Карл Сейгън
Свят, населен с демони (4) (Науката като свещ в мрака)

Втора глава
Наука и надежда

„Двама мъже стигнали до дупка в небето. Единият помолил другия да го повдигне… Но в небесата било толкова красиво, че мъжът, който погледнал през ръба, забравил всичко. Забравил и своя спътник, на който обещал да подаде ръка, и просто се втурнал напред и се изгубил в блясъка на небето.“

Из поема в проза на инуитското ескимоско племе иглулик, началото на XX в., разказана от Инукпасугюк на родения в Гренландия арктически изследовател Кнуд Расмусен

Детството ми премина във време на надежди. Още от първите си ученически дни исках да стана учен. Моментът на кристализиране на това мое желание дойде, когато за първи път разбрах, че звездите са могъщи слънца, и осъзнах колко невероятно далечни трябва да са те, щом като изглеждат като светли точици в небето. Не съм сигурен дали по това време въобще съм знаел какво означава думата „наука“, но исках по някакъв начин и аз да се потопя в цялото това величие. Бях запленен от великолепието на вселената и обсебен от възможността да разбера как всъщност работи светът, да помогна за разкриването на големите загадки, да изследвам нови светове — може би дори в буквалния смисъл на думата. Имах щастливата съдба да видя тази моя мечта поне отчасти сбъдната. И досега романтиката на науката остава за мен също толкова примамлива, колкото беше и през онзи ден преди повече от половин век, когато ме заведоха да видя чудесата на Световното изложение през 1939 година.

Популяризирането на науката — да се опиташ да направиш нейните методи и открития достъпни за неспециалисти — се зароди непосредствено и естествено от моята мечта. Да не обясниш науката, ми се струва извратено. Когато си влюбен, искаш целият свят да го знае. Тази книга е мое лично изявление, което отразява моя доживотен романс с науката.

Но има и друга причина. Науката е нещо повече от натрупани знания. Тя е начин на мислене. Имам лошо предчувствие за тази Америка, в която ще живеят моите деца и внуци — когато Съединените щати ще бъдат икономика от услуги и информация; когато почти всички ключови производства ще са преместени в други страни; когато огромната технологична мощ ще бъде концентрирана в ръцете на малцина и нито един представител на обществените интереси няма да може дори да се докосне до проблемите; когато хората ще са загубили способността да контролират съдбата си и да задават на управляващите осведомени въпроси; когато всеки ще е сграбчил своя кристал и нервно ще прелиства хороскопа си; когато — лишени от критичното си мислене и неспособни да правим разлика между истината и това, което ни кара да се чувстваме добре — ще се плъзнем, почти без да забележим, назад към суеверията и тъмнината.

Затъпяването на Америка е най-очевидно в бавния упадък на същественото съдържание на имащите огромно влияние медии, в 30-секундните звукови откъслеци (сега вече по 10 секунди или дори по-малко), в съставянето на програмата според най-ниския общ знаменател, в представянето на псевдонауката и суеверията като нещо достоверно, но най-вече в един вид величаене на невежеството. Докато пиша тези редове, най-търсената видеокасета в Америка е „От глупав по-глупав“. „Бийвис и Бътхед“ продължават да са популярни сред младите телевизионни зрители. Очевидната поука е, че ученето и образованието — не само в областта на науката, но въобще — съвсем не са задължителни. Напротив, дори са вредни.

Създали сме глобална цивилизация, в която най-жизненоважните елементи зависят изцяло от науката и технологиите. Става дума за транспорта, комуникациите и всички промишлени производства; за селското стопанство, медицината, образованието, забавленията, опазването на околната среда; дори за ключовата демократична институция — гласуването. Освен това сме се погрижили почти никой да не разбира науката и технологиите. Това е рецепта за катастрофа. Може би ще ни се размине за известно време, но рано или късно тази взривоопасна смес от сила и невежество ще избухне в ръцете ни.

„Свещ в мрака“ е заглавието на една смела книга на Томас Ади, публикувана в Лондон през 1656 година. Тя стъпва основно на Библията и е насочена срещу вилнеещия по това време лов на вещици, който авторът заклеймява като измама „за заблуда на хората“. В тази епоха народът приписва на вещерството всяка болест или буря и изобщо всичко необичайно. Вещиците трябва да съществуват — тук Ади цитира твърденията на обвинителите, — „иначе как би било възможно да има и да са се случили подобни неща“? През по-голямата част от своята история ние дотолкова сме се страхували от външния свят и неговите непредсказуеми опасности, че с радост сме приемали всичко, което ни е обещавало да смекчи и обясни този ужас. Науката представлява опит — до голяма степен успешен — да разберем света, да проумеем нещата, да установим контрол над самите нас, да намерим верния курс. Днес микробиологията и метеорологията обясняват явления, които само допреди няколко века са били разглеждани като достатъчна причина за това жени да бъдат изгаряни живи.

Освен това Ади предупреждава за опасността от това, че „нациите ще загинат поради липсата на знание“. Предотвратимото човешко нещастие далеч по-често е причинено не от глупост, а от невежество — и най-вече от невежеството ни за самите нас. Тревожа се — особено сега, когато наближава краят на хилядолетието^[1] — че от година на година суеверията и псевдонауката ще стават все по-привлекателни, а песента на сирените на безумието — все по-звучни и омайни. Нима не сме ги чували и преди? Всеки път когато нашите етнически и национални предразсъдъци са се пробуждали; във времена на недоимък; когато сме посрещали предизвикателства срещу националното ни самочувствие и характер; когато сме били тласкани към агония от принизеното ни място в космическия ред и липсата на висша цел; когато фанатизмът е бушувал около нас — тогава тези мисловни навици, които са наследство от далечни епохи, са протягали ръце към властта.

Пламъкът на свещта пращи. Малкото кръгче светлина потрепва. Мракът се сгъстява. Демоните се раздвижват.

Има много неща, които науката все още не разбира, много загадки, които тепърва трябва да бъдат решени. Вероятно това винаги ще е така в една вселена, която е с диаметър десетки милиарда светлинни години и е на възраст между десет и петнадесет милиарда години. Непрекъснато се натъкваме на нови изненади. И все пак някои религиозни автори или писатели от течението Ню Ейдж заявяват, че учените вярват в това, че „всичко, което съществува, се свежда до откритото от тях“. Учените може и да отхвърлят мистичните откровения, за които няма други доказателства, освен нечии твърдения, но едва ли някой от тях вярва, че разполага с пълното познание за природата.

Науката далеч не е съвършеният инструмент на познанието. Просто е най-добрият, с който разполагаме. В това отношение, както и в много други, тя е подобна на демокрацията. Сама по себе си науката не може да определи правилните посоки на човешките действия, но със сигурност може да покаже възможните последствия, ако изберем някой от алтернативните пътища.

Научният начин на мислене е едновременно и творчески, и дисциплиниран. Това е много важно за неговия успех. Науката ни подканя да изложим фактите, дори когато те не отговарят на превзетите ни убеждения. Тя ни съветва да вземем предвид и алтернативните хипотези и да проверим коя най-добре съответства на фактите. Налага ни едно деликатно равновесие между абсолютна отвореност към нови идеи — независимо от това колко са еретични — и най-строга скептична проверка на всичко — нови идеи или установени истини. Този вид мислене е и много важен инструмент за всяка демокрация в епоха на промени.

Една от причините за успеха на науката се крие в това, че в самото й сърце има вграден механизъм за коригиране на грешките. Може би някой ще изтълкува това мое твърдение като твърде широко, но аз смятам, че правим наука всеки път когато критикуваме самите себе си и проверяваме идеите си спрямо околния свят. Обратното — когато сме самодоволни и безкритични към себе си, когато не правим разлика между очаквания и факти, тогава рискуваме да се плъзнем към псевдонаука и суеверие.

Всеки път когато една научна статия представя някакво късче информация, то е придружено от скала за отчитане на възможната грешка — едно безмълвно, но настоятелно напомняне, че няма пълно и съвършено познание. Това е един вид корекция, показваща доколко вярваме на това, което си мислим, че знаем. Ако степента на възможната грешка е ниска, то точността на нашите емпирични знания е голяма. Колкото по-голяма е възможната грешка, толкова повече се увеличава и несигурността в нашето знание. Като изключим чистата математика, няма нищо, което да знаем със сигурност (макар че много неща със сигурност са неверни).

Освен това учените са много внимателни, когато характеризират степента на достоверност на своите опити да разберат света — като се тръгне от предположения и хипотези, които носят в себе си голяма доза колебание, и се стигне чак до природните закони, които са намерили многократно и систематично потвърждение при много проучвания върху механизмите на света. Но дори и природните закони не са абсолютно сигурни. Може да се появят нови условия, каквито до този момент не са изследвани — например в черните дупки, във вътрешността на електрона или при скорост, близка до тази на светлината. В тези случаи дори прехвалените природни закони се пречупват и — колкото и да са валидни при обичайните обстоятелства — следва да бъдат коригирани.

Хората може и да мечтаят за абсолютна сигурност; те могат да се стремят към нея; може да се преструват — подобно на последователите на някои религии — че са я постигнали. Но историята на науката — далеч най-успешната претенция за познание, достъпна за хората — ни учи, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е непрекъснато да подобряваме своето разбиране за света, да се учим от грешките си. Това е един асимптотичен подход към вселената, който обаче съдържа в себе си условието, че абсолютната сигурност винаги ще ни убягва.

Винаги ще сме в плен на грешките. Най-доброто, на което всяко следващо поколение може да се надява, е да намали с малко стойността на грешката и да увеличи базата данни, към която се отнася тази грешка. Скалата на грешката е всепроникваща, видима оценка за достоверността на нашето познание. Често можете да видите отбелязване на възможната грешка при социологическите проучвания (например „несигурност от плюс/минус 3%“). Представете си общество, в което всяка реч в парламентарната хроника, всяка реклама и всяка проповед са придружени от съответната скала за отчитане на възможната грешка.

Една от основните свещени заповеди на науката гласи: „Не се доверявай на твърденията на авторитетите.“ (Разбира се, учените, които са примати и следователно са включени в йерархии на доминиране, невинаги следват тази повеля.) Много от тези твърдения са се оказали болезнено погрешни. Подобно на всички останали, авторитетите също трябва да докажат своите заключения. Тази независимост на науката и проявяваното понякога нежелание да приеме конвенционалната мъдрост я правят опасна за доктрини, които не са толкова самокритични или имат претенции за абсолютна сигурност.

Тъй като науката ни води към разбирането на света такъв, какъвто е — а не какъвто ни се иска да бъде, — в редица случаи нейните открития няма да бъдат непосредствено разбрани и приети. Може да се наложи да направим малко усилие и да преструктурираме своя светоглед. В науката някои неща са много прости. Когато станат сложни, това се дължи на факта, че светът е сложен — или че ние сме сложни. Когато се отдръпваме от нея, тъй като изглежда много трудна (или понеже сме получили некачествено образование), всъщност се отказваме от възможността сами да поемем грижата за своето бъдеще. Лишаваме се от своите права. Нашата самоувереност се руши.

Но когато преминем отвъд тази бариера, когато постиженията и методите на науката стигнат до нас, когато започнем да разбираме и приложим знанието на дело, тогава мнозина изпитват дълбоко удовлетворение. Това е вярно за всеки един от нас, но особено за децата — родени с жаждата за знания и съзнаващи, че ще живеят в моделирано от науката бъдеще, но твърде често убеждавани в своето юношество, че науката не е за тях. От собствен опит знам — както от обясненията, които аз съм получил, така и от собствените ми опити да обясня науката на околните — колко хубаво се чувства човек, когато проумее нещо; когато неясните термини внезапно добият значение; когато разбере за какво е целият този шум; когато пред него се разкрият тайнствени чудеса.

При своите срещи с Природата науката неизменно предизвиква чувство на почит и благоговение. Самият акт на разбирането е празник на единението и сливането — дори на едно много скромно ниво — с великолепието на космоса. А непрекъснатото кумулативно натрупване на познания по целия свят превръща науката в нещо, което е много подобно на транснационален и трансвремеви метаразум.

Английската дума spirit — „дух“ идва от латинския глагол „дишам“. Дишаме въздух, който при всички положения е материя, макар и много разредена. Въпреки придобития навик за обратното, всъщност в думата „духовен“ няма такова значение, което да предполага, че говорим за нещо друго, а не за материя (включително за материята, от която е изграден човешкия мозък), или за нещо извън сферата на науката. В някои случаи съм си позволил да използвам тази дума. Науката не само е съвместима с духовността — тя е мощен извор на духовност. Когато осъзнаем своето място сред необятността на светлинните години и хода на епохите, когато проумеем сложността, красотата и изяществото на живота, тогава в нас се заражда извисяващо чувство — едновременно и гордост, и смирение, — което със сигурност е духовно. Такива са нашите усещания, когато сме изправени пред големи произведения на изкуството, музиката и литературата или пред прояви на забележителна и безкористна смелост, като например тези на Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг-младши. Идеята, че науката и духовността се изключват една друга, прави лоша услуга и на двете.

Науката е трудна за разбиране понякога. Тя отправя предизвикателство към някои изконни наши убеждения. Когато нейните продукти бъдат предоставени на разположение на политици и индустриалци, тя може да доведе до създаването на оръжия за масово унищожение или до сериозна заплаха за околната среда. Но има едно нещо, което със сигурност трябва да бъде казано за науката: именно тя създава благата.

Не всеки клон на науката може да предвиди бъдещето — палеонтологията например не може, — но има много, които могат, при това с удивителна точност. Ако искате да разберете кога ще бъде следващото слънчево затъмнение, можете да се допитате до магьосници и мистици, но много по-голям успех ще имате с учените. Те ще ви кажат къде точно на планетата трябва да се намирате, кога да бъдете там, а също така и дали ще бъде пълно, частично или пръстеновидно затъмнение. Учените без никакъв проблем са в състояние да предвидят затъмнение — с точност до минутата, — което ще настъпи след хиляда години. Можете да отидете при някоя врачка, която да развали магията, виновна за вашата злокачествена анемия, или да започнете да вземате витамин B₁₂. Ако искате да спасите децата си от детски паралич, можете да се молите или да ги ваксинирате. Ако се интересувате от пола на нероденото си бебе, можете да се консултирате с магическото махало (напред-назад — момиче; наляво-надясно — момче; или обратното), но — взето средностатистически — то ще познае само един от два пъти. Ако наистина искате точност (в случая около 99%), опитайте с ехограф или амниоцентеза. Пробвайте с науката.

Замислете се само колко много религии се опитват да се утвърдят посредством пророчества. Помислете колко много хора се уповават на тези пророчества — независимо от това колко неясни и несбъднали се са те, — за да подкрепят и заздравят своята вяра. И все пак, имало ли е някога такава религия, която да може да се мери с науката по точността и достоверността на своите пророчества? Няма религия на планетата, която да не копнее да притежава подобни способности да предсказва бъдещите събития — точно и многократно пред очите на убедените скептици. Нито една друга човешка институция не е успяла дори да се доближи до това.

Дали това не е отдаване на религиозна почит пред олтара на науката? Дали не заменяме една религия с друга, също толкова деспотична? Според мен това съвсем не е така. Причината, поради която аз проповядвам използването на науката, се корени в преките наблюдения върху нейните успехи. Ако нещо друго работеше по-добре, щях да се обявя в негова полза. Дали науката се е отделила от философския критицизъм? Дали тя се самоопределя като имаща монопол върху „истината“? Замислете се отново за онова затъмнение след хиляда години. Направете сравнение с всички други доктрини, за които успеете да се сетите, отбележете какви са техните предсказания за бъдещето, кои от тях са смътни, кои — точни. Вижте кои от тези доктрини — всяка една от тях подвластна на човешката погрешимост — имат вграден в себе си механизъм за коригиране на грешките. Вземете под внимание факта, че нито една от тях не е съвършена. След това просто изберете тази, която честното съпоставяне е показало като работеща най-добре (а не като будеща най-приятни усещания). Ако различните доктрини се превъзхождат една друга в различни и независими области, тогава имаме пълната свобода да си изберем няколко — но не и ако си противоречат взаимно. Това е начинът, по който можем да различим фалшивите идоли от истинското нещо, и той е много далеч от идолопоклонничеството.

И отново — причината науката да работи толкова добре се корени отчасти в нейния вграден механизъм за коригиране на грешки. В науката няма забранени въпроси, няма сфери, които да са толкова деликатни и чувствителни, че да не могат да бъдат изследвани, няма свещени истини. Тази отвореност към новите идеи — в съчетание с възможно най-строгия и скептичен анализ въобще на всички идеи — пресява житото от плявата. Няма никакво значение колко сте умен, авторитетен или обичан. Трябва да докажете своята теза пред лицето на уверения и експертен критицизъм. Разнообразието и спорът са неща, които се ценят. Поощрява се съревнованието на различните мнения — на тяхната същност и дълбочина.

Научният процес може да ви изглежда объркан и хаотичен. В определен смисъл той наистина е такъв. Ако изследвате науката в нейния ежедневен аспект, ще откриете, разбира се, че учените притежават целия диапазон от човешки емоции и характери. Но има една частица, която винаги удивлява външния наблюдател, и това е критичното отношение. То се разглежда не просто като приемливо, а като желателно. Прохождащите учени получават много топла и вдъхновяваща подкрепа от страна на своите ментори. Но на своя устен изпит за получаването на докторска степен нещастният завършващ студент е подложен на унищожителен кръстосан огън от въпроси, идващи от същите тези професори, които държат бъдещето на кандидата в ръцете си. Студентите, разбира се, са нервни. И кой не би бил! Вярно, че от години се готвят за това. Но също така разбират, че в този критичен момент те трябва да са в състояние да отговорят на провокативните въпроси на специалистите. И така, докато се приготвят за защитата на своята работа, те трябва да развият един много полезен начин на мислене — трябва да предугаждат въпросите. Трябва да се запитат къде в дисертацията им има слабости, които някой друг може да открие. По-добре ще е да ги намерят преди тях.

Присъстваш на разгорещени научни срещи. Ходиш на университетски колоквиуми, където говорещият е стигнал до тридесетата секунда от своето изложение, преди да бъде засипан от унищожителни въпроси и коментари от присъстващите. Изучаваш конвенциите, според които един писан текст може да бъде предложен на научно списание за евентуално публикуване. След това редакторът го предлага на анонимни референти, чиято задача е да се запитат дали авторът не е направил нещо глупаво. Има ли тук нещо, което да е достатъчно интересно, за да бъде публикувано? Какви са недостатъците на тази статия? Дали основните изводи вече не са били формулирани от някой друг? Доказателствата адекватни ли са или текстът трябва да бъде върнат на автора за преработване, за да може той наистина да покаже това, върху което тук само спекулира? И всичко това става анонимно — авторът не знае кои са неговите критици. Това са ежедневните преживявания в научната общност.

Защо въобще се захващаме тогава? Може би обичаме да ни критикуват? Не — няма учен, на който това да му харесва. Всеки има собственическа привързаност към своите идеи и открития. Но дори и при това положение ти не отговаряш на критиците: „Я чакай малко. Ама това е много добра идея, която аз много си харесвам. Нищо не ти е навредила, затова по-добре я приеми.“ Вместо това тежкото, но справедливо правило повелява, че ако една идея не работи, ти ще трябва да се откажеш от нея. Не трябва да хабиш нервни клетки за това, което не работи. По-добре ще е да ги посветиш на разработването на нови идеи, които по-добре обясняват наличните данни. Британският физик Майкъл Фарадей предупреждава за могъщото изкушение „да търсим такива данни и явления, които да подкрепят нашите желания, като в същото време пренебрегваме други, които им противоречат… Приемаме като приятелско това, което е в съгласие с нас, а отхвърляме с неприязън другото, което ни противоречи. В същото време всички принципи на здравия разум повеляват точно обратното“.

Здравата критика ти прави услуга.

Някои хора смятат, че науката е арогантна — особено когато претендира да опровергава отдавна вкоренени възгледи или да въвежда странни концепции, които на пръв поглед противоречат на здравия разум. Предизвикателствата към изконните ни убеждения, опровергаването на доктрините, с които сме израснали — всичко това може да бъде изключително смущаващо, подобно на земетресение, което разклаща вярата ни дори в земната твърд под краката ни. Въпреки това аз твърдя, че смирението е неделима част от науката. Учените не се опитват да наложат на природата своите нужди и желания. Те смирено я „разпитват“ и вземат много насериозно нещата, които са открили. Знаем, че изключително уважавани учени са бъркали. Разбираме човешкото несъвършенство. Настояваме за независимото и — поне доколкото е възможно — количествено потвърждение на предложените възгледи. Непрекъснато подтикваме, предизвикваме, търсим противоречия или малки, упорити остатъчни грешки, предлагаме алтернативни обяснения, поощряваме еретичните идеи. Даваме най-високите отличия на тези, които убедително опровергават установени истини.

Ето един от многото примери. Законите за движението и закона за гравитацията, които се свързват с името на Исак Нютон, напълно основателно се разглеждат като едно от върховите постижения на човешкия вид. Триста години по-късно ние продължаваме да използваме Нютоновата динамика, за да предсказваме същите тези затъмнения. Години след изстрелването си и на милиарди километри от Земята (с някои мънички корекции от Айнщайн) космическият кораб елегантно пристига на предварително определената точка от орбитата на желания свят, който тъкмо се е появил на това място. Точността е удивителна. Очевидно Нютон е знаел много добре какво прави.

Учените обаче не се задоволяват с това и не го оставят на мира. Те упорито търсят пукнатини в бронята му. При високи скорости и голяма сила на гравитацията Нютоновата физика се пропуква. Това е едно от големите открития на специалната и общата относителност на Алберт Айнщайн и една от основните причини толкова много да почитаме неговата памет. Законите на Нютон са валидни при широк спектър от обстоятелства, включително тези на ежедневния живот. Но при други условия, които биха били твърде необичайни за човешките същества — в крайна сметка ние не сме свикнали да пътуваме със скоростта на светлината, — те просто не дават правилния отговор и не съответстват на наблюденията върху природата. Що се отнася до тяхната валидност, специалната и общата относителност са неразличими от Нютоновите закони, но правят много различни предположения — които са в пълно съгласие с наблюденията — при тези други условия (висока скорост, голяма гравитация). Оказва се, че физиката на Нютон е приближение до истината, което върши работа в обичайните за нас условия, но при други губи своята сила. Тя е великолепно постижение на човешкия мозък, което ние напълно оправдано честваме, и въпреки това има своите ограничения.

И все пак в съгласие с нашето разбиране за човешката погрешимост и вслушвайки се в съвета, че можем единствено асимптотично да се приближаваме до истината, без никога да я достигнем, днес учените търсят такива условия, при които общата относителност не е валидна. Общата относителност например предсказва един удивителен феномен, наречен гравитационни вълни. Те никога не са били наблюдавани пряко. Но ако не съществуват, то тогава в общата относителност има някаква много фундаментална грешка. Пулсарите са бързо въртящи се неутронни звезди, чийто ритъм на примигване днес може да бъде измерен с точност до петнадесетия знак след десетичната запетая. Предсказано е, че два много плътни пулсара, които обикалят в орбита един около друг, ще излъчват големи количества гравитационни вълни. С течение на времето последните постепенно ще променят орбитите и периода на въртене на двете звезди. Джоузеф Тейлър и Ръсел Хълс от университета в Принстън приложиха този метод, за да изпитат по съвсем нов начин предположенията на общата относителност. Според първоначалните хипотези резултатите трябваше да са в противоречие с общата относителност и следователно двамата щяха да подкопаят един от основните стълбове на съвременната физика. Тейлър и Хълс не само се осмелиха да отправят предизвикателство към общата относителност — те получиха цялата възможна подкрепа в това свое начинание. Както се оказа, наблюденията върху бинарните пулсари предоставиха прецизно потвърждение за предположенията на общата относителност и през 1993 г. на двамата беше присъдена Нобеловата награда за физика. Много други учени също се опитват да подложат на изпитание общата относителност, само че по различен начин — например като засекат тайнствените гравитационни вълни. Те се надяват да „натегнат“ теорията до краен предел и да проверят дали в природата съществуват такива условия, при които големият принос, който Айнщайн е направил в нашите познания, на свой ред ще се пропука.

Тези усилия ще продължават, докато има учени. Със сигурност на квантово ниво общата относителност не е адекватно описание на природата, но дори и да не беше така, дори и общата относителност да беше валидна винаги и при всички условия, нима има по-добър начин да се убедим в истинността й от това да концентрираме усилията си в откриването на нейните недостатъци и ограничения?

Това е една от причините, поради които организираните религии не ми вдъхват доверие. Кой водач на някое от големите вероизповедания ще признае, че неговите възгледи могат да бъдат непълни или погрешни, и в съответствие с това ще създаде специална институция, която да открие възможните недостатъци на доктрината? Като се изключи проверката на ежедневния живот, кой систематично се опитва да намери такива обстоятелства, при които традиционните религиозни учения вече да не са приложими? (Напълно мислимо е доктрините и етичните кодекси, които са работели сравнително добре по времето на патриарсите, в епохата на църковните отци или през Средновековието, да са станали абсолютно неадекватни в много различния днешен свят.) Коя проповед изследва безпристрастно хипотезата за съществуването на Бог? Какви награди дават традиционните религии на тези вярващи, които са настроени скептично (или пък обществото на живеещите в него социални и икономически скептици)?

Както отбелязва Ан Друян, науката винаги нашепва в ушите ни следните думи: „Не забравяй, че си новак в тази сфера. Може да сбъркаш. И преди ти се е случвало.“ Въпреки всички приказки за смирение, покажете ми нещо подобно в която и да било религия. Твърди се, че Светото писание е създадено по Божие вдъхновение — израз, който има много значения. Какво ще стане обаче, ако то просто е измислено от човека, който е погрешим? Описани са чудеса, но ако всъщност става дума за смесица от шарлатанство, непознати състояния на съзнанието, погрешно изтълкувани естествени явления и психични заболявания? Струва ми се, че няма такава съвременна религия и такова Ню Ейдж течение, които достатъчно да вземат предвид величието, великолепието, изяществото и сложността на вселената такава, каквато я разкрива науката. Според мен съмненията в боговдъхновеността на свещените писания допълнително се засилват от факта, че в тях присъстват толкова малко от откритията на съвременната наука. Но, разбира се, може и да греша.

Прочетете долните два параграфа — не за да разберете научното им съдържание, а за да добиете представа за начина, който авторът мисли. Той е изправен пред аномалии, очевидни парадокси във физиката, които нарича „асиметрии“. Какво можем да научим от тях?

„Известно е, че — когато бъде приложена към движещи се тела — Максуеловата електродинамиката, поне както понастоящем я познаваме, води до асиметрии, които, изглежда, не са изконно присъщи на явленията. Вземете например взаимното електродинамично въздействие на един магнит и един проводник. В случая наблюдаваното явление зависи единствено от движението на магнита и проводника един спрямо друг, докато обичайното гледище прави ясна разлика между двата случая, в които или едното, или другото тяло се намира в състояние на движение. Тъй като ако магнитът се движи, а проводникът е в покой, в съседство с магнита се поражда електрическо поле с определена енергия, което предизвиква протичане на ток в местата, където са разположени части от проводника. Но ако магнитът е неподвижен, а проводникът се движи, в близост до магнита не се поражда никакво електрическо поле. Само че в проводника се наблюдава електродвижеща сила, в която няма съответстваща енергия и която все пак поражда — ако приемем за даденост равенството на относителното движение и в двата случая — електрически ток със същата посока и интензитет като предизвикания от електрическите сили в първия случай.

Примери от този вид, заедно с неуспешните опити да се открие каквото и да било движение на Земята по отношение на «етера», водят до заключението, че явленията на електродинамиката — както и тези на механиката — нямат свойства, които да отговарят на идеята за абсолютен покой. По-скоро те предполагат, че — както вече е показано към един първи ред от малки количества — едни и същи закони на електродинамиката и оптиката ще са валидни за всички условия, в които са валидни и уравненията на механиката.“

Какво се опитва да ни каже авторът? По-късно в книгата ще се опитам да ви обясня общия смисъл. За момента вероятно трябва да признаем, че езикът е стегнат, технически, предпазлив, ясен и нито на йота по-сложен, отколкото е необходимо. Няма как да познаете от начина на изразяване (нито от скромното заглавие: „Относно електродинамиката на движещите се тела“) че тази статия бележи знаменателната поява на бял свят на теорията за специалната относителност — пътят към триумфалното обявяване на равенството между маса и енергия и премахването на заблудата, че нашият скромен свят заема някакво „привилегировано място“ във Вселената. От всяка една гледна точка става дума за епохално събитие в човешката история. Въвеждащите думи, с които Алберт Айнщайн започва тази своя статия от 1905 г., са типични за всеки един научен текст. Те са ободряващо несамоцелни, предпазливи и непретенциозни. Сравнете техния въздържан тон например с продуктите на съвременната реклама, политическите речи, авторитетните теологични изказвания, а защо не и с отзивите на корицата на тази книга.

Отбележете как статията на Айнщайн започва с опит да се разберат опитно получените резултати. Винаги когато е възможно, учените експериментират. Често изборът на конкретните експерименти се определя от доминиращите по това време теории. Учените искат да изпитат тези теории до краен предел. Те не се доверяват на това, което изглежда очевидно. Някога е било очевидно, че Земята е плоска. Също така е било очевидно, че по-тежките предмети падат по-бързо от по-леките. Или че кръвосмучещите пиявици лекуват повечето болести. Очевидно е било и че някои хора са роби по природа и Божи промисъл. Че има център на вселената и че Земята се намира точно на това превъзнасяно място. Също толкова очевидно е било и че има абсолютен стандарт за покой. Истината може да бъде озадачаваща и да противоречи на здравия разум. Тя може да се изправя срещу дълбоко вкоренени убеждения. Експериментите ни помагат да се справим с това.

По време на една вечеря, състояла се преди много десетилетия, физикът Робърт У. Уд бил помолен да отговори на тоста „За физиката и метафизиката“. В онази епоха под „метафизика“ хората разбирали нещо като философия — истините, които можеш да постигнеш само с мислене. Те биха могли да включат и псевдонауката. Отговорът на Уд бил приблизително следният:

На един физик му хрумнала някаква идея. Колкото повече мислел върху нея, толкова по-смислена му изглеждала. Консултирал се с научната литература и колкото повече напредвал с четенето, толкова идеята му се струвала по-обещаваща. След като се е подготвил по този начин, той отишъл в лабораторията и започнал експеримент, с който да я изпита. Експериментът бил сложен. Било необходимо да се проверят много възможности. Трябвало да подобри степента на точност и да ограничи рамките на възможната грешка. Въобще не го било грижа къде падат стружките. Цялото му внимание било съсредоточено върху това какво ще покаже експериментът. В края на цялата тази работа, след като направил всички опити, идеята се оказала безполезна. Физикът я изоставил, освободил съзнанието си от предизвикания от грешката хаос и се захванал с нещо друго.^[2]

Разликата между физиката и метафизиката, заключил Уд и вдигнал високо чаша, не е, че занимаващите с едното са по-умни от занимаващите се с другото. Разликата е, че метафизиците нямат лаборатория.

Според мен има четири основни причини, поради които науката трябва да бъде направена достояние на всеки гражданин — по радиото и телевизията, във филмите, книгите, компютърните програми, тематичните паркове и класните стаи. Във всички сфери на науката е недостатъчно — всъщност дори е опасно — да се създаде едно малко, много компетентно и богато възнаградено жречество от професионалисти. Вместо това абсолютно всички трябва да разбират поне в общи линии откритията и методите на науката.

• Въпреки многобройните възможности да се злоупотреби с нея, науката може да бъде златният път, който ще изведе развиващите се страни от бедността и изостаналостта. Тя стои в основата на националните стопанства и глобалната икономика. Много нации вече са го разбрали. Именно по тази причина много от докторантите по природни и инженерни науки в американските университети — все още най-добрите в света — идват от други страни. Заключението, което понякога убягва на Съединените щати, е, че отказът от науката отново ще ни направи бедни и изостанали.

• Науката ни държи нащрек за опасностите, които се крият в способните да променят света технологии — особено за глобалната околна среда, от която зависи животът на всички нас. Науката ни предоставя една изключително важна система за ранно предупреждение.

• Науката разкрива пред нас най-дълбоките проблеми на произхода, природата и съдбата — на нашия вид, на живота, на нашата планета, на вселената. За първи път в човешката история имаме възможността да получим сигурно знание за някои от тези въпроси. Всяка една култура в света е обърнала внимание на тези проблеми и е оценила тяхната важност. Всички ние усещаме как кожата ни настръхва, когато се доближим до тях. В дългосрочен план може да се окаже, че най-големият дар на науката е, че ни е научила — по начин, който не е бил по силите на което и да било друго човешко начинание — на нещо за нашето място в космоса, за това къде, кога и кои сме.

• Ценностите на науката и ценностите на демокрацията са много сходни, а в редица случаи са неразличими. Науката и демокрацията са се появили — в цивилизованите си превъплъщения — по едно и също време на едно и също място, в Гърция през VII и VI в. пр.Хр. Науката дава власт на всеки, който си даде труд да я изучи (макар че мнозина систематично са лишавани от тази възможност). Науката се подхранва от и дори изисква свободен обмен на идеи. Нейните ценности са противоположното на потайността. Науката не поддържа специални предимства или привилегировани позиции. Както науката, така и демокрацията поощряват неконвенционалните мнения и разпалените дискусии. И двете изискват адекватни причини, смислени доводи и строги стандарти на доказателственост и почтеност. Науката предоставя начини да бъде изобличен блъфът на тези, които само се преструват, че знаят. Тя е крепост срещу мистицизма и суеверието, срещу прилагането на религията в области, където няма място за нея. Ако останем верни на нейните ценности, тя ще ни покаже кога ни лъжат. Науката ни помага да поправим грешките си, преди да е станало късно. Колкото по-голямо разпространение получат нейният език, правила и методи, толкова по-голям шанс имаме да запазим това, което са имали предвид Томас Джеферсън и неговите колеги. Но творенията на науката позволяват на демокрацията да бъде покварена много по-лесно, отколкото си е мечтал който и да било прединдустриален демагог.

За да открием самотната сламка на истината сред огромния океан от объркване и лъжи, трябва да сме бдителни, смели и отдадени на каузата. Но ако не упражняваме тези трудни мисловни навици, не можем да се надяваме да разрешим истински сериозните проблеми, пред които сме изправени. Рискуваме да се превърнем в нация от недоносчета, в свят от недоносчета, готови да паднат в ноктите на следващия шарлатанин, който се замотае наоколо.

Някое извънземно същество, току-що пристигнало на Земята — като се запознае подробно с това, което представяме на своите деца по телевизията и радиото, във филмите, вестниците, списанията, комиксите и много от книгите — може лесно да заключи, че ние искаме да ги научим на убийства, изнасилвания, жестокости, суеверия, лековерие и консуматорство. Настояваме на това и след множество повторения някои от децата в крайна сметка усвояват урока. Какъв вид общество бихме могли да създадем, ако вместо това набиваме в главите им наука и надежда?