Карл Сейгън
Свят, населен с демони (5) (Науката като свещ в мрака)

Трета глава
Човекът на луната и лицето на Марс

Луната скача

в течението на Голямата река…

Носейки се по вятъра,

на какво ли приличам?

Ду Фу, „Пътуване през нощта“ (Китай, династия Таи, 765 г.)

Всяка сфера в науката има свое допълнение в псевдонауката. Геофизиците трябва да си съперничат с плоската Земя, с кухата Земя, със Земята с трескаво променящи се оси, с внезапно потъващите или изплуващи континенти и с пророците на земетресения. Ботаниците пък си имат работа с растения, чиито страстен емоционален живот може да бъде наблюдаван с помощта на детектор на лъжата. Антрополозите се борят с оцелелите първобитни хора, зоолозите — с динозаври, еволюционните биолози — с библейските буквалисти, които се опитват да ги захапят по фланговете. Археолозите имат своите древни астронавти, подправени руни и фалшиви статуи. Физиците трябва да се разправят с вечните двигатели, с цяла армия опитващи се да опровергаят относителността аматьори, а може би и със студения ядрен синтез. Химиците все още са изправени пред алхимията. Икономистите си имат дългосрочните стопански прогнози. Поне за момента метеоролозите имат дългосрочното прогнозиране на времето, като например това в ориентирания по слънчевите петна „Алманах на фермера“ (въпреки че дългосрочното прогнозиране на климата е нещо съвсем друго). Най-изявената псевдонаука на астрономията е астрологията — дисциплината, от която астрономията всъщност е тръгнала. Понякога псевдонауките се засичат, като по този начин само засилват объркването — като например при телепатичното търсене на погребаните съкровища на Атлантида или при астрологическите икономически прогнози.

Но тъй като аз самият работя основно с планети и тъй като се интересувам от възможността да има извънземен живот, пред моя праг най-често спират псевдонауки, в които става дума за други светове и същества, които понастоящем стана популярно да наричаме „пришълци“. В следващите две глави искам да изложа две появили се наскоро и донякъде свързани псевдонаучни доктрини. Те споделят възможността несъвършенствата на човешките възприятия и познание да са изиграли определена роля в това да ни заблудят относно някои изключително важни проблеми. Първата твърди, че сред пясъците на Марс има останало от далечна епоха гигантско каменно лице, което се взира безизразно към небето. Втората заявява, че пришълци от далечни светове сравнително безнаказано посещават Земята.

Дори и когато са обобщени толкова сухо, нима все пак в разглеждането на тези твърдения не се крие тръпка? Представете си, че подобни брадати научнофантастични идеи — които със сигурност резонират с дълбоките човешки страхове и копнежи — се окажат реалност. Нима има някой, който няма да прояви интерес? Когато потъне в подобна материя, дори и най-безчувственият циник ще потръпне. Дали сме абсолютно сигурни — дори без капчица съмнение, — че можем да отхвърлим тези твърдения? И ако дори закоравелите изобличители могат да усетят тръпката, какво ли чувстват тези като г-н „Бъкли“, които не са минали през школовката на научния скептицизъм?

През по-голямата част от човешката история — преди космическите апарати и преди телескопите, когато все още сме били подвластни на магическото мислене — луната е оставала загадка. Почти никой не си я е представял като отделен свят.

Какво всъщност виждаме, когато погледнем нагоре към луната с невъоръжено око? Можем да различим съчетания от неправилни светли и тъмни петна, които нямат прилика с какъвто и да било познат предмет. Но, почти неустоимо, нашите очи свързват фигурите, като подчертават едни и пренебрегват други. Търсим форми и ги намираме. В митовете и фолклорните традиции по света присъстват най-различни образи: тъчаща жена; лаврова горичка; слон, скачащ от скала; момиче с кошница на гърба; заек, чиито вътрешности са пръснати по лунната повърхност, след като е бил изкормен от гневлива ходеща птица; жена, начукваща тъкан от тапа; четириок ягуар. Хората от една култура трудно разбират как хора от друга култура могат да виждат толкова странни неща.

Най-разпространеният образ е „Човекът на луната“. Разбира се, той не изглежда съвсем като човек. Неговите черти са несиметрични, изкривени и провиснали. Над лявото му око има нещо като телешка пържола. И какво изражение трябва да предаде устата? Изненадано „О“? Намек за тъга, дори печал? Болезнено осъзнаване на мъките на земния живот? При всички положения лицето е твърде кръгло. Ушите ги няма. Предполагам, че темето му е плешиво. И въпреки това виждам човешко лице всеки път когато го погледна.

Световният фолклор описва луната като нещо много прозаично. На децата от поколението преди „Аполо“ се обясняваше, че луната е направена от зелено (т.е. миризливо) сирене. По някаква причина това се възприемаше не като нещо чудно, а като нещо изключително забавно. В детските книжки и редакторските карикатури Човекът на луната често се рисува просто като вписано в кръг лице — много подобно на симпатичното „щастливо лице“ от две точки и дъга със завити нагоре краища. Той гледа благосклонно надолу към нощните лудории на животни и деца, на убийци и влюбени.

Замислете се отново за двата вида терен, които разпознаваме, когато разглеждаме луната с невъоръжено око: по-светлите чело, бузи и брадичка и по-тъмните очи и уста. Погледнати през телескоп, светлите черти се разкриват като древни, покрити с кратери плата, за които вече знаем (по радиоактивното датиране на донесените от „Аполо“ проби), че датират отпреди почти 4,5 милиарда години. По-тъмните черти са сравнително по-млади разливи на базалтова лава, наречени „морета“ или maria (единствено число mare — латинската дума за океан, макар че добре знаем, че луната е напълно суха). Моретата са избликнали през първите няколкостотин милиона години от лунната история и са били предизвикани отчасти от сблъсъци с движещи се с висока скорост огромни астероиди и комети. Дясното око е Mare Imbrium („Морето на дъждовете“), увисналата над лявото око телешка пържола е комбинация от Mare Serenitatis („Морето на яснотата“) и Mare Tranquilitatis („Морето на спокойствието“, където се приземи „Аполо 11“), а изместената спрямо центъра отворена уста е Mare Humorum („Морето на влажността“). (Нормалното, невъоръжено човешко зрение не може да различи кратерите.)

Всъщност Човекът на луната представлява запис на древни катастрофи — повечето от които са се случили, преди на Земята да има хора, преди бозайниците, преди гръбначните животни, преди многоклетъчните организми и може би дори преди зараждането на живота. Това, че поставяме човешко лице на произвола на космическите сблъсъци, е показателно за нашето самомнение.

Подобно на останалите примати, хората са обществени същества. Радваме се на компанията на себеподобните си. Ние сме бозайници и родителските грижи за малките са важни за продължаването на рода. Родителят се усмихва на детето, детето отвръща на усмивката и между двамата се ражда и укрепва връзка. Веднага щом бебето прогледне, то започва да разпознава лица. Сега вече знаем, че тази способност е предварително програмирана в мозъците ни. Тези деца, които преди един милион години не са можели да разпознават лица, са отвръщали по-рядко на усмивките. Те по-трудно са спечелвали сърцата на своите родители и са имали по-малки изгледи за просперитет. В наши дни всяко дете бързо идентифицира някое човешко лице и отговаря с дяволита усмивка.

Като неизбежен страничен ефект намиращите се в нашия мозък механизми за разпознаване на образи са станали толкова ефикасни в отграничаването на лица сред хаоса от други форми, че понякога виждаме лица дори там, където тях ги няма. Събираме несвързани помежду си тъмни и светли петна и несъзнателно се опитваме да видим лице. Човекът на луната е само един пример. Филмът „Фотоувеличение“ на Микеланджело Антониони описва още един подобен. Има и много други.

Понякога става дума за геологична формация, подобна на Стареца от планините край Франкония Ноч в Ню Хемпшир. Осъзнаваме, че в случая става дума за продукт на ерозията и срутването на една скална стена, а не за свръхестествена намеса или иначе непозната древна цивилизация от Ню Хемпшир. Всъщност то така и така вече не прилича много на лице. В Северна Каролина има Дяволска глава, в Уастуотър в Англия — Скала на сфинкса. Във Франция можете да видите Старата жена, в Армения — скалата Вартан. Понякога става дума за навела се жена, какъвто е примерът с връх Икстакчихуатл в Мексико. Друг път са само телесни части, например Големите гърди в Уайоминг (ако ги приближавате от запад). Става дума за два върха, кръстени така от френски изследователи. (Всъщност върховете са три.) Понякога виждаме менящи се образи в облаците. В късносредновековна и ренесансова Испания появите на Дева Мария са били „потвърждавани“ от хора, които виждали образите на светци във формите на облаците. (Веднъж, когато се отдалечавах с яхта от остров Сува, Фиджи, видях главата на наистина ужасяващо чудовище с раззинати челюсти, което се появи от надвисналия буреносен облак.)

Понякога се случва така, че някой зеленчук, шарка в сърцевината на дърво или петно по кожата на крава да заприлича на човешко лице. Навремето имаше един прословут патладжан, който приличаше на Ричард Никсън. Какво можем да заключим от този факт? Божествена или извънземна намеса? Опит на републиканците да променят генетиката на патладжаните? Не. Добре знаем, че на света има много патладжани и че при достатъчно голям брой рано или късно ще се натъкнем на някой, който да прилича на човешко лице, дори на точно определено човешко лице.

Когато лицето е на религиозен персонаж — например една царевична питка, за която се твърди, че изобразява лицето на Исус — обикновено вярващите много бързо стигат до заключението за божествена намеса. Те страстно желаят сигурност в една епоха, която е по-скептична от предходните. И все пак изглежда малко вероятно чудото да е било извършено върху толкова мимолетен носител. Като се замислим за това колко много царевични питки са били омесени от началото на света, би било изненадващо поне някои от тях да не са имали най-малкото смътно познати черти.^[1]

Магически свойства са приписвани и на корените на женшена и мандрагората, отчасти защото формата им смътно напомня човешко тяло. Някои кестени също показват подобни лица. Коралите пък приличат на ръце. Ушната гъба (известна и с по-неприятното название „еврейско ухо“) наистина прилича на ухо, а на крилете на някои нощни пеперуди може да се види нещо, което изглежда досущ като огромни очи. Някои от тези явления може би не се дължат на случайността. Може би е по-малко вероятно растенията и животните, които наподобяват лица, да послужат за храна на други създания, които имат лица — или създания, които се страхуват от хищници с лица. „Бастунът“ е насекомо, което забележително добре може да се маскира като клонче. Съвсем естествено то живее по и в близост до дървета. Неговата мимикрия го спасява от птици и други хищници. Почти със сигурност това е причината Дарвиновият естествен подбор бавно да е създал тази необикновена форма. Тези пресичания на границите между отделните царства — растителното и животинското — могат да бъдат плашещи. Когато види „бастун“, едно малко дете лесно би могло да си представи армия от пръчки, клони и дървета, които маршируват в името на някоя зловеща растителна кауза.

Много подобни примери са събрани и илюстрирани в появилата се през 1979 г. книга „Естествена прилика“. Неин автор е Джон Мичъл, британски ентусиаст на тема окултни явления. Той взема насериозно твърденията на Ричард Шейвър, който — както ще стане дума по-долу — изиграва важна роля за зараждането на НЛО-манията в Америка. Шейвър разрязва на две скали в своята ферма в Уисконсин и открива в тях всеобхватна история на света, написана на пиктографски език, който само той може да види и в далеч по-малка степен да разбере. Освен това Мичъл приема като чиста монета твърденията на драматурга и теоретик на сюрреализма Антонин Арто, който — отчасти под въздействието на пейоте^[2] — вижда в шарките по външната повърхност на скалите еротични картини, подложен на мъчения човек, свирепи животни и други подобни. „Целият пейзаж се разкрива — пише Мичъл, — като творение на една-единствена мисъл.“ Само че въпросът е дали мисълта е била извън или в главата на Арто? Арто стига до заключението — а Мичъл се съгласява, — че толкова очевидните образи по скалите са били създадени от древна цивилизация, а не от измененото отчасти под въздействие на халюциногенни вещества състояние на съзнанието на Арто. След завръщането си от Мексико в Европа последният е диагностициран като психично болен. Мичъл порицава „материалистичния светоглед“, който посреща скептично изображенията на Арто.

Мичъл е показал направена в диапазона на рентгеновите лъчи снимка на слънцето, която смътно прилича на лице и ни информира, че „последователите на Гурджиев виждат в слънчевата корона лицето на своя Господар“. Изказано е предположението, че безброй много лица по дървета, планини и скали по целия свят също са продукт на древна мъдрост. Може би някои са: да натрупаш камъни така, че отдалеч да изглеждат като гигантско лице, е хубава шега. Освен това е и изкушаващ религиозен символ.

Мичъл описва като „материализъм“ и „заблуда от XIX в.“ възгледа, че повечето от тези форми представляват шарки, които са естествени за процеса на образуване на скалите и за двустранната симетрия на растенията и животните (към която трябва да се добави и малко естествен подбор) — всичките прекарани през човекоподобния филтър на нашите възприятия. „Предопределена от рационалистични възгледи, нашата представа за света е по-притъпена и ограничена, отколкото е било намерението на природата.“ Само не става ясно, посредством какъв процес Мичъл е вникнал в намеренията на природата.

Въз основа на всички изображения, които е представил, Мичъл стига до заключението, че „тяхната загадка остава на практика недокосната — непресъхващ извор на почуда, възторг и спекулации. Знаем със сигурност само това, че природата ги е създала и в същото време ни е дала сетива да ги възприемем и разум да оценим безкрайното им очарование. За да извлечем най-голяма полза и удоволствие, трябва да ги гледаме така, както ни е дала природата — с очите на невинността, незамъглени от теории и предразсъдъци, с вроденото във всеки един от нас многостранно зрение, което обогатява и извисява човешкия живот, а не с култивираното единично зрение, което е притъпено и своеволно“.

Може би най-прочутото фалшиво твърдение, включващо въображаеми форми, са марсианските канали. Те са наблюдавани за първи път през 1877 г., като след това съществуването им привидно е потвърдено от поредица отдадени на науката професионални астрономи, които се взират през пръснати по целия свят големи телескопи. Съобщава се за мрежа от единични и двойни прави линии, които пресичат марсианската повърхност с толкова невероятна геометрична прецизност, че не могат да бъдат нищо друго, освен дело на разумни същества. Въз основа на това са формулирани вълнуващи заключения за една пресъхнала и загиваща планета, населена от по-древна и по-мъдра технологична цивилизация, посветила се на това да съхрани водните ресурси. Стотиците канали са нанесени на карта и получават имена. Колкото и да е странно обаче, те някак си не се появяват по снимките. Изказано е предположението, че човешкото око може да запомни кратките промеждутъци на съвършена атмосферна прозрачност, докато безкритичната фотографска плака слива малкото чисти с повечето неясни моменти. Някои астрономи виждат каналите. Мнозина не успяват. Може би някои наблюдатели са по-способни да виждат канали. А може би цялата работа е някакъв вид сетивна заблуда.

На каналите се дължат голяма част от представите за Марс като люлка на живот, както и господството на „марсианците“ в научната фантастика. Самият аз израснах с тази литература и когато се оказах част от екипа на мисията на „Маринър 9“ до Марс — това беше първият космически апарат, който застана на орбита около червената планета, — съвсем естествено се заинтересувах от това как всъщност изглеждат нещата там. Благодарение на „Маринър 9“ и „Вайкинг“ успяхме да картираме планетата от полюс до полюс и засякохме форми, които бяха стотици пъти по-малки и от най-доброто, което можехме да видим от Земята. Не открих — не мога да кажа, че това ме изненада — нито следа от канали. Имаше няколко повече или по-малко ясни линейни структури, които можеха да се различат през телескопа — например една разломна долина с дължина 5000 км, която просто беше трудно да пропуснем. Но стотиците „класически“ канали, отвеждащи водата от полярните шапки през аридните пустини до пресъхналите екваториални градове, просто не съществуваха. Те бяха просто илюзия, грешка на човешката комбинация от ръка-око-мозък, когато се взираме — на ръба на разделителната способност — през една нестабилна и бурна атмосфера.

Дори и цяла поредица от професионални учени — включително известни астрономи, които справедливо са останали в историята с други, сега вече потвърдени открития, — могат да направят сериозни грешки при разпознаването на някои форми. Понякога не сме в състояние да проявим адекватна самодисциплина и критицизъм към самите себе си — особено когато последствията от това, което си мислим, че виждаме, са много сериозни. Митът за марсианските канали е много важна и поучителна история.

В случая с каналите мисиите на космическите апарати ни предоставиха средствата да коригираме своите заблуди. Също така е вярно обаче, че някои от най-натрапчивите твърдения за появата на неочаквани образи дойдоха тъкмо от тези изследвания. В началото на 60-те години на XX в. аз призовавах да внимаваме за възможността да открием артефакти от древни цивилизации — или автохтонни за съответната планета, или създадени от пришълци от друг свят. Не си представях, че това ще бъде лесно и че е вероятно да се случи. Освен това със сигурност не съм имал предвид, че — когато разглеждаме един толкова важен въпрос — трябва да вземаме под внимание нещо друго, а не само категорични доказателства.

Всичко започна с вълнуващото съобщение на Джон Глен за „светулки“ около неговата космическа капсула. При всеки следващ случай, в който някой астронавт докладваше, че е видял нещо, което не можеше веднага да намери обяснение, винаги се намираше някой, който стигаше до извода за „извънземни“. Прозаичните обяснения — например люспички боя, отделящи се от кораба в космическото пространство — бяха отхвърляни с презрение. Съблазънта на чудото притъпява критичните ни способности. (Все едно човек, превърнал се в луна, сам по себе си не е достатъчно чудо.)

По времето на лунните мисии на „Аполо“ мнозина неспециалисти — притежатели на малки телескопи, фанатични преследвачи на летящи чинии, журналисти от списания за авиация и космонавтика — се потяха над получените снимки в търсене на аномалии, които астронавтите и специалистите от НАСА можеше да са пропуснали. Скоро се появиха съобщения за гигантски латински букви и арабски цифри, изписани по лунната повърхност, за пирамиди, магистрали, кръстове, светещи НЛО-та. На луната бяха открити мостове, радиоантени, следи от гигантски верижни превозни средства и опустошения, останали след машини, способни да разполовят кратер. Само че всяко едно от тези твърдения се оказа или естествена форма на лунния релеф, погрешно изтълкувана от аналитиците аматьори, или вътрешно отражение в оптиката на използваните от астронавтите фотоапарати „Хаселблад“, или нещо друго такова. Някои ентусиасти бяха различили дългите сенки на балистични ракети — веднага тръгна зловещата мълва, че става дума за съветски ракети, насочени към Америка. Оказа се, че ракетите, известни още като „шпилове“, са ниски хълмове, които хвърлят дълги сенки, когато слънцето е ниско над лунния хоризонт. Малко тригонометрия стига, за да разсее миража.

Тези случаи също трябва да ни послужат като предупреждение: когато става дума за сложен терен, оформен от непознати процеси, любителите (и дори професионалистите), които анализират снимки — особено направени на ръба на разделителната способност, — могат да си навлекат неприятности. Техните надежди и страхове, съчетани с възбудата от евентуалните важни открития, могат да надвият обичайния скептичен и предпазлив подход на науката.

Ако решим да изследваме наличните снимки на повърхността на Венера, от време на време ще се натъкнем на някоя особена земна форма — например един груб портрет на Йосиф Сталин, който беше открит от американските геолози, анализиращи радарните образи на руския орбитален апарат. Доколкото знам, никой не твърди, че нереформирали се сталинисти са подправили магнитните ленти, нито пък че бившият Съветски съюз е провел на повърхността на Венера — където всеки приземил се космически кораб бива изпържен за час-два — инженерни мероприятия от безпрецедентен и до този момент недеклариран мащаб. Налице са всички обстоятелства тази форма, каквато и да била, да е продукт на геологията. Същото се отнася и за нещо, което прилича на портрет на анимационния герой Бъгс Бъни, открит на Ариел, един от спътниците на Уран. Направените от космическия телескоп Хъбъл снимки на Титан — в близък до инфрачервения спектър — грубо напомнят на усмихнато лице с размерите на планета. Всеки планетарен учен има своя любим пример.

Астрономията на Млечния път също изобилства от въображаеми прилики — например мъглявините Конска глава, Ескимос, Бухал, Хомункулус, Тарантула и Северна Америка. Те представляват неправилни облаци от газ, осветявани от ярки звезди. В сравнение с всеки един от тях нашата Слънчева система изглежда като джудже. Когато астрономите се заеха да картират разпределението на галактиките в радиус от няколкостотин милиона светлинни години, внезапно се оказа, че очертават груба човекоподобна форма, която кръстиха „Човечето“. Тази конфигурация се тълкува като нещо подобно на огромни долепени сапунени мехури. Галактиките са се формирали по повърхността на мехурите, а вътрешността им остава почти празна. При това положение е много вероятно да се получи някаква подредба с двустранна симетрия, подобна на „Човечето“.

Марс е много по-гостоприемен от Венера, макар че спускаемите апарати на „Вайкинг“ не дадоха убедителни данни за съществуването на живот. Ландшафтът е изключително хетерогенен и разнообразен. Като се има предвид, че разполагаме с около 100 000 снимки в близък план, едва ли трябва да се учудваме от това, че през годините се появиха много твърдения за съществуването на необичайни форми. Например в един метеоритен кратер с диаметър 8 км се крие жизнерадостно „щастливо лице“. По външната страна на кратера има пръснали се радиално останки от сблъсъка, които го правят да изглежда като конвенционално изображение на усмихващо се слънце. Никой обаче не твърди, че то е създадено от напреднала (и изключително гениална) марсианска цивилизация — може би за да привлече вниманието ни. Добре разбираме, че когато от небето падат тела с всякакви размери и повърхността хлътва и се преобразява след всеки сблъсък и когато древните потоци от вода и кал и носеният от ветровете пясък скулптират релефа, би трябвало да са се образували най-различни естествени форми. Ако разгледаме подробно 100 000 снимки, няма да е изненадващо в няколко случая да се натъкнем на нещо, което прилича на лице. Тъй като нашите мозъци са програмирани да го правят още от най-ранно детство, дори би било удивително да не успеем да открием поне две-три такива.

Няколко малки планини на Марс приличат на пирамиди. На високото плато Елизиум има струпване от подобни форми — най-голямата има страна на основата от няколко километра — като всичките са с еднаква ориентация. Има нещо тайнствено в тези пирамиди насред пустинята, които толкова много приличат на тези на платото Гиза в Египет. Самият аз бих искал да ги разгледам по-отблизо. И все пак, следва ли да предполагаме съществуването на марсиански фараони?

На Земята също има такива форми, само че с миниатюрни размери. Това е валидно най-вече за Антарктика, където някои от тях биха ви стигнали до коленете. Ако не знаехме нищо повече, би ли било почтено да заключим, че те са били създадени от умалени египтяни, които са живели някога сред антарктическата пустош? (Една подобна хипотеза донякъде отговаря на наблюденията, но много други неща, които знаем за полярната околна среда и човешката психология, говорят срещу нея.) Те всъщност са продукт на ерозията — малките частици, които са носени от силни ветрове, духащи предимно в една и съща посока, са превърнали някога безформените издатини в правилни симетрични пирамиди. Наречени са драйкантери — от немската дума, означаваща „с три страни“. Те са пример за ред, който природните сили са създали от хаоса — нещо, с което непрекъснато се сблъскваме в цялата вселена (например във въртящите се спираловидни галактики). И всеки път когато се случи, ние се изкушаваме да потърсим пряката намеса на Създателя.

На Марс има данни за ветрове, които са много по-свирепи и от най-силните урагани на Земята и бушуват със скорост до наполовината на тази на звука. Често срещано явление са общопланетните прашни бури, които носят фини песъчинки. Когато разполага с цели геологични епохи, непрекъснатото барабанене на тези частици, които се движат по-бързо, отколкото и в най-страшните земни вихри, би трябвало да е предизвикало мащабни промени в скалните повърхности и форми. Няма да е кой знае колко изненадващо, ако някои образувания — дори и много големи — са били скулптирани от ветровите процеси в пирамидалните форми, които виждаме.

На Марс има едно място, наречено Сидония, където огромно каменно лице с диаметър от един километър се взира безстрастно нагоре към небето. Изражението е враждебно, но изглежда съвсем човешко. По начина, по който е представено на някои илюстрации, то би могло да е излязло изпод длетото на Праксител. Намира се сред ландшафт, където твърде много ниски хълмове са били изваяни в странни форми, може би от някаква комбинация от древни кални потоци и по-късната ветрова ерозия. Ако се съди по броя на метеоритните кратери, околният терен изглежда поне на няколкостотин милиона години.

„Лицето“ периодично привлича общественото внимание както в Съединените щати, така и в бившия Съветски съюз. Ето едно заглавие от 20 ноември 1984 г., поместено в „Уийкли Уърлд Нюз“ — уличен таблоид, който не се слави с особена почтеност:

НЕВЕРОЯТНО ТВЪРДЕНИЕ НА СЪВЕТСКИ УЧЕНИ:

ДРЕВНИ ХРАМОВЕ ОТКРИТИ НА МАРС.

КОСМИЧЕСКА СОНДА ОТКРИВА ОСТАНКИТЕ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ОТПРЕДИ 50 000 ГОДИНИ

Разкритията са приписани на анонимен съветски източник и развълнувано описват откритията, направени от несъществуващ съветски космически апарат.

Но историята на „Лицето“ е почти изцяло американска. То беше открито през 1976 г. от един от орбиталните апарати на „Вайкинг“. В началото се появи едно нелепо опровержение от страна на отговорно лице от мисията — че става дума за зрителна измама от светлини и сенки, — което по-късно предизвика обвинения, че НАСА се опитва да скрие откритието на хилядолетието. Неколцина инженери, компютърни специалисти и други експерти — някои от които имаха договори с НАСА — се заеха в свободното си време да направят цифрово увеличение на образа. Може би са се надявали на сензационни открития. Това не е нещо забранено в науката, напротив, дори се поощрява — стига само да запазите високите си изисквания към доказателствения материал. Някои от тези хора останаха предпазливи и заслужават да бъдат похвалени за постигнатия напредък по въпроса. Други показаха по-малко задръжки и не само че заключиха, че „Лицето“ е истинска монументална скулптура на човешко същество, но освен това излязоха с твърдението, че в съседство са открили град с храмове и крепостни стени.^[3] Основавайки се на твърде съмнителни аргументи, един автор обяви, че паметниците имат особена астрономическа ориентация — но не според настоящите условия, а според тези отпреди половин милион години. От това следва, че Сидонските чудеса са били сътворени в една много далечна епоха. Но при това положение как е възможно строителите да са били хора? Преди половин милион години нашите прадеди тепърва са се захващали с огъня и каменните оръдия. Те не са имали космически кораби.

Марсианското лице е сравнявано с „подобни лица…, създадени от земните цивилизации. Лицата гледат нагоре, защото са обърнати към Бог“. Или пък се твърди, че е било направено от оцелелите от междупланетната война, опустошила и надупчила повърхността на Марс (и Луната). Всъщност какво е обяснението за всичките тези кратери? Дали лицето е следа от отдавна изчезнала човешка цивилизация? Откъде поначало са строителите — от Земята или от Марс? Възможно ли е лицето да е било скулптирано от междузвездни посетители, спрели само за малко на Марс? Дали не е оставено специално, за да го открием ние? Възможно ли е те също така да са идвали на Земята и да са поставили началото на живота тук? Или поне на човешкия живот? Били ли са те — независимо от това какви всъщност са били — богове? Всичко това води до трескави спекулации.

В една по-съвременна епоха беше предложена връзка между марсианските „паметници“ и „житните кръгове“ на Земята. Появиха се твърдения за неизчерпаемите източници на енергия, които чакат да бъдат извадени от древните марсиански машини, както и за масирана акция на НАСА, целяща да скрие истината от американската общественост. Подобни заявления отиват далеч отвъд обикновените непредпазливи спекулации относно загадъчни форми на релефа.

Когато през август 1993 г. апаратът „Марс Обзървър“ прекъсна предаването на един хвърлей разстояние от Марс, същите хора обвиниха НАСА, че е фалшифицирала аварията, така че да може подробно да изследва лицето, без да се налага да прави снимките обществено достояние. (Ако това е така, то инсценировката е била изключително сложна. Няма специалист по марсианска геоморфология, който да знае нещо по въпроса. Освен това някои от нас са вложили много усилия в това да осъществят нова мисия до Марс, която да е по-малко податлива на дефекти като този, който унищожи „Марс Обзървър“.) Дори пред сградата на Лабораторията за реактивна тяга се бяха събрали шепа демонстранти, протестиращи срещу тази предполагаема злоупотреба с властта.

На 14 септември 1993 г. първата страница на таблоида „Уийкли Уърлд Нюз“ излезе със заглавие: „Нова снимка на НАСА доказва, че на Марс са живели хора!“ Някакъв несъществуващ „водещ космически специалист“ заявил, че едно фалшиво лице — уж заснето от намиращия се в орбита около Марс „Марс Обзървър“ (всъщност космическият апарат, изглежда, беше аварирал, преди да застане на орбита) — доказвало, че хората са колонизирали Марс преди 200 000 години. Освен това той бил казал, че информацията е потулена, за да не предизвика „световна паника“.

Да оставим настрана малката вероятност едно подобно разкритие да доведе до „световна паника“. За всеки, който е станал свидетел на създаването на сензационни научни открития — веднага ми хрумва сблъсъкът на кометата „Шумейкър-Леви 9“ с Юпитер през юли 1994 г. — е пределно ясно, че учените са много шумни и трудно се сдържат. Имат неудържимото желание да споделят новите данни. Учените спазват условията на военната секретност само поради наличието на предварителни договори, а не поради споразумения ex post facto. Отказвам да приема, че науката е тайнствена по природа. Нейните култура и нрав изискват — и за това си има важни причини — колективност, сътрудничество и комуникация.

Къде ще се окажем, ако се ограничим до това, което реално знаем, и пренебрегнем таблоидната индустрия и нейните изсмукани от въздуха епохални открития? Когато знаем малко за лицето, то е в състояние да накара кожата ни да настръхне. Когато научим малко повече, цялата тайнственост бързо се стопява.

Марс има повърхност от почти 150 милиона квадратни километра, приблизително колкото е площта на сушата на Земята. Площта на марсианския „сфинкс“ е около един квадратен километър. Толкова ли е учудващо, че — от общо 150 милиона — едно-единствено, голямо колкото пощенска марка (относително погледнато) парче земя изглежда изкуствено? Особено като се има предвид вродената ни склонност да виждаме лица. Когато проучим простиращият се в съседство лабиринт от хълмчета, високи плата и други сложни форми на релефа, установяваме, че фигурата е подобна и на много от тях, които съвсем не приличат на човешки лица. Защо тогава има такова сходство? Дали древните марсиански инженери биха преработили само това плато (е, може би и още няколко) и биха оставили всички останали недокоснати от монументалната скулптура? Или трябва да заключим, че и другите хълмове също са скулптирани като лица, но някакви по-странни лица, каквито ние не познаваме на Земята?

Ако се вгледаме по-внимателно в оригиналната снимка, ще открием, че едната стратегически разположена „ноздра“ — тази, която допринася най-много за човешкия облик на лицето — всъщност представлява черно петно, отговарящо на данни, които са се изгубили при радиопредаването от Марс до Земята. Най-добрата снимка на лицето го показва с една огряна от слънцето страна, докато другата тъне в дълбока сянка. Като използваме оригиналната цифрова информация, можем силно да увеличим контраста в сенчестата част. Когато го направим, там се появява нещо, което съвсем не прилича на лице. В най-добрия случай лицето е половин лице. Въпреки недостига на въздух и учестения пулс, марсианският сфинкс, изглежда, е естествен, а не изкуствен, не някакво мъртво копие на човешко лице. Той най-вероятно е бил скулптиран от бавните геологични процеси в продължение на милиони години.

Но може и да греша. Трудно е да бъдем сигурни относно един свят, от който сме видели толкова малко в близък план. Тези форми заслужават по-голямо внимание при по-голяма разделителна способност. Със сигурност много по-детайлни снимки на лицето ще покажат, доколко то е симетрично, и ще допринесат за разрешаването на спора между геологията и монументалната скулптура. Проблемът с възрастта може да бъде решен благодарение на малки метеоритни кратери, открити по или в близост до лицето. В случай че съседните структури наистина се окажат древен град (което според мен е изключително малко вероятно), този факт също би трябвало да стане очевиден при по-голямо увеличение. Има ли пресичащи се улици? Зъбери по „крепостните стени“? Зикурати, кули, обградени с колони храмове, монументални статуи, огромни фрески? Или всичко това са просто скали?

Дори при положение, че тези твърдения са крайно невероятни — каквото е моето мнение, — те все пак заслужават да бъдат проверени. За разлика от случая с феномена НЛО, тук имаме възможност да проведем експеримент с категоричен резултат. Този вид хипотези подлежат на фалшифициране, което е достатъчно, за да ги постави на научната арена. Надявам се, че бъдещите американски и руски мисии до Марс, особено нови орбитални апарати с телевизионни камери с голяма разделителна способност, ще направят специално усилие — наред със стотиците други научни въпроси — да погледнат по-отблизо пирамидите и това, което някои хора наричат „лицето и града“.

Боя се, че дори и ако всички приемат, че тези марсиански форми са геологични, а не изкуствени, това пак няма да доведе до изчезването на монументалните лица в космоса (и всичките сродни чудеса). Вече има улични таблоиди, които съобщават за почти идентични лица, засечени на Венера и Нептун (там те може би се носят в облаците?). Обикновено тези „открития“ се приписват на измислени руски космически апарати и въображаеми специалисти, което — разбира се — допълнително затруднява искащия да провери историята скептик.

Сега един от привържениците на марсианското лице обявява:

НОВИНАТА НА СТОЛЕТИЕТО,

ЦЕНЗУРИРАНА ОТ НАСА ПОРАДИ СТРАХ ОТ РЕЛИГИОЗНИ БУНТОВЕ И СРИВОВЕ.

ОТКРИТИЕТО НА ДРЕВНИ

ИЗВЪНЗЕМНИ РАЗВАЛИНИ НА ЛУНАТА

„Гигантски град с размерите на басейна на Лос Анджелис, покрит с огромен стъклен купол, изоставен преди милиони години и разрушен от метеорити, с гигантска, висока пет мили кула, на чиито връх има гигантски куб със страна една миля“ — всички тези спиращи дъха неща са „ПОТВЪРДЕНИ“, при това на добре познатата Луна. Доказателствата? Направени от мисиите „Аполо“ и автоматични апарати на НАСА снимки, чието значение е било потулено от правителството и е останало неразбрано от всички тези лунни специалисти от различни страни, които не работят за „правителството“.

На 18 август 1992 г. „Уийкли Уърлд Нюз“ съобщи за това, че „секретен сателит на НАСА“ открил „хиляди и може би милиони гласове“, които идвали от черната дупка в центъра на галактика M 51 и непрекъснато напявали „Слава, слава, слава на Господа всевишен“. На английски. Дори се появи таблоидно съобщение — пространно, макар и малко неясно илюстрирано — за космическа сонда, която успяла да заснеме Бог в мъглявината Орион. Ако не целия, то поне очите и част от носа му.

На 20 юли 1993 г. „Уийкли Уърлд Нюз“ излезе с друго гръмко заглавие — „Клинтън се среща с Дж. Ф. К.!“ То е придружено с фалшифицирана снимка на един правдоподобно остарял и прегърбен Джон Кенеди — тайно оцелял след покушението, — седнал в инвалидна количка в Кемп Дейвид. На една от вътрешните страници е представена друга потенциално интересна тема. В „Астероидите на Страшния съд“ става дума за някакъв уж топсекретен документ, който цитира някакъв уж топспециалист относно някакъв набеден астероид („M-167“), който уж щял да удари Земята на 11 ноември 1993 г. и „може да означава край на живота на планетата“. Президентът Клинтън непрекъснато бил „държан в течение за местоположението и скоростта на астероида“. Може би това е била една от темите на разговора му с президента Кенеди. Неизвестно защо, но след като 11 ноември 1993 г. мина и замина, фактът, че Земята се е разминала с тази катастрофа, не беше отбелязан дори в някой ретроспективен абзац. Това най-малкото оправда автора на заглавието, който беше решил да не утежнява водещата страница с новини за края на света.

Според някои това е смешно. Само че живеем във време, в което наистина е идентифицирана дългосрочна статистическа опасност Земята да се сблъска с астероид. (Разбира се, именно истинската наука е послужила като вдъхновение — ако е уместно да се употреби тази дума — за историята на „Уийкли Уърлд Нюз“.) Правителствените служби проучват какво може да се направи по въпроса. Подобни истории покриват проблема с апокалиптични преувеличения и измишльотини и за хората става трудно да направят разлика между истинската опасност и таблоидните сензации. Много е възможно това да отслаби способността ни да вземем предпазни мерки, които да смекчат последствията.

Жълтата преса често е съдена — понякога от актьори и актриси, които решително отричат да са извършили някакви отвратителни деяния — и се случва големи суми пари да сменят своите собственици. Таблоидите би трябвало да разглеждат тези процеси като само една от цените, които трябва да платят за своята твърде доходоносна дейност. В своя защита те често казват, че са оставени на милостта на авторите и че нямат институционалната отговорност да проверяват истинността на това, което публикуват. В един коментар върху поместените в неговия вестник истории, Сал Ивон — изпълнителният редактор на „Уийкли Уърлд Нюз“ — заявява следното: „Мога да предположа, че става дума за продукт на нечие развинтено въображение. Но тъй като сме таблоид, ние не сме длъжни да поставяме под съмнение истинността на историите.“ Скептицизмът не продава вестници. Дезертирали от жълтата преса автори описват „творческите“ заседания, на които автори и редактори изсмукват от пръстите си истории и заглавия — колкото по-скандални, толкова по-добре.

Дали сред тяхната огромна публика няма много хора, които приемат историите като чиста монета и които вярват, че таблоидите „не биха могли“ да го публикуват, ако не беше вярно? Някои читатели, с които съм говорил, заявяват, че купуват жълтата преса единствено заради забавлението — точно както гледат „кеча“ по телевизията, — че съвсем не вярват на написаното и че както аудиторията, така и редакторите гледат на таблоидите като на прищевки, които изследват границите на абсурда. Те просто съществуват извън всяка вселена, която е обременена с правилата на доказването. Само че писмата, които получавам, показват, че всъщност много американци приемат жълтата преса съвсем насериозно.

През 90-те години на XX в. таблоидната вселена продължи да се разширява, поглъщайки лакомо други медии. Списанията, вестниците и телевизионните програми, които изнемогват под строгите ограничения на реалните факти, губят в съревнованието с медийни прояви с не толкова скрупульозни стандарти. Това може да бъде видяно най-ясно в новото поколение съзнателно таблоидна телевизия, но се засилва и в тези програми, които минават за новинарски и информационни.

Подобни съобщения съществуват и се множат, просто защото се продават. А се продават — поне аз така мисля, — тъй като мнозина от нас болезнено копнеят някой да ни извади от монотонното ежедневие, да пробуди онова усещане на удивление, което си спомняме от детството. В част от историите има и нещо друго — желанието да повярваме, искрено и веднъж завинаги, в някой по-древен, по-интелигентен и по-мъдър се грижи за нас. За много хора вярата се оказва недостатъчна. Те искат категорични научни потвърждения. Копнеят да получат одобрителния печат на науката, но не желаят да се примирят със строгите доказателствени стандарти, които всъщност придават стойност на този печат. Какво облекчение би донесло това — всички съмнения достоверно и веднъж завинаги отхвърлени! Тогава ще отхвърлим от плещите си тежкия товар да се грижим сами за себе си. Тревожим се — при това напълно основателно — за това какви биха били последствията за нашето бъдеще, ако трябва да разчитаме единствено на себе си.

Това са модерните чудеса — безсрамно поддържани от тези, които всъщност са ги създали, заобикалящи какъвто и да било формален скептичен анализ и достъпни на ниска цена във всички супермаркети, бакалници и магазини в страната. Някои от претенциите на таблоидите са, че се занимават с наука — основния инструмент на нашето недоверие, — че дават потвърждение на древните поверия и че събират в едно псевдонаука и псевдорелигия.

Като общо съзнанието на учените е отворено към изследването на нови светове. Ако знаехме предварително какво ще открием, би било безсмислено въобще да се захващаме. При бъдещите мисии до Марс и другите удивителни светове в нашия район от космическите дебри е възможно и дори вероятно да се сблъскаме с изненади — някои от които с митични мащаби. Но ние хората имаме таланта да се самозаблуждаваме. Скептицизмът трябва да е част от инструментариума на всеки изследовател, иначе можем да се изгубим. В света има достатъчно чудеса и без да си измисляме нови.