описанията е една от основните причини той да вярва, че похищенията наистина са се случили.

Един от водещите специалисти по НЛО коментира по следния начин: „Когато хипнотерапевтът няма адекватни познания по темата [за извънземните похищения], той може никога да не разкрие истинското естество на отвличането.“ Можем ли от тази забележка да разберем как пациентът може да бъде подведен, без терапевтът да разбере, че го подвежда?

Понякога, когато заспиваме, изпитваме чувството, че сякаш падаме от високо или че крайниците ни сами започват да вършеят наоколо. Това се нарича рефлекс на сепването. Може би сме го наследили от времето, когато нашите прадеди са спели в короните на дърветата. Защо трябва да си представяме, че нашето припомняне е по-добро от усещанията ни в този случай — когато знаем, че сме на твърда земя? Защо трябва да предположим, че в цялата огромна съкровищница от спомени в главите ни няма нито един, който да е бил имплантиран след самото събитие — от това как е формулиран въпросът, когато съзнанието ни е податливо на внушения, от удоволствието да разкажем и чуем хубава история, от объркване с нещо, което някога сме прочели или дочули?