Оригинално заглавие
Трактат о любви, как её понимает жуткий зануда, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Етологични етюди

Всички хора са равни. Но някои са по-равни от другите.

(Повлияно от Д. Оруел)

Темата за първобитната йерархия в нашето общество е изключително интересна сама по себе си и всъщност заслужава да бъде разгледана в отделен трактат. Ето защо аз ви предлагам да се абстрахираме от взаимоотношенията между половете и да разгледаме просто взаимоотношенията между хората. Още повече че това ще ни позволи да разберем по-добре и взаимоотношенията между половете.

Явно или неявно, първобитната йерархия пронизва цялото ни общество. В относително чист вид тя може да се наблюдава в множеството детски колективи, когато разумът все още не се е развил. И особено в домовете за деца. Стадността, безкритичното влияние на авторитетите — това са нерегулираните от разсъдъка инстинктивни програми за поведение. С една дума — в домовете за деца рядко попадат деца на порядъчни родители. Ето защо специфичното поведение на децата от такива домове до голяма степен е предопределено генетически. Предизвикателното антиобществено поведение на подрастващите (а и не само на тях), немотивираната жестокост, потискането на „омегите“ (които, обективно погледнато, не са измежду най-лошите деца), всичко това са проявите на йерархичната им борба. В уличната йерархия нискоранговото дете заема съвсем не най-доброто място. За него като че ли няма някакъв що-годе рационален смисъл да участва в тази борба. Слабопримативното дете така и ще направи — би се дистанцирало от тази йерархия. Силнопримативното дете обаче не може да направи това — неговият инстинкт го заставя да участва в тази йерархия, колкото и зле да се чувства в нея. Във великолепния филм „Чучело“ на Р. Биков тези първобитни отношения са показани едва ли не с хирургическа точност. Жалко, че краят на филма не е правдоподобен. Подобно разкаяние на йерархическата върхушка просто не е възможно.

При възрастните тази йерархия е много удобна за наблюдение в ситуации, където гражданските права са нарушени по един или друг начин. Това са, например, затворите; уви, нашите въоръжени сили с тяхната йерархия по старшинство, компаниите на лица с ниска култура, особено криминалните, които оценяват всеки човек най-вече от позицията на неговия ранг и са крайно нетърпими към всеки намек за неуважение.

* * *

За високоранговите (особено за егоцентриците) е много характерна неспособността да усетят вината си. Именно неспособност и именно да усетят. Образно казано, в мозъците им липсват онези гънки, където се ражда усещането за вина. Ако на тях, например, им се докаже, че са виновни, те могат и да се съгласят с обвиненията на думи (ако не им се удаде да си замълчат), но чувство за вина те няма да усетят. Ярък пример за това е Й. Сталин. Не допускайки каквато и да е вероятност да сгреши, той е бил искрено убеден в това, че за грешките му са виновни „враговете“ и тази негова увереност хипнотично се предава почти в цялата страна.

Проявата на уважение към него, човека със силна примативност, той подсъзнателно възприема като признак на по-нисък ранг и започва да разтакава хората, които го уважават. А когато се срещне с по-високорангова личност, неговото поведение преминава в унизително подчинение. За такива хора няма средно положение — или аз ще ги разтакавам или те — мен.

Това е почвата, на която расте неприязънта на нискокултурните хора към „интелигентите“. Демонстрирайки своята култура като признак на ранговия си потенциал, такъв човек не се примирява с предлаганата му роля на „омега“! А това хвърля в смут инстинктите и предизвиква желанието тази „омега“ да бъде поставена на мястото й. Не съществува обаче пряка зависимост между нивото на цивилизованост и на култура от полученото образование и от работата, която се извършва. Между тях съществува само вероятностна корелация. Дори и необразованият човек може да има достатъчно висока култура, която да се дължи на слабата му примативност. И тук е уместно да повторя отново, че ниският ранг съвсем не означава наличие на висока култура. Просто високата култура се възприема като нисък ранг, но обратното съвсем не е задължително.

* * *

Вероятно всеки от нас поне веднъж е бил свидетел на следното: в обществения транспорт се качва контрольор и се опитва да таксува нередовен пътник с много по-висок първобитен статус от неговия. Той нищо не може да направи и още повече, направо изглежда жалък, въпреки своето служебно положение. Нередовният пътник излъчва дотолкова дълбока и нагла самоувереност, че като че ли някаква неразбираема и до известна степен мистична сила заставя контрольора да отстъпи. И на разсъдъчно ниво контрольорът си казва, че е по-добре да не се занимава с този… За високоранговия е приемлив конфликт от такава степен на напрегнатост, която е крайно дискомфортна за нискоранговия.

* * *

Често стремежът за утвърждаването на „собствената значимост“ се приема за йерархическа борба. Но загриженият за своята собствена значимост човек съвсем не изпитва необходимост да унижава другите. А най-лесният начин да се издигнеш в йерархията е да унижиш околните. Мисля, че всеки от нас много пъти е бил свидетел и дори жертва на подобен самоцелен стремеж на едни хора да унижават другите.

* * *

Винаги е много по-лесно да запазиш ранга си, отколкото да го повишиш. Ето защо изкуствените йерархии могат да заместят до известна степен естествените, самоорганизиращите се. Тази „определена степен“ зависи от изходния рангов потенциал на ръководителя на групата и ако той е недостатъчен, то в групата се появява т.нар. неофициален лидер. Такова положение се запазва докато групата се разпадне.

Връзката между общественото положение и първобитния ранг е много тясна, но това съвсем не означава, че е обратна. Лицето, което заема висок пост, повишава по този начин своя ранг, но, от друга страна, ниският изходен рангов потенциал прави практически невъзможна добрата кариера. И ако по силата на някаква случайност един човек с нисък рангов потенциал заеме висока длъжност, то той не остава на нея за дълго време там или поне не се издига по-нагоре.

* * *

В зависимост от наличието или отсъствието на определени качества, високоранговата личност, която е заела висок обществен пост, може да е или ЛИДЕР (наричан още и харизматична личност) или ТИРАН. Обикновено лидерът е личност със занижена примативност. Той не е твърде агресивен спрямо подчинените си и дори е готов за известна саможертва. Тиранът в повечето случаи е страхлив (което е едно от следствията на силната му примативност), но е агресивен. Лидерът е по-скоро човек с повишен, но не задължително много висок ранг, при това истински, а не визуален и задължително със слаба примативност. Всеизвестни са достатъчен брой случаи, когато мъж, заемащ висок пост и искрено уважаван от своите подчинени е „под чехъла“ на жена си, което при тираните е практически невъзможно (или по-точно казано, „подчехълността“ означава, че рангът на жената е по-висок от ранга на мъжа, при което тя има и по-силна примативност). Тиранът КАТО ЧЕ ЛИ ръководи групата, но живее изключително загрижен за своите интереси и при опасност, когато групата потърси защита от него, той може да прояви малодушие и страхливост, да изпита желание да се скрие зад гърба на другите (което говори за силен инстинкт за самосъхранение!). При това тираните не по-рядко, а всъщност и доста по-често от истинските лидери заемат високи постове. Истинските лидери се проявяват в минути на опасност, а тираните попадат в утайката на обществото… Ето защо известната шега на М. Жванецки: „Аз ви ръководих и аз ще отговарям за всичко!“, предизвиква смях — типичният ръководител в повечето случаи е тиран и по принцип не изгаря от желание да страда за другите. Като че ли за него поетът е казал:

По-добре щеше да е, ако го бяхме убили —

Само с нас беше смел.

С най-голяма награда награди го

Трибуналът, заради това, че се самопростреля.

Ще ви припомня, че в тази песен на В. Висоцки става дума за началник на затвор, който е изпратен на фронта заедно със затворниците. Той е бил безусловен доминант най-малкото поради своето служебно положение. И изведнъж на фронта срещу него се изправя сила, която е напълно безразлична към неговия ранг — и в нашия „герой“ се задейства инстинктът за самосъхранение…

Наред с това твърде ниският ранг на ръководителя също е противопоказен — „свитата си играе с краля“ или контролът над групата отслабва неимоверно. Нагледен пример за това е руският цар Николай. Не му помага и несъмнено високата му култура. Ето ви един недостатък на монархическата форма на управление — съществува много голяма вероятност монарх да стане личност с недопустимо нисък ранг. Последствията са добре известни от историята. При други условия е необходимо да се бориш за най-високия пост, което най-малкото отсява нискоранговите. Известната книга на Николо Макиавели фактически съдържа куп препоръки (например, владетелят не трябва да се оправдава) за поддържане на високия визуален ранг на ръководителя.

* * *

Главното в спора е навреме да акцентираш върху личността… (М. Жванецки). Акцентирайки върху личността, спорещият преминава от предмета на спора към изясняване на ранговите потенциали. И ако потенциалът на опонента е по-нисък, то той инстинктивно се подчинява на високоранговия и с това като че ли признава поражението си в спора. Въпреки че е възможно да е прав…

* * *

Сред простолюдието е разпространено мнението, че жената трябва да бъде бита от време на време. Мъжът, биещ жена си, като че ли демонстрира своя висок ранг (визуален, разбира се) и това дори може и да привлича жената, ако тя е с ниска култура и особено ако е силнопримативна (възможно е мазохизмът да расте именно на тази почва). Тази жена обаче ще се втурне да защитава мъжа си и няма да даде и косъмче дори да падне от главата му, въпреки че току-що е молила да го накажат. Висококултурните и особено слабопримативните жени, разбира се, не биха постъпили така. При това фактическият рангов потенциал на този мъж може и да е много нисък — него дори и приятелите му по чашка може да не го уважават. Но отново и отново ще напомня — инстинктът не може да анализира каквото и да е било. Той реагира механично на няколко ключови признака. В дадения случай това е безпристрастното отношение към жената (бие ⇒ не цени ⇒ значи има много жени ⇒ алфата има много жени).

И още една подобна ситуация: пиян мъж нахалничи, буйства и псува в присъствието на жени и деца в обществения транспорт. Пътничките, разбира се, реагират: „Няма ли мъже тук? Спрете го!“ Намират се един-двама якички мъже или сътрудници в милицията (и това се случва!), подхващат го и в същия момент същите тези пътнички започват да защитават грубияна! Парадокс ли? НЕ! Антиобщественото поведение е едва ли не най-силният признак на висок ранг, а физическата сила, демонстрирана от истинските мъже, когато го удържат, има много слаба връзка с високия ранг. Нещо повече, намесвайки се не в своя полза, те демонстрират известна самопожертвователност, което е признак на нисък ранг. Е, ако можеха да го приковат с поглед — това ще е съвсем друга работа! Получавайки подобна благодарност, истинските мъже не биха се намесили следващия път. На жените изведнъж им става жал за този грубиян. Докато той е представлявал опасност, позитивните чувства към високоранговия са се прикривали от страха: и едва опасността е изчезнала, примитивният разсъдък веднага започва да търси оправдание (защото е необходимо да се оправдаят по някакъв начин тези позитивни чувства към подобна отрицателна личност) и решава, че в тази ситуация най-добре ще подхожда думичката „жалост“. А останалите, за които този грубиян също е представлявал заплаха, по някаква причина не им е жал.