Карл Сейгън
Свят, населен с демони (16) (Науката като свещ в мрака)

Четиринадесета глава
Антинаука

„Няма такова нещо като обективна истина. Всеки създава своята собствена истина. Няма такова нещо като обективна действителност. Всеки сам създава своята действителност. Съществуват духовни, мистични или вътрешни пътища на познанието, които са по-висши от обичайните. Ако едно преживяване изглежда реално, то тогава то е такова. Ако някаква идея ви се струва правилна, значи тя е правилна. Невъзможно ни е да придобием познание относно истинската природа на действителността. Самата наука е ирационална или мистична. Тя е просто друга вяра, ценностна система или мит и няма повече основания от останалите. Няма значение, дали убежденията ни са верни или не, поне докато имат някакво значение за нас.“

Обобщение на възгледите на течението Ню Ейдж от книгата на Тиодор Шик-младши и Луис Воън „Как да мислим за странните неща. Критичното мислене за новата ера“ (Маунтийн Вю, Калифорния, „Мейфийлд Пъблишинг Къмпъни“, 1995)

Ако има вероятност установената от науката представа за света да е погрешна (произволна, ирелевантна, непатриотична, неблагочестива или служеща основно на интересите на властимащите), тогава може би можем да си спестим усилието да разберем защо толкова много хора я възприемат като сложна, трудна, изключително математична и противоречаща на здравия разум съвкупност от познания. Тогава всички учени биха имали своя звезден миг. Научната завист ще бъде превъзмогната. Тези, които са следвали различни пътеки към знанието, и другите, които тайничко са подхранвали в себе си убеждението, че науката е достойна за презрение, — всички те ще имат своето място под слънцето.

Темповете, с които науката се променя, са отговорни поне отчасти за сипещите се върху нея нападки. Тъкмо най-накрая сме разбрали за какво ни говорят учените, и ето че те ни казват, че то вече не е вярно. А дори и да е, най-малкото ще ни кажат, че са открили куп нови неща — такива, за които никой не е чувал, в които ни е трудно да повярваме и които биха имали тревожещи последствия. Не е изключено да си помислим, че учените си играят с нас, че искат да преобърнат всичко, че са опасни за обществото.

Едуард У. Кондън беше виден американски физик, пионер в областта на квантовата механика, участник в разработването на радара и ядрените оръжия през Втората световна война, ръководител на изследванията в Корнинг Глас, директор на Националното бюро по стандартите и президент на Американското физично дружество (а също така — към края на живота си — и професор по физика в Университета на Колорадо, където ръководеше оспорваното научно изследване на феномена НЛО, финансирано от Военновъздушните сили). Кондън беше един от тези физици, чиято лоялност към Съединените щати беше поставена под въпрос от членове на Конгреса — включително от конгресмена Ричард М. Никсън, който поиска да му се отнеме правото на достъп до класифицирана информация. Това се случваше в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Свръхпатриотично настроеният председател на Вътрешната комисия по антиамериканските дейности (ВКАД) Дж. Парнъл Томас нарече физика „д-р Кондом“ „най-слабото звено“ на американската сигурност, а в един случай и „липсващото звено“. Възгледите му за конституционните гаранции могат да бъдат илюстрирани със следния отговор, отправен към адвоката на свидетеля: „Правата, които имате, са правата, които ви е дала тази комисия. Ние определяме какви права имате и какви нрава нямате, когато сте изправен пред комисията.“

Алберт Айнщайн публично призовава всички, които трябва да се явят пред комисията, да не съдействат. През 1948 г., по време на годишната среща на Американската асоциация за научен напредък и с Кондън седящ до него, президентът Хари Труман осъди сенатора Томас и неговата Вътрешна комисия, като изтъкна, че жизненоважни научни изследвания „могат да се окажат невъзможни в създалата се атмосфера, в която никой не може да се чувства защитен от публичното огласяване на неоснователни слухове, сплетни и клевети“. Той определя дейността на Комисията като „най-антиамериканското нещо, с което трябва да се сражаваме днес. Това е климатът на една тоталитарна държава“^[1].

В този период драматургът Артър Милър пише „Салемските вещици“, посветена на процесите в Салем. Когато предстоеше европейската премиера на пиесата, Държавният департамент отказа да издаде на Милър паспорт — с основанието, че неговото пътуване в чужбина не отговаря на интересите на Съединените щати. В нощта на премиерата в Брюксел пиесата била посрещната с гръмки овации, при което американският посланик станал и се поклонил. Изправен пред ВКАД, Милър беше порицан за внушението, че разследванията на Конгреса имат нещо общо с преследването на вещици. Той отговори: „Това сравнение е неизбежно, сър.“ Малко по-късно Томас беше хвърлен в затвора за измама.

Едно лято, докато работех по доктората си, слушах лекции при Кондън. Много живо си спомням разказа му за това как е бил изправен пред някакъв съвет за оценяване на лоялността:

„Д-р Кондън, тук се казва, че сте били в челните редици на някакво революционно движение във физиката, наречено — тук инквизиторът прочита думите бавно и внимателно — квантова механика. На комисията й се струва, че ако можете да сте в челните редици на едно революционно движение…, бихте могли да оглавите и друго революционно движение.“

След като бързо се окопитва, Кондън отговаря, че обвиненията са неверни. Той не бил революционер във физиката. Вдигнал дясната си ръка и казал: „Вярвам в закона на Архимед, формулиран през III в. пр.Хр. Вярвам в законите на Кеплер за движението на планетите, открити през XVII век. Вярвам в законите на Нютон…“ И продължил, като призовавал знаменитите имена на Бернули, Фурие, Ампер, Болцман и Максуел. Този физически катехизис не му помогнал много. Трибуналът не оценил чувството му за хумор по един толкова сериозен проблем. Но доколкото си спомням, най-страшното провинение, което успели да му припишат, било, че в гимназиалните си години разнасял с велосипеда си някакъв социалистически вестник.

Представете си, че сериозно сте си поставили за цел да разберете за какво всъщност става въпрос в квантовата механика. Първо обаче трябва да придобиете определена подготовка по математика, като овладяването на всяка математическа поддисциплина ще ви отвежда до прага на следващата. Ще се наложи да усвоите поред аритметиката, Евклидовата геометрия, гимназиалната алгебра, диференциалното и интегралното смятане, обикновените и частичните диференциални уравнения, векторното смятане, някои специални функции на математическата физика, матричната алгебра и груповата теория. При повечето студенти по физика това, ще отнеме примерно от трети клас до първата година от аспирантурата, т.е. около 15 години. Този курс на обучение всъщност не включва изучаване на квантова механика, а само математическата рамка, която е необходима, за да можете да се доближите до нея.

Популяризаторът на науката, който иска да предаде на широката публика (която не е преминала през всичките тези инициационни ритуали) някаква обща идея за квантовата механика, се изправя пред твърде обезкуражаваща задача. И наистина, според мен няма успешно научнопопулярно представяне на квантовата механика — отчасти по очертаните по-горе причини. Математическите усложнения се допълват и от факта, че квантовата теория категорично противоречи на здравия разум. Последният е на практика безполезен при опитите теорията да бъде разбрана. Както казва Ричард Фейнман, няма никакъв смисъл да питате защо това е така. Никой не знае защо е така. То просто е така.

Сега да предположим, че трябва да разгледаме скептично някаква тайнствена религия, Ню Ейдж-доктрина или шаманистка светогледна система. Подхождаме с отворено съзнание; разбираме, че тук има нещо интересно; представяме се на съответния практикуващ и го молим кратко и разбираемо да ни обясни за какво става въпрос. Вместо това той ни казва, че е много трудно нещата да получат просто обяснение — поради естеството на учението, което е изпълнено с „мистерии“, — но че ако станем последователи за около 15 години, в края на периода може би вече ще сме готови да навлезем по-дълбоко в проблематиката. Мисля си, че повечето от нас просто ще кажат, че не разполагат с толкова време. Вероятно мнозина ще заподозрат, че цялата работа с петнадесетте години, необходими само за да стигнем до прага на разбирането, е доказателство за това, че става въпрос за някаква измама. Ако ни е твърде трудно да го разберем, не означава ли това, че също така ще ни е трудно да го критикуваме с разбиране? Така ще отпуснем юздите на шарлатаните.

Добре тогава, по какво се различава една шаманистка, религиозна или Ню Ейдж-доктрина от квантовата механика? Отговорът е следният: дори и да не можем да разберем квантовата механика, все пак можем да проверим, че тя действа. Можем да сравним квантовите предсказания и квантовата теория с измерените дължини на вълните в спектралните линии на химичните елементи, с поведението на полупроводниците и течния хелий, с микропроцесорите, с това какви молекули се образуват от съставящите ги атоми, със съществуването и свойствата на белите джуджета, със случващото се в мазерите и лазерите и с това кои материали на кой вид магнетизъм се поддават. Не е необходимо да разберем теорията, за да видим какво тя предсказва. Не е необходимо да сме видни физици, за да прочетем резултатите от експериментите. Във всеки един от тези случаи — а и в много други — предсказанията на квантовата механика са категорично потвърдени, при това с голяма точност.

Но шаманът ни казва, че неговата доктрина също е вярна, тъй като и тя действа — не по отношение на някакви невзрачни проблеми на математическата физика, а там, където наистина има смисъл: той може да лекува хора. Много добре, тогава нека обобщим статистиката на шаманските изцеления и да видим дали те работят по-добре от „плацебо“-лекарствата. Ако е така, нека тогава признаем, че тук наистина има нещо — дори само това че част от болестите са с психогенен характер и могат да бъдат излекувани или облекчени чрез подходящото отношение или мисловно състояние. Можем също така да направим сравнение с алтернативните шамански системи.

Съвсем друг въпрос е дали шаманът разбира защо неговите лекове действат. В случая с квантовата механика имаме претенциите да разполагаме с някакво разбиране за природата, въз основа на което — стъпка по стъпка и квантитативно — можем да предскажем какво би се случило при определен експеримент, който никога до този момент не е бил провеждан. Ако експериментът потвърди предсказаното — особено ако го направи точно и числено, — вече можем да бъдем сигурни, че сме знаели какво правим. Сред шаманите, проповедниците и гурутата на Ню Ейдж има в най-добрия случай няколко такива случая.

Още една важна разлика е формулирана в издадената през 1931 г. книга „Разум и природа“, чийто автор Морис Коен е прочут философ на науката:

„Разбира се, повечето хора, които нямат необходимата подготовка, могат да приемат резултатите на науката единствено по силата на някакъв авторитет. Но има очевидна разлика между една система, която е отворена и приканва всеки да дойде, да изучи методите й и да предложи подобрения, и друга, която разглежда съмненията в нейната акредитация като дължащи се на поквара на душата — каквато кардинал Нюман приписа на хората, които поставят под въпрос непогрешимостта на Библията… Рационалната наука разглежда своите кредити като подлежащи на изплащане при поискване, докато нерационалният авторитаризъм възприема исканията да осребри своите полици като нелоялна липса на вяра.“

Митовете и фолклорните традиции на множество домодерни култури имат познавателна или поне мнемоническа стойност. Те са закодирали околната среда в истории, които всеки може да оцени или дори да види със собствените си очи. Кои съзвездия изгряват и каква е ориентацията на Млечния път в определен ден от годината — това може да бъде запомнено като история за събрали се след дълга раздяла любовници или за кану, което се бори с бързеите на свещената река. Тъй като са израз на разбирането, че небето е от ключово значение при сеитбата, жътвата и преследването на дивеча, подобни истории имат голяма практическа стойност. Те освен това могат да послужат като обективни психологически тестове или като уверения за централното място на човека във вселената. Което обаче не означава, че Млечният път наистина е река и че виждаме някакво кану, което го пресича.

Хининът се получава при попарването на кората на точно определено дърво, което расте в джунглите на Амазонка. Как домодерните хора въобще са открили, че чаят, който е направен точно от това дърво — само то от всички останали растения в гората, — може да облекчи симптомите на маларията? Те трябва да са опитали всички други растения — корени, стъбла, кора и листа, — да са ги дъвкали, мачкали и попарвали. Това на практика представлява голям набор от научни експерименти, продължили поколения — при това експерименти, които днес не сме в състояние да повторим по причина на медицинската етика. Представете си колко от отварите от кората на другите дървета са били безполезни, предизвикали са повръщане или дори смърт. При подобни случаи лечителят задрасква съответното потенциално лекарство от списъка и преминава към следващото. Данните на етнофармакологията може да не са придобити систематично. Дори е възможно да не са получени съзнателно. Но на принципа на опита и грешката и като внимателно са запомняли какво е подействало, хората в крайна сметка са го постигнали. Те са използвали молекулярното богатство на растителното царство, за да натрупат една функционираща фармакопея. От народната медицина и по никакъв друг път можем да получим изключително важна и животоспасяваща информация. Трябва да вложим много повече усилия в проучването на народното познание по целия свят.

Същото можем да кажем например за предсказването на времето в долината на Ориноко: напълно е възможно прединдустриалните народи в продължение на хилядолетия да са наблюдавали повтарящите се процеси, предупредителните признаци и причинно-следствените връзки в един точно определен географски район, който е напълно непознат за професорите по метеорология и климатология в някой далечен университет. От това обаче не следва, че шаманите на подобни култури са в състояние да предскажат времето в Париж и Токио, да не говорим за глобалния климат.

Някои видове народно познание са валидни и ценни. Други са в най-добрия случай метафори и системи за кодифициране на информация. Народна медицина — да; астрофизика — не. Със сигурност е вярно, че всички вярвания и митове заслужават да бъдат изслушани с внимание. Не е вярно, че всички народни поверия са еднакво валидни — ако говорим не за някакъв вътрешен светоглед, а за разбирането на външната действителност.

В продължение на векове науката е била подложена на непрестанните нападения на нещо, което е уместно да се нарече не „псевдонаука“, а „антинаука“. Понастоящем се твърди, че науката и като общо академичната ерудиция е твърде субективна. Някои дори заявяват, че определени клонове, например историята, са изцяло субективни. Обикновено историята се пише от победителите, които искат да оправдаят своите действия, да запалят патриотичния плам, да потиснат основателните претенции на победените. Когато няма категорична победа, тогава и двете страни пишат самохвални разкази за това какво наистина се е случило. Английската история бичува французите и обратното; съвсем доскоро американската история отричаше фактическата политика на изтласкване и геноцид на автохтонното население; когато обсъжда причините за Втората световна война, японската история свежда до минимум японските жестокости и вместо това внушава, че основната цел на страната е била алтруистично да освободи Източна Азия от европейския и американския колониализъм; нацистките историци твърдят, че през 1939 г. Германия напада Полша само защото Полша — безжалостно и без да е била предизвикана — е нападнала Германия; съветските историци претендират, че съветските войски, потушили Унгарската (1956 г.) и Чешката (1968 г.) революция, са били поканени по общо настояване на съответните нации, а не от подставените лица на Русия; белгийските историци обикновено премълчават зверствата, извършени по времето, когато Конго е било частно владение на белгийския крал; китайските историци някак си са забравили за десетките милиони хора, убити от „Големия скок напред“ на Мао Дзедун. От амвоните и катедрите на християнските робовладелски общества дълго време се твърди, че Бог оправдава и дори защитава робството. Само че освободилите своите роби християнски държави обикновено мълчат по този въпрос. Един толкова блестящ, уважаван и трезв историк, какъвто е Едуард Гибън, отказва да се срещне с Бенджамин Франклин, когато двамата се оказват в една и съща странноприемница в английската провинция — поради пресните и неприятни спомени от Американската революция. (По-късно Франклин доброволно предоставя на Гибън исторически източници, когато последният се обръща — както Франклин е сигурен, че ще стане — от упадъка и гибелта на Римската империя към упадъка и гибелта на Британската империя. Франклин е прав относно Британската империя, просто е подранил с около два века.)

Всички тези истории по традиция се пишат от уважавани академични историци, които често са стълбове на обществото. Местното недоволство бива ликвидирано много бързо. Обективността е жертвана в името на по-висши цели. Тръгвайки от този скръбен факт, някои хора стигат дотам да твърдят, че няма такова нещо като история и не съществува възможността да бъдат реконструирани действителните събития; че всичко, с което разполагаме, са пристрастни оправдания на собствените ни действия; че това заключение може да се разпростре от историята върху цялото знание, включително върху науката.

И все пак кой би отрекъл, че има реална последователност от исторически събития с реални причинно-следствени връзки между тях — дори и нашите способности да ги реконструираме в пълния им вид да са ограничени, дори и сигналът да се губи в океан от самодоволни шумове? Опасностите, които поставя субективността, са очевидни още от самото зараждане на историята. Цицерон пише следното:

„Първият закон е, че историкът никога не трябва да дръзва да пише неща, които са неверни; вторият е, че никога не трябва да дръзва да скрие истината; и третият е, че в неговата работа не трябва да има и сянка от пристрастия или предразсъдъци.“

В публикувания през 170 г. труд „Как трябва да се пише история“, Лукиан от Самосата призовава за следното: „Историкът трябва да е безстрашен и безкористен; независим човек, който обича искреността и истината.“

Съвестните историци поемат отговорността да се опитат да реконструират реалната последователност от събития, независимо от това, че тя може да се окаже разочароваща или тревожна. Историците трябва да се научат да потискат естественото си възмущение от нападките срещу техните народи и да признават — когато се наложи, — че техните лидери може и да са извършили ужасни престъпления. Може да им се наложи да избягват разярените патриоти — това е един от рисковете на професията. Те съзнават, че разказите за събитията са минали през пристрастния човешки филтър и че самите историци също имат своите пристрастия. Може да се случи така, че тези, които искат да знаят какво действително се е случило, да възприемат възгледите на историците на други, някога противникови нации. Всичко, на което можем да се надяваме, е поредица от последователни приближения: с бавни стъпки и вследствие на все по-дълбокото самопознание нашето разбиране за историческите събития постепенно се подобрява.

Нещо подобно е вярно и за науката. Имаме пристрастия и подобно на всички останали, и ние вдишваме доминиращите в околната среда предразсъдъци. Случвало се е учените да предложат подкрепа и комфорт на най-различни вредни доктрини (например на предполагаемото „превъзходство“ на определена етническа група или пол, основаващо се на размера на мозъка, на издатини по черепа или на тестове за интелигентност). Често учените не желаят да нападат богатите и силните. Случвало се е някои от тях да мамят и крадат. Някои са работили — мнозина без никакви угризения — за нацистите. Освен това учените демонстрират пристрастия, които са свързани с човешкия шовинизъм и с ограниченията на нашия интелект. Както вече споменах, те са отговорни за създаването на смъртоносни технологии — понякога ги изобретяват нарочно, друг път не обръщат достатъчно внимание на неволните странични ефекти. Но също така в повечето такива случаи именно учените са тези, които алармират обществеността.

Учените правят грешки. Съответно и работата на учения е да разпознава нашите слабости, да изследва възможно най-много мнения и да бъде безмилостно самокритичен. Науката е колективно начинание, чийто механизъм за коригиране на грешките често действа безотказно. Тя има огромно предимство пред историята, тъй като в науката можем да правим експерименти. Ако не сте сигурни относно преговорите, довели до Парижкия договор от 1814–1815 г., просто не разполагате с възможността да повторите събитията. Единственото, което можете да направите, е да се ровите в старите документи. Дори не можете да задавате въпроси на участниците. Всички те отдавна са мъртви.

Но при много въпроси в науката можете да повторите събитието колкото пъти поискате, да го изследвате по нов начин, да изпитате широк набор от алтернативни хипотези. Когато бъдат създадени нови инструменти, можете отново да повторите експеримента и да проверите какво ще покаже вашата повишена чувствителност. При историческата наука, при която няма как да повторите случилото се, но можете да изследвате подобни случаи и да започнете да разпознавате общите компоненти. Не можем да накараме звездите да избухват по наше желание, нито да проследим всички стъпала, които делят бозайниците от техните прадеди. Но в лабораторни условия можем да симулираме част от протичащите в една свръхнова звезда физическите процеси, както и да сравним в удивителни подробности генетичните инструкции на бозайниците и влечугите.

От време на време се появяват твърдения, че науката е също толкова произволна и ирационална, колкото са и всички останали претенции към знанието, или дори че самият разум е илюзия. Американският революционер Итън Алън — предвождал „Момчетата от Зелената планина“ при завземането на форт Тикондерога — е казал следното по този въпрос:

„Тези, които отричат разума, трябва сериозно да се замислят дали се опълчват срещу него със или без съответните основания. Ако имат някакви основания, то значи потвърждават същия този принцип, който се опитват да отрекат. Но ако твърдят това без никакви основания (което би трябвало да направят, ако искат да бъдат в съгласие със себе си), то тогава те са отвъд границите на разумното убеждаване и не заслужават разумна аргументация.“

Читателят може сам за себе си да прецени дълбочината на аргумента.

Всеки, който е станал пряк свидетел на развитието на науката, е видял едно изключително лично начинание. Винаги има няколко човека, които — тласкани от простото удивление и голямата си честност, поради разочарованието си от неадекватността на настоящите ни познания или просто защото са недоволни от въображаемата си неспособност да разберат нещо, което всички други разбират, — продължават да задават унищожителните ключови въпроси. Няколко свети личности се издигат сред бушуващото море от ревност, амбиции, удари в гърба, потискане на несъгласието и абсурдно самомнение. В някои области, при това изключително продуктивни области, подобно поведение е почти норма.

Смятам, че всички тези обществени брожения, както и човешките слабости, всъщност подпомагат научното начинание. Има установени рамки, в които всеки учен може да докаже, че другият греши, както и да се погрижи всички останали да го разберат. Дори и когато сме тласкани от низки мотиви, все пак продължаваме да се натъкваме на нови неща.

Веднъж американският Нобелов лауреат за химия Харолд К. Ури ми довери, че с напредване на възрастта (по онова време беше прехвърлил седемдесетте) се сблъсква с все по-концентрирани усилия да бъде оборен. Той го описа като един вид синдром на „най-бързия стрелец на Дивия запад“: младокът, който успее да изпревари старата пушка, ще наследи неговата репутация и респекта от страна на околните. Било досадно, мърмори той, но пък му помагало да насочва младите надувки към важни области на изследване, в които иначе никога не биха попаднали сами.

Тъй като са хора, понякога и учените изпадат в избирателност на наблюденията: обичат да си спомнят случаите, в които са били прави, и да забравят другите, когато са били в грешка. В много случаи обаче „грешката“ е поне отчасти вярна или поне стимулира други да открият правилния отговор. Един от най-продуктивните астрофизици на нашето време беше Фред Хойл, който има фундаментален принос към настоящото ни разбиране за еволюцията на звездите, за синтеза на химичните елементи, за космологията и за много други неща. Понякога той успяваше да е прав, преди въобще някой да е разбрал, че има нещо, което трябва да бъде обяснено. Понякога успяваше с това, че грешеше — че беше толкова провокативен, че предлагаше толкова невероятни алтернативи, които задължаваха наблюдателите и експериментаторите да ги проверят. В едни случаи безстрастното и концентрирано усилие „да докажем, че Фред греши“ успяваше, в други — не. Почти винаги то разширяваше границите на нашите знания. Дори и най-скандалните твърдения на Хойл — например предположението, че вирусите на СПИН-а и инфлуенцата са попаднали на Земята с комети и че частиците междузвезден прах са бактерии — доведоха до значителен напредък в познанието (макар и да не се появиха никакви доказателства в полза на въпросните хипотези).

За учените може да се окаже полезно от време на време да си припомнят своите грешки. Това може да има съществена роля за осветляването и демитологизирането на научния процес, както и за просвещаването на по-младите изследователи. Дори Йоханес Кеплер, Исак Нютон, Чарлс Дарвин, Грегор Мендел и Алберт Айнщайн са допускали сериозни грешки. Но в научното начинание нещата са подредени така, че в крайна сметка надделява колективният труд. Това, което един от нас — пък бил той и най-блестящият — пропусне, някой друг — може би много по-неизвестен и не толкова способен — ще открие и ще поправи.

Аз лично трябва да си призная, че в предишните си книги често съм представял случаи, в които съм бил прав. Нека сега спомена и някои от грешките си. По времето, когато нито един космически апарат не беше стигнал до Венера, аз първо смятах, че атмосферното налягане на планетата е няколко пъти по-високо от земното. Оказа се, че е много десетки пъти по-високо. Мислех си, че облаците на Венера се състоят предимно от водни пари. Водните пари се оказаха едва 25%. Смятах, че на Марс може би има някаква тектоника на плочите. Понастоящем направените от космическите апарати наблюдения не показват и намек за подобно нещо. Смятах, че сравнително високите инфрачервени температури на Титан може би се дължат на значителен парников ефект. Оказа се, че те са предизвикани от стратосферна температурна инверсия. Точно преди Ирак да подпали нефтените кладенци на Кувейт през януари 1991 г., аз предупредих, че такова количество пушек може да се издигне толкова високо, че да разстрои земеделието на голяма част от Южна Азия. Когато събитията се развиха, по пладне над Персийския залив наистина беше абсолютно тъмно и температурите паднаха с между 4 и 6 градуса по Целзий. Само че почти никакъв дим не достигна до стратосферата и Азия беше пощадена. Не наблегнах достатъчно на несигурността на изчисленията.

Различните учени имат различен стил на спекулиране. Някои са по-предпазливи от други. В това няма нищо лошо, стига новите идеи да подлежат на изпитване и учените да не са станали твърде догматични. Напротив, може да се постигне съществен напредък. В първите четири от изброените по-горе случаи аз се опитвах да разбера един далечен свят само въз основа на някои податки и без мащабни изследвания от космически апарати. С естественото развитие на планетарните изследвания се натрупаха нови данни и цяла армия от стари идеи беше погребана от арсенала на новите факти.

Постмодернистите критикуват Кеплеровата астрономия, тъй като тя се е развила от неговите средновековни, монотеистични религиозни възгледи. Критикуват Дарвиновата еволюционна биология, тъй като била мотивирана от желанието му да увековечи привилегированата обществена класа, към която той принадлежи, или за да оправдае евентуалния му атеизъм. Такива примери има много. Някои от твърденията са оправдани. Други не. Но какво значение има какви пристрастия и емоционални наклонности влагат учените в своите изследвания — поне докато са скрупульозни и честни и резултатите им са проверявани от други хора с различни характери? Предполагам никой не би твърдял, че консервативният възглед за сумата от сбора на 14 и 27 се различава от либералния възглед, или че в северното полукълбо математическата функция, която е свое собствено производно, е експоненциална, но в южното полукълбо е някаква друга функция. Всяка правилна периодична функция може да бъде представена с произволна точност посредством ред на Фурие, независимо дали става дума за мюсюлманска или за индуистка математика. Некомутативната алгебра (при която A по B не е равно на B по A) е логична сама по себе си и има смисъл както за говорещите индоевропейски езици, така и за говорещите угро-фински езици. Математиката може да бъде хвалена или пренебрегвана, но тя е еднакво валидна навсякъде — независимо от етническата принадлежност, културата, езика, религията и идеологията.

В обратната крайност са въпроси като например дали абстрактният експресионизъм е „велико“ изкуство или дали рапът е „велика“ музика; дали е по-важно да обуздаем инфлацията или безработицата; дали френската култура превъзхожда немската; или дали възбраните върху убийствата трябва да се прилагат и към националните държави. В тези няколко случая или въпросите са твърде опростени, или противопоставянето е лъжливо, или отговорите зависят от неизречени предположения. Тук отговорите могат спокойно да зависят от локални пристрастия.

Къде се намира науката в този субективен континуум, обхващащ всичко от явления, които са почти напълно независими от културните норми, до такива, които са почти напълно зависими от тях? Въпреки че със сигурност в нея има прояви на пристрастия и културен шовинизъм и въпреки че съдържанието й непрекъснато се рафинира, все пак науката е много по-близка до математиката, отколкото е до модата. Твърдението, че нейните открития са като общо произволни и пристрастни, не е просто тенденциозно. То е кухо.

Историците Джойс Апълби, Лин Хънт и Маргарет Джейкъб (в „Да кажем истината за историята“, 1994 г.) критикуват Исак Нютон. Твърди се, че той бил отхвърлил философската позиция на Декарт, тъй като тя можела да отправи предизвикателство на конвенционалната религия и да доведе до обществен хаос и атеизъм. Подобни критики са равнозначни на това да обвиним учените, че са хора. Разбира се, за историята на идеите е важно доколко Нютон е бил повлиян от интелектуалните течения на своето време. Това обаче няма на практика никакво значение за истинността на неговите съждения. За да бъдат приети, те трябва да убедят както вярващите, така и атеистите. И точно това се случва.

Апълби и нейните колеги твърдят, че „когато Дарвин формулира своята теория за еволюцията, той е атеист и материалист“, и предполагат, че еволюцията е продукт на евентуален атеистки заговор. Те безнадеждно са объркали причина и следствие. Дарвин е на път да стане пастор на Англиканската църква, когато му се предоставя възможността да замине с кораба „Бигъл“. По това време, както сам той твърди, религиозните му идеи били напълно конвенционални. Разглеждал всяка една от догмите на Англиканската църква като истинна. Вследствие от изследванията върху природата и като резултат от научните занимания, на Дарвин постепенно му просветва, че поне част от религията не е истина. Затова и променя религиозните си възгледи.

Апълби и нейните колеги са ужасени от Дарвиновото описание на „ниския морал на диваците… недостатъчните им способности да разсъждават… и слабата воля да се контролират“ и заявяват, че „сега много хора са шокирани от неговия расизъм“. Но поне доколкото аз мога да преценя, в Дарвиновия коментар въобще не става дума за расизъм. В случая той говори за населението на Огнена земя, страдащо от жестоки лишения в най-антарктическата аржентинска провинция. Когато описва една южноамериканска жена с африкански произход, която се хвърлила от висока скала, за да не бъде отведена в робство, Дарвин отбелязва, че само предразсъдъците ни пречат да видим нейното предизвикателство в същите героични краски, в която бихме оцветили подобно деяние, само че извършено от някоя горда матрона от знатно римско семейство. Капитан Фицрой почти изхвърля Дарвин от „Бигъл“ заради войнствената позиция, която последният заема срещу расистките възгледи на капитана. В това отношение Дарвин стърчи с две глави над повечето от своите съвременници.

И все пак, дори да не беше така, по какъв начин това би се отразило на истинността или погрешността на естествения подбор? Томас Джеферсън и Джордж Вашингтон са притежавали роби; Алберт Айнщайн и Махатма Ганди не са били примерни съпрузи и бащи. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност. Всички сме грешни и всички сме творения на своята епоха. Честно ли е да бъдем съдени според някакви незнайни бъдещи стандарти? Без съмнение следващите поколения ще разглеждат като варварски някои от обичаите на нашето време — може би, че сме настоявали бебетата и малките деца да спят сами, вместо със своите родители; или че сме раздухвали националистичните страсти като средство за печелене на обществено одобрение и достигане до висша политическа длъжност; че сме позволили на подкупите и корупцията да се превърнат в начин на живот; че сме имали домашни любимци; че сме яли животни и сме затваряли шимпанзетата в клетки; че сме криминализирали употребата на възбуждащи вещества от възрастни; или че сме оставили децата си да раснат в невежество.

От време на време, като погледнем назад, виждаме някой, който изпъква над останалите. В моята книга подобен пример е роденият в Англия американски революционер Томас Пейн. Той храбро се опълчва срещу монархията, аристокрацията, расизма, робството, суеверията и сексизма — при това по време, когато всички тези неща са част от конвенционалната мъдрост. Пейн е непоколебим в своята критика срещу конвенционалната религия. В „Ерата на разума“ той пише следното: „Всеки път когато четем за скверните истории, невъздържания разврат, жестоките и мъчителни екзекуции и безмилостната отмъстителност, с които е пълна повече от половината Библия, би било по-оправдано да я наричаме слово на дявола, а не Божие слово… Тя е довела до покваряването и оскотяването на човечеството.“ В същото време книгата на Пейн разкрива най-дълбоко преклонение пред Създателя на вселената, чието съществуване, твърди авторът, е очевидно дори и само от един поглед към естествения свят. Но според повечето от неговите съвременници да осъждаш по-голямата част от Библията и в същото време да славиш Бога, е напълно невъзможна позиция. Християнските теолози стигат до заключението, че Пейн е пиян, луд или покварен. Еврейският книжовник Давид Леви забранява на своите единоверци дори да докосват, а камо ли да четат книгата. Пейн е подложен на толкова много страдания заради възгледите си (включително е хвърлен в затвора след Френската революция, тъй като е твърде последователен в критиките си срещу тиранията), че накрая се превръща в озлобен старец.^[2]

Да, Дарвиновите прозрения могат да бъдат обърнати с главата надолу и да бъдат използвани за гротескно погрешни цели. Ненаситни експлоататори обясняват жестоките си практики с позоваване на социалния дарвинизъм; нацистите или други расисти могат да прибегнат до „оцеляването на най-силния“, за да оправдаят геноцида. Но не Дарвин е създал Джон Д. Рокфелер и Адолф Хитлер. Алчността, Индустриалната революция, системата на свободното предприемачество и подкупването на правителствата от богатите са достатъчни, за да обяснят развихрилия се през XIX в. капитализъм. Етноцентризмът, ксенофобията, обществените йерархии, дългата история на антисемитизма в Германия, Версайският договор, методите на немското възпитание, инфлацията и депресията изглеждат напълно адекватно обяснение на идването на Хитлер на власт. Много е вероятно тези и други събития да са могли да се случат със или без Дарвин. А модерният дарвинизъм предоставя изобилни доказателства за това, че много не толкова безжалостни черти, някои от които не са на особена почит сред магнатите и фюрерите — например алтруизмът, общата интелигентност и състраданието, — могат да се окажат ключови за нашето оцеляване.

Ако можем да цензурираме Дарвин, какви други видове знания бихме могли да цензурираме? Кой би го направил? Кой сред нас може да бъде толкова мъдър, че да знае коя информация и кои прозрения можем спокойно да захвърлим и кои ще се окажат необходими след десет, сто или хиляда години? Разбира се, можем да упражним някакъв контрол върху това кои видове машини и продукти е безопасно да развием. При всички положения е необходимо да правим такива решения, тъй като не разполагаме с ресурсите да развиваме всички възможни технологии. Но да цензурираме знанието и да казваме на хората какво да мислят — това е вратичката към установяване на контрол над мисленето, към глупави и некомпетентни решения и към упадък в дългосрочен план.

Пламенните идеологии и авторитарните режими лесно и съвсем естествено налагат своите идеи и потискат алтернативите. Нацистките учени, включително Нобеловият лауреат за физика Йоханес Щарк, правят разлика между фантастичната и въображаема „еврейска наука“, към която спадат относителността и квантовата механика, и истинската практична „арийска наука“. Още един пример: „Започва нова ера на магическо обяснение на света — заявява Адорф Хитлер. — Обяснение, което ще се основава не на познанието, а на волята. Истината не съществува — нито в моралния, нито в научния смисъл на думата.“

Ето какво ми разказа американският генетик Херман Дж. Мюлер, три десетилетия след описаните събития. През 1922 г. той прелетял с лек самолет от Берлин до Москва, за да добие лични впечатления от новия съветски ред. Изглежда, видяното му харесало, тъй като — след като открил, че радиацията предизвиква мутации (което по-късно ще му донесе Нобелова награда) — той се мести в Москва, за да помогне за основаването на модерната генетика в Съветския съюз. Но в средата на 30-те години един шарлатанин на име Трофим Лисенко първо привлича вниманието на Сталин, а след това си спечелва и подкрепата му. Лисенко твърди, че генетиката — която той нарича „Менделизъм-Вайсманизъм-Морганизъм“, по имената на някои от основоположниците на тази наука — почива на неприемлива философска основа и че философски-„коректната“ генетика (т.е. тази, която следва постулатите на комунистическия диалектически материализъм) ще даде съвсем различни резултати. В частност генетиката на Лисенко би позволила да се получи една допълнителна зимна реколта от пшеница — чудесни новини за съветската икономика, която е разклатена от наложената от Сталин насилствена колективизация на селското стопанство.

Предполагаемите доказателства на Лисенко са съмнителни и нямат експериментално потвърждение, а широките му заключения очевидно противоречат на огромно количество данни. Докато властта на Лисенко расте, Мюлер страстно защитава тезата, че класическата Менделова генетика е в пълна хармония с диалектическия материализъм. От своя страна Лисенко, който вярва в унаследяването на придобитите белези и отрича материалната основа на наследствеността, е „идеалист“ или дори нещо по-лошо. Мюлер намира силна подкрепа в лицето на Н. И. Вавилов, бивш председател на Всесъюзната академия на селскостопанските науки.

През 1936 г., в едно обръщение към Академията на селскостопанските науки — по това време председателствана от Лисенко — Мюлер прави следното рязко изказване:

„Ако изявените изследователи приемат теории и мнения, които са очевидно абсурдни за всеки, който поне малко разбира от генетика — възгледи като тези, които наскоро бяха представени от председателя Лисенко и мислещите като него, — то тогава сме изправени пред избор подобен на този между знахарство и медицина, между астрология и астрономия или между алхимия и химия.“

Произнесена в една страна на произволни арести и полицейски терор, тази реч демонстрира — според мнозина безразсъдни — честност и смелост. В „Аферата Вавилов“ (1984 г.) съветският историк в емиграция Марк Поповски разказва, че тези думи били посрещнати с „оглушителни ръкопляскания от цялата зала“ и „до днес се помнят от всички живи участници в заседанието“.

Три месеца по-късно Мюлер е посетен в Москва от един западен генетик, който изразил учудването си от едно широко разпространено писмо, подписано от Мюлер, в което се осъжда господството на „Менделизма-Вайсманизма-Морганизма“ в западния свят и се призовава за бойкот на предстоящия Международен конгрес по генетика. Тъй като никога не е виждал, а още по-малко подписвал подобно писмо, побеснелият Мюлер стига до заключението, че това е фалшификация, дело на Лисенко. Мюлер веднага пише едно гневно опровержение до „Правда“, като изпраща копие от него на Сталин.

На следващия ден при Мюлер идва разтревоженият Вавилов и му казва, че той, Мюлер, се е записал като доброволец в Испанската гражданска война. Писмото до „Правда“ е изложило на опасност живота на Мюлер. Той напуска Москва още на следващия ден и по-късно разбира, че за малко се е изплъзнал от ръцете на НКВД (тайната полиция). Вавилов има по-малко късмет и през 1943 г. умира в Сибир.

С продължаващата подкрепа на Сталин и по-късно на Хрушчов, Лисенко безжалостно потиска класическата генетика. В съветските учебници от началото на 60-те години пише също толкова малко за хромозомите и класическата генетика, колкото днес пише за еволюцията в американските учебници. Но така и не се появява допълнителна зимна реколта; ДНК-то на култивираните растения остава глухо за магическото заклинание „диалектически материализъм“; съветското селско стопанство остава на ниско ниво; отчасти по тази причина Русия, която е световна сила в много други науки, е почти безнадеждно изостанала в молекулярната биология и генното инженерство. Изгубени са две поколения модерни биолози. Лисенкоизмът е отхвърлен едва през 1964 г. в поредица от дебати и гласувания в Съветската академия на науките — една от малкото институции, които успяват да запазят относителна независимост от лидерите на партията и държавата. Основна роля в тези разисквания има ядреният физик Андрей Сахаров.

Американците обикновено клатят изумено глави, когато чуят за случвалото се в Съветския съюз. Дори самата идея, че някаква поддържана от държавата идеология или някой обществен предразсъдък са в състояние да вържат ръцете на науката, изглежда немислима. В продължение на двеста години американците са се гордели с това, че са практичен, прагматичен и неидеологизиран народ. И все пак в Съединените щати процъфтява антропологическата и психологическата псевдонаука — например за расата. Под маскировката на „креационизма“ продължават да се полагат много усилия за това да се попречи на преподаването в училищата на еволюционната теория, която е най-силната обединяваща идея в цялата биология и е от огромно значение за всички останали науки — от астрономията до антропологията.

Науката е различна от много други човешки начинания — разбира се, не в това, че занимаващите се с нея се влияят от културата, в която са израснали, нито по това, че понякога са прави, а друг път не (това са черти, които са общи за всички човешки дейности). Тя е различна със страстното си желание да създаде подлежащи на изпитване хипотези, с търсенето на решаващи експерименти, които да потвърдят или опровергаят идеите, с енергичността на дебатите и с готовността си да се откаже от идеи, които са се оказали необосновани. Ако не съзнаваме собствените си ограничения обаче, ако не търсим допълнителни данни, ако не искаме да провеждаме контролни експерименти и ако не уважаваме доказателствата, тогава бихме имали много малко опорни точки в стремежа си към истината. Ако се поддадем на опортюнизма или плахостта, всеки идеологически бриз ще е в състояние да ни отклони от пътя и няма да можем да се опрем на нищо с трайна стойност.