Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (2)

2

Всичко започнало от понеделнишкото утро на един трети юли, който не обещавал нищо добро за Матс. Баща му Торкел, наричан от приятелите си Токен, редактор на рубриката „За дома, за семейството“ във вестник „Сконес Дагблад“, точно от този ден имал право да излезе в отпуска. Но парите никога не му стигали и затова — за кой ли пореден път — се налагало да се прости с мисълта за почивка и да работи през летните дни. Родителите на Матс били разведени и майка му живеела в Стокхолм с другите три деца.

— Дяволски много пари поглъща издръжката на майка ти и хлапетата — пояснил Токен. — Разбираш, нали, Матс? Но някой ден ще идем и на почивка, търпение само. Ще отидем за цяла седмица в пролива^[1], ще се излежаваме и ще ловим риба. Само ти и аз. Съгласен ли си?

— Някой ден — въздъхнал Матс.

— Горе главата! — казал баща му. — Вече си на тринайсет години — почти мъж. Всичко ще се нареди, ще видиш.

— Ще се нареди — съгласил се Матс, но си помислил: „Ще се нареди на куково лято. Другите деца заминаха, в града припича като в пустиня, а и това лято няма да има риболов в пролива“.

Баща му Токен бил нисък, пълничък и почти плешив. Малкото му запазена коса сивеела вече от много грижи и задължения. Когато му дойдело до гуша от работа, отивал с колегите в някоя кръчма — връщал се чак призори, лягал да спи, с хъркането си разтърсвал цялата къща и спял до десет часа, когато иззвънявал будилникът. Тогава се надигал с главоболие, със зачервено и сбръчкано лице. Първо разговарял с отражението си в огледалото: „Разкайвам се за всичко сторено и казано, стана тя една! — А после се обръщал към Матс: Няма да се повтаря повече, човек има понякога нужда от разтоварване, разбираш, нали? Слушай! Ако мама се обади, не й споменавай нищо — иначе току-виж ми отнели правото да се грижа за теб.“

И Матс думица не обелвал пред майка си, когато му се обаждала по телефона. Все пак Токен бил най-скъпият му човек — с широка душа и преизпълнен с добри намерения. Само дето не винаги успявал да ги осъществи.

Пред огледалото Токен се вълнувал от сивотата не само на косата си, но и на живота си, който с времето ставал все по-скучен. Но нали имал момчето и трябвало да му подсигури някой ден по-хубав живот. Тази мисъл крепяла Токен. На неговите години тя била и единствената останала му надежда.

* * *

Юлският ден бил горещ и душен. Матс стоял на сянка пред входа на кооперацията, а наоколо не се виждала жива душа. Живеел с баща си в двустаен апартамент в едно от предградията на Малмьо.

Три четириетажни блока и голям бетонен гараж обграждали вътрешния двор. Само там растяла малко трева, но огряна от слънцето, тя изглеждала пожълтяла и изсъхнала. Матс си мислел, че тази тревна площадка, лепната сякаш против волята си като кръпка върху околния пейзаж, няма нищо общо с истинското лято. „Спокойно можеха да асфалтират и нея“, разсъждавал той.

Излязъл на огрения от слънцето двор и забелязал, че сянката му вече доста се е издължила, най-малко два метра.

По онова време Матс бил нисичко, кльощаво хлапе с кестеняво-червеникава коса. Изглеждал доста блед, затова изпъквал само цветът на косата му и на няколкото лунички по носа и около ушите.

„Приличам на животинче, изпълзяло иззад някой камък“, минало му през ума, както се взирал във витрината на гаража и видял в нея собственото си лице.

Целта му обаче била не да се оглежда, а да провери дали продавачът на велосипеди е вътре.

„Дали и той не е заминал?“

Почукал на стъклото. Не след дълго различил в мрака силуета на продавача, който надзърнал през прозореца и малко по-късно отворил задния вход. Матс слязъл няколкото стъпала и веднага почувствувал прохладата на гаража.

— Привет — поздравил той.

— Привет — отвърнал му продавачът.

— Днес няма ли някоя работа за мен?

— Няма. След един час тръгвам. Минах само да поразтребя.

— Къде заминаваш?

— За Смоланд^[2]. Наехме там една виличка.

Продавачът бил висок, слаб мъж с големи ръце. Гайките сякаш изчезвали между пръстите му, но необяснимо как, преди някой да успее да преброи до три, винаги отивали на мястото си.

— Значи, да отпиша колелото — въздъхнал Матс и последвал продавача в магазина, чийто главен вход бил откъм улицата.

— Колко пари събра?

— Трийсет и две крони.

— Как да ти кажа — подхванал колебливо продавачът, — бих могъл да ти го дам и на изплащане, но трийсет и две крони не са кой знае колко много. Предстоят ми ваканция, разходи. Не ми е много до кредити.

— Може би ще успея да събера парите, докато се върнеш — подхвърлил Матс.

— Опитай. Ще ти го дам с двайсет на сто отстъпка, не съм забравил обещанието си.

Матс се оттеглил да се полюбува на „своето“ колело. Лакирано в синьо и червено, със скорости и допълнителни фарове.

— Готино колело — въздъхнал Матс. — Ако го имах, щях да ходя всеки ден на морето да се къпя.

— То се знае — съгласил се продавачът, замислен за нещо свое.

— А неделен ден щях да въртя педалите до игрището и там да се промъквам без билет на мачовете.

— Да, да — продавачът изведнъж вдигнал поглед. — Знаеш ли какво — можеш да вземеш под наем някое от старите колела, докато се върна.

— Не, това или никое друго — отсякъл Матс.

— Твоя воля, но ще ти кажа, че на твоите години се чувствувах на седмото небе от щастие, когато се намереше кой да ми даде колелото си за няколко кръгчета. Я виж това, че какво му е лошото?

И той посочил един стар велосипед, лакиран в жълто и черно, който сякаш всеки миг възнамерявал да се катурне и издъхне на място.

— Какво ще кажеш? — продължил продавачът. — Ще ти го дам за трийсет крони.

— Не го ща — отсякъл Матс. — Но като се върнеш, ще те засипя с пари, можеш да бъдеш сигурен.

Продавачът се разсмял.

— Че откъде ще вземеш триста крони? Я се виж, какъв си ситен — човек може да не те забележи.

— Дребосъците понякога са по-повратливи и от най-големите дангалаци — възразил Матс.

Продавачът отново се разсмял. Имал добро настроение в тази понеделнишка сутрин.

— Не се обиждай, малкият, вярвам, че ще успееш.

— Ще успея — отвърнал Матс. — Приятна почивка в Смоланд. Чао!

* * *

Матс минал по обратния път през работилницата и през другата врата влязъл в самия гараж. Вътре нямало почти никакви коли. Било прохладно и приятно. Прекосил целия гараж, извадил връзката с ключовете и отворил вратата на общия салон за физкултура и отдих. През летните месеци портиерът му поверявал втория ключ и Матс се чувствувал господар на цялото помещение.

В единия край събирала прах зелената маса за тенис. В ъгъла до нея се търкаляли топки и хилки. А в другия край на салона се намирали съкровищата на Матс: няколко списания-комикси, празен аквариум, стар въздушен пистолет със скъсана пружина, поради което вече не гърмял, кама и клетка, отдавна изоставена от обитателите си — хамстери, която вероятно се чувствували много по-добре на воля сред полето, отколкото затворени в кафез.

Матс седнал върху купчината списания. Разгърнал едно от тях, но бързо го захвърлил.

— Страшно колело — промърморил той на себе си. — Я да взема да пресметна какво бих могъл да изкарам, ако…

Бръкнал в задния джоб, но не намерил химикалка. Понадигнал се да провери и в предния десен джоб. Между пръстите му изшумоляло нещо. Извадил ръка и видял, че нещото е банкнота от десет крони.

— Татенцето — възкликнал Матс. — Цяла десетачка. Златният ми той. Сигурно я е пъхнал в джоба ми снощи, когато се е прибрал. Стават, значи, четирийсет и две крони.

Проверил в левия джоб, но и там нямало химикалка. Бръкнал повторно в десния с надеждата, че химикалката може да е била под банкнотата. Между пръстите му отново изшумоляло нещо. Извадил бързо ръка — още една десетачка!

— Ще се побъркам! Двайсет крони!

Пъхнал още веднъж ръка в джоба си и измъкнал нова банкнота.

„Чудна работа — помислил Матс. — Дали е спечелил от тотото, или пък се е побъркал?“

Пъхнал съвсем бавно и предпазливо ръка в джоба, стиснал между пръстите си нова банкнота, бръкнал до долу. Нищо.

— Почти съм склонен да мисля… Четирийсет крони… майчице! Плюс трийсет и две. Значи… седемдесет и две! Може пък продавачът… ако не е заминал. Другите пари трябва да са тук.

Извадил консервната кутия, скрита в сандъче от пури, което на свой ред стояло в аквариума, преброил бързо спестените трийсет и две крони, натъпкал ги при новите четирийсет в джоба си и хукнал.

— Замина ли вече? — провикнал се той.

— Сега пък какво има?

— Татко ми даде четирийсет крони. Та сега имам седемдесет и две. Какво ще кажеш? Така бива ли? Цяла есен ще ти помагам. Една част от парите ще събера, докато ти си на почивка. Съгласен ли си, а?

— Седемдесет и две — промърморил замислено продавачът. — То се знае. Парите никога не са излишни точно преди… Но ще трябва да събереш още петдесет, докато се върна.

— Ще събера!

— Най-добре да напишем разписка — предложил продавачът. — Чисти сметки, добри приятели, да, да, така казваше майка ми. А ти в това време преброй парите.

Продавачът влязъл в магазина да донесе кочана и химикалка. Матс започнал бавно да брои парите върху тезгяха между две вътрешни гуми.

— Петдесет и две, шейсет и две, седемдесет и две… А… Осемдесет и две! Нали бяха само… десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет, седемдесет, осемдесет! Но аз ги бях преброил!

— Седемдесет и две — обадил се продавачът. — Така ще запишем.

— Оказаха се осемдесет и две — промълвил Матс.

— Нали каза…

— Сигурно съм сбъркал при броенето.

— Ей, малкият — разсмял се продавачът. — Все съм те имал за много отракан в сметките и изобщо, а сега се питам дали за в бъдеще да те оставям като заместник в магазина.

— Задраскай и поправи на осемдесет и две!

Продавачът записал новата сума. Не се случвало често грубите му ръце да държат тънки химикалки, затова писането отнело доста време.

— Слушай сега: „Г-н Матс Нилсон получава от долуподписания един брой велосипед марка «Кунгсйорнен» срещу капаро от осемдесет и две крони. Гореспоменатият Матс Нилсон се задължава да брои на долуподписания още петдесет крони през месец август. Велосипедът ще се доизплати чрез помощ в работилницата и магазина през есента. Матс Нилсон го получава с двайсет на сто отстъпка от редовната цена, която възлиза на триста и осемдесет крони“. Съгласен?

— Да.

— Подпиши тук. Така. А сега яхвай колелото и заминавай.

— Остави го пред магазина. Ще го прибера по-късно.

— Какво, няма ли да го опиташ веднага?

— Не — отвърнал Матс. — Първо трябва да уредя една работа.

— Странно хлапе си ти — възкликнал продавачът.

— И аз започвам да мисля така — казал Матс. — Чао!

Запътил се отново към физкултурния салон. Прекосил съвсем бавно потъналия в мрак гараж, умът му обаче прещраквал много бързо. Мислите му се стрелкали като крайбрежни лястовици, които непрекъснато, сноват между гнездата си и морето.

Заключил вратата отвътре, оттеглил се в своя ъгъл и седнал. Вдигнал дясната си ръка и я огледал. Сетне бавно я пъхнал в десния джоб.

Матс растял в много отношения в самота. Свикнал бил да се оправя сам. И затова рядко се страхувал от нещо.

Но в мига, в който плъзнал ръка в джоба, той изведнъж се изплашил. Поколебал се, извадил ръката си, но сетне бързо бръкнал в джоба. Напипал банкнота, която изшумоляла между пръстите му, измъкнал я и я огледал, после отново пъхнал ръка в джоба. Нова банкнота.

Никога по-рано Матс не бил обръщал внимание на панталоните си. Тогава обаче плъзнал поглед по тях и сякаш за пръв път ги забелязал. Светлокафяви, отъркани на коленете, обикновени, прилични панталони.

„Така изглеждат, да — помислил Матс. — Уж обикновени панталони. А то какви били.“

Поседял известно време вторачен в банкнотите и панталоните си.

— Всеки път, когато бръкна в джоба… не, не е възможно.

И отначало бавно, а сетне все по-неудържимо, подобно на мехурче, откъснало се от морското дъно, което лети нагоре, за да се пукне тихичко на повърхността, в съзнанието на Матс изплувала мисъл, която, макар и безшумно, се разляла в безброй кръгови вълни: „Аз съм момчето със златните панталони!“