Карл Сейгън
Свят, населен с демони (12) (Науката като свещ в мрака)

Десета глава
Драконът в моя гараж

„Не трябва да се забравя, че магията е изкуство, което изисква сътрудничество между артиста и неговата публика.“

Е. М. Бътлър, „Митът за мага“ (1948 г.)

— В гаража ми живее огнедишащ дракон — да предположим, че (в случая следвам един вид групова терапия, предложена от психолога Ричард Франклин), съвсем сериозно заявявам това пред вас. Разбира се, вие ще искате да проверите и да се убедите сами за себе си. Човешката история е пълна с безброй много истории за дракони, само че без нито едно доказателство. Каква възможност само!

— Покажи ми — казвате вие.

Отиваме в гаража. Поглеждате и виждате стълба, празни кутии от боя и стара триколка. Нито следа от дракон.

— Къде е драконът? — питате.

— О, тука е — отговарям и махвам с ръка в неясна посока. — Забравих да кажа, че става дума за невидим дракон.

Предлагате да пръснем по пода гаража брашно и по този начин да уловим стъпките на дракона.

— Чудесна идея — казвам, — но драконът се носи във въздуха.

Тогава може би да използваме инфрачервен сензор, който да регистрира невидимия огън.

— Чудесна идея, но невидимият огън също така няма и топлина.

Ще вземем спрей с боя, ще напръскаме във въздуха и така драконът ще стане видим.

— Чудесна идея, само че драконът е безтелесен и боята няма на какво да се хване.

И така нататък. Парирам всеки физически опит, който предлагате, със специално обяснение защо той няма да проработи.

И сега, каква е разликата между един невидим, безтелесен, носещ се във въздуха дракон, кой бълва огън без топлина, и един несъществуващ дракон? Ако няма начин моето твърдение да бъде опровергано и не съществува експеримент, чиито резултат би могъл да се използва срещу него, тогава какво означава въобще да твърдя, че драконът ми съществува? Твърдения, които не могат да бъдат изпитани, и такива, които не подлежат на опровергаване, нямат никаква стойност по отношение на реалността — независимо колко ценни са с това, че ни вдъхновяват и пораждат чувство на удивление. Това, което искам от вас, се свежда до това да повярвате — при отсъствието на каквито и да било доказателства — на моите думи.

Единственото нещо, което реално сте научили от моите настоявания за това, че в моя гараж има дракон, е, че нещо странно се случва в главата ми. Ще се запитате какво ме е убедило — при положение че няма нито един приложим физически тест. Със сигурност в съзнанието ви ще се появи възможността да става въпрос за сън или халюцинация. Но при това положение защо аз вземам цялата работа толкова насериозно? Може би се нуждая от помощ. Или най-малкото сериозно съм подценил човешката погрешимост.

Представете си, че — въпреки че всичките опити са се оказали неуспешни — вие все пак искате скрупульозно да запазите съзнанието си отворено. Поради това не отхвърляте категорично идеята, че в гаража ми има огнедишащ дракон. Просто изчаквате. Съществуващите за момента данни свидетелстват убедително срещу нея, но ако се появят нови данни, вие сте готов да ги проучите и да видите дали ще ви убедят. Разбира се, не е честно от моя страна да се обиждам от това, че не ми вярвате, или пък да ви критикувам, че сте закостенял и ви липсва въображение — само защото сте издали шотландската присъда „недоказано“.

Представете си, че нещата бяха станали другояче. Драконът е невидим — това добре, — но пред очите ви в брашното се появяват стъпки. Инфрачервеният ви детектор регистрира аномалии. Боята от спрея оформя назъбен гребен, който се клатушка във въздуха пред вас. Независимо от това колко скептичен сте бил относно съществуването на дракони — да не говорим за невидими такива, — сега вече трябва да признаете, че тук има нещо, което поне на този етап отговаря на невидим огнедишащ дракон.

Сега да проследим друг сценарий. Да предположим, че не съм само аз. Да предположим, че няколко от вашите познати — за които вие сте общо взето сигурен, че не се познават помежду си, — ви кажат, че в техните гаражи живее по един дракон. И въпреки това влудяващо продължават да липсват доказателства. Всички си признаваме, че сме много объркани от факта, че толкова здраво сме прегърнали някаква идея, която до такава степен не намира подкрепа в материалните свидетелства. Сред нас няма лунатици. Спекулираме с това какво би означавало, ако във всеки гараж на света се крие по един невидим дракон, а пък ние хората чак сега разбираме. Признаваме пред вас, че направо ни се иска да не е вярно. Но може би всички тези китайски и европейски митове за дракони всъщност въобще не са митове…

Слава богу, в медиите излизат съобщения за стъпки в брашното, които имат драконови размери. Само че те никога не се появяват, когато някой скептик е наблизо. Представено е и алтернативно обяснение — при внимателен оглед се оказва, че стъпките могат да бъдат фалшифицирани. Друг драконов ентусиаст се появява с изгорен пръст и го приписва на рядко материализиране на огнения дъх на дракона. Само че и в този случай има други възможности. Разбираме, че — като се изключи огнения дъх на невидим дракон — има и други начини човек да си изгори пръста. Тези „доказателства“ — независимо от това колко са важни за защитниците на драконите — далеч не са убедителни. При това положение разумният подход е като начало да отхвърлим драконовата хипотеза, да останем отворени за евентуални бъдещи материални доказателства и да се зачудим каква би могла да бъде причината толкова много очевидно здрави и трезвомислещи хора да страдат от една и съща странна заблуда.

 

 

Фокусничеството изисква мълчаливо сътрудничество между публика и изпълнител — отказване от скептицизма или, както понякога е наричано, доброволно отстраняване на неверието. От това естествено следва, че ако искаме да проникнем във фокуса и да разкрием трика, трябва да престанем да сътрудничим.

Как може да се постигне по-нататъшен прогрес в този изпълнен с емоции, спорен и за мнозина дразнещ проблем? Пациентите биха могли да бъдат по-предпазливи по отношение на терапевтите, които твърде бързо предположат или потвърдят отвличане от извънземни. Тези, които лекуват „похитени“, трябва да обяснят на своите пациенти, че халюцинациите са нещо нормално и че сексуалният тормоз над деца е смущаващо разпространено явление. Те трябва винаги да помнят, че няма клиент, който напълно да е имунизиран от пришълците в масовата култура. Биха могли да положат специални грижи да не би неволно да подведат свидетеля. Терапевтите би трябвало да учат своите пациенти на скептицизъм. Няма да е лошо, ако презаредят собствените си намалели запаси от същата стока.

Евентуалните извънземни похищения тревожат много хора, при това по няколко различни начина. Темата е прозорец към вътрешния живот на нашите събратя. Ако много от тях съобщават лъжливо, че са били отвлечени, това вече е повод за притеснения. Но много по-тревожно е другото — че редица терапевти приемат разказите за чиста монета, като не обръщат достатъчно внимание на това, че клиентите им могат да са податливи на внушение или че самите те несъзнателно могат да подават отговори на своите събеседници.

Изненадан съм от факта, че има психиатри и други специалисти, които притежават поне някаква научна подготовка и познават несъвършенствата на човешкия мозък, но въпреки това отхвърлят идеята, че в случая става дума за някакъв вид халюцинация или избирателна памет. Още по-изненадан съм от твърденията, че историите за похищения от извънземни са истинска магия, че те отправят предизвикателство към нашите възприятия за действителността или че се явяват като потвърждение за мистичната представа за света. Или както Джон Мак представя проблема: „Има феномени, които са достатъчно важни, за да оправдаят сериозното проучване, като метафизиката на доминиращата западна научна парадигма може да се окаже неспособна да подкрепи напълно едно подобно проучване.“ В едно интервю за списание „Тайм“ той продължава:

„Не мога да разбера какво е това страстно желание да се открие конвенционално физическо обяснение. Не мога да разбера защо на хората им е толкова трудно просто да приемат факта, че тук се случва нещо необичайно… Напълно сме загубили способността си да познаем света отвъд материалното.“^[1]

Но ние знаем, че сетивните лишения, наркотиците, болестите и високата температура, недостигът на сън със сънища, промените в химията на мозъка и други фактори могат да доведат до халюцинации. И дори ако се съгласим с Мак и приемем случаите за чиста монета, техните най-забележителни аспекти (преминаването през стени и т.н.) могат да бъдат приписани по-лесно на нещо в рамките на материалния свят — например развита извънземна технология, — а не на магьосничество.

Един мой приятел твърди, че единственият интересен въпрос в парадигмата за отвличане на извънземни е „Кой кого заблуждава?“. Дали клиентът мами терапевта, или е обратното? Не мога да се съглася. От една страна, защото около твърденията за извънземни похищения има много други интересни въпроси. От друга, защото тези две алтернативи не се изключват взаимно.

Имаше нещо около случаите на отвличане от извънземни, което в продължение на години тормозеше моята памет. Най-накрая си спомних. Беше една издадена през 1954 г. книга, която бях чел в колежа — „Петдесетминутният час“. Авторът, психоаналитик на име Робърт Линднър, е повикан в Националната лаборатория в Лос Аламос, за да лекува талантлив млад ядрен физик, чиято система от фантазии е започнала да се намесва в секретните му проучвания за правителството. Оказва се, че — освен да създава ядрени оръжия — физикът (с псевдоним Кърк Алън) има и друг живот. Той признава, че в далечното бъдеще пилотира (или ще пилотира — тук времената малко се объркват) междузвезден кораб. Обича авантюристичните и страшни приключения по планетите на други звезди. „Господар“ е на много светове. Може би те го наричат „Капитан Кърк“. Той не само може да си „спомня“ този свой друг живот. Алън също така е в състояние да влиза в него, когато си поиска. Само като мисли по правилния начин, като си го пожелае, той е в състояние да се пренася през светлинни години и векове напред във времето.

„В определен смисъл аз не можах да разбера, как — просто като го пожелая — мога да премина през безкрая на пространството, да наруша хода на времето, да се слея и буквално да се превърна в това далечно и бъдещо «аз»… Не ме карайте да ви го обясня. Не мога, въпреки че — Бог ми е свидетел — се опитах.“

Линднър открива човек, който е интелигентен, чувствителен, приятен, учтив и напълно способен да се справя с ежедневните човешки проблеми. Но — докато разсъждава върху вълнуващия живот сред звездите — Алън открива, че животът на Земята е малко скучен, дори и когато включва създаването на оръжия за масово унищожение. Когато ръководителите на лабораторията му правят забележка, че е разсеян и замечтан, той се извинява — щял да се опита да прекарва повече време на тази планета. Тогава те се обаждат на Линднър.

Алън е написал 12 000 страници, описващи преживяванията му в бъдещето, както и десетки научни трактати върху географията, политиката, архитектурата, астрономията, геологията, формите на живот, генеалогията и екологията на далечни планети. Заглавията на негови монографии ще ви позволят да добиете някаква представа: „Уникалното мозъчно развитие на христопедите на Сром Норба X“, „Почитане на огъня и жертвоприношения на Сром Содрат II“, „История на Междугалактическия научен институт“ и „Приложение на унифицираната теория за полетата и на механиката на звездодвигателя при космическите пътувания“. (Последното е нещо, което определено искам да видя. В крайна сметка се твърди, че Алън е първокласен физик.) Линднър е просто омагьосан и задълбава в материала.

Алън въобще не се притеснява да предостави на Линднър своите писания и да ги коментира в подробности. Физикът е непоклатим и е надарен с блестящ интелект. Той сякаш не отстъпва и на сантиметър пред психиатричните тактики на Линднър. Когато всичко друго пропада, последният опитва нещо различно:

„Опитах се… по всякакъв начин да избегна впечатлението, че го предизвиквам на двубой — с цел да докажа, че е луд — или че става дума за някакво съревнование относно неговата нормалност. Вместо това — тъй като очевидно и темпераментът, и подготовката му бяха научни — аз вложих всичките си усилия в онова негово качество, което беше демонстрирал през целия си живот… качеството, което го беше тласнало към научна кариера: неговото любопитство… Това означаваше…, че поне за момента аз «приемах» реалността на неговите преживявания… Във внезапен пристъп на вдъхновение ми хрумна, че — за да разделя Кърк от неговата лудост — беше необходимо да вляза в неговата фантазия и вече от тази позиция да го откъсна от психозата.“

Линднър подчертава някои очевидни противоречия в документите и моли Алън да ги разреши. За това е необходимо физикът отново да проникне в бъдещето и да потърси там отговорите. За следващия сеанс Алън послушно пристига с поясняващ текст, изписан с неговия чист почерк. Линднър установява, че с нетърпение очаква всяка следваща среща, за да може още веднъж да се впусне във виденията за изобилен живот и разум в галактиката. Между разговорите те успяват да разрешат много проблеми на логичната цялост на писанията на Алън.

И тогава се случва нещо странно: „Плодовете на психозата на Кърк и ахилесовата пета на моята личност се срещнаха и заработиха като зъбни колела на един механизъм.“ Психоаналитикът се превръща в съконспиратор в заблудите на своя пациент. Той започва да отхвърля психологическите обяснения на историята на Алън. Как можем да сме сигурни, че това не може да бъде вярно? Осъзнава, че защитава идеята за това, че човек може да влезе в друг живот — този на междузвезден пътешественик — единствено със силата на своята воля.

„С невероятно висока скорост… все по-обширни части от моя разум биваха завладявани от фантазията… С озадачената помощ на Кърк аз вземах участие в космически приключения и споделях възторга от всеобхватната екстравагантност, която той беше създал.“

В крайна сметка се случва нещо още по-странно. Разтревожен за състоянието на своя терапевт и след като е събрал забележителни количества почтеност и смелост, Кърк си признава: той е измислил цялата работа. Нейните корени идвали от самотното му детство и неуспехите му с жените. Първо туширал, а след това забравил границата между действителност и въображение. Измислянето на правдоподобни подробности и създаването на пищна картина на други светове поставяли предизвикателства и му носели радост. Съжалявал, че е повел Линднър по този път на удоволствията.

— Защо се преструваше? — пита психиатърът. — Защо продължаваше да ми разказваш…?

— Защото чувствах, че трябва — отговаря физикът. — Защото чувствах, че ти го искаш.

„Двамата с Кърк си разменихме ролите“ — обяснява Линднър „… и — в една от тези невероятни развръзки, които превръщат работата ми в толкова непредсказуемо, чудесно и удовлетворяващо търсене — споделената ни лудост рухна… Използвах рационализацията на клиничния алтруизъм за лични цели и така попаднах в капана, който очаква всички невнимателни лечители на разума… Преди в живота ми да се появи Кърк Алън, никога не бях поставял под въпрос собствената си стабилност. Отклоненията на съзнанието, мислех си, са нещо, което засяга другите… Срамувам се от това си самодоволство. Сега вече, докато седя на стола край кушетката, разбирам по-добре. Сега вече знам, че в крайна сметка някакво щастливо стечение на обстоятелствата определя кой ще се окаже легнал на кушетката и кой ще седи край нея.“

От този разказ не мога да бъда сигурен, че Кърк Алън наистина е халюцинирал. Може би той просто е имал някакво разстройство на характера, което го е карало да измисля шеги за сметка на околните. Не знам до каква степен Линднър е украсил или допълнил част от историята. Въпреки че пише за „споделяне“ и „влизане“ във фантазията на Алън, по нищо не личи самият психиатър да си е представял, че пътува в далечното бъдеще и участва в невероятните междузвездни приключения. По същия начин и Джон Мак и другите занимаващи се с похитени от извънземни терапевти с нищо не показват те самите да са били отвличани. Става дума само за техните пациенти.

Какво щеше да стане, ако физикът не си беше признал? Дали Линднър щеше да успее да убеди сам себе си — отвъд границите на разумното съмнение, — че е възможно да се прехвърли в една по-романтична епоха? Дали щеше да каже, че е започнал като скептик, но впоследствие е бил убеден от тежестта на доказателствата? Дали щеше да се рекламира като експерт, който помага на заседнали в XX в. междузвездни пътешественици от далечното бъдеще? Дали съществуването на подобна психиатрична специалност ще поощри и други да приемат на сериозно фантазии и заблуди от този тип? Дали след няколко подобни случая Линднър нямаше да отхвърли всички съвети от сорта на „Бъди разумен, Боб“ и да реши, че прониква в някакво друго измерение на действителността?

Научната подготовка помага на Кърк Алън да се спаси от лудостта. Има един момент, в който терапевт и пациент сменят ролите си. Харесва ми да си представям, че пациентът е спасил терапевта. Може би просто Джон Мак не е извадил късмет.

 

 

Да разгледаме един съвсем различен подход към откриването на пришълци — търсенето на извънземен разум чрез радиовълни. По какво той се различава от фантазиите и псевдонауката? В началото на 60-те години на XX в. в Москва се състоя пресконференция с руски астрономи, които обявиха, че някакъв загадъчен и далечен обект, наречен СТА-102, излъчва интензивни радиоемисии, които регулярно се променят — подобно на синусоидна вълна с период от около 100 дни. До този момент не беше откриван друг далечен обект с регулярен период. Защо е трябвало да свикват пресконференция, за да обявят едно толкова тайнствено откритие? Защото бяха помислили, че са засекли извънземна цивилизация с огромна мощ. А това е нещо, което определено си заслужава свикването на пресконференция. Съобщението за кратко се превърна в сензация, а рок групата „Бърдс“ дори композираха и записаха песен за него. [„СТА-102, ние сме тук и те приемаме./Сигналите ни казват, че си там./Можем да ги чуем толкова ясно…“]

Радиоемисии от СТА-102? Точно така. Но какво представлява СТА-102? Сега вече знаем, че става дума за далечен квазар. По онова време дори понятието „квазар“ все още не съществуваше. Все още не знаем със сигурност какво представляват квазарите. В научната литература има множество обяснения, които се изключват взаимно. Въпреки това днес няма астроном — включително сред участвалите в пресконференцията в Москва, — който да твърди, че един квазар като СТА-102 може да бъде извънземна цивилизация, отдалечена на милиарди светлинни години и притежаваща невероятна мощ. Защо не? Защото вече разполагаме с алтернативни обяснения на свойствата на квазарите, които са в съответствие с известните физически закони и не изискват съществуването на извънземен живот. Извънземните са последната възможна хипотеза. Посягаш към нея само когато си опитал всичко друго.

През 1967 г. британски учени откриха много по-близък силен радиоизточник, който се включва и изключва с удивителна прецизност — с интервал, запазващ се постоянен до десетия знак след десетичната запетая. Какво беше това? Първата им мисъл беше, че става дума за изпратено до нас съобщение или за междузвезден навигационен и синхронизиращ маяк за корабите, които кръстосват космическото пространство. Те дори му дадоха наименованието МЗЧ-1, което използваха помежду си в Кеймбридж. Съкращението МЗЧ означава „малки зелени човечета“.

Въпреки това те се оказаха по-мъдри от своите съветски колеги. Те не свикаха пресконференция. Скоро стана ясно, че това, което наблюдаваха, е нещо, което понастоящем се нарича „пулсар“ — първият пулсар. И какво е пулсар? Пулсар е крайното състояние на голяма звезда, която се е свила до размерите на град. За разлика от другите звезди, тя не е поддържана от налягането на газа, нито от разпадането на електроните, а от ядрените сили. В определен смисъл пулсарът е атомно ядро с диаметър от десет мили. Аз твърдя, че това е нещо поне толкова необикновено, колкото би бил един междузвезден навигационен фар. Отговорът на въпроса какво е пулсар, трябваше да е нещо изключително странно. Той не е междузвездна цивилизация. Той е нещо друго: но нещо друго, което отваря очите и умовете ни и ни показва неподозираните възможности на природата. За откриването на пулсарите Антъни Хюиш спечели Нобелова награда за физика.

Оригиналният експеримент „Озма“ (първото целенасочено радиотърсене на извънземен живот), програмата на Харвардския университет и Планетарното общество МИЗО (Мегаканален извънземен опит), търсенето на университета на щата Охайо, Проектът СЕРЕНДИП на Калифорнийския университет в Бъркли и много други изследователски групи са засичали идващи от космоса аномални сигнали, които карат сърцето на наблюдателя да подскочи. За момент си мислим, че наистина сме открили сигнал на интелигентни същества от някъде, далеч отвъд границите на нашата Слънчева система. Всъщност нямаме и най-малката представа, за какво става въпрос, тъй като сигналът не се повтаря. Няколко минути по-късно, на следващия ден или години по-късно обръщате същия телескоп към същото място в небето, настройвате го на същата честота, сектор, поляризация и всичко останало, но не чувате нищо. Не предполагате и в никакъв случай не обявявате съществуването на извънземни. Може да е бил някой статистически неизбежен изблик на електрони или дефект в системата за приемане, или някой космически апарат (от Земята), или намиращ се в района военен самолет, който предава на честоти, които би трябвало да са запазени само за радиоастрономия. Може да е автоматичната система на вратата на някой гараж на същата улица или радиостанция на разстояние няколкостотин километра. Има много възможности. Трябва систематично да проверите всички алтернативи и да разберете кои могат да бъдат изключени. Не можете да излезете със съобщение, че сте открили извънземни, когато единственото ви доказателство е някакъв загадъчен еднократен сигнал.

И ако сигналът се повтори, тогава ще го обявите ли пред медиите и обществеността? Едва ли. Може би някой се опитва да ви измами. Може би е нещо, което се случва със системата за търсене, но вие още не сте се усетили. Може би е някой астрофизически източник, който още не е регистриран. Вместо това ще се обадите на учените от другите радиоастрономически обсерватории и ще ги информирате, че, изглежда, засичате нещо странно в това и това място в небето, със съответния сектор, честота и т.н. Дали не биха били така добри да погледнат и по възможност да потвърдят? Само ако няколко независими наблюдатели — всичките напълно наясно със сложността на природата и погрешимостта на наблюдателите — получат същата информация от същото място в небето, тогава можете сериозно да се замислите над възможността да сте уловили истински сигнал от извънземни същества.

В случая се изисква определена дисциплина. Не можем просто всеки път когато засечем нещо на пръв поглед неразбираемо, да хукваме по улиците с викове „малки зелени човечета“. Тъй като ще изглеждаме изключително глупаво, когато се окаже нещо различно — като съветските радиоастрономи и техния обект СТА-102. Когато залогът е голям, трябва да е налице и необходимата предпазливост. Не е задължително да сме решили още преди да разполагаме с доказателства. Позволено е да не сме сигурни.

Често ме питат: „Вярвате ли, че има извънземен разум?“ Давам стандартните аргументи — казвам, че там някъде има множество други планети и че молекулите на живота са навсякъде, използвам думата милиарди и т.н. След това споделям, че за мен би било странно да няма извънземен разум, но че — разбира се — нямаме категорични доказателства за това.

След това често ме питат:

— Но какво наистина си мислите?

— Нали тъкмо ви казах какво си мисля — отговарям аз.

— Да, но какво ви казва сърцето?

Аз обаче се опитвам да не мисля със сърцето си. Ако наистина искам да разбера света, това да мисля с нещо различно от мозъка ми — колкото и изкушаващо е — може да ме вкара в неприятности. Повярвайте ми, наистина няма проблем да изчакаме с преценката, докато се появят необходимите данни.

 

 

Щях да бъда много щастлив, ако защитниците на летящите чинии и поддръжниците на похищенията от пришълци бяха прави и разполагахме с реални доказателства за извънземен живот, които да можем да изследваме. Те обаче не искат от нас да приемем всичко на вяра. Те искат да повярваме въз основа на доказателствата, които ни дават. Със сигурност е наш дълг да проучим внимателно евентуалните данни — поне с тази прецизност и скептичност, с която го правят радиоастрономите, търсещи радиосигнали от извънземен разум.

Нито едно анекдотично твърдение — независимо от това колко чистосърдечно е, колко дълбоко почувствано е и колко примерен е животът на свидетелите — не може да е от особено значение за един толкова важен проблем. Както и при по-ранните съобщения за НЛО, анекдотичните описания крият в себе си неизбежна грешка. Това не е персонална критика към тези, които твърдят, че са били отвлечени, нито към другите, които са ги разпитвали. В случая не става въпрос за някакво пренебрежение към евентуалните свидетели.^[2] Не говорим — а и не би трябвало — за арогантно отхвърляне на чистосърдечни и въздействащи показания. Всичко се свежда до упорит отпор на човешката погрешимост.

Ако въобще можем да припишем някакви сили на извънземните — като се има предвид, че тяхната технология е толкова развита, — тогава би трябвало да обърнем внимание на всички разминавания, на всички непоследователни и неправдоподобни неща. Например един академичен НЛО-лог предполага, че по време на отвличането както извънземните, така и жертвите са невидими (но не и едни за други). Затова и повечето съседи не са забелязали нищо. Подобни „обяснения“ биха могли да обяснят всичко и следователно нищо.

Процедурите на американската полиция се концентрират на доказателствата, а не на анекдотите. Както ни напомнят европейските процеси срещу вещици, по време на разпитите заподозрените могат да бъдат сплашвани; хора се признават за виновни в престъпления, които никога не са извършвали; очевидците бъркат. Около това се въртят и повечето детективски романи. Но истинските, неподправени доказателства — барутни изгаряния, отпечатъци от пръсти, ДНК-проби, стъпки, коса под ноктите на борилата се за живота си жертва — имат огромна стойност. Криминалистите използват нещо, което е много близко до научния метод, при това по същите причини. И затова в един свят на НЛО-та и извънземни похищения е оправдано да попитаме: Къде са доказателствата — реалните, недвусмислените, материални доказателства? Къде са фактите, които ще убедят колебаещите се съдебни заседатели?

Някои ентусиасти твърдят, че има „хиляди“ случаи на „нарушена“ почва — на местата, където може би са се приземявали НЛО. Защо те да не са достатъчно сигурни? Не са, тъй като има и други начини да нарушиш почвата и без да си извънземно в НЛО — в съзнанието ми веднага се появява образът на хора с лопати. Един НЛО-лог ме порица за това, че съм пренебрегнал „4400 случая с физически следи от 65 страни“. Но доколкото ми е известно, нито един от тези случаи не е бил анализиран, а резултатите — публикувани в подлежащо на рецензиране от колеги списание по физика, химия, металургия или почвология — да са показали, че „следите“ не биха могли да бъдат оставени от хора. Става дума за мистификация със сравнително скромен мащаб — ако я сравним например с житните кръгове в Уилтшайър.

По същия начин не само че е лесно да се фалшифицират фотографии, но огромен брой от предполагаемите снимки на НЛО без никакво съмнение са били подправени. Някои ентусиасти нощ след нощ излизат в полето и търсят блестящи светлини в небето. Когато видят такива, те им присветват със своите фенерчета. Понякога, твърдят те, отсреща също им присветват. Добре, така да бъде. Но летящи на малка височина самолети могат да обяснят светлините в небето, а пилотите са способни — стига да имат желание — да примигнат с фаровете си. Това дори не се доближава до сериозно доказателство.

Къде са материалните доказателства? Както е и при твърденията за сатанистко насилие (и като отзвук на „дяволските белези“ при процесите срещу вещици), най-често представяните физически доказателства са белези или вдлъбнатини по телата на похитените. Последните твърдят, че нямат представа, откъде са се взели те. Това обаче е ключов въпрос: ако белезите биха могли да бъдат причинени и от хора, то тогава те не биха могли да са категорично доказателство за насилие от страна на извънземни пришълци. И наистина има добре известни психични заболявания, при които хората удрят, дерат, разкъсват, режат и осакатяват сами себе си (или околните). А някои от нас, които имат висок праг на поносимост към болка и лоша памет, спокойно могат да се наранят случайно и после да не си спомнят за случилото се.

Една от пациентките на Джон Мак твърди, че по цялото й тяло има белези, които напълно объркали лекарите. Как изглеждат? О, тя не би могла да ги покаже. Както беше и в случая с вещерската мания, те са на интимни места. Според Мак това е категорично доказателство. Видял ли е белезите? Може ли да получим направени от скептичен лекар снимки на белезите? Мак твърди, че знае за напълно парализиран човек с белези, който според него е reductio ad absurdum на скептичната позиция. Как би могъл един напълно парализиран човек да нарани сам себе си? Аргументът би бил добър само ако парализираният е херметично запечатан в помещение, до което нямат достъп други хора. Може ли да видим белезите? Може ли те да бъдат прегледани от независим лекар? Една друга пациентка на Мак твърди, че извънземните са вземали яйцеклетки от нея от момента на нейното полово съзряване и че репродуктивните й органи са смаяли гинеколога й. Дали случаят е толкова смайващ, че да бъде описан и публикуван като материал в „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“? Явно не е чак толкова смайващ.

След това идва фактът, че — както съобщава списание „Тайм“ — един от пациентите на Мак си измислил всичко, а Мак така и не разбрал. Захапал куката чак до плувката. Какви са стандартите му на критичен анализ? Ако се е оставил да бъде заблуден от един обект, как тогава да бъдем сигурни, че същото не е валидно и за всички останали?

Мак говори за това, че тези случаи, тези „феномени“ отправят фундаментални предизвикателства към западното мислене, към науката и към самата логика. Може би, казва той, пришълците не са извънземни същества от нашата собствена вселена, а посетители от „други измерения“. Ето един типичен и красноречив пасаж от неговата книга:

„Когато похитените наричат своите преживявания «сънища» — което те често правят, — внимателните въпроси могат да разкрият, че това може би е някакъв евфемизъм, който трябва да прикрие нещо, за което те са сигурни, че не може да съществува — а именно събитие, което се е случило в друго измерение и от което няма събуждане.“

Идеята за по-висшите измерения не е нещо, което се е пръкнало в рамките на НЛО-логията или течението Ню Ейдж. Вместо това то е неизменна част от развитието на физиката през XX век. Още от времето на Айнщайновата обща относителност в космологията съществува баналната истина, че пространствено-времевия континуум е огънат или извит през по-високо физическо измерение. Теорията на Калуза-Клайн постулира вселена с единадесет измерения. Следователно Мак представя една напълно научна идея като ключа към „феномени“, които са отвъд обсега на науката.

Имаме известна представа за това как един обект от по-висше измерение ще изглежда при среща с нашата триизмерна вселена. За да бъдем по-ясни, нека слезем с едно измерение надолу. Ако една ябълка мине през равнина, тя трябва да промени формата си според възприятията на двуизмерните същества, които обитават равнината. Първо ще се появи като точка, след това като по-голям разрез на ябълка, след това като поредица от по-малки разрези, отново като точка и накрая — пуф! — ще изчезне. По същия начин един обект с четири или повече измерения — освен ако не е някаква много проста фигура, например хиперцилиндър, който преминава през трите измерения по оста си, — ще промени до неузнаваемост своята геометрия, докато преминава през нашата вселена. Ако в съобщенията пришълците систематично се описваха като променящи формата си, аз поне щях да мога да разбера защо Мак се е захванал с идеята за техния произход от друго измерение. (Друг проблем би бил да разберем как би изглеждало генетичното кръстосване между едно три- и едно четириизмерно същество. Дали потомството ще бъде три и половина измерно?)

Това, което Мак всъщност има предвид, когато говори за същества от друго измерение, е, че — въпреки че от време на време неговите пациенти описват своите преживявания като сънища и халюцинации — той няма ни най-малка представа, за какво всъщност става въпрос. Но — което следва да се отбележи — когато се опитва да ги опише, той прибягва до физиката и математиката. Иска и двете неща — езикът и достоверността да са тези на науката, само че без да са обвързани с нейните методи и правила. Той, изглежда, не разбира, че достоверността е следствие от метода.

Основното предизвикателство, което поставят случаите на Мак, всъщност е доста старо. Как да разпространим критичното мислене по-широко и по-дълбоко в едно общество, което — тук, изглежда, трябва да включим и професори по психиатрия от Харвард — е затънало в лековерие? Глупава е самата идея, че критичното мислене е последната прищявка на западния свят. Купуването на кола на старо в Сингапур или Банкок — или на колесница втора ръка в Рим или Суза — изисква също толкова голяма предпазливост, колкото и в Кеймбридж, Масачузетс.

Когато си купувате кола на старо, вероятно много ви се иска да повярвате на всичко, което казва продавачът: „Такава страхотна кола за толкова малко пари!“ А освен това да бъдеш скептичен, изисква усилия — трябва да разбираш малко от коли. Също така не е приятно да ядосваш продавача. И въпреки това вие добре разбирате, че той може да има мотив да прикрие истината, а освен това сте чували и за други случаи, в които хора във вашето положение са били изиграни. Затова ритате гумите, гледате под капака, правите едно кръгче за проба и задавате въпроси. Не е изключено дори да доведете със себе си някой приятел, който да разбира от механика. Знаете, че се изисква определена доза скептицизъм, и разбирате защо. В купуването на кола на старо винаги има поне малък намек за враждебна конфронтация и никой не твърди, че е особено жизнерадостно преживяване. Но ако не приложите минимална доза скептицизъм, ако се оставите на абсолютно безграничното си лековерие, по-късно ще има да плащате за това. Тогава ще ви се иска по-рано да сте направили своята малка инвестиция в скептицизма.

Понастоящем много американски домове имат сравнително сложни алармени системи, включително инфрачервени сензори и камери, които се задействат от движение. Автентичен видеозапис с дата и час на нахлуването на извънземни — особено ако те минават през стените — би бил много добро доказателство. Ако наистина милиони американци са били отвлечени, не е ли малко странно, че никой не живее в подобен дом?

В някои истории се разказва за жени, които били оплодени от извънземни или от извънземна сперма. По-късно пришълците се връщали за зародиша. Твърди се, че има огромен брой подобни случаи. Не е ли странно, че при рутинните сонограми на подобни зародиши — или пък при амниоцентеза — не е забелязано нищо странно, или че така и не е имало случай на спонтанен аборт на извънземен хибрид? Или лекарите са толкова тъпоумни, че просто хвърлят един небрежен поглед на получовешкия и полуизвънземен зародиш и минават на следващия пациент? Една епидемия от изчезнали зародиши със сигурност е нещо, което ще предизвика вълнение сред гинеколозите, акушерките и сестрите — особено в една епоха на засилено женско осъзнаване. Но за момента няма нито един медицински доклад, който да подкрепи подобни твърдения.

Според някои НЛО-лози е особено показателно, че жени, които твърдят че нямат полов живот, внезапно се оказват бременни, и съответно приписват това на извънземно оплождане. В една голяма част от случаите става дума за тийнейджърки. Да се приемат техните истории за чиста монета не е единствената опция, която един сериозен проучвател трябва да вземе предвид. Със сигурност можем да си представим защо едно младо момиче би могло да измисли подобна история — насред тревогите от една нежелана бременност и в рамките на общество, което е залято от разкази за извънземни посещения. Трябва да отчетем и възможното влияние на някои религиозни прецеденти.

Някои похитени заявяват, че миниатюрни, може би метални импланти са били вкарани в телата им — например през ноздрите. Терапевтите, които се занимават с подобни случаи, твърдят, че понякога се случва тези импланти да изпаднат, но „че само с няколко изключения са били загубени или изхвърлени“. „Похитените“ явно са удивително нелюбопитни. Някакъв странен предмет — може би предавател, който изпраща на извънземен кораб някъде високо над Земята телеметрични данни за състоянието на вашето тяло — изпада от носа ви. Вие го разглеждате небрежно и после го хвърляте в боклука. И се твърди, че нещо подобно се е случило в по-голямата част от случаите на отвличане.

Известен брой подобни „импланти“ все пак са предоставени на вниманието на специалистите. В нито един случай неземният им произход не е бил потвърден. Няма компоненти, които да са изработени от необичайни изотопи — въпреки че знаем, че други звезди и светове имат съвсем различни от земните изотопни пропорции. Няма метали от отвъдурановата „зона на стабилност“, където — според физиците — трябва да има ново семейство нерадиоактивни химични елементи, които не са известни на Земята.

Поддръжниците на тезата за похищенията разглеждат като най-убедителен случая на Ричард Прайс, който твърди, че на осемгодишна възраст е бил отвлечен от извънземни, които имплантирали в пениса му малък артефакт. Четвърт век по-късно един лекар потвърди наличието на „чуждо тяло“ във въпросния орган. След още осем години то изпаднало. С диаметър около милиметър и дължина четири милиметра, нещото беше подложено на внимателен анализ от учените от Масачузетския технологичен институт и Общата болница на Масачузетс. Заключението? Колаген, образуван от тялото на възпалени места плюс памучни нишки от бельото на Прайс.

На 28 август 1995 г. притежаваните от Рупърт Мърдок телевизионни станции излъчиха нещо, за което се твърдеше, че е аутопсия на извънземно, заснета на 16-милиметров филм. Маскирани патолози в качествени антирадиационни костюми (с правоъгълни стъклени маски, които им позволяват да виждат) разрязват голямоока фигура с дванадесет пръста и изследват вътрешните й органи. Макар че филмът не беше на фокус през цялото време, а погледът към тялото често беше препречван от тълпящите се около него хора, някои зрители го намериха за много въздействащ. Лондонският „Таймс“, също собственост на Мърдок, не знаеше как точно да реагира, макар че цитира един патолог, според който аутопсията била изпълнена с неприлична и нереалистична бързина (която обаче беше идеална за излъчване по телевизията). Твърдеше се, че филмът е заснет през 1947 г. в Ню Мексико от участник, който понастоящем бил прехвърлил осемдесетте и пожелал да остане анонимен. В случая неоспоримият аргумент, изглежда, беше, че водачът (първите няколко метра) на филма съдържаше кодирана информация, която производителят „Кодак“ беше отнесъл към 1947 година. Само че се оказа, че на „Кодак“ не е била предоставена цялата ролка, а единствено отрязания водач. Доколкото можем да преценим, водачът спокойно може да е бил взет от някой кинопреглед от 1947 г. — каквито изобилстват в американските архиви, — а „аутопсията“ да е подготвена и заснета отделно значително по-късно. В случая имаме драконова стъпка, само че такава, която може да бъде фалшифицирана. Ако това е измама, тя не изисква много повече изобретателност от житните кръгове и документът „Ем Джей-12“.

В нито една от тези истории не се съдържа нещо, което изрично да насочва към извънземен произход. Със сигурност не разполагаме с хитроумни механизми, които далеч да надминават нашата технология. Нито един похитен не е успял тайно да прибере страница от капитанския дневник или медицински инструмент, не е направил автентична фотография на интериора на кораба и не се е върнал с подробна и подлежаща на проверка научна информация, която до този момент да е била неизвестна на Земята. Защо не? Тези липси би трябвало да ни кажат нещо.

От средата на XX в. насам защитниците на извънземната хипотеза ни убеждават, че разполагат с физически доказателства — не запомнени преди много години звездни карти, не белези, не нарушена почва, а истинска неземна технология. Ей сега сме щели да получим анализите. Тези твърдения ни отвеждат назад до най-ранната катастрофа на летяща чиния, фалшифицирана от Нютън и Гебауър. Минали са десетилетия, а ние все още чакаме. Къде са статиите в рецензираната научна литература, в списанията за металургия и керамика, в публикациите на Института на електро- и електронните инженери, в „Сайънс“ и „Нейчър“?

Подобно откритие би било грандиозно. Ако имаше реални артефакти, физиците и химиците щяха да се бият помежду си за привилегията да открият сред нас извънземни — които например използват непознати сплави или материали с невероятна здравина, еластичност или проводимост. Като се абстрахираме от потвърждението на извънземното нашествие, практическите последствия от едно такова откритие биха били огромни. Учените живеят именно за подобни неща. Тяхното отсъствие би трябвало да ни каже нещо.

 

 

Да поддържаш съзнанието си отворено, е добродетел, но — както веднъж каза космическият инженер Джеймс Оубърг — трябва да не е много отворено, за да не ти изпадне мозъкът. Разбира се, че трябва да сме готови да променим мнението си, когато промяната се налага от нови данни. Но доказателствата трябва да са сериозни. Не всички претенции за знание имат еднакви достойнства. При повечето случаи на отвличане от извънземни стандартите на доказателственост са горе-долу като тези, които съпътстват явяванията на Дева Мария в средновековна Испания.

Пионерът на психоанализата Карл Густав Юнг е казал много смислени неща по този въпрос. Той изрично заявява, че НЛО-тата са един вид проекция на несъзнателната част от мозъка. В рамките на една дискусия по свързаните проблеми на регресията и това, което днес се нарича „канализиране“, той пише следното:

„Човек спокойно може… да ги приеме като съобщаване на психологически факти или като непрекъсната серия съобщения от подсъзнанието… В това отношение те са подобни на сънищата, тъй като сънищата също са изяви на подсъзнателното… Настоящото състояние на нещата ни дава достатъчно основания да останем в изчакване да се появят по-впечатляващи физически феномени. Ако — след като сме проявили снизхождение към съзнателни и несъзнателни фалшификации, самозаблуди, предразсъдъци и т.н. — все пак трябва да открием нещо позитивно зад тях, то тогава точните науки със сигурност трябва да завземат тази област с експерименти и проверки, както се е случило във всяка друга сфера на човешкия опит.“

Юнг отбелязва следното за тези, които приемат свидетелствата за чиста монета:

„На тези хора им липсва не само критицизъм, но и най-елементарно познание в областта на психологията. В душите си те не искат да получат повече знания, а просто да продължат да вярват. Като се имат предвид човешките неуспехи, това със сигурност е най-наивната от всички дързости.“

Може би някой ден ще се появи НЛО или случай на отвличане от извънземни, които ще бъдат ясно засвидетелствани, ще са подкрепени от убедителни материални доказателства и ще могат да бъдат обяснени единствено като посещение от пришълци от друга планета. Трудно е да измислим някакво по-важно откритие. За момента обаче няма нито един такъв случай, нищо, което дори да се приближава до него. За момента невидимият дракон не е оставил неподлежащи на фалшифициране следи.

Тогава кое е по-вероятно: да сме подложени на масирана, но убягнала от вниманието на повечето хора инвазия на извънземни сексуални насилници, или част от хората да изпитват някакво непознато състояние на съзнанието, което не могат да разберат? Можем да допуснем, че сме твърде невежи както по отношение на извънземните същества — ако такива съществуват, — така и в човешката психология. Но ако това наистина са единствените алтернативи, коя бихте избрали?

И ако разказите за извънземни похищения се свеждат основно до физиология на мозъка, халюцинации, изкривени спомени от детството и измами, дали не сме изправени пред нещо изключително важно — което ни показва собствената ни ограниченост, лекотата, с която можем да бъдем подведени и манипулирани, начина, по който се формират убежденията ни, и може би дори корените на религията? В НЛО-тата и извънземните похищения наистина има богат научен материал, но аз смятам, че той има напълно домашен и земен характер.