Карл Сейгън
Свят, населен с демони (23) (Науката като свещ в мрака)

Двадесет и първа глава
Пътят към свободата^[1]

„Не трябва да вярваме на мнозината, които твърдят, че само свободните трябва да бъдат образовани, а по-скоро трябва да вярваме на философите, които казват, че само образованите са свободни.“

Епиктет, римски философ и освободен роб, „Дискурси“

Фредерик Бейли е бил роб. Като малко момче в Мериленд през 20-те години на XIX в. той не е имал нито майка, нито баща, които да се грижат за него. („Често срещана практика е — ще напише той по-късно — децата да бъдат отделяни от техните майки…, преди да са навършили дванадесет месеца.“) Той е едно от многото милиони робски деца, чиито реални възможности за изпълнен с надежда живот са се равнявали на нула.

Това, което Бейли вижда и преживява през детските си години, оставя неизличим отпечатък върху него: „Често се случваше да се събудя призори от сърцераздирателните писъци на една моя леля. [Надзирателят] обичаше да я връзва за една греда и да бичува голия й гръб, докато той буквално не се покриеше с кръв… От изгрев до залез той проклинаше, беснееше, удряше и шибаше робите на полето… Явно му доставяше удоволствие да изявява дяволското си варварство.“

В главите на робите е набивана — от господарите и от амвоните, от съдилищата и държавата — представата, че те по рождение са по-нисши, че Бог нарочно ги кара да страдат. Както показват множество пасажи, Светата Библия оправдава робството. По този начин „институцията на личната собственост“ се запазва въпреки чудовищната си природа — нещо, което дори и нейните поддръжници трябва да са схванали.

Има едно още по-красноречиво правило: робите трябва да останат неграмотни. В Южните щати от преди Гражданската война се налага тежко наказание на всеки бял, научил своя роб да чете. „За да направиш един роб доволен — ще напише по-късно Бейли, — трябва да го накараш да не мисли. Необходимо е да затъмниш моралния и мисловния му поглед и — поне доколкото е възможно — да унищожиш в него силата на разума.“ По тази причина робовладелците трябва да контролират това, което робите чуват, виждат и мислят. Затова и четенето и критическото мислене са опасни и дори гибелни за едно несправедливо общество.

Представете си сега Фредерик Бейли през 1828 г. — десетгодишно афроамериканско момче, поробено, без каквито и да било граждански права, откъснато преди много време от ръцете на майка си, продадено далеч от разбитите останки на своето голямо семейство — все едно е теле или пони, — прехвърлено в незнайно стопанство в чуждия град Балтимор и осъдено на доживотен робски труд без изгледи за помилване.

Бейли е изпратен да работи за капитан Хю Олд и неговата жена София, като е преместен от плантацията в градското оживление, от земеделска на домашна работа. В тази нова среда той всеки ден се натъква на писма, книги и хора, които могат да ги четат. Той открива това, което сам нарича „мистерията“ на четенето — има някаква връзка между буквите на страницата и движението на устните на четящия, почти пълно съответствие между черните заврънкулки и произнасяните звуци. Тайно той започва да учи от правописния речник „Уебстър“ на младия Томи Олд. Запаметява буквите от азбуката. Опитва се да разбере кои звуци изобразяват. В крайна сметка моли София Олд да му помогне да се научи. Впечатлена от интелигентността и голямото желание на момчето — и може би, не знаейки за забраната — тя се съгласява.

Капитан Олд открива, какво се случва, когато Фредерик вече може да срича думи от три-четири букви. Вбесен, той нарежда на София да престане. В присъствието на Фредерик той обяснява:

„Единственото нещо, което трябва да знае един негър, е да се подчинява на своя господар — да прави това, което му е наредено. Учението ще развали и най-добрия негър на света. И така, ако научиш този негър да чете, вече нищо няма да го задържи. Той никога повече няма да може да бъде роб.“

Олд порицава София така, все едно Фредерик Бейли не е в стаята или сякаш е парче дърво.

Но в същото време той разкрива на Бейли голямата тайна: „Сега разбрах… силата на белия човек да поробва черния. От този момент вече знаех какъв е пътят от робството към свободата.“

Без повече помощ от вече резервираната и наплашена София Олд, Фредерик намира други начини да продължи да се учи да чете, включително заговаряйки бели деца на улицата. След това той започва да учи и другите роби: „Умовете им бяха изгладнели… Бяха затворени в мисловна тъмнина. Научих ги, защото беше радост за душата ми.“

Това, че знае да чете, изиграва ключова роля при бягството му. Бейли бяга в Нова Англия, където робството е незаконно и чернокожите са свободни. Сменя името си на Фредерик Дъглас (по името на един от героите от „Дамата от езерото“ на Уолтър Скот), избягва от ловците на глави, които преследват избягали роби, и се превръща в един от великите оратори, писатели и политически водачи в американската история. През целия си живот той знае, че грамотността е пътят към спасението.

През 99% от човешката история на Земята нито един човек не е можел да чете или да пише. Голямото изобретение все още не е направено. Като се изключат личните преживявания, почти всичко друго, което сме знаели, е стигало до нас като устно слово. И както е при детската игра на „развален телефон“, в хода на десетки и стотици поколения информацията бавно се е изопачавала и най-накрая се е губела.

Книгите са променили това. Книгите, които можем да си купим на малка цена, ни позволяват да разпитваме миналото с голяма степен на точност; да черпим от мъдростта на нашия вид; да разберем гледните точки на другите, и то не само на властимащите; да съзерцаваме заедно с най-добрите учители прозренията, които най-големите умове на всички времена с мъка са извлекли от природата — знания, събрани от цялата планета и цялата човешка история. Те позволяват на хора, които отдавна са мъртви, да говорят вътре в главите ни. Книгите могат да ни придружават навсякъде. Търпеливи са към нас, когато не разбираме нещо, позволяват ни да преминем през трудните пасажи толкова пъти, колкото пожелаем, и никога не критикуват грешките ни. Книгите са ключови за разбирането на света и участието в едно демократично общество.

По някои стандарти афроамериканското население е направило огромни крачки в грамотността от освобождението до наши дни. Според изчисленията през 1860 г. едва около 5% от тях са можели да четат и пишат. През 1890 г. статистическата служба на САЩ определя като грамотни вече 39%. През 1969 г. те са вече 96%. Между 1940 и 1992 г. броят на завършилите гимназия афроамериканци се увеличава от 7 на 82%. Разбира се, могат да се поставят справедливи въпроси относно качеството на това образование и за стандартите, по които е определяна грамотността. Тези въпроси могат да бъдат отправени към всяка етническа група.

Едно национално проучване, направено за нуждите на американското Министерство на образованието, обрисува една страна с повече от 40 милиона полуграмотни пълнолетни граждани. Други изчисления показват още по-лоша картина. През последното десетилетие грамотността на младите пълнолетни граждани драстично е западнала. Само между три и четири процента от населението имат резултати в най-високата на петте степени на четене (на практика всички в тази група са минали през колеж). Огромното мнозинство дори няма представа колко лошо чете. Само четири процента от тези на най-високото ниво на четене живеят в бедност. Това обаче се отнася за 43% от хората на най-ниското ниво. Въпреки че това, разбира се, не е единственият фактор, все пак като общо колкото по-добре четете, толкова повече изкарвате — средно около 12 000 долара годишно за хората на най-ниското ниво на четене и около 34 000 долара за тези на най-високото. Изглежда, четенето е необходимо, ако не и достатъчно условие за изкарването на пари. А има много по-голяма вероятност да попаднете в затвора, ако сте неграмотен или полуграмотен. (Когато разглеждаме тези факти, трябва да внимаваме да не изведем от корелацията някаква некоректна причинно-следствена връзка.)

Също така полуграмотните бедни хора обикновено не разбират предизборните инициативи, които могат да помогнат на тях и техните деца, а стряскащо голям брой от тях въобще не гласуват. Това подкопава демокрацията в нейните корени.

Ако поробеното дете Фредерик Дъглас е можело да се научи на четмо и величие, защо трябва някой да остане неграмотен в днешната далеч по-просветена епоха? Разбира се, не е толкова просто — отчасти защото малцина сред нас са толкова интелигентни и смели като Фредерик Дъглас, но също и по други важни причини.

Ако растете в къща, където има книги, където някой ви чете и където родителите, братята и сестрите, лелите, чичовците и братовчедите ви четат за собствено удоволствие, вие съвсем естествено ще се научите да четете. Ако край вас няма никой, който да извлича радост от четенето, къде тогава са доказателствата за това, че усилието си струва? Ако качеството на достъпното ви образование е неадекватно, ако ви учат да наизустявате, а не да мислите, ако съдържанието на първото нещо, което са ви дали да четете, идва от някаква почти извънземна култура — тогава грамотността може да се окаже трънлив път.

Трябва да приемете като своя втора природа десетки главни и малки букви, символи и препинателни знаци; да наизустите правописа на хиляди думи; да се подчинявате на най-различни строги и произволни граматични правила. Ако вниманието ви е заето от липсата на семейна подкрепа или е удавено в бушуващото море на гнева, пренебрежението, експлоатацията, опасността и омразата към самите себе си, тогава спокойно бихте могли да заключите, че четенето изисква твърде много работа и просто не си струва усилията. Ако непрекъснато получавате посланието, че сте твърде глупав, за да се учите (или — което е същото от функционална гледна точка — че сте твърде готин, за да се учите), и ако няма никой, който да му възрази, тогава е много вероятно да последвате този гибелен съвет. Винаги има деца като Фредерик Бейли, които превъзмогват трудностите. Твърде много не успяват.

Но отвъд всичко това има още един коварен механизъм, който — ако сте бедни — може да нанесе удар върху усилията ви да четете или дори да мислите.

Двамата с Ан Друян идваме от семейства, които са познали крайната бедност. Но нашите родители страстно обичаха четенето. Една от нашите баби се е научила да чете, тъй като баща й, който се изхранвал със земеделие, дал на един пътуващ учител чувал лук. Тя продължи да чете през следващите сто години. Обществените училища в Ню Йорк бяха втълпили в главите на нашите родители личната хигиена и бацилната теория за болестите. Те следваха препоръчаните от Американското министерство на земеделието инструкции за детско хранене, все едно бяха донесени от върха на планината Синай. Съставената от правителството книга за детското здраве беше подлепвана всеки път, когато страниците й започваха да се разпадат. Ъгълчетата бяха разкъсани, основните съвети — подчертани. Книгата беше консултирана при всяка медицинска криза. За известно време моите родители спряха да пушат — едно от малкото удоволствия, които можеха да си позволят по време на Голямата депресия, — за да имат децата им витамини и минерали. Двамата с Ан имахме голям късмет.

Последните проучвания показват, че децата, които не се хранят достатъчно, израстват с намален капацитет да разбират и да се учат („когнитивно разстройство“). Не е необходимо да гладуват, за да се случи това. Може да е резултат дори и от леко недохранване — което е много разпространено сред бедните в Америка. То може да се случи още преди бебето да се роди (ако майката не се храни добре), през първите години или по-късно. Когато няма достатъчно храна, тялото трябва да реши как да използва наличното ограничено количество. Оцеляването е на първо място. Растежът е на второ. При тази подредба тялото изглежда задължено да постави учението на последно място. То преценява, че е по-добре да си глупав, но жив, отколкото умен, но мъртъв.

Вместо да показват ентусиазъм и страст към ученето — подобно на повечето си здрави връстници — недохранените деца стават отегчени, апатични и необщителни. По-тежките степени на недохранване водят до по-ниско тегло при раждането, а в най-крайните си форми — до по-малък размер на мозъка. Въпреки това дори едно дете, което изглежда напълно здраво, но изпитва недостиг на желязо, веднага демонстрира спад в способността си да се концентрира. Причинената от липса на желязо анемия може да засегне до една четвърт от всички бедни деца в Америка. Тя се отразява на обхвата на вниманието на детето и на способността му да помни, а последствията от нея могат да се запазят и в зряла възраст.

Това, което някога се е възприемало като сравнително леко недохранване, днес се разглежда като потенциална причина за трайни когнитивни увреждания. Децата, които са гладували дори за кратко, имат намален капацитет да учат. А милиони американски деца гладуват всяка седмица. Оловното отравяне, което е характерно за големите градове, също води до проблеми с ученето. По много критерии господството на бедността в Америка непрекъснато се увеличава след началото на 80-те години на XX век. Понастоящем почти една четвърт от американските деца живеят в бедност — това е най-високият процент на детска бедност в индустриализирания свят. Според някои изчисления между 1980 и 1985 г. децата, които са починали в Америка от лечими болести, недохранване и други следствия от крайна бедност, са повече от всички жертви, дадени от Съединените щати в битките на Виетнамската война.

Има програми, които мъдро са основани на федерално и щатско ниво и които третират проблемите на недохранването. Специалната програма за допълнително хранене на жени, бебета и деца, програмите за закуска и обяд в училище, Програмата за лятно хранене — всички те функционират, макар и да не достигат до всички хора, които имат нужда от тях. Една толкова богата страна е напълно способна да осигури достатъчно храна за всички свои деца.

Някои вредни последствия от недохранването могат да бъдат излекувани. Например терапията за осигуряване на желязо може да поправи част от последствията от предизвиканата от недостиг на желязо анемия. Но не всички поражения са обратими. Дислексията — различни разстройства, които увреждат умението ни да четем — може да засегне до 15% от всички нас, бедни и богати. Нейните причини (независимо от това дали са биологични, психологически или свързани със средата) често не могат да бъдат определени. Но сега вече съществуват методи, които могат да помогнат на мнозина страдащи от дислексия да се научат да четат.

Никой не трябва да остане неграмотен, тъй като няма достъп до образование. Но има много училища в Америка, в които четенето се преподава като мъчително и предприемано с нежелание пътуване сред йероглифите на една непозната цивилизация. Има много класни стаи, в които няма да намерите дори една книга. За съжаление търсенето на курсове за ограмотяване на пълнолетни далеч надвишава предлагането. Висококачествените програми за ранно обучение, каквато например е „Хед Старт“, могат да постигнат огромни успехи в това да подготвят децата да четат. Но „Хед Старт“ достига само до една трета или една четвърт от можещите да участват в нея деца в предучилищна възраст. Много от нейните програми са отслабени поради орязване на финансирането, а докато пиша тези редове, тя и споменатите по-горе хранителни програми отново са подложени на атака в Конгреса.

През 1994 г. се появи една книга, която подложи на критика програмата „Хед Старт“ — „Извивката на камбаната“ от Ричард Дж. Хернстейн и Чарлс Мъри. Ето как Джерълд Колс от университета в Рочестър характеризира тяхната аргументация:

„Първо осигурявате неадекватно финансиране на програма за бедни деца, след това отричате всички успехи, които тя е постигнала въпреки огромните препятствия по пътя си, и най-накрая стигате до заключението, че програмата трябва да бъде елиминирана, тъй като децата имат по-ниски интелектуални способности.“

Книгата, която получи изненадващо голямо внимание от страна на медиите, заключава, че има непреодолима наследствена пропаст между белите и черните — между 10 и 15 точки на тестовете за интелигентност. В една рецензия психологът Леон Дж. Камин стига до заключението, че „авторите систематично не правят разлика между корелация и причинно-следствени връзки“ — една от грешките в нашия наръчник за идентифициране на измамите.

Националният център за семейна грамотност, базиран в Луисвил, щата Кентъки, организира програми, които са насочени към социално слабите семейства и имат за цел да ограмотят както децата, така и техните родители. Децата, на възраст между три и четири години, посещават училище три пъти седмично, придружавани от родител, баба и дядо или настойник. Докато възрастните прекарват сутринта в усвояване на основни учебни умения, децата са в предучилищната група. Родители и деца се срещат на обяд, след което през останалата част от деня „учат как да учат заедно“.

Непосредственото наблюдение на четиринадесет такива програми в три щата показа следното: 1) Въпреки че в предучилищните си години всички деца са били определени като рискува група за изпадане от училище, след постъпването им в началните класове учителите разглеждат като рискови едва десет процента. 2) Учителите в началното училище определят повече от 90% от децата като мотивирани да учат. 3) Нито едно от децата не е повторило дори и една година в началното училище.

Израстването на родителите е не по-малко драматично. Когато им бъде зададен въпросът как се е променил животът им вследствие от програмата за семейна грамотност, типичните отговори описват повишени самочувствие (почти всички участници) и самоконтрол, преминаване на отговарящи на гимназиално ниво изпити, постъпване в колеж, нова работа и много по-добри отношения с децата. Самите деца биват описвани като по-внимателни с родителите си, искащи да се учат и — в някои случаи за първи път — изпълнени с надежди за бъдещето. В по-напредналите класове подобни програми могат да бъдат използвани за преподаване на математика, наука и много други неща.

Тираните и самодръжците винаги са възприемали грамотността, учението, книгите и вестниците като потенциално опасни. Те биха могли да вкарат в главите на техните поданици независими или дори бунтовни идеи. През 1671 г. британският кралски губернатор на колонията Вирджиния пише следното:

„Благодаря на Бога, че няма нито безплатни училища, нито книгопечатане, и се надявам, че те няма да се появят и през следващите сто години, тъй като учението е донесло на света неподчинение, ереси и секти, а книгопечатането ги разпространява и клевети най-доброто управление. Бог да ни пази и от двете!“

Но американските колонисти — разбрали, къде се крие свободата — не го послушали.

През първите години от своето съществуване Съединените щати се радват на един от най-високите, може би най-високия процент на грамотно население в света. (Разбира се, в онази епоха робите и жените не са влизали в сметката.) В Масачузетс се появяват обществени училища още през 1635 г., а през 1647 г. е въведено задължително образование във всички градчета с повече от 50 „домакинства“. През следващия век и половина образователната демокрация се разпространява в цялата страна. Политически теоретици идват от чужбина, за да видят това национално чудо: голям брой обикновени работници, които могат да четат и пишат. Американската отдаденост на всеобщата образованост подпомага откривателството и изобретенията, енергичния демократичен процес и една възходяща мобилност, която подхранва икономическата жизненост на нацията.

Днес Съединените щати не са световен лидер в грамотността. Много от хората, които са определяни като грамотни, не могат да прочетат и разберат много прости материали — да не говорим за учебника за шести клас, инструкциите в някое упътване, разписанието на автобусите, декларацията за ипотекиране или някоя предизборна програма. А днешните учебници за шести клас поставят много по-малко предизвикателства от тези отпреди няколко десетилетия, докато изискванията за грамотност на работното място са станали по-големи откогато и да било.

Зъбните колела на бедността, невежеството, безнадеждността и ниското самочувствие се свързват в един вид вечен механизъм на провалите, който смазва мечтите на всяко следващо поколение. Всички плащаме цената за това, че той продължава да работи. Неграмотността е основната ос.

Дори и да затворим сърцата си за срама и нещастието на жертвите, всички останали също трябва да заплатят сурова цена за неграмотността — цената на медицинските разходи и престоя в болница, цената на престъпността и затворите, цената на специалното обучение, цената на намалената продуктивност и загубените потенциално блестящи умове, които биха могли да ни помогнат да решим заобикалящите ни дилеми.

Фредерик Дъглас е показал, че грамотността е пътят от робството към свободата. Има много видове робство и много видове свобода. Но четенето все още е пътят.

Фредерик Дъглас

След бягството

Едва навършил двадесет, той бяга към свободата. Заселва се в Ню Бедфорд заедно със съпругата си Ана Мъри и е нает като общ работник. Четири години по-късно Дъглас е поканен да говори пред едно събрание. По това време в Северните щати вече често се случва известните оратори — т.е. белите такива — да роптаят срещу робството. Но дори и мнозина от тези, които се противопоставят на робството, разглеждат самите роби като същества на по-ниско стъпало от човешкото. Вечерта на 16 август 1841 г. на малкия остров Нантъкет членовете на Масачузетското антиробско общество, повечето квакери, се навели напред в столовете си, за да чуят нещо ново — заклеймяващ робството глас, принадлежащ на човек, който го познава от горчивия си собствен опит.

Дори само видът и поведението му разрушили господстващия по това време вид за „естественото подчинение“ на афроамериканците. Според всички свидетелства, предложеният от Дъглас красноречив анализ на злините на робството е бил един от най-блестящите дебюти в историята на американското ораторство. На първия ред седи водещият аболиционист на деня, Уилям Лойд Гарисън. Когато Дъглас завършил речта си, Гарисън се изправил, обърнал се към зашеметената аудитория и извикал като предизвикателство следния въпрос:

— Какво слушахме — предмет, роб или човек?

— Човек! Човек! — закрещяла в един глас залата.

— Трябва ли такъв човек да бъде държан в робство в християнска земя? — извикал Гарисън.

— Не! Не! — отвърнала аудиторията.

И като повишил още повече глас, Гарисън запитал:

— Трябва ли такъв човек да бъде изпратен обратно в робство от свободната земя на стария Масачузетс?

Тълпата вече била на крака и викала:

— Не! Не! Не!

Дъглас никога повече не се върнал към робството. Вместо това прекарал остатъка от живота си като борец за човешки права — като автор, редактор и издател на списания, като оратор в Америка и в чужбина и като първия афроамериканец, заемал висок съветнически пост в правителството на Съединените щати. По време на Гражданската война той бил съветник на президента Линкълн. Дъглас успешно защитил въоръжаването на бившите роби и включването им в северняшката армия, федералното възмездие над военнопленниците от Конфедерацията за извършените от южняците масови екзекуции на пленени афроамерикански войници и освобождаването на робите като основна цел на войната.

Много от изказаните от него мнения са сурови и не му печелят приятели сред висшите среди:

„Аз без никакво колебание заявявам, че религията на Юга е просто прикритие за най-ужасни престъпления — оправдание за най-отвратителното варварство, благословия за най-омразни лъжи и мрачен подслон, под който най-тъмните, най-противните и най-адските престъпления на робовладелците намират най-здрава защита. Ако отново попадна във веригите на робството, заедно със самото поробване ще приема това да попадна на религиозен господар като най-голямото нещастие, което може да ме сполети… Ненавиждам поквареното, робовладелско, бичуващо жените, ограбващо люлките, пристрастно и лицемерно християнство на тази земя.“

Когато ги сравним с някои изказвания на вдъхновената от религията расистка риторика от тази епоха и от по-късни години, коментарите на Дъглас не изглеждат преувеличени. В предвоенните години се твърди, че „робството е от Бог“. Един от най-отвратителните примери от след Гражданската война, книгата на Чарлс Карол „Негърът звяр“ (Сейнт Луис, „Америкън Бук енд Байбъл Хаус“) учи своите благочестиви читатели, че „Библията и Божественото откровение, както и разумът ни учат, че негърът не е човек“. В една по-съвременна епоха някои расисти продължават да отхвърлят простото доказателство, което се съдържа в нашето ДНК — че всички раси не само че са човешки, но са почти неразличими помежду си. Те се позовават на Библията като „непристъпна крепост“, която не позволява дори данните да бъдат подложени на анализ.

Струва си да се отбележи обаче, че по-голямата част от аболиционистичният кипеж се заражда именно в християнските, най-вече квакерските общности на Севера; че традиционните чернокожи християнски църкви на Юга изиграват ключова роля в историческата американска борба за човешки права от 60-те години на XX в.; и че повечето от нейните лидери — на първо място Мартин Лутър Кинг-младши — са били пастори, ръкоположени от тези църкви.

Дъглас се обръща към бялото общество със следните думи:

„[Робството] спира прогреса ви, то е противник на подобренията и смъртен враг на образованието. То подхранва гордостта, развъжда безделието, развива пороците, подслонява престъпленията. То е проклятие за земята, която го поддържа, и все пак вие се държите за него все едно е последната сламка на всичките ви надежди.“

През 1843 г., когато обикаля и изнася лекции в Ирландия малко преди картофения глад, той е толкова развълнуван от крайната бедност на тези земи, че пише на Гарисън: „Тук виждам много неща, които ми напомнят за по-раншната ми съдба, и признавам, че би трябвало да се засрамя да издигна глас срещу американското робство, но все пак знам, че каузата на хуманността е една и съща по целия свят.“ Той се обявява в открит протест срещу политиката на изтребване на местното американско население. А през 1848 г., на събранието в Сенека Фолс, когато Елизабет Кейди Стантън^[2] има смелостта да призове за гарантирането на правото на глас на жените, той е единственият мъж от която и да било етническа група, който я подкрепя.

Вечерта на 20 февруари 1895 г. — повече от тридесет години след освобождаването на робите, — след като се появява на организиран от Сюзан Б. Антъни митинг в защита правата на жените, Фредерик Дъглас губи съзнание и умира.