Карл Сейгън
Свят, населен с демони (24) (Науката като свещ в мрака)

Двадесет и втора глава
Пристрастени към значението

Ние също така знаем колко жестока

може да бъде истината,

и се питаме дали заблудата

не е по-утешителна.

Анри Поанкаре(1854–1912)

Надявам се никой да не сметне, че съм прекомерно циничен, ако заявя, че един добър и първостепенен модел за това как се определя програмата на частните и обществените телевизии, може да се сведе до следното: парите са всичко. В най-гледаното време разлика в рейтинга от дори една точка струва на рекламодателите милиони долари. Особено след началото на 80-те години на XX в. телевизията започна да зависи основно от печалбата. Можете да го видите например в западането на новинарските емисии и специализираните репортажни програми или в патетичните обяснения, които основните телевизионни мрежи предложиха, за да избегнат издаденото от Федералната комисия по комуникациите нареждане да повишат нивото на детските програми. (Например приписаха образователни качества на анимационен сериал, който систематично изопачава технологията и начина на живот на нашите прадеди от плейстоцена и представя динозаврите като домашни любимци.) Докато пиша тези редове, обществената телевизия в Америка е изправена пред реалната опасност да загуби правителствената субсидия, а съдържанието на програмата на частните канали е тръгнал по пътя на прогресивното и дългосрочно затъпяване.

При подобни перспективи борбата за повече истинска наука по телевизията изглежда наивна и безнадеждна. Но собствениците на телевизиите и продуцентите на програмите имат деца и внуци, за чието бъдеще съвсем основателно се тревожат. Те би трябвало да изпитват и определена отговорност за бъдещето на своята нация. Съществуват доказателства, че научните програми могат да бъдат успешни и че хората изпитват глад за повече такива предавания. Запазвам си надеждата, че рано или късно ще видим истинската наука умело и увлекателно представена като нещо обичайно по големите телевизионни канали по целия свят.

Бейзболът и футболът имат своите ацтекски предшественици. Американският футбол е лошо маскирана имитация на лов; играли сме го още преди да станем хора. Играта лакрос е древно изобретение на северноамериканските индианци, а хокеят е свързан с нея. Баскетболът обаче е нещо ново. Започнали сме да правим филми, преди да заиграем баскетбол.

Първоначално не се сетили да направят дупка в кошницата, така че да могат да си вземат топката и без да се налага да носят стълба. Но в изминалото оттогава кратко време играта се е развила. Основно в ръцете на афроамерикански играчи, в най-добрата си форма баскетболът се е превърнал във върховен спортен синтез на интелигентност, точност, смелост, дързост, предугаждане, сръчност, работа в екип, елегантност и грация.

Високият метър и шестдесет Мъгси Богс преминава през гора от гиганти; Майкъл Джордан изплува от мрака някъде отвъд точката за фала; Лари Бърд пуска точен пас, без дори да погледне; Карим Абдул-Джабар изстрелва висока кука. В основата си това не е контактен спорт като американския футбол. Това е игра на финес. Пресата по цялото игрище, двойните пасове, пробивът след заслон, пресичането на противниковите подавания и добавката след долетял някъде от нищото висок отскок — всичко това представлява координация между интелект и атлетизъм, хармония между разум и тяло. Въобще не е учудващо, че тази игра разпали духовете.

Още от момента, в който мачовете от Националната баскетболна лига се превърнаха в основна храна за телевизията, аз започнах да си мисля, че те могат да се използват за преподаване на наука и математика. За да оцениш 0,926 като среден резултат при стрелба от фала, трябва да поназнайваш нещо за превръщането на обикновените дроби в десетични. Изстрелът с табло изпод коша е Нютоновият първи закон на динамиката в действие. Всяко хвърляне представлява изстрелване на топката по параболична дъга — крива, която се определя от същата гравитационна физика, която ръководи полета на балистичните ракети, орбитата на Земята около Слънцето или срещата на някой космически апарат с далечен свят. По време на забивка центърът на тежестта на играча за кратко влиза в орбита около центъра на планетата.

За да вкарате топката в коша, трябва да я изстреляте с точно определената скорост — сбъркайте с един процент, и гравитацията ще направи така, че да изглеждате глупаво. Независимо от това дали го знаят или не, стрелците от трите точки компенсират челното съпротивление на въздуха. Всяко следващо тупване на пуснатата топка я издига на по-малка височина над земята поради действието на Втория закон на термодинамиката. Когато Дарил Докинс или Шакил О’Нийл пръснат таблото на коша, това ни предоставя възможността да демонстрираме — наред с всичко друго — разпространението на ударната вълна. Изстрел със завъртане изпод коша влиза поради запазването на ъгловия момент. В нарушение на правилата е да пипаш топката, когато тя е в „цилиндъра“ над коша. Сега вече говорим за ключова идея в математиката: създаването на n-мерен обект чрез движението на (n–1)-мерни обекти.

Защо не използваме спорта, за да преподаваме наука в класните стаи, вестниците и телевизионните програми?

Спомням си, че в детските ми години баща ми носеше вкъщи някакъв всекидневник и поглъщаше (често с голямо удоволствие) резултатите от бейзболните мачове. За мен те бяха абсолютно сухи — само някакви странни съкращения (У, СС, К, У-Л, АБ, РБИ), — но на него му говореха. Всички вестници ги отпечатваха. Усетих, че едва ли ще ме затруднят особено. В крайна сметка аз също се запалих по света на бейзболните статистики. (Знам, че ми помогнаха да науча десетичните дроби, и все още потръпвам, когато чуя — обикновено в началото на бейзболния сезон, — че някой „удря хилядарката“. Но 1,000 не е 1000. Късметлията удря едно.)

Или вземете като пример финансовата страница. Някакъв въвеждащ материал. Бележки под линия. Обяснения на съкращенията. Или го можеш, или не го можеш. Погледнете всички тези километри статистика! И все пак хората доброволно ги четат. Не е нещо отвъд техните способности. Всичко е въпрос на мотивация. Защо да не можем да направим същото с математиката, науката и технологията?

Изглежда, във всички спортове играчите имат добри дни. В баскетбола го наричат „горещата ръка“. Просто не можеш да сбъркаш. Спомням си един мач от плейофите, в който Майкъл Джордан — иначе не толкова добър стрелец от далечно разстояние — без никакво усилие вкара толкова много последователни тройки от най-различни позиции, че сви рамене в удивление от самия себе си. Обратното — има моменти, в които сте „студени“ и нищо не влиза. Когато играчът има ден, той сякаш черпи от някаква загадъчна сила, а когато не му върви, все едно е под някаква магия или проклятие. Но това е магическо, а не научно мислене.

Късметът далеч не е нещо толкова забележително и може да се очаква дори и при произволни събития. Това, което би било учудващо, е да няма късмет. Ако подхвърля една монета десет пъти поред, бих могъл да получа следната последователност от ези и тура: Е Е Е Т Е Т Е Е Е Е. Осем пъти ези, при това четири поред! Дали не упражнявам някакъв психокинетичен контрол над монетата? Или много ми върви на ези? Изглежда твърде правилно, за да се дължи на случайността.

Но тогава си спомням, че съм подхвърлял монетата и преди и след като съм получил тази поредица от ези, т.е., че тя е част от една много по-дълга и не толкова интересна серия: Е Е Т Е Т Т Е Е Е Т Е Т Е Е Е Е Т Е Т Т Е Т Е Т Т. Ако ми се позволи да обърна внимание на някои резултати и да пренебрегна други, винаги ще мога да „докажа“, че в късмета ми има нещо изключително. Това е една от възможните грешки на комплекта за идентифициране на измами — изброяването на благоприятни обстоятелства. Спомняме си попаденията и забравяме пропуските. Ако обичайната успеваемост на стрелбата ви от игра е 50% и не можете да подобрите тази статистика с никакво съзнателно усилие, тогава шансът ви да имате „гореща“ ръка е също толкова голям, колкото и при мен и моята монета. Колкото пъти аз успея да хвърля осем от десет пъти ези, толкова пъти и вие ще вкарате осем от десет изстрела към коша. Баскетболът може да ви научи на някои неща относно вероятностите и статистиката, както и на критично мислене.

Едно изследване на моя колега Том Гилович, професор по психология в „Корнел“, убедително показва, че обичайният начин, по който възприемаме баскетболния късмет, е погрешен. Гилович провери дали успешните изстрели на играчите в Националната баскетболна лига се натрупват по начин, който да не може да бъде обяснен със случайността. Шансът на един играч да вкара след два или три коша е същият като този след неуспешен изстрел. Това е валидно както за най-големите играчи, така и за не чак толкова големите, както за стрелбата от игра, така и за фаловете — при които пред лицето ти няма ръка. (Разбира се, може да се очаква известно отслабване на баскетболния късмет, което да се дължи на повишеното внимание на защитата към играча с „горещата“ ръка.) В бейзбола има подобен, но противоположен по значение мит — че някой, който удря под нормалната си форма, „трябва“ да уцели топката. Това е не по-вярно от другото — че ако си хвърлил няколко пъти под ред ези, шансът да хвърлиш тура трябва да е различен от 50%. Дори и да има късмет, който да надминава статистическите очаквания, той е твърде неуловим.

Но това някак си не може да ни удовлетвори. Някак си не изглежда вярно. Попитайте играчите, треньорите, феновете. Търсим смисъл, дори в случайните числа. Пристрастени сме към значението. Когато прочутият треньор Ред Ауербах чул за изследването на Гилович, отговорът му гласял следното: „Та кой е тоя? И какво направил — изследване? Въобще не ми пука.“ И вие знаете много добре какво има предвид. Но ако баскетболният късмет не се появява по-често от сериите ези или тура, значи в него няма нищо магическо. Дали това свежда играчите до най-обикновени марионетки, манипулирани от законите на случайността. Не, разбира се. Средните им резултати при стрелба са вярно отражение на личните им умения. Става дума само за честотата и продължителността на късмета.

Разбира се, много по-забавно е да си мислим, че боговете са докоснали играча, който има ден, и са пренебрегнали другия, на който не му върви. И какво от това? Каква би могла да е вредата от малко мистификация? Това със сигурност не е по-добро от скучните статистически анализи? В баскетбола и другите спортове няма никакъв проблем. Но ако това се превърне в обичаен начин на мислене, то може да ни докара проблеми с някои от другите игри, които обичаме да играем.

„Учен — да, луд — не“, кикоти се лудият учен от „Островът на Джилиган“, докато настройва електронните уреди, които му позволяват да контролира съзнанието на другите за собствените си нечисти цели.

„Съжалявам, д-р Многознайко, но на хората на Земята няма да им хареса да ги свиете до ръст от осем сантиметра, дори и това да спести известно количество пространство и енергия…“ Анимационният супергерой търпеливо обяснява етичната дилема на типичния учен от детските програми в събота сутрин.

Мнозина от тези т.нар. „учени“ — ако съдя по програмите, които съм гледал (и по правдоподобните ми предположения относно другите, които не съм — например „Анимационният клуб на лудия учен“), — са морални инвалиди, които са тласкани от жажда за власт или проявяват невероятна безчувственост към усещанията на околните. Посланието, което се отправя към детската публика, е, че науката е опасна, а учените — повече от странни. Те са побъркани.

Разбира се, приложенията на науката могат да бъдат опасни и както вече се опитах да покажа, почти всички големи технологични скокове в историята на човешкия вид — до изобретяването на каменните оръдия и опитомяването на огъня — са били проблемни от етична гледна точка. Новите постижения могат да бъдат използвани от невежи или зли хора за опасни цели, или от мъдри и добри хора за благото на човешкия вид. Но в предлаганите на нашите деца забавления, изглежда, се представя само едната страна на монетата.

Къде във всичките тези програми е радостта от науката? Очарованието на това да разбереш как е устроена вселената? Възторгът да проникнеш дълбоко в знанието? А какво да кажем за жизненоважния принос, който науката е направила за човешкото добруване — или за милиардите животи, които са били спасени или въобще са били направени възможни от медицинската и селскостопанската технология? (За да бъда честен обаче, трябва да призная, че професорът от „Островът на Джилиган“ често използва научните си познания, за да решава практическите проблеми на корабокрушенците.)

Живеем в сложна епоха, в която много от изпречилите се пред нас проблеми — независимо от техните корени — могат да имат единствено решения, предполагащи дълбоко разбиране на науката и технологиите. Съвременното общество изпитва огромна нужда от най-добрите налични умове, за да намери решенията на тези проблеми. Не мисля, че телевизионните програми в събота сутрин — същото се отнася и за голяма част от останалите достъпни в Америка видеоматериали — ще тласнат много надарени младежи към кариера в научните или инженерните дисциплини.

През последните години се появиха огромно количество лековерни и безкритични телевизионни програми и „специални репортажи“, посветени на извънсетивните възприятия, „канализирането“, Бермудския триъгълник, НЛО, древните астронавти, „Голямата стъпка“ и други подобни. Основополагащият сериал „В търсене на…“ започва със съобщение, в което се отхвърля всяка отговорност за представянето на балансиран поглед към темата. В случая можете да видите жаждата за чудеса, която не е смекчена дори и от зачатъчен научен скептицизъм. Получава се така, че всичко, което някой каже пред камерата, е вярно. Никога не се появява идеята, че може да има и алтернативни обяснения и че тежестта на доказателствата трябва да е решаваща за това кое от тях ще изберем. Същото се отнася и за „Необичайни срещи“, „Загадки без отговор“ (в които, както подсказват заглавията, не се приемат прозаични обяснения) и много други подобни предавания.

„В търсене на…“ често взема някой сам по себе си интересен сюжет и систематично изопачава данните. Ако има две обяснения — едно по-прозаично научно и второ, което да изисква най-екстравагантни паранормални и психични явления, — винаги можете да бъдете сигурни кое от тях ще получи по-голямо внимание. Един почти случайно подбран пример: представен е автор, който твърди, че отвъд Плутон има още една голяма планета. Като доказателства му служат цилиндрични печати от древен Шумер, гравирани много преди изобретяването на телескопа. Той твърди, че все повече професионални астрономи приемат неговата теза. Няма нито дума за това, че изследващите движението на Нептун и Плутон астрономи, както и преминалите отвъд границите им четири космически апарата, не са успели да открият и следа от въпросната планета.^[1]

Образите са напълно объркани. Когато гласът зад кадър говори за динозаври, ние виждаме дългокосмест мамут. Разказвачът обяснява нещо за носещ се във въздуха летателен апарат. Екранът ни показва излитане на совалка. Слушаме за езера и заливани от реките долини, но виждаме планини. Просто няма значение. Картината е също толкова безразлична към фактите, колкото е и гласът зад кадър.

Телевизионният сериал „Досиетата X“ — който само на думи претендира, че защитава скептичното проучване на паранормалните явления — представя една действителност, която е силно изкривена по посока отвличания от извънземни, странни сили и правителствена конспирация за покриването на всичко интересно. Почти никога някое паранормално твърдение не се оказва измама, психично отклонение или неразбиране на естествения свят. Много по-близък до действителността и много по-полезен за публиката би бил един сериал за възрастни („Скуби Ду“ прави това за децата), в който паранормалните твърдения да бъдат подлагани на систематично разследване и да се оказва, че във всеки случай всъщност има съвсем прозаично обяснение. Драматичното напрежение ще се съдържа в разкриването на това как погрешното разбиране на една измама може да създаде на пръв поглед истински паранормални явления. Може би един от следователите винаги ще остава разочарован и ще се надява, че следващия път някой действително паранормален случай ще издържи на скептичния анализ.

Други недостатъци личат в телевизионните филми с научнофантастична тематика. „Стар Трек“ например — въпреки чара си и силната интернационална и междувидова перспектива, която предлага, — често пренебрегва най-елементарни научни данни. Идеята, че г-н Спок би могъл да е кръстоска между човешко същество и форма на живот, която се е развила самостоятелно на планетата Вулкан, е много по-малко вероятна — от генетична гледна точка — от това да е хибрид между човек и артишок. Въпреки това идеята предоставя прецедент в масовата култура за съществуването на хибриди между хора и извънземни — нещо, което по-късно ще се превърне в централен компонент на историите за отвличане от извънземни. В телевизионния сериал и филмите „Стар Трек“ сигурно има десетки извънземни видове. Почти всички, на които се обръща повече внимание, са леки модификации на човешкия образ. Това се дължи на икономическата необходимост — разходите се свеждат до един актьор и каучукова маска, — но противоречи на своеволната природа на еволюционния процес. Аз лично смятам, че ако наистина има извънземни, те ще бъдат драстично по-нечовекоподобни от клингоните и ромуланите (и ще бъдат на съвсем друго технологично ниво). „Стар Трек“ не иска да се пребори с еволюцията.

В много телевизионни програми и филми се представя некомпетентно дори и случайно попадналата в сценария наука — странични линии, които не са съществени за сюжета, в който наука по начало няма. Не струва почти нищо да наемеш някой докторант да прочете сценария и да го коригира с оглед научната точност. Но поне доколкото аз мога да преценя, това почти никога не се прави. В резултат се появяват такива груби грешки, като например упоменаването на „парсек“ като единица за скорост, а не за разстояние, в иначе „примерните“ в много други отношения филми „Междузвездни войни“. Ако подобни неща се правят дори с малко внимание, те биха могли дори да подобрят сюжета. При всички положения те биха спомогнали за това масовата публика да получи малко наука.

Телевизията показва на лековерните огромно количество псевдонаука, немалко медицина и технология, но почти никаква наука — особено по-големите частни телевизии, чиито изпълнителни директори явно смятат, че науката означава спадане на рейтинга и финансови загуби и че това е единственото нещо, което има значение. В телевизиите има служители, назначени на длъжност „научен кореспондент“, както и епизодични програми, уж посветени на науката. Но всъщност почти никога не става дума за наука, а за медицина и технологии. Съмнявам се, че във всички телевизии има и един служител, чиято задача е всяка седмица да чете новите броеве на „Нейчър“ и „Сайънс“ — за да види дали не е било открито нещо, което да заслужава да влезе в новините. Когато през есента се обявяват Нобеловите награди за наука, това предоставя чудесна новинарска възможност: шанс да бъде обяснено за какво са дадени тези награди. Но почти винаги чуваме нещо от сорта на „… и някой ден може да доведе до откриването на лек за рака. Днес в Белград…“.

Колко наука има в излъчваните по радиото и телевизията предавания с гости или в онези тягостни програми в неделя сутрин, в които бели хора на средна възраст седят около една маса и се съгласяват един с друг? Кога за последен път сте чули интелигентен научен коментар от президента на Съединените щати? Защо в цяла Америка няма нито един телевизионен сериал, в който главен герой да е някой, който се е посветил на това да открие как функционира вселената? Когато в някой широко отразен от медиите съдебен процес за убийство всички говорят за ДНК-тестове, къде е специалният репортаж в най-гледаното време, който да е посветен на нуклеидните киселини и наследствеността? Дори не мога да си спомня да съм гледал по телевизията точно и подробно описание за това как работи самата телевизия.

Телевизията със сигурност е най-ефективното средство за събуждането на интереса към науката. Но тази изключително могъща медия не прави почти нищо, за да представи радостите и методите на науката, докато машината на „лудия учен“ продължава да се отдалечава с пуфтене.

Според проведените в началото на 90-те години на XX в. социологически проучвания, две трети от пълнолетните американци нямат никаква представа за това какво е „информационна супермагистрала“; 42% не знаят къде е Япония; на 38% терминът „холокост“ не говори нищо. Но повече от 90% са чували за криминалните процеси, свързани с имената на Менендес, Бобит и О. Дж. Симпсън; 99% знаят, че певецът Майкъл Джексън е обвинен в сексуално насилие над малко момче. Гражданите на Съединените щати може и да са най-добре забавляваната нация в света, но плащат за това голяма цена.

Направените по същото време проучвания в Канада и САЩ показват, че телевизионните зрители биха искали да гледат повече научни предавания. В Северна Америка често има добри научни предавания в поредицата „Нова“ на „Пъблик Броудкастинг Систем“, а от време на време и по каналите „Дискавъри“ и „Лърнинг“, както и по „Кънейдиън Броудкастинг Къмпъни“. Предназначената за малки деца поредица на Бил Най „Сайънс Гай“ е динамична, показва завладяващи образи, покрива много области на науката и понякога дори осветлява процеса на откривателството. Но дълбочината на обществения интерес към едно увлекателно и точно представяне на науката — да не говорим за огромната полза, която ще донесе едно по-добро масово разбиране на науката — все още не намира отражение в телевизионните програми.

Как бихме могли да вкараме повече наука в телевизията? Ето някои възможности:

• Чудесата и методите на науката да бъдат редовно представяни в новините и публицистичните предавания. В процеса на откривателството има истинска човешка драма.

• Поредица, озаглавена „Разрешените загадки“, в която вълнуващите спекулации да имат рационални решения — включително любопитни случаи от съдебната медицина и епидемиологията.

• Не трябва да се забравя поредица, в която да припомним как медиите и обществеността напълно са захапали въдицата на организираните правителствени лъжи. Първите два епизода могат да бъдат посветени на „инцидента“ в залива Тонкин^[2] и на систематичното радиационно облъчване на нищо неподозиращи и незащитени американци — цивилни и военни, — уж за нуждите на „националната отбрана“ след 1945 година.

• Отделна поредица за фундаменталните грешки и пропуски на известни учени, политически лидери и религиозни фигури.

• Редовно изобличаване на вредната псевдонаука и програми от рода на „Направи си сам“ с участието на публиката: как да огъваме лъжици, да четем мисли, да предсказваме бъдещето, да извършваме психична хирургия, да правим „студени прочити“ и да „натискаме вътрешните бутони“ на телевизионните зрители. Как ни баламосват — усвояване чрез практика!

• Най-съвършени системи за компютърна графика, които да позволяват предварителното подготвяне на научни модели за най-различни непредвидени случаи.

• Поредица от сравнително евтини телевизионни дебати, всеки с продължителност около час, с осигурен от продуцентите бюджет за компютърна графика за всяка една от страните, наложени от водещия строги доказателствени стандарти и обсъждане на най-различни теми. Могат да се засегнат проблеми, в които научните доказателства са категорични — например формата на Земята; дискусионни въпроси, където отговорът не е толкова ясен — например съществуването на личността след смъртта, абортите, правата на животните или генното инженерство; или което и да било от споменатите в тази книга псевдонаучни твърдения.

Има належаща национална нужда от по-голямо обществено разбиране на науката. Телевизията не би могла да се справи сама. Но тя е добро начало, ако искаме да постигнем краткосрочни подобрения в познаването на науката.