Карл Сейгън
Свят, населен с демони (20) (Науката като свещ в мрака)

Осемнадесета глава
Вятърът създава прах

„Вятърът създава прах, тъй като иска да духа и да отнесе следите от нашите стъпки.“

Примери от бушменския фолклор, събрани от У. Х. И. Блийк и Л. С. Лойд, издадени от Л. С. Лойд (1911 г.)

„Всеки път когато някой дивак проследява своята плячка, той демонстрира такава прецизност на наблюденията и такава точност при индуктивния и дедуктивния анализ, че — ако бяха приложени в някаква друга област — щяха да му спечелят слава на човек на науката… Интелектуалните усилия, които полага един «добър ловец или воин», значително надвишават тези на обикновения англичанин.“

Томас Х. Хъксли, „Събрани есета“, Том II, „Дарвиниана: Есета“ (Лондон, „Макмилън“, 1907 г.), 175–176 [от „Критиците на г-н Дарвин“ (1871 г.)]

Защо толкова много хора възприемат науката като трудна за научаване и преподаване на другите? Вече се опитах да потърся някои от причините — точността й, тревожните й и противоречащи на здравия разум аспекти, възможностите да се злоупотреби с нея, независимостта й от авторитетите и т.н. Но дали няма и нещо по-дълбоко? Алан Кромър е професор по физика в Североизточния университет в Бостън, който с изненада установил, че много от студентите са неспособни да схванат и най-елементарните концепции от неговия курс лекции. В своята книга „Нездравият разум. Еретичната природа на науката“ (1993 г.) Кромър изказва предположението, че науката е трудна, защото е нова. Той заявява, че ние, хората — вид с история от няколкостотин хиляди години, — сме открили научния метод едва преди няколко столетия. Същото се наблюдава и при писмеността, която е само на няколко хиляди години — просто все още не сме й схванали чалъма, поне не и без много сериозно и внимателно изучаване.

Кромър твърди, че ако историческите обстоятелства не се бяха стекли по един твърде невероятен начин, просто никога нямаше да изобретим науката:

„Тази враждебност към науката, като се имат предвид очевидните й победи и облаги, е… свидетелство за това, че тя е нещо извън основния поток на човешкото развитие, може би някаква щастлива случайност.“

Китайската цивилизация е изобретила печатарските букви, барута, ракетата, магнитния компас, сеизмографа и систематичното наблюдаване и описване на движението на небесните тела. Индийските математици са измислили нулата — ключът към удобната аритметика и съответно към квантитативната наука. Ацтекската цивилизация развила календар, който бил далеч по-съвършен от този на европейската цивилизация, която в крайна сметка я заляла и разрушила — ацтеките можели да предскажат положението на планетите много по-точно и много по-напред в бъдещето. Кромър обаче твърди, че нито една от тези цивилизации не е разработила скептичния, търсещ и експериментален метод на науката. Той се появява в пълния си вид в древна Елада:

„Изглежда развитието на обективното мислене при гърците е изисквало известен брой специфични културни фактори. Първият е народното събрание, където мъжете за първи път се научават да се убеждават един друг посредством рационален дебат. Вторият е морската икономика, която пречи на изолацията и развиването на ограничен светоглед. Третият е съществуването на обширен гръкоезичен свят, в който пътешествениците и книжовниците да обикалят. Четвъртият е наличието на независима търговска класа, която сама може да си наема учители. Петият са «Илиада» и «Одисея» — литературни шедьоври, които сами по себе си са резюме на либералното рационално мислене. Шестият е книжовната религия, която не е доминирана от жреците. И седмият е запазването на предходните фактори в продължение на хиляда години.

Това, че всички тези фактори са се събрали в една велика цивилизация, е нещо твърде случайно, което никога повече не се е повторило.“

Съгласен съм с част от тезата. Древните йонийци са първите хора, за които знаем, че са твърдели, че не боговете, а силите и законите на природата са отговорни за реда и дори за съществуването на света. Ето как Лукреций е обобщил техните възгледи: „Природата — най-накрая свободна и лишена от горделивите си господари — сама и спонтанно създава всичко, без намесата на боговете.“ Само че като изключим първата седмица от въвеждащите лекции по философия, имената и идеите на ранните йонийци почти не се споменават в нашето общество. Тези, които отхвърлят боговете, биват забравяни. Не изпитваме потребност да съхраним спомена за подобни скептици, а още по-малко за идеите им. Възможно е такива герои, опитали се да обяснят света посредством материята и енергията, да са се появили в много култури, но имената им са били изличени от пазещите конвенционалното познание жреци и философи — по същия начин, по който подходът на йонийците е почти напълно забравен след епохата на Платон и Аристотел. Не е изключено да е имало много подобни култури и експерименти, но идеята да е пускала корени само в много редки случаи.

Опитомили сме животните и растенията и сме положили началото на цивилизацията едва преди десет-дванадесет хилядолетия. Йонийският експеримент е на 2500 години. По-късно той е почти напълно зачеркнат. Можем да проследим водещи към науката стъпки в древен Китай, в Индия и на други места — макар и несигурни, незавършени и донесли малко плодове. Но нека предположим, че йонийците никога не бяха съществували и гръцката математика и наука никога не беше достигнала до своя разцвет. Възможно ли е да се случи така, че науката да не се зароди никога повече в цялата история на човешкия вид? Или когато са налице голям брой култури и множество алтернативни исторически завръзки, дали не е по-вероятно правилната комбинация от фактори рано или късно да се задейства някъде другаде — на островите на Индонезия например или в Карибския басейн — в недокоснатата от конкистадорите периферия на Мезоамериканската цивилизация — или в норвежките колонии по бреговете на Черно море?

Според мен не трудността на предмета е това, което препречва пътя на научното мислене. Дори и сред устоите на потисканите култури има сложни интелектуални постижения. Шаманите, магьосниците и теолозите проявяват невероятни умения в своите трудни и тайнствени изкуства. Не, препятствието е политическо и йерархично. В тези култури, в които липсват непознати предизвикателства — външни или вътрешни — и където не е необходимо да се правят фундаментални промени, въобще не е задължително да се поощряват нови идеи. Напротив — ересите могат да бъдат обявени за опасни, мисленето може да бъде канонизирано и могат да бъдат въведени санкции срещу непозволените идеи. Не е задължително всичко това да причини много вреди. Но при разнообразни и променящи се природни, биологични или политически обстоятелства простото копиране на старите модели вече не върши работа. Тогава има награда за онези, които — вместо сляпо да следват традициите или да се опитват да пробутат своите предпочитания на физическата и обществената вселена — се покажат отворени за това, на което ги учи светът. Всяко общество трябва да реши кое е безопасното положение между крайностите на прекомерната отвореност и сковаността.

Гръцката математика е брилянтна стъпка напред. От друга страна, гръцката наука — чиито първи крачки са несигурни и често не са подкрепени от опита — е изпълнена с грешки. Въпреки факта, че не можем да виждаме на тъмно, елините вярват, че зрението зависи от нещо като радарни вълни — те се излъчват от окото, отскачат от това, което виждаме, и се връщат обратно към окото. (При все това гърците постигат съществени успехи в областта на оптиката.) Въпреки очевидната прилика между децата и техните майки, елините са убедени, че наследствеността се предава единствено чрез семенната течност, а жената е единствено пасивен съд. Смятат, че хоризонталното движение на хвърления камък по някакъв начин го издига нагоре и по тази причина му е необходимо по-дълго време, за да достигне до земята — в сравнение с друг камък, който е пуснат по същото време от същата височина. Очаровани от простата геометрия, те разглеждат кръга като „съвършен“. Въпреки „човека на Луната“ и слънчевите петна (които понякога по залез могат да бъдат наблюдавани с невъоръжено око), те смятат и небето за „съвършено“. Следователно орбитите на планетите трябва да са кръгови.

Освободеността от суеверия не е достатъчно условие за развитието на науката. Човек също така трябва да има идеята да изучава природата и да извършва експерименти. Има някои брилянтни примери — например изчисляването на диаметъра на Земята, направено от Ератостен, или проведения с помощта на клепсидра опит на Емпедокъл, който демонстрира материалната природа на въздуха. Но в едно общество, което презира ръчния труд като подобаващ единствено на робите — нещо характерно за класическия гръко-римски свят, — експерименталният метод няма как да процъфти. Науката изисква от нас да се освободим както от грубите предразсъдъци, така и от крещящите несправедливости. Често предразсъдъците и несправедливостите са налагани от едни и същи духовни и светски авторитети, които действат в пълен синхрон. Не е учудващо, че политическите революции, скептичното отношение към религията и възходът на науката могат да вървят ръка за ръка. Отхвърлянето на суеверията е необходимо, но недостатъчно условие за науката.

В същото време не можем да отречем, че основните фигури в прехода между средновековните суеверия и модерната наука са били дълбоко повлияни от идеята за един Върховен Бог, който е създал вселената и е установил не само принципите, според които хората трябва да живеят, но също така и закони, с които трябва да се съобразява и самата природа. Живелият през XVII в. немски астроном Йоханес Кеплер, без когото Нютоновата физика може би нямаше да се появи, определя своите научни търсения като желание да узнае мислите на Бог. Дори и в наше време водещи учени, сред които са и Алберт Айнщайн и Стивън Хокинг, са описали по много подобен начин своите собствени усилия. Философът Алфред Норт Уайтхед и историкът на китайската технология Джоузеф Нийдам също са предположили, че монотеизмът е бил това, което е липсвало на развитието на науката в незападните култури.

И все пак аз мисля, че срещу цялата тази теза има сериозни доказателства, които ни призовават от дълбините на хилядолетията…

„Малкият отряд ловци следва оставените от копитата дири и другите следи. Те спират за малко край група дървета. Приклекнали на пети, внимателно разглеждат уликите. Следваната от тях следа е пресечена от друга. Ловците бързо постигат съгласие относно това какви животни са я оставили, колко са били на брой, от какъв пол и на каква възраст, дали сред тях има ранени, с каква скорост са се движели, преди колко време са минали, дали ги преследват други ловци, дали техният отряд може да настигне дивеча и ако да, колко време ще отнеме. След като решението е взето, те плясват с ръце над следата, която ще последват, процеждат между зъбите си лек, наподобяващ вятъра звук и се впускат в бяг. Въпреки лъковете и отровните стрели, в продължение на часове те тичат с темповете на маратонски бегачи. Почти във всички случаи успяват правилно да разчетат оставеното върху земята послание. Антилопите, гнутата и окапитата са там, където са предположили, а броят и състоянието им отговарят на предварителната преценка. Ловът е успешен. Отнасят месото обратно във временния лагер. Всички пируват.“

Този повече или по-малко типичен ловен разказ идва от племето !кунг-сан, което обитава пустинята Калахари на териториите на днешните републики Ботсвана и Намибия. За жалост, днес те са на ръба на изчезването. Но в продължение на десетилетия антрополозите са изследвали тях и техния начин на живот. Племето !кунг-сан може би е типичен пример за живота на ловци и събиратели, който ние, хората, сме водили през по-голямата част от нашата история — допреди десет хиляди години, когато сме опитомили растенията и животните и човешката съдба е започнала да се променя, може би завинаги. !Кунг-сан са следотърсачи с толкова легендарни умения, че дори са рекрутирани от армията на расисткия южноафрикански режим, за да преследват хора по време на войните срещу „фронтовите щати“. Тази среща с белите южноамерикански военни по няколко различни начина ускорява гибелта на традиционния начин на живот на !кунг-сан — при всички положения вече от векове всеки контакт с европейската цивилизация малко по малко руши тяхното съществуване.

Как го правят? Как могат да установят толкова много неща само е един поглед? Да кажем, че имат остър поглед, няма да обясни нищо. Какво всъщност правят? Ето какво, според антрополога Ричард Лий.

Разглеждат внимателно формата на вдлъбнатините. Следите от животно, което се движи с голяма скорост, демонстрират една по-издължена симетрия. Леко куцащо животно пази наранения си крак, разпределя по-малко тежест върху него и оставя по-блед отпечатък. По-тежко животно ще остави по-дълбока и широка следа. Корелиращите функции са в главите на ловците.

В хода на деня следите започват да ерозират. Стените на вдлъбнатините започват да се рушат. Носеният от вятъра пясък започва да се събира на дъното. Възможно е върху следата да попаднат листа, клонки или тревички. Колкото повече време минава, толкова по-изразена е ерозията.

Методът е на практика идентичен с този, който планетарните астрономи използват при анализирането на останалите след сблъсъци с малки космически тела кратери: при иначе равни условия, колкото по-плитък е един кратер, толкова по-голяма е неговата възраст. Кратерите, които имат полегати стени, скромно съотношение между дълбочина и диаметър и натрупани на дъното фини частици, обикновено са по-стари — тъй като трябва да са съществували достатъчно дълго време, така че ерозионните процеси да се задействат.

Причините за рушенето могат да се различават в различните светове, пустини и епохи. Но ако знаете какви точно са те, тогава можете да извлечете голямо количество информация от това, колко остри или заоблени са очертанията на кратера. Ако върху отпечатъците има насекоми или следи от други животни, това също говори срещу тяхната скорошност. Нивото на подповърхностната влага в почвата и темповете, с които тя се изпарява, определят това, колко ронливи са стените на кратера. Всичко това са признаци, които ловците !кунг-сан внимателно изследват.

Галопиращото стадо мрази горещото слънце. Животните ще използват всяка сянка, която се изпречи на пътя им. Те ще променят посоката си на движение, за да се възползват за кратко от сянката на малки групи дървета. Но това от коя страна пада сянката зависи от точния час през деня, тъй като слънцето се движи през небето. Сутрин, когато светилото изгрява от изток, сенките падат на запад от дърветата. По-късно следобед, когато слънцето клони на запад, те са на изток. По криволиченето на следата ловците могат да преценят, преди колко време са минали животните. Това изчисление ще е различно в съответствие с годишния сезон. Следователно ловците трябва да носят в главата си един вид астрономически календар, който да предсказва видимото движение на слънцето.

Според мен всички тези забележителни следователски способности представляват наука в действие.

Тези ловци и събиратели са специалисти не само по животинските следи — те също толкова добре познават и човешките стъпки. Всеки член на групата може да бъде идентифициран по следите, които оставя. Те са толкова познати на другите, колкото е и неговото лице. Лорънс ван дер Пост разказва следното:

„На много мили от дома и разделени от останалите, двамата с Нксу преследвахме ранена мъжка антилопа. Внезапно стигнахме до нечии други следи, които се присъединяваха към нашите. Той издаде дълбок, издаващ задоволство звук и каза, че това са стъпките на Бауксхау, оставени преди не много дълго време. Обяви, че Бауксхау е бягал бързо и скоро ще видим и него, и животното. Изкачихме издигащата се пред нас дюна и от другата страна намерихме Бауксхау, който вече дереше жертвата.“

Ричард Лий, който също е прекарал известно време сред !кунг-сан, разказва, как — след като разгледал набързо някакви следи — един от ловците направил следния коментар: „Я, виж — Туну е тук заедно със своя шурей. Но къде е синът му?“

Дали това наистина е наука? Дали в процеса на своето обучение всеки следотърсач клечи в продължение на часове и наблюдава бавното разрушаване на отпечатъка, оставен от копитото на някоя антилопа? Когато антропологът зададе този въпрос, отговорът гласи, че ловците винаги са използвали подобни методи. По време на своето чиракуване те наблюдават бащите си и другите ловци в групата. Учат чрез подражаване. Основните принципи се предават от поколение на поколение. Местните променливи, например скоростта на вятъра и влажността на почвата, се уточняват при нужда — за всяко следващо поколение, за сезона, ден за ден.

Но съвременните учени правят съвсем същото. Всеки път когато се опитаме да изчислим — според степента на ерозията — възрастта на един кратер на Луната, Меркурий или Тритон, ние не започваме изчисленията от нула. Издухваме праха от някоя научна статия и прочитаме опитно доказаните числа, които са били установени може и едно поколение по-рано. Физиците не извеждат уравненията на Максуел и квантовата механика от нулата. Те се опитват да разберат принципа и математиката, виждат тяхната полезност, отбелязват как природата следва тези правила и вземат присърце въпросните науки, превръщайки ги в свои собствени.

И все пак някой е трябвало пръв да достигне до тези процедури за проследяване — може би някой палеолитен гений, но по-скоро поредица от гении в много различни места и епохи. В процедурите, които ловците !кунг-сан използват при преследването на животни, няма и намек от магически методи. Няма взиране в звездното небе в навечерието на лова, гадание по вътрешностите на животни, хвърляне на зарове, тълкуване на сънища, призоваване на демони. Не присъства нито едно от хилядите лъжливи претенции за познание, които хората междувременно са измислили. В случая има един конкретен и ясно формулиран въпрос: Накъде е тръгнал дивечът и какви са неговите характеристики? Имате нужда от точен отговор, който магията и гаданията просто не могат да ви предоставят — или поне не толкова често, че да избегнете недостига на храна. Вместо това ловците и събирателите — които не са особено суеверни в ежедневния си живот, освен когато танцуват в транс около огъня и са под въздействието на леки, предизвикващи еуфория наркотици — са практични, делови, мотивирани, общителни и често много жизнени. Те използват умения, които са били пресети при минали успехи и провали.

Научното мислене почти със сигурност е било с нас още от началото. Можете да го видите дори в шимпанзетата — когато патрулират по границите на своята територия или когато приготвят тръстикова пръчка, с която да бръкнат в термитника и да извадят от него скромния, но много необходим източник на протеини. Развиването на следотърсачески умения предоставя голямо предимство при естествения подбор на еволюцията. Тези групи, които не успеят да го измислят, получават по-малко протеини и оставят по-малко потомство. Другите, които имат научни наклонности, могат да наблюдават търпеливо и обичат да измислят разни неща, получават повече храна — и най-вече повече протеини — и живеят в по-разнообразна среда. Те и техните потомци благоденстват. Същото се отнася например и за мореплавателските умения на полинезийците. Научните наклонности носят осезаеми облаги.

Другата основна дейност за набавяне на храна при предземеделските общества е събирателството. За да се занимава с него, човек трябва да познава свойствата на растенията и най-вече да може да прави разлика между различните видове. Ботаниците и антрополозите неведнъж са установявали, че по целия свят обществата на ловци и събиратели разграничават различните видове растения с прецизността на западен таксономик. В главите си имат образ на своята територия, който може да съперничи по детайли на всяка карта. И отново — всичко това са условия, които са необходими за оцеляването.

Следователно и твърдението, че както децата не са достатъчно развити, за да могат да възприемат определени концепции в математиката и логиката, така и „примитивните“ народи нямат интелектуалните възможности да разберат науката и технологията, е безсмислено. Тази останка от колониализма и расизма се опровергава от ежедневните занимания на хората, които живеят без постоянен покрив и почти без имущество — малкото останали ловци и събиратели, пазителите на нашето далечно минало.

От предложените от Кромър критерии за „обективно мислене“ при ловците и събирателите със сигурност можем да открием енергичния и конструктивен дебат, пряката демокрация, далечните пътувания, липсата на жреци и запазването на тези фактори не за 1000, а за 300 000 години или дори повече. Според неговите критерии ловците и събирателите трябва да имат наука. Аз лично смятам, че имат. Или са имали.

Това, което са ни дали Йония и Древна Гърция, е не толкова изобретения, технология и инженерни познания, колкото идеята за систематичното търсене и представата, че не боговете, а природните закони управляват света. Водата, въздухът, земята и огънят — всички поред са били предлагани като „обяснения“ за естеството и произхода на света. Всяко подобно обяснение — идентифицирано с различен философ-предсократик — е дълбоко невярно в своите детайли. Но методът на обясняване, който предоставя алтернатива на божествената намеса, е продуктивен и нов. По същия начин стоят нещата и в историята на Древна Гърция — при Омир почти всички значителни събития са предизвикани от капризите на боговете, при Херодот подобни примери са малко, а при Тукидид на практика отсъстват. За няколко века историята се променя от създавана от боговете в създавана от хората.

Някога съществувало едно категорично политеистично общество, в което някои учени хора се заигравали с определена форма на атеизма. Там се появила идеята за нещо, което наподобява природни закони. По-късно — като се тръгне приблизително от IV в. пр.Хр. насетне — този подход на предсократиците бил потъпкан първо от Платон и Аристотел, а след това и от християнските богослови. Чудя се в какъв свят ли щяхме да живеем днес, ако кълбото на историята се бе заплело по друг начин. Ако хората бяха съхранили и надградили брилянтните догадки на атомиците за природата на материята, за наличието на множество светове и за необятността на пространството и времето. Ако новаторските технологии на Архимед бяха предавани на поколенията и бяха намерили последователи. Ако представата за природните закони, които хората трябва да открият и разберат, беше получила по-широко признание.

Не смятам, че науката се преподава трудно, защото хората не са готови за нея, защото се е появила случайно или защото хората като общо не са достатъчно интелигентни, за да се справят с нея. Напротив — огромната жажда за наука, която виждам в първокласниците, и полученият от оцелелите ловци и събиратели урок са достатъчно красноречиви. Дълбоко в нас — независимо от времето, мястото и културата — е заложена склонност към науката. Тя е средството, благодарение на което сме оцелели. Тя е наше рождено право. Когато със своето безразличие, невнимание, некомпетентност и страх от скептицизма откъсваме децата от науката, ние всъщност ги лишаваме от техните права. Отнемаме им сечивата, от които ще се нуждаят, за да изградят своето бъдеще.