Карл Сейгън
Свят, населен с демони (15) (Науката като свещ в мрака)

Тринадесета глава
Обсебени от действителността

„Един корабопритежател се канел да изпрати на плаване кораб с емигранти. Той знаел, че корабът е стар, че по начало не бил построен много добре, че е видял много страни и морета и че често се е налагало да го поправят. У собственика се зародили съмнения, че корабът не е годен да плава. Тези съмнения тормозели мислите му и го правели нещастен. Помислил си, че може би трябва да направи основен ремонт на корпуса, да смени такелажа, въпреки че това щяло да го вкара в големи разходи. Преди корабът да вдигне платна обаче, собственикът успял да преодолее тези меланхолични настроения. Казал си, че след като корабът е минал успешно през толкова много пътувания и е оцелял в толкова много бури, то той напразно се тревожи дали ще се завърне жив и здрав и след това плаване. Щял да се уповава на Провидението. То би трябвало да вземе под крилото си всички тези нещастни семейства, които изоставяли своята родина и отивали да търсят по-добър живот другаде. Трябвало да изхвърли от съзнанието си всички необосновани съмнения относно честността на строителите и предприемачите. По този начин той постигнал чистосърдечна и успокояваща убеденост, че корабът му е напълно сигурен и годен да плава. Гледал отплаването с леко сърце и благопожелания за успех на изгнаниците в чуждата земя, която щяла да стане техен дом. След което, когато корабът потънал насред океана и нямало нито един оцелял, собственикът спокойно си прибрал парите от застраховката.

Какво да кажем за него? Със сигурност, че е бил много виновен за смъртта на тези хора. Напълно е възможно чистосърдечно да е вярвал в сигурността на своя кораб, но неговата искреност не може да му помогне в случая, тъй като не е имал правото да вярва въз основа на данните, с които е разполагал. Той придобил тази своя увереност не посредством честен труд и търпеливо изследване, а като потиснал съмненията си…“

Уилям К. Клифърд, „Етика на убежденията“ (1874 г.)

По границите на науката — в някои случаи останали като наследство от преднаучното мислене — се спотайват най-различни идеи, които са привлекателни или поне донякъде впечатляващи, но които до този момент не са били съзнателно изследвани посредством комплекта за идентифициране на измами. Поне не и от своите защитници. Такива са например твърдението, че повърхността на Земята е от вътрешната, а не от външната страна на някаква сфера; че можете да левитирате само със силата на мисълта и че балерините и баскетболистите се издигат толкова високо именно чрез левитация; или че всеки от нас има нещо, наречено душа, което не е нито материя, нито енергия, ами нещо трето, за което няма други данни и което след смъртта ни може да се върне и да съживи крава или червей.

Типични дарове на псевдонауката и суеверията — това е само представителен, а не изчерпателен списък — са: астрологията; Бермудският триъгълник; „Голямата стъпка“ и чудовището от Лох Нес; призраците; „урочасването“; многоцветните, подобни на ореоли аури, които заобикалят всеки човек (с персонални за всеки цветове); извънсетивните възприятия, каквито са например телепатията, ясновидството, телекинезата, „дистанционното визуализиране“ на далечни обекти; убеждението, че числото 13 носи лош късмет (поради което много съвсем сериозни административни сгради и хотели в Америка минават от 12-ия направо на 14-ия етаж — защо да рискуват?); кървящите статуи; вярата, че да носиш със себе си отрязан заешки крак носи късмет; гадателските пръчки и багетизмът; „улесненото общуване“ при аутизъм; убеждението, че бръснарските ножчета стават по-остри, ако ги държите в малки картонени пирамиди, както и другите догми на „пирамидологията“; телефонните обаждания (нито едно от тях записано) от мъртви хора; пророчествата на Нострадамус; обявеното откритие, че неопитомени плоски червеи могат да усвоят изпълнението на определена задача, като погълнат смлените останки от други, по-добре обучени плоски червеи; идеята, че по време на пълнолуние се извършват повече престъпления; хиромантията; нумерологията; полиграфът; кометите, чаените листа и „чудовищните“ раждания като предвестници на бъдещи събития (плюс модерните в по-ранни епохи гадания, извършвани по оглед на вътрешности, по дим, по формите на пламъци, сенки и изпражнения, по звуците на къркорещи стомаси и дори — за кратко — по таблици с логаритми); „фотографирането“ на минали събития, например на разпъването на Христос; руският слон, който може да говори; „свръхчувствителните“, които — когато небрежно им вържат очите — могат да четат книги с върховете на пръстите си; Едгар Кейси (който предрече, че през 60-те години на XX в. „изгубеният“ континент Атлантида отново ще „изплува“) и други „пророци“ — насън или наяве; шарлатанството с диетите; усещането за напускане на тялото (например при клинична смърт), което се интерпретира като реално събитие във външния свят; измамата с чудотворните изцеления; дъските уиджа; емоционалният живот на мушкатата, който може да бъде наблюдаван с дръзката употреба на „детектор на лъжата“; водата, която има памет за това какви молекули са били разтворени в нея; определянето на характера на човек по чертите на лицето му или по издатини на черепа; объркването със „стотната маймуна“ и други твърдения, че ако малка част от нас иска нещо да е истина, то то е истина; човешки същества, които спонтанно избухват в пламъци и се овъгляват; трицикличните биоритми; вечните двигатели, които обещават неограничен източник на енергия (и които, по една или друга причина, не са предоставени на скептиците за внимателен анализ); систематично неудачните предсказания на Джийн Диксън (която „предсказа“, че през 1953 г. Съветският съюз ще нападне Иран, а през 1965 г. заяви, че Съветите ще изпреварят САЩ и първи ще изпратят човек на Луната^[1]) и други професионални „медиуми“; предсказанието на „Свидетелите на Йехова“, че краят на света ще настъпи през 1917 г., и много други подобни предсказания; дианетиката и сциентологията; Карлос Кастанеда и магьосничеството; твърденията, че са открити останките от Ноевия ковчег; „Ужасът на Амитивил“ и други страшни истории; разказите за малък бронтозавър, който в наше време обикаля из тропическите гори на република Конго. [Задълбочено изложение по много подобни твърдения могат да бъдат намерени в „Енциклопедия на паранормалното“, Гордън Стейн, Бъфало, „Промитиъс Букс“, 1966.]

Християните фундаменталисти и ортодоксалните евреи отхвърлят много от тези доктрини, тъй като Библията повелява така. Във „Второзаконие“ (18:10-11) се казва следното:

„Не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви…“

Астрологията, медиумството, дъските уиджа, предсказването на бъдещето и много други неща са забранени. Авторът на „Второзаконие“ не твърди, че подобни практики не дават обещания резултат. Те обаче са „мерзости“ — може би подходящи за други народи, но не и за последователите на Бог. И дори апостол Павел, който проявява лековерие в толкова други области, ни съветва да „доказваме всичко“.

Живелият през XII в. еврейски философ Мойсей Маймонид отива по-далеч от „Второзаконие“, като изрично заявява, че тези псевдонауки не дават резултат:

„Забранено е човек да се занимава с астрология, да използва магия, да нашепва заклинания… Всички тези практики не са нищо повече от лъжи и измами, които древните езически народи са използвали, за да заблуждават масите и да ги отклоняват от правия път… Мъдрите и разумни народи знаят по-добре.“

От „Мишнех тора, Аводах зара“, Глава 11.

Някои твърдения са трудни за доказване — например, ако експедицията не успее да открие призрака или бронтозавъра, това не означава, че те не съществуват. Отсъствието на доказателства не е доказателство за отсъствие. Други са по-лесни — например канибалското учене на плоските червеи или твърдението, че подложена на въздействието на антибиотик колония бактерии в съд с хранителна среда процъфтява, ако някой се моли за тяхното благоденствие (в сравнение с контролна колония бактерии, чиито грехове не са изкупени от молитва). Някои — например вечните двигатели — могат да бъдат отхвърлени въз основа на фундаменталните физически закони. Като изключим тях обаче, ние не можем да знаем, че едно твърдение е невярно, преди да сме проучили доказателствата. Към корпуса на науката непрекъснато се прибавят далеч по-странни неща.

Въпросът, както обикновено, е следният: колко добри са наличните данни? Доказването на подобни твърдения определено тежи на плещите на тези, които ги предлагат. Вероятно е показателно, че някои от защитниците на подобни теории твърдят, че скептицизмът е недостатък и че истинската наука е търсене без скептицизъм. Те може би са изминали половината път. Но половината път не стига.

Парапсихоложката Сюзан Блекмор описва една от стъпките в нейната трансформация към един по-скептичен подход към „психичните“ феномени:

„Майка и дъщеря от Шотландия твърдяха, че могат мислено да си разменят образи. Избраха за опитите да използваме карти за игра, защото това използвали вкъщи. Оставих ги да изберат помещението, в което щяха да се провеждат експериментите и се погрижих да няма начин «получателят» да вижда картата. Провалиха се. Правилните отговори бяха в рамките на допустимата случайност. Двете бяха ужасно разочаровани. Те съвсем искрено вярваха, че могат да го правят, и аз започнах да разбирам колко лесно човек може да бъде подлъган от собственото си желание да повярва.

Имах подобни преживявания с няколко багетиста, с деца, които твърдяха, че могат да местят предмети със силата на мисълта си, и с неколцина с претенции за телепатични способности. Всички се провалиха. Дори и сега държа в кухнята си едно петцифрено число, дума и малък предмет. Мястото и предметите бяха избрани от един младеж, който има намерение да ги «види», когато пътува извън тялото си. Нещата са си там (въпреки че редовно ги сменям) вече три години. За момента обаче той още не е успял.“

„Телепатия“ означава буквално да чувстваш на разстояние — точно както „телефон“ означава да чуваш на разстояние, а „телевизия“ — да виждаш на разстояние. Думата предполага съобщаване не на мисли, а на чувства, на емоции. Около една четвърт от всички американци вярват, че са изпитали нещо като телепатия. Хора, които се познават много добре, които живеят заедно, които имат опит с чувствата, асоциациите и стила на мислене на другия, често могат да предугадят какво ще каже партньорът им. Това са обичайните пет сетива плюс човешката емпатия, чувствителност и интелигентност в действие. Може и да изглежда несетивно, но със сигурност е много далеч от значението на думата „телепатия“. Ако нещо подобно би било демонстрирано категорично, то тогава, поне аз така мисля, то би имало ясно определими физически причини — може би преминаването на електрически импулси в мозъка. Псевдонауката, независимо дали името е оправдано или не, в никакъв случай не е едно и също със свръхестественото. Последното по дефиниция се отнася към неща, които са някак си извън природата.

Съществува някаква малка възможност някои от тези паранормални явления някой ден да бъдат потвърдени от солидни научни данни. Но ще бъде глупаво да приемем което и да било от тях, без да сме получили адекватни доказателства. В духа на гаражните дракони ще бъде много по-добре да сдържим своето нетърпение по отношение на твърденията, които все още не са отхвърлени или не са получили адекватно обяснение. Трябва да подхранваме в себе си толерантност към неяснотите и да чакаме или — което е много по-добре — да търсим потвърждаващи или опровергаващи доказателства.

„В една далечна страна в Южните морета тръгнала мълва за някакъв мъдрец, лечител, въплътен дух. Той можел да говори през времето. Бил Извисен майстор. Той идвал, казвали хората. Идвал…“

През 1988 г. австралийските вестници, списания и телевизионни станции започват да получават благата вест посредством прескомюникета и видеокасети. Ето какво гласи една листовка:

КАРЛОС

ЩЕ СЕ ПОЯВИ В АВСТРАЛИЯ

Тези, които са го видели, никога няма да забравят. Брилянтният млад художник, който говори пред тях, сякаш внезапно се разколебава. Пулсът му опасно се забавя и буквално спира в точката на смъртта. Квалифицираният медицински помощник, който неизменно присъства, се кани да вдигне тревога.

Но тогава, с разтърсващ сърцето взрив пулсът се появява отново — по-силен и по-бърз, откогато и да било преди. Очевидно жизнените сили са се завърнали в тялото. Но съществото вътре вече не е Хосе Луис Алварес — 19-годишният младеж, чиято уникална рисувана керамика украсява някои от най-богатите домове в Америка. Вместо това тялото е обладано от Карлос — древен дух, чиито мъдрости ще дойдат като шок, но и като вдъхновение. Същество, което преминава през един вид смърт, за да направи място на друго: това е феноменът, който превърна вселяващия се в Хосе Луис Алварес Карлос новата господстваща фигура в Ню Ейдж съзнанието. Дори един скептичен нюйоркски критик отбеляза следното: „Първият и единствен случай, в който медиум предлага осезаеми, физически доказателства за някакви мистериозни промени в неговата човешка физиология.“

Сега Карлос е заръчал на Хосе, който вече е преминал през повече от 170 от тези малки смърти и преображения, да посети Австралия. Според думите на Господаря тя е „старата нова земя“, която ще бъде извор на специални разкрития. Карлос вече предрече, че през 1988 г. катастрофи ще поразят света, че двама големи световни лидери ще умрат и че по-късно през годината австралийците ще бъдат сред първите, които ще видят изгряването на голяма звезда. Тя ще има огромно влияние върху живота на Земята.

НЕДЕЛЯ, 21-ВИ

15:00 ЧАСА

СГРАДАТА НА ОПЕРАТА

ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР

По-нататък комюникето обяснява, че при катастрофа с мотоциклет през 1986 г., Хосе Алварес — по онова време на 17 години — получил леко сътресение на мозъка. След като се възстановил, неговите близки установили, че той се е променил. Понякога от него излизал много различен глас. Объркан, Алварес потърсил помощ от психотерапевт, специалист в областта на раздвоението на личността. Психиатърът „открил, че Хосе приема друго същество, известно като Карлос. Това същество се вселявало в тялото на Алварес, когато жизнената енергия в него отслабнела до определена степен“. Оказало се, че Карлос е безтелесен дух на две хиляди години, призрак без форма, който за последно бил завзел човешко тяло през 1900 г. в Каракас, Венецуела. За нещастие, тогава тялото загинало на 12-годишна възраст при падане от кон. Може би това била причината, обяснил терапевтът, Карлос да може да влезе в тялото на Алварес след мотоциклетната катастрофа. Когато Хосе изпадал в неговия транс, духът на Карлос, фокусиран в голям и рядък кристал, влизал в него и произнасял мъдростта на вековете.

В прескомюникето имало списък на основните появявания в градове в Америка, видеокасета на възторжения прием, който Алварес/Карлос получил в един театър на Бродуей, интервю за нюйоркската радиостанция УООП и други свидетелства за това, че става дума за невероятен американски Ню Ейдж феномен. Добавени са и две малки, но съществени подробности. Едната е статия от вестник в Южна Флорида, в която се казва: „ТЕАТРАЛНА ОБЯВА: тридневният престой на медиума КАРЛОС ще бъде удължен в Аудиториума на Военния мемориал… в отговор на молбите за още явявания.“ Втората е извадка от програма на телевизията, в която е включено специално предаване за „СЪЩЕСТВОТО КАРЛОС: Това задълбочено проучване разкрива фактите зад една от най-популярните и противоречиви личности днес“.

Алварес и неговият мениджър пристигат в Сидни с първа класа на австралийските авиолинии „Кантас“. Навсякъде пътуват с огромна бяла лимузина. Заемат президентския апартамент на един от най-престижните хотели в града. Алварес ходи облечен с елегантна бяла мантия със златен медальон. Карлос се появява още по време на първата пресконференция. Духът е убедителен, образован и властен. Австралийските телевизионни канали бързо се нареждат на опашка, за да си резервират участие на Алварес, неговия мениджър и медицинската сестра (която трябва да проверява пулса и да обяви присъствието на Карлос).

Те вземат участие в австралийското „Тудей Шоу“, където са интервюирани от водещия Джордж Негъс. Когато Негъс поставя няколко смислени и скептични въпроса, Ню Ейдж гостите се оказват много докачливи. Карлос проклина водещия. Неговият мениджър залива Негъс с чаша вода. И двамата гордо напускат студиото. Това е сензация за таблоидната преса, а австралийската телевизия перифразира значението на случилото се. Заглавието на челната страница на „Дейли Мирър“ от 16 февруари 1988 г. гласи: „ТВ избухване: Негъс залят с вода.“ Телевизионните канали са засипани от обаждания. Един гражданин на Сидни съветва проклятието над Негъс да бъде взето много насериозно: армията на Сатаната вече била установила контрола си над Обединените нации и Австралия може да е следващата.

Следващото появяване на Карлос е в австралийската версия на „Актуално“. Поканен е и един скептик, който описва фокуснически трик, с който можете за кратко да спрете пулса на едната си ръка: слагате гумена топка под мишницата и стискате. Когато автентичността на Карлос е поставена под съмнение, той побеснява и гласът му прогърмява: „Интервюто приключи!“

В определения ден Драматичният театър на операта в Сидни е почти пълен. Възбудената тълпа, млади и стари, тръпне в очакване. Входът е свободен, което успокоява тези, които смътно се съмняват, че може би става дума за някаква измама. Алварес сяда на ниска кушетка. Пулсът му е наблюдаван. Внезапно спира. Изглежда на една крачка от смъртта. Ниски гърлени звуци се издават дълбоко от него. Публиката зяпва от почуда и благоговение. Внезапно тялото на Алварес си връща силите. Позата му излъчва увереност. От устата му се носят думи на широка, човешка, духовна перспектива. Карлос е тук! Когато са интервюирани след представлението, мнозина зрители описват колко развълнувани и очаровани са били.

На следващата неделя най-популярната австралийска телевизионна програма, кръстена „Шестдесет минути“ на своето американско съответствие, разкрива, че цялата афера Карлос е измама, от край до край. Продуцентите решили, че ще бъде поучително да се провери колко лесно може да се създаде някой духовен лечител или гуру, който да баламоса публиката и медиите. И, разбира се, те се свързали с един от водещите световни специалисти в залъгването на публиката (поне сред тези, които не заемат политически длъжности) — илюзионистът Джеймс Ранди.

 

 

Бенджамин Франклин пише през 1784 година:

„Има толкова много заболявания, от които човек се оправя сам, а хората са толкова предразположени към това да залъгват себе си и околните… пък и дългият живот ми е дал толкова много случаи да видя как някое лекарство е било прехвалено като лекуващо всичко и съвсем скоро след това вече са го забравили като безполезно, че не мога да не се страхувам, че очакванията от големите ползи от новия метод за лекуване на болести ще се окажат поредната заблуда. И все пак понякога тази заблуда може да бъде от полза, поне докато трае.“

Франклин има предвид месмеризма. Но „всяка епоха си има своята особена лудост“.

За разлика от Франклин, повечето учени чувстват, че не е тяхна работа да изобличават псевдонаучните измами, а още по-малко — страстно отстояваните самозаблуди. Обикновено не са особено добри в нито едно от двете занимания. Учените са свикнали да се борят с природата, която може и с нежелание да отстъпва тайните си, но поне се бие честно. Те често се оказват неподготвени за безскрупулните майстори на „паранормалното“, които играят по съвсем различни правила. Илюзионистите, от друга страна, са в бизнеса със заблудите. Те упражняват едно от многото разклонения (сред другите са и актьорското майсторство, рекламата, бюрократичната религия и политиката), при което това, което наивният наблюдател погрешно може да възприеме като лъжа, всъщност е получило обществено опрощение и се извърша в името на някакво по-висше благо. Много илюзионисти се преструват, че не мамят, и загатват за сили, предоставени им от мистични източници, а напоследък и от щедрите извънземни. Някои използват уменията си, за да изобличават шарлатаните в техните редици и извън тях. Един крадец залавя друг крадец.

Малцина се изправят срещу това предизвикателство толкова енергично, колкото го прави Джеймс „Невероятния“ Ранди, който съвсем точно описва сам себе си като „разгневен“. Той се гневи не толкова на това, че прояви на допотопен мистицизъм и суеверие са оцелели до наши дни, колкото на безкритичното приемане на мистицизма и суеверията. То може да мами и унижава, а понякога дори и да убива. Подобно на всички нас, Ранди също не е съвършен: понякога може да бъде нетолерантен и снизходителен. Липсва му съчувствие към човешките слабости, които са в основата на лековерието. На него, разбира се, му се плаща за речите и представленията, но несравнимо по-малко от това, което той би могъл да получи, ако обяви, че триковете му се дължат на психични сили или на божествено или извънземно влияние. (Според проведените допитвания, повечето професионални фокусници от целия свят, изглежда, вярват в реалността на психичните феномени.) В ролята си на илюзионист, Ранди е направил много, за да изобличи хора, които уж могат да виждат на разстояние, „телепати“ и псевдо-лечители, които са завлекли публиката. Той е демонстрирал простите трикове и начини за отвличане на вниманието, чрез които хора, претендиращи да огъват лъжици със силата на мисълта си, са измамили видни теоретични физици и са ги накарали да търсят нови физични явления. Ранди е получил широко признание в научната общност и е носител на почетната (т.нар. „гениална“) стипендия на фондацията „Макартър“. Един критик го порицава, че бил „обсебен от действителността“. Ще ми се същото да можеше да бъде казано за нашата нация или за вида ни.

В последно време Ранди е направил повече от всеки друг, за да изобличи лицемерието и измамите в доходния бизнес с чудотворните изцеления. Пресява отпадъците. Докладва за слуховете. Подслушва потока от „чудодейна“ информация, която пътуващият лечител получава — не по духовно вдъхновение от Бог, а по радиочестота 39,17 мегахерца, на която жена му предава от зад кулисите.^[2] Установява, че хората, които стават от инвалидните колички и биват обявени за излекувани, всъщност никога не са имали нужда от колички, а са били поканени от разпоредителя да седнат в тях. Предизвиква чудотворните лечители да предоставят сериозни медицински доказателства в подкрепа на своите твърдения. Призовава местни и федерални служби да упражнят закона срещу измама и лъжлива медицинска практика. Бичува новинарските медии за преднамереното избягване на темата. Изобличава дълбокото презрение, което лечителите изпитват към своите пациенти и енориаши. Мнозина са закоравели шарлатани, които използват езика и символите на Евангелията или на Ню Ейдж, за да извличат полза от човешките слабости. Може би има и някои, чиито мотиви не са користни.

Или съм твърде суров? По какво се отличава един лечител-шарлатанин от един измамник в науката? Честно ли е да подозираме цяла една професия заради няколко гнили ябълки? Струва ми се, че има две съществени разлики. На първо място никой не се съмнява, че науката наистина действа — независимо от това че от време на време може да се появи погрешно или измамно твърдение. Но дали има някакви „чудодейни“ изцеления от религиозното лечителство, които да са отвъд способностите на човешкото тяло да се възстанови само — това вече е твърде спорен въпрос. На второ място изобличаването на измамите и грешките в науката се прави почти изключително от самата наука. Дисциплината сама се охранява, което в случая означава, че учените съзнават възможността да се появят грешки и измами. Но изобличаването на шарлатанството и грешките в чудотворното лечителство почти никога не е дело на други представители на този занаят. И наистина, удивително е до каква степен църквите и синагогите не желаят да осъдят очевидните измами в собствените им редове.

Когато конвенционалната медицина се провали и когато трябва да се сблъскат с болка и смърт, хората съвсем естествено се обръщат към други източници на надежда. Освен това някои болести със сигурност имат психогенен произход. Много болни поне биха могли да подобрят състоянието си, ако възприемат едно по-позитивно състояние на духа. Съществуват един вид бутафорни лекарства, наречени плацебо — често просто захарни таблетки. Фармацевтичните компании редовно изпитват ефективността на своите лекарства, като ги сравняват с плацебо-хапчета, които дава на пациенти със същото заболяване. Последните не могат да направят разлика между истинското лекарство и неговия заместител. Имитациите се оказват изключително ефективни, особено при настинки, тревожност, депресия, болка и други симптоми, които биха могли да са предизвикани от мозъка. Напълно е възможно вярата на човек да може да предизвика производството на ендорфини — малки мозъчни протеини с ефект, подобен на този на морфина. Плацебото действа единствено ако пациентът вярва, че става дума за истинско лекарство. Изглежда, поне в някаква степен надеждата може да бъде превърната в биохимия.

Нека вземем един типичен пример — гаденето и повръщането, които често съпътстват хемотерапията, която се предписва на болни от рак или СПИН. Тези симптоми биха могли да се дължат също така на психогенни фактори, например на страх. Медикаментът ондансетрон хидрохлорид до голяма степен редуцира симптомите. Но дали това се дължи на самото лекарство, или на свързаното с него очакване? При едно проучване 96% от пациентите определят медикамента като ефикасен. Същите отзиви дават и 10% от пациентите, които са вземали изглеждащо по същия начин плацебо.

Едно от проявленията на характерната за хората заблуда да подбират своите наблюдения е да забравят или да отхвърлят молитвите, които са останали без отговор. В случая обаче има и реални жертви. Някои пациенти, които не са били изцелени от своята вяра, започват да се самообвиняват — може би грешката е в самите тях, може би просто не вярват достатъчно силно. Както съвсем правилно са им казали, скептицизмът се явява препятствие както за религиозното изцеление, така и за въздействието на плацебо-лекарствата.

Почти половината американци са убедени, че психичните сили и вярата наистина могат да лекуват. Човешката история е изпъстрена с разкази за истински и въображаеми лечители, с чиито имена се свързват чудодейни изцеления. В Англия скрофулозата — една от разновидностите на туберкулозата — е била известна като „кралското зло“ и се е предполагало, че може да бъде излекувана единствено от ръката на краля. Жертвите търпеливо се редели на опашка, за да бъдат докоснати. Монархът приемал за кратко и това тежко задължение на високия си пост и — въпреки че, изглежда, никой не е бил излекуван — практиката се запазва в продължение на векове.

Валънтайн Грейтракс е един от най-известните религиозни лечители, живял през XVII в. в Ирландия. С известна изненада той открил, че има дарбата да лекува болести, включително простуди, язви, „раздразнителност“ и епилепсия. Търсенето на неговите услуги става толкова голямо, че не му остава време да се занимава с нищо друго. Оплаква се, че са го принудили да стане лечител. Методът му се свежда до прогонване на демоните, причинили съответното заболяване. Грейтракс твърди, че всички болести се дължат на зли сили — много от които той познавал и наричал по име. Един хронист от онази епоха, чието свидетелство е включено в книгата на Макей, отбелязва:

„… той се хвалеше, че много по-добре познава интригите на демоните, отколкото хорските дела… Вярата в него беше толкова голяма, че слепите си представяха, че виждат светлина, която не виждаха, глухите си въобразяваха, че чуват, куците — че вървят нормално, паралитиците, — че отново могат да ползват своите крайници. Самата идея за здравето караше болните да забравят за малко своите страдания, а въображението, което е също толкова силно в тези, които са движени от любопитството, колкото е и при болните, на едни даваше зрение само поради желанието да виждат, докато при други създаваше лъжливото убеждение, че са изцелени поради силното им желание да се излекуват.“

В световната изследователска и антропологична литература има безброй много съобщения не само за болни, излекували се благодарение на вярата си в лечителя, но също така и за такива, които са залинели и са починали вследствие от проклятието на някой магьосник. Алвар Нунес Кабеса де Вака описва един повече или по-малко типичен случай. В периода между 1528 и 1536 г., придружаван от няколко свои другари и при невероятни лишения, той успява да стигне от Флорида през Тексас до Ню Мексико. Множеството различни индиански общности, които срещат по пътя си, копнеят да повярват в свръхестествените лечителски способности на бледоликите и чернобради чужденци и техния чернокож спътник — Естебанико от Мароко. В крайна сметка цели села излизат да ги посрещнат, като слагат в краката на испанците всичките си богатства и смирено молят за лек. Всичко започва сравнително скромно:

„Те се опитаха да ни превърнат в лекари, без да ни изпитат или да поискат от нас гаранции — тъй като те лекуват болестите, като духат върху болния… и накараха и нас да направим същото и по някакъв начин да бъдем полезни… Начинът, по който ние лекувахме, беше като правехме кръстния знак над болния, след което духахме върху него и казвахме «Отче наш» и «Аве Мария»… Веднага щом направехме кръстния знак, всички тези, за които се молехме, заявяваха на околните, че вече са здрави и се чувстват добре…“

Скоро вече лекуват сакати. Кабеса де Вака разказва, че дори успял да съживи мъртвец. След това „бяхме много затруднени от огромния брой хора, които ни следваха… Желанието им да дойдат и да ни пипнат беше много голямо и настойчивостта им беше такава, че минаваха по три часа, преди да ги убедим да ни оставят на мира“.

Когато едно племе започва да моли испанците да не ги напускат, Кабеса де Вака и неговите спътници се ядосват.

„Случи се нещо странно… Мнозина заболяха, а на следващия ден осем човека починаха. В цялата страна — навсякъде, докъдето беше стигнала тази вест, — хората бяха толкова изплашени, че изглеждаше, че дори самото ни появяване е достатъчно да ги накара едва ли не да умрат от страх.

Умоляваха ни да не се сърдим, нито пък да пожелаваме и други сред тях да умрат. И бяха абсолютно убедени, че сме причинили смъртта им само със силата на желанието си.“

През 1858 г. от Лурд, Франция, съобщили за явяване на Дева Мария. Божията майка потвърдила догмата за нейното непорочно зачатие, обявена от папа Пий IX само четири години по-рано. Оттогава досега Лурд е бил посетен от сто милиона души, надяващи се да бъдат изцелени. Мнозина идват с болести, които медицината от тази епоха не може да победи. Римокатолическата църква отхвърля автентичността на голям брой твърдения за чудодейни изцеления, като за около век и половина е потвърдила само 65 (хора с тумори, туберкулоза, очни възпаления, импетиго, бронхити, парализа и други заболявания, но не и с липсващи крайници или счупен гръбначен стълб). От тези 65 девет десети са жени. При това положение шансът да получите изцеление, ако отидете в Лурд, е около едно на милион. Също толкова вероятно — колкото да се излекувате, ако посетите Лурд, — е да спечелите от лотарията или да загинете в самолетна катастрофа по редовна линия (включително тази, която би ви закарала до Лурд).

Смята се, че случаите на спонтанно възстановяване от всички видове рак, взети заедно, показват съотношение от едно към десет хиляди до едно на сто хиляди. Ако около пет процента от посетителите на Лурд са отишли там, за да се излекуват от рак, то тогава би трябвало да има между 50 и 500 „чудодейни“ изцеления само от тази болест. Но тъй като само трима от 65-те излекувани са имали рак, то, изглежда, че процентното съотношение е по-малко от това при хората, които просто си стоят вкъщи. Разбира се, ако вие сте един от тези 65 човека, ще ми бъде много трудно да ви убедя, че не пътуването ви до Лурд е причина за вашето възстановяване… Post hoc, ergo propter hoc. Вероятно нещо подобно е валидно и за индивидуалните лечители.

След като чува от много от своите пациенти за силата на религиозните лечители, Уилям Нолън, лекар от Минесота, посвещава година и половина на това да проследи най-невероятните случаи. Има ли ясни медицински данни, че човекът наистина е страдал от това заболяване преди „изцелението“? Ако е така, дали заболяването наистина е изчезнало след това, или разполагаме само с твърденията на лечителя или пациента? Нолън открива множество примери за измама, включително и първия за Америка случай на „психична хирургия“. Той обаче не успява да установи нито един пример за изцеляване на каквото и да било сериозно органично (не психогенно) заболяване. Няма случаи на излекувани жлъчни камъни, или например на ревматоиден артрит — да не говорим за рак и сърдечносъдови заболявания. Ако например някое дете има спукан далак, отбелязва Нолън, трябва само да му се направи проста операция и то вече е много по-добре. Ако обаче го заведете на лечител, още на другия ден ще ви умре в ръцете. Ето какво е заключението на д-р Нолън:

„Когато самозваните лечители лекуват сериозни органични заболявания, те поемат отговорността за невъобразими страдания и човешки нещастия… Лечителите се превръщат в убийци.“

Дори авторът на една появила се наскоро книга, защитаваща ефикасността на молитвите при лекуване на болести (Лари Доси, „Лечебни думи“), е притеснен от факта, че някои заболявания са по-податливи на лечение от други. Ако молитвите действат, защо тогава Бог да не може да лекува рак или да направи така, че отново да ти порасне откъснатият крайник? Защо има толкова много ненужни страдания, които Бог съвсем лесно би могъл да предотврати? Защо въобще трябва да се молим на Бог? Нима Той вече не знае какъв лек трябва да даде? Доси започва книгата с цитат от доктора по медицина Станли Крипнър (описан като „един от най-авторитетните изследователи на най-различни неортодоксални методи на лечение от всички краища на света“):

„Изследователските данни за съществуването на дистанционно, основаващо се на молитви лечение са обещаващи, но са твърде малко за формулирането на категорично заключение.“

И това след билионите молитви, които са били казани през хилядолетията.

Както предполага опитът на Кабеса де Васа, мозъкът може да причинява определени болести, дори такива с фатален изход. Когато накарате пациенти със завързани очи лъжливо да повярват, че ги докосвате например с лист от отровен бръшлян или дъб, на съответното място се появява грозен червен контактен дерматит. Характерно за лечението чрез внушение е, че то може да помогне в случаи на контролирани от мозъка или „плацебо“-заболявания: болки в гърба и коленете, главоболие, заекване, язви, стрес, сенна треска, астма, истерична парализа или слепота и лъжлива бременност (с прекъсване на менструалния цикъл и подуване на коремната област). Всичко това са болести, при които състоянието на ума може да изиграе ключова роля. При късносредновековните изцеления, свързани с явяване на Дева Мария, в повечето случаи става дума за внезапни и краткотрайни парализи на цялото тяло или на един крайник, за които е напълно правдоподобно да са с психогенен характер. Освен това е разпространено схващането, че единствено искрено вярващи хора могат да бъдат изцелени по този начин. Едва ли трябва да се изненадваме от това, че призоваването на състоянието на ума, наречено вяра, може да облекчи симптоми, които поне отчасти са предизвикани от друго, може би не особено различно, състояние на ума.

Но има и нещо друго: Фестивалът на урожайната луна е много важен празник за традиционните китайски общности в Америка. Установено е, че в седмицата преди празника смъртността в общността пада с 35%. При контролни групи от хора, които не са китайци, подобно нещо не се наблюдава. Може би ще си помислите, че обяснението се крие в самоубийствата, но се отчитат единствено случаите на естествена смърт. Възможно е да решите, че роля играят стресът и преяждането, но те трудно биха могли да обяснят спада в смъртността преди урожайната луна. Най-голям е ефектът при хората със сърдечносъдови заболявания, за които е известно, че се влияят от стреса. При болните от рак ефектът е по-слаб. Едно по-детайлно проучване показва, че колебанията в смъртността се наблюдават изключително при жените от 75 години нагоре. Начело на Празника на урожайната луна стои най-възрастната жена във всяко семейството. Те са в състояние да забавят смъртта си със седмица-две, само и само да могат да изпълнят ритуалните си функции. Подобно явление се наблюдава при евреите (мъжете) в седмиците около Пасха — церемония, в която възрастните мъже играят основна роля. Освен това по целия свят такива неща се случват преди рождени дни, церемонии по завършване и други подобни.

При едно по-противоречиво проучване психиатри от университета Станфорд разделят 86 жени в напреднал стадий на рак на гърдата на две групи. В едната участничките са поощрявани да изследват своя страх от смъртта и да поемат живота си в свои ръце. Жените от втората група не получават никаква специална психиатрична подкрепа. За голяма изненада на изследователите, жените от първата група не само че изпитват по-малко болка, но освен това живеят по-дълго — средно с около 18 месеца.

Инициаторът на станфордското изследване Дейвид Шпигел предполага, че причината може да се крие в кортизола и другите „стресови хормони“, които разстройват имунната система на организма. При страдащите от силна депресия, студентите в сесия и загубилите близък човек се наблюдава намаляване на броя на белите кръвни телца. Добрата емоционална подкрепа може и да няма голям ефект при напредналите форми на рак, но може да намали риска от вторични инфекции при хора, които вече са много отслабени от болестта или нейното лечение.

В своята почти забравена книга „Християнска наука“ (1903 г.), Марк Твен пише следното:

„Властта, която въображението на човек има върху неговото тяло — да го изцели или да го разболее — е сила, която по рождение присъства във всеки един от нас. Първият човек я е имал и последният също ще я притежава.“

Случва се религиозните лечители да облекчат част от болката, тревогата или другите симптоми на някое по-сериозно заболяване — без обаче да спрат неговото развитие. Но това никак не е малко. Вярата и молитвата може би са в състояние да облекчат някои симптоми на болестта или нейното лечение, да намалят страданията на болните и дори малко да продължат живота им. Като оценява религията, наречена „Християнска наука“, Марк Твен — по това време нейният най-строг критик — все пак признава, че телата и животите, които тя е „направила цели“ със силата на внушението, напълно компенсират другите, които е убила, като ги е лишила от медицински грижи за сметка на молитвите.

След смъртта на президента Джон Ф. Кенеди много американци започнаха да твърдят, че са в контакт с неговия дух. Появиха се съобщения, че пред домашните олтари с неговата снимка се случват чудодейни изцеления. „Той даде живота си за своя народ“, обясни един последовател на тази мъртвородена религия. Според „Енциклопедия на американските религии“ „вярващите смятат Кенеди за божество“. Нещо подобно може да бъде видяно във феномена Елвис Пресли и в прочувствения вик: „Кралят е жив.“ Ако подобни вярвания могат да възникват спонтанно, то представете си какво може да направи една добре организирана и особено една безскрупулна кампания.

 

 

В отговор на запитването на австралийското предаване „Шестдесет минути“ Ранди им предлага да създадат своя собствена измама от нулата — като използват някой, който да няма нито подготовка на илюзионист и оратор, нито опит като проповедник. Докато обмисля фалшификацията, погледът му се спира на Хосе Луис Алварес — млад скулптор, занимаващ се с пърформанси. Той е квартирант на Ранди. Защо не, отговаря Алварес, който — когато за първи път се срещнах с него — ми се стори интелигентен, забавен и сериозен. Той преминава през интензивно обучение, включително през имитации на телевизионни предавания и пресконференции. Той обаче не трябва да измисля отговорите, тъй като има в ухото си почти невидим радиоприемник, по който Ранди му диктува. Пратеници от „Шестдесет минути“ инспектират изпълнението на Алварес. Персоната на Карлос е изцяло негово изобретение.

Когато Алварес и неговият „мениджър“ — също така без никакъв предварителен опит в тази област — пристигат в Сидни, Джеймс Ранди също е с тях, прегърбен и незабележим, нашепващ в предавателя от периферията на случващото се. Цялата съпътстваща документация е фалшифицирана. Разбира се, заливането с вода и всичко останало са предварително подготвени, за да привлекат вниманието на медиите. И успяват. Много от хората, които идват на представлението от операта, го правят именно заради проявеното от вестниците и телевизията внимание. Един австралийски вестник дори публикува дословни препечатки от „Фондацията Карлос“.

След излъчването на „Шестдесет минути“ останалите австралийски медии побесняват. Оплакват се, че са били използвани и излъгани.

„Както има ограничения за организирането на провокации от страна на полицията Питър Робинсън от «Аустрелиън Файненшъл Ривю» тръби: така трябва да има и граници за това, докъде може да стигне една медия, когато подготвя подобна подвеждаща ситуация… Аз лично не мога да приема, че казването на лъжа е приемлив начин за съобщаване на истината… Всяко допитване до общественото мнение показва, че сред публиката битуват съмненията, че медиите не казват цялата истина или че изкривяват нещата, или че преувеличават, или че са пристрастни.“

Г-н Робинсън изразява тревога, че Карлос е придал достоверност на тази широко разпространена заблуда. Заглавията в пресата варират от „Как Карлос ги направи всичките на глупаци“ до „Измамата беше много тъпа“. Вестниците, които не бяха разтръбили историята с Карлос, се потупват по раменете за проявената сдържаност. Пред „Шестдесет минути“ Негъс заявява: „Дори и почтените хора могат да сбъркат.“ Отрича да е бил измамен. Всеки, който се обяви за медиум, обяснява Негъс, „по дефиниция е измамник“.

„Шестдесет минути“ и Ранди наблягат на това, че австралийските медии не са направили никакво по-сериозно усилие да проверят добрите намерения на „Карлос“. Той не се е появявал в нито един от изброените градове. Видеокасетата с появата на Карлос на сцената на един нюйоркски театър е услуга, предложена от илюзионистите Пен и Телър, които всъщност изнасят представлението. Те просто помолили публиката за бурни аплодисменти. Алварес, облечен в роба и с медальон на шията, се появил на сцената. Публиката послушно заръкопляскала, Ранди заснел филма, Алварес помахал за сбогом и шоуто продължило. Освен това в Ню Йорк няма радио с инициали УООП.

Също така и писанията на Карлос съдържат достатъчно неща, които биха могли да събудят съмнения. Но тъй като интелектуалната валута е толкова обезценена, тъй като лековерието — древно или Ню Ейдж — е толкова разпространено, тъй като хората рядко се упражняват в скептично мислене — затова и няма пародия, която да е твърде неправдоподобна. Фондацията Карлос обявява за продан (те са достатъчно внимателни всъщност нищо да не продават) „КРИСТАЛ ОТ АТЛАНТИДА“:

„Засега при своите пътувания Извисеният майстор е открил пет от тези уникални кристали. Те са загадка за науката, като всеки кристал може да впрегне в себе си почти чиста енергия… [и има] огромна лечебна сила. Всъщност формите им представляват вкаменена духовна енергия. Те са голям дар за подготовката на Земята за Новата ера… От петте, Извисеният майстор винаги носи един от атлантските кристали близо до тялото си — за защита и за подсилване на всички духовни дейности. Два бяха придобити от добродетелни молители в Съединените американски щати в замяна на значителното дарение, което Извисеният майстор поиска.“

Или под заглавие „ВОДИТЕ НА КАРЛОС“:

„Понякога Извисеният майстор намира вода с такава чистота, че с грижа за благото на другите решава да вложи от своята енергия в нея, което е много интензивен процес. За да произведе съвсем малко такава вода, Извисеният майстор пречиства себе си и известен брой чисти кварцови кристали, които са изваяни като бутилки. След това влиза заедно с кристалите в голям меден съд, който е полиран от вътрешната страна и е поддържан топъл. В продължение на 24 часа Извисеният майстор излива енергия в духовното хранилище на водата… Не е необходимо да изливате водата от бутилката, за да я използвате за духовни цели. Ще получите невероятни резултати, ако просто хванете бутилката в ръка и се концентрирате върху изцеляването на рана или болест. Въпреки това, ако на вас или на някой ваш близък се случи някакво голямо нещастие, дори лекото намазване с енергизираната вода веднага ще помогне за възстановяването.“

Или „СЪЛЗИТЕ НА КАРЛОС“:

„Червеният цвят на бутилките, които Извисеният майстор е изваял за сълзите, е достатъчно доказателство за тяхната сила, но техният афект [sic] по време на медитация е описан от преживелите го като «божествено Единение».“

Освен това има и една малка книга, озаглавена „Поученията на Карлос“. Тя започва по следния начин:

АЗ СЪМ КАРЛОС.

 

ДОШЪЛ СЪМ ПРИ ВАС

ОТ МНОГО МИНАЛИ

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ.

 

НОСЯ ВАЖЕН УРОК ЗА ВАС.

 

СЛУШАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО,

ЧЕТЕТЕ ВНИМАТЕЛНО,

МИСЛЕТЕ ВНИМАТЕЛНО.

 

ИСТИНАТА Е ТУК.

В първото поучение се разглежда въпроса „Защо сме тук…?“ Отговорът: „Кой може да каже какъв е единственият отговор? Всеки въпрос има много отговори и всички отговори са правилни отговори. Така е. Разбирате ли?“

Книгата ни нарежда да не обръщаме на следващата страница, преди да сме разбрали тази. Това е един от няколкото фактора, които правят завършването й много трудно.

„За съмняващите се — продължава по-нататък — аз мога да кажа единствено следното: нека вземат от материята само това, което желаят. В крайна сметка няма да получат нищо — може би само шепа пространство. А какво има вярващият? ВСИЧКО! Всички въпроси получават своите отговори, защото всички отговори са верни. И отговорите са правилни! Ако можеш, оспори го, съмняващи се.“

Или: „Не искайте обяснения за всички неща. Това е особено характерно за западняците, които винаги искат засукани описания — защо това и защо онова. Повечето от нещата, за които питат, са очевидни. Защо да се затормозяваме с търсения в тези материи?… Вярата може да направи всичко истинско.“

На последната страница на книгата има една-единствена дума, отпечатана с големи букви: Карлос ни призовава: „МИСЛЕТЕ!“

Целият текст на „Поученията на Карлос“ е написан от Ранди. Двамата с Алварес го нахвърлят на преносимия компютър само за няколко часа.

Австралийските медии се чувстват предадени от един от своите. Водещата телевизионна програма в страната си е направила специалния труд да изобличи занижените стандарти за проверка на фактите и ширещото се лековерие в институциите, занимаващи се с новините и обществените дела. Някои медийни анализатори извиняват случая с това, че очевидно не е било нещо важно. Ако било важно, те щели да го проверят. Малко хора признаха, че са сбъркали. Нито едно от замесените в скандала лица не пожела да се появи в ретроспективното предаване за „Аферата Карлос“, предвидено да се излъчи в следващото неделно издание на „Шестдесет минути“.

Разбира се, Австралия с нищо не е по-специална. Алварес, Ранди и другите съзаклятници можеха да изберат която и да било страна в света и пак щяха да успеят. Дори и тези, които предоставят на Карлос ефирното време на националната телевизия, все пак се сещат да зададат няколко скептични въпроса. Но по-важно е това, че те не могат да устоят на изкушението да го поканят. Междуособната война в медиите господства в заглавията и след заминаването на Карлос. Появяват се озадачени коментари по отношение на разобличението. Каква е била целта? Дали е доказано нещо?

Алварес и Ранди доказват колко малко е необходимо, за да бъдат подправени нашите убеждения, колко е лесно да бъдем подведени и колко е лесно да измамиш обществото, когато хората са самотни и копнеят да повярват в нещо. Ако Карлос беше останал по-дълго в Австралия и се беше съсредоточил върху лечителството — чрез молитва и вяра в него, посредством отправени към бутилираните му сълзи желания или милване на неговите кристали, — без съмнение щяха да се появят хора, които щяха да твърдят, че са били изцелени от множество болести, най-вече психогенни. Въпреки че всичко в Карлос е измама — видът му, думите му, съпътстващите продукти, — щеше да има хора, които щяха да се почувстват по-добре заради него.

Това отново е „плацебо“-ефектът, който се наблюдава при всеки религиозен лечител. Вярваме, че приемаме силно лекарство и болката изчезва — поне за известно време. И когато вярваме, че сме получили силен духовен лек, самата болест понякога изчезва — поне за известно време. Някои хора спонтанно обявяват, че са били излекувани, дори всъщност да не са. Нолън, Ранди и много други са направили щателни проучвания на случаи с хора, на които е било казано, че са излекувани, и те са приели, че наистина са — например по време на предавани по телевизията служби на американски лечители. Въпреки това те не са открили нито един човек, който да е имал сериозно органично заболяване и наистина да се е възстановил от него. Дори чувствителното подобряване на тяхното състояние поражда съмнения. Както показва опитът с Лурд, може да ви се наложи да минете през между десет хиляди и един милион случая, за да откриете едно наистина удивително изцеление.

Един лечител може още от самото начало да тръгне с идеята за измама, но това не е задължително. Само че за негова огромна изненада, хората сякаш наистина започват да се оправят. Техните емоции са истински, благодарността — искрена. Когато някой лечител бъде подложен на критика, подобни хора веднага се обявяват в негова защита. Някои от по-възрастните зрители на представлението в операта в Сидни са силно възмутени след изобличението в „Шестдесет минути“: „Да не те е грижа, какво приказват — заявяват те на Алварес. — Ние вярваме в теб.“

Подобни успехи може да са достатъчни да убедят много шарлатани — независимо от това колко цинични са били в началото, — че те наистина имат мистични сили. Може би няма да успяват всеки път. Може би, мислят си те, силата идва и си отива. Трябва да прикрият моментите, в които я няма. Казват си, че ако от време на време се налага да поизлъжат, това е в името на някаква по-висша кауза. Номерът е изпитан. Действа.

Повечето от тези фигури преследват една-единствена цел — парите. Това обаче са добрите новини. Боя се, че някой ден ще се появи някой Карлос, който ще се цели по-високо — към привлекателно, властно, патриотично и завладяващо водачество. Всички ние копнеем за компетентен, честен и харизматичен лидер. Ще се хвърлим към възможността да подкрепяме, да вярваме, да се чувстваме добре. Повечето репортери, редактори и продуценти — повлечени от общото течение — ще се посвенят да направят наистина скептичен анализ. Новият водач няма да ви продава молитви, кристали или сълзи. Може би ще ви продаде война, или изкупителна жертва, или пакет от убеждения, който ще е много по-всеобхватен от този на Карлос. Каквото и да ви предложи, то ще бъде придружено от предупреждения за опасностите от скептицизма.

В прочутия филм „Магьосникът от Оз“ Дороти, Плашилото, Тенекиения човек и Страхливия лъв са уплашени — и дори изпълнени с благоговение — от огромната фигура на оракула, наречен Великия Оз. Но Тото, кученцето на Дороти, захапва една завеса и открива, че Великия Оз всъщност е машина, управлявана от мъничък, тантурест и уплашен човечец, който също като тях е изгнаник в тази странна страна.

Мисля, че сме извадили късмет с хора като Джеймс Ранди, който дърпа завесата. Но също толкова опасно ще бъде да разчитаме само на него да разкрие всичките измамници и фалшификатори, колкото е и да се доверим на същите тези шарлатани. Ако не искаме да ни измамят, трябва сами да свършим тази работа.

 

 

Един от най-тъжните уроци на историята е следният: ако са ни баламосвали достатъчно дълго време, развиваме навика да отхвърляме всякакви доказателства за това, че ни баламосват. Истината вече не ни интересува. Лъжата ни е завладяла. Просто е твърде болезнено да признаем, дори пред самите себе си, че сме били измамени. Веднъж щом позволиш на един шарлатанин да те управлява, почти никога не успяваш да се измъкнеш. И така, старите мистификации продължават да съществуват дори и когато се появят нови.

Сеансите се провеждат само в затъмнени помещения, където можете в най-добрия случай смътно да видите призрачните посетители. Ако запалим осветлението за малко — за да видим, какво се случва, — духът изчезва. Свенливи са, обясняват ни, а някои от нас дори са склонни да повярват. През XX в. в парапсихологичните лаборатории е регистриран т.нар. „ефект на наблюдателя“: хора, които са описвани като даровити медиуми, внезапно откриват, че способностите им чувствително отслабват, когато в помещението има скептици. В присъствието на опитен илюзионист като Джеймс Ранди те напълно изчезват. Те се нуждаят от тъмнина и лековерие.

През XIX в. малко момиченце било съучастник в една от най-известните измами на столетието — призрачното почукване, при което духовете отговарят на въпросите чрез силни потропвания. Когато пораснало, момиченцето признало, че цялата работа е измислена. Тя пукала със ставата на палеца на крака си. Показала как точно ставало. Но първо никой не обърнал внимание на публичното извинение, а след това просто отхвърлили признанието. Призрачното почукване било твърде успокояващо, за да бъде изоставено само заради твърденията на разкаяла се медиумка — нищо че всъщност именно тя била започнала цялата работа. Появяват се слухове, че фанатични рационалисти насила изтръгнали от нея признанията.

Както вече споменах, британски измамници си признаха, че са автори на „житните кръгове“ — геометричните фигури, появяващи се в нивята с пшеница. Не извънземни художници бяха избрали растенията като свой материал, а двама чичовци с дъска, въже и вкус към шегобийството. Но вярващите не се впечатлиха особено, дори и когато те показаха как точно става. Може би някои от кръговете настина били фалшиви, заявиха те, но били твърде многобройни, а пък и някои пиктограми били твърде сложни. Само извънземни можели да ги направят. След това и други британци си признаха. Ами житните кръгове в чужбина, възразиха вярващите, например тези в Унгария — тях как ще ги обясните? Тогава някакви унгарски младежи си признаха. Ами онези, другите…?

За да изпита лековерието на един психиатър, специализирал се в извънземните похищения, някаква жена се представила за отвлечена. Терапевтът бил много ентусиазиран от фантазиите, които тя му разказала. И когато жената обявила, че всичко е било измама, какво направил той? Може би е проверил отново архивите си или се е усъмнил в собственото си отношение към всички тези случаи? Не. В няколко поредни дни той казал, че: 1) дори и тя самата да не го съзнава, тя все пак е била отвлечена; 2) тя е луда — в крайна сметка е отишла на психиатър, нали така; 3) всъщност той още от самото начало контролирал измамата и й подавал точно толкова въже, колкото да се обеси.

Ако понякога ни е по-лесно да отхвърлим категорични доказателства, отколкото да признаем, че сме сбъркали, това също е нещо, което би трябвало да знаем за себе си.

 

 

Някакъв учен пуснал в парижки вестник реклама, в която предложил безплатен хороскоп. Получили се около 150 отговора, всеки от които съдържал — каквото било изискването — място и време на раждането. След това на всеки един от отговорилите бил изпратен един и същ хороскоп — заедно с въпросник, който да покаже колко точен е хороскопът. Деветдесет и четири процента от хората (и 90% от техните роднини и приятели) отговорили, че най-малкото са се познали в хороскопа. Само че оригиналният хороскоп бил съставен за френски сериен убиец. Ако един астролог може да стигне дотук, без дори да се е срещал с клиентите си, то представете си колко добре би се справил някой друг, който е чувствителен към човешките настроения и не страда от особени скрупули.

Защо се оставяме толкова лесно на ясновидците, медиумите, хиромантите, гадателите на чаени листенца, карти таро и стъбла от бял равнец и други подобни? Разбира се, те отбелязват позата на човек, изражението на лицето, облеклото и отговорите на привидно невинни въпроси. Някои от шарлатаните са просто блестящи в тази материя, за която повечето учени, изглежда, дори не подозират. Освен това има и компютърна мрежа, за която „професионалните“ медиуми се абонират и която на момента подава на техните колеги информация относно клиентите. Ключов инструмент е т.нар. „студен прочит“ — изложение на противоположни наклонности, което е балансирано толкова тънко, че почти всеки ще открие зрънце истина. Ето един пример:

„Понякога сте екстровертни, приветливи и социални, докато друг път сте интровертни, тревожни и резервирани. Открили сте, че не е особено мъдро да сте чистосърдечни, когато се разкривате пред другите. Предпочитате в живота ви да има разнообразие и промени и се дразните, когато сте притиснати от ограничения и правила. Макар че отвън изглеждате дисциплиниран и самоуверен, вътре в себе си сте тревожен и несигурен. Въпреки че характерът ви има определени недостатъци, като общо съумявате да ги компенсирате. Имате голям неизползван потенциал, който не сте превърнали в свое предимство. Склонен сте към самокритика. Изпитвате силна нужда от това хората да ви харесват и да се възхищават от вас.“

Почти всеки човек може да се познае в тази характеристика, а мнозина усещат, че тя ги описва изключително точно. Не е кой знае какво чудо: все пак всички сме хора.

Списъкът с „доказателствата“, които според някои терапевти свидетелстват за потиснат сексуален тормоз от детските години (например представеният в „Смелостта да се излекуваш“ от Елън Бас и Лаура Дейвис), е много дълъг и прозаичен. В него са включени безсънието, преяждането, анорексията и булимията, половите проблеми, общата тревожност и дори неспособността да си спомниш за преживяния в детството сексуален тормоз. Една друга книга, чиято авторка е социалната работничка Е. Сю Блюм, изброява — наред с останалите признаци, издаващи забравеното кръвосмешение — и главоболието, подозрителността или нейната липса, силна сексуална страст или нейното отсъствие, както и обожанието към родителите. Сред диагностичните характеристики за разпознаването на „дисфункционални“ семейства, описани от доктора по медицина Чарлс Уитфийлд, са и следните: да имате „болки и страдания“; да имате усещането, че сте „по-живи“ в кризисни моменти; да изпитвате тревога от „авторитетни фигури“; и да сте се „опитали да потърсите помощ от психотерапевт“ и все пак да чувствате, че „нещо липсва или не е така“. Както е и при „студения прочит“, ако списъкът е достатъчно дълъг и обширен, всеки ще се окаже със „симптоми“.

Скептичният анализ не е просто инструмент за изкореняване на покварата и жестокостта, които се хранят от тези, които в най-малка степен могат да се защитят и имат най-голяма нужда от състрадание, от хората, на които не им е останала друга надежда. Той освен това е и навременно подсещане, че митингите, радиото и телевизията, печатните медии, електронният маркетинг и технологията за доставки по пощата позволяват и други видове лъжи да бъдат инжектирани в общественото тяло. Позволяват на определени лица да се възползват от обърканите, невнимателните и беззащитните в едно общество, обсебено от политически болести, които са лекувани неефективно (ако въобще са лекувани).

Измамите, мистификациите, шарлатанството, безхаберието и маскираните като факти желания не се ограничават само със салонните фокуси и неясните съвети по сърдечни проблеми. За съжаление те също така изобилстват и в официалните политически, социални, религиозни и стопански позиции на всички страни.