Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (13)

6

Три дни подред Матс изпробвал въдицата си край брега на езерото. Ходел само по шорти, от което тялото му загоряло равномерно и луничките изчезнали.

Докато той ловял риба, Токен лежал в люлката, вързана под едно дърво, пиел бира, четял „Сконес Дагблад“ и напрягал мозъка си според обстоятелствата.

Вечер наклаждали огън и Токен разказвал невероятни приключения, измислени от игла до конец, и то така, че никой разумен човек не би му повярвал нито думица.

Следобеда на четвъртия ден от почивката им в Смоланд Матс яхнал колелото и се отправил към бакалницата да купи нещо за ядене и бира. Бръкнал както обикновено в джоба си и извадил една банкнота. Подал я на бакалина, без да я погледне, а той отворил шумно касата и му наброил ресто от 92 крони.

— Грешите — стъписал се Матс — Дадох ви банкнота от десет крони.

— В такъв случай това е най-голямата десетачка, която съм виждал някога — отвърнал бакалинът и размахал пред Матс банкнота от сто крони. — Ето я твоята десетачка.

* * *

— И по-рано не вярвах — нареждал Токен. — А това сега съвсем не е за вярване. Не им е чиста работата на твоите панталони, тъй да знаеш!

— Но това значи край на мъките по уедряването на банкнотите. Вместо десетачки панталоните ще бълват направо стотачки. Остава само здравата да се заловим за работа — заключил Матс.

— Започвам да се страхувам.

— От какво?

— Ще ти кажа. Досега с десетачките беше джебчийство, а това със стотачките е вече кражба на едро — пояснил Токен и с отвращение си представил паница вода, залък хляб и един зарешетен прозорец.

— И ти ги дрънкаш едни — казал Матс. — А замислял ли си се дали ми е лесно на мен да бъркам десетки хиляди пъти в джоба си заради тези банкноти от десет крони. Това си е чиста рационализация, убеден съм. Хитро измислено от панталоните.

— Значи според теб те могат и да мислят?

Двамата седели край огъня и Матс току-що бил демонстрирал новите възможности на панталоните си. Наоколо се издигала тъмната гора, отдалеч се обаждал кос, а отдолу, откъм бреговете на езерото, долитало тихото квакане на жабите.

— Трябва да приемем нещата такива, каквито са — отсякъл Матс. — Но вчера ти не довърши разказа си, продължавай сега.

— Докъде бях стигнал?

— Тъкмо беше тръгнал с лодката-русалка нагоре по Амазонка с онзи подозрителен тип зад гърба си.

— Да, да, разбира се — казал мрачно Токен. — Онази история беше по-страшна от тази, в която сме се забъркали сега. Може би. Защото на сегашната още не й знаем края. И тъй, гребях аз, целият окъпан в пот, но нали знаех, че дъждовният период може да започне всеки миг, а няма нищо по-лошо от дъждовните периоди освен… да, освен, да речем, доживотния затвор.

Токен се вторачил в огъня, но все пак продължил:

— Както вече казах, мъжът зад гърба ми изглеждаше крайно подозрителен — никога обаче не бих предположил, че може да се окаже чак такъв мръсник. Изведнъж, без каквото и да е предупреждение, той яката ме блъсна изотзад и аз се озовах във водата. Мръсникът му с мръсник се закикоти като обезумял, май наистина не беше с всичкия си, и профуча покрай мен с лодката като стрела. А аз останах във водите на Амазонка, заобиколен от трийсетина крокодила. В такъв случай има само едно спасение: да се престориш на умрял. Тогава вече не си интересен като стръв за крокодилите, ако разбираш какво искам да кажа. И тъй, отпуснах се аз неподвижно и оставих водите да ме повлекат към брега. Опитах се дори да пръсна около себе си лоша миризма — дано ги заблудя, че се нося по течението най-малко от няколко дни. За щастие, те се уловиха на тази въдица. Да, да, сам можеш да се увериш с очите си. Седя си аз здрав и читав пред теб и не ще и дума, че съм жив. Засега. Точно така, поне засега.

— Продължавай — подканил го Матс.

— Изпълзях на сушата — изтощен, прегладнял, но душата ми пееше — заявил мрачно Токен и продължил: — Едва ли имаше повече от петстотин километра до най-близкото село, следователно нямаше защо да си слагам камък на сърце. Тръгнах, без да губя никакво време. Няма да повярваш, обаче не бях извървял и седемдесет-осемдесет километра, когато се случи нещо ужасно. Изведнъж на пътя ми се изпречи гърмяща змия — черната мамба, най-отровната, хитра и хищна от всички змии — навила на кълбо опашката си насред пътечката и се гърчи в своя танц. Време за бягане нямаше, тя веднага ме клъвна и доволна се оттегли в джунглата. Срещу ухапване от мамба има само един цяр — уиски! За щастие носех половин бутилка, която бързо пресуших…

— Добре, а после? — попитал Матс.

— Уиски — замечтано прошепнал Токен. — Онова приятелче, дето ми даде ключовете от къщата, не каза ли, че…

Скочил пъргаво, сякаш наистина бил ухапан от гърмяща змия, и се втурнал към кухнята. Върнал се с бутилка и чаша.

— Трябва да пийна нещо — казал той с извинителен тон.

Налял си и опитал уискито. Седял дълго умълчан, като отпивал по малко от чашата. От време на време се заглеждал в огъня, а накрая гаврътнал една солидна глътка.

— Трябва да ти кажа нещо — обърнал се той към Матс.

— Какво?

— Струва ми се, че разбрах откъде идват парите.

* * *

Токен разгърнал пред Матс изрезките от вестниците. — Ето едно съобщение, на което попаднах преди няколко дни; мисля, че е доста красноречиво.

След загадъчно свиване, край на състава „Файф бед бойс“^[1]

Предстои разтурването на известния поп-състав „Файф Бед Бойс“! Това е последният и най-шумен скандал в света на поп-музиката. Между членовете на състава, които през последните две години спечелиха милиони и външно винаги създаваха впечатление, че се разбират „братски“, се е стигнало до жестоко сбиване вчера сутринта. Тъмноокият барабанист Уили Бой (Андерш Окерлунд) е с два избити зъба, а Бени Бой (Роберт Беквал) с навехнато ходило заради ритника, който нанесъл на Кени Бой (Рагнар Густафсон). Джони Бой (Бертил Нилсон), любимецът на всички малолетни шведски момичета, е бил почти скалпиран от Хелоу Бой (Бу Р. Бергман), който лежи в болницата с леко мозъчно сътресение.

Импресариото на състава, Герт Бранд, който не е присъствувал на свиването, коментира: „Няма що, хитро са го измислили момчетата. Най-сетне оправдаха името си.“

Съмнително е обаче доколко зад това славно сбиване се крие само хитър номер с рекламни цели. Съставът свирел със специален договор в увеселителните паркове и получавал половината от всички приходи за деня. Обикновено момчетата отнасяли парите, предимно банкноти от десет крони, с чантите си направо в хотелската стая. Сведенията са, че в стаята е имало най-малко девет чанти, пълни догоре с пари. „Файф Бед Бойс“ живеят винаги заедно в една стая — нещо, което особено се харесва на почитателите им. Според единодушното им твърдение вечерта преди лягане те заключили стаята. Ключът от вътрешната страна на вратата не е бил докосван. Когато обаче на сутринта петимата, популярни музиканти отворили очи, всички чанти били празни!

Сбиването започнало, когато Кени Бой обвинил Джони Бой, че е спуснал парите през прозореца на някоя или няколко от своите многобройни почитателки. Почти невероятно е някой да се е вмъкнал в стаята през прозореца, тъй като тя се намира на деветия етаж.

Невъзможно е да се определи размерът на изчезналата сума. Никой от петимата кумири на младежта не е в състояние да назове точна цифра, но вероятно става дума за число с повечко нули.

Джони Бой (потърпевшият с оскубаната коса) заяви днес пред „Сконес Дагблад“: „Щастлив съм, че се отървах от тези четирима тъпаци. Отровиха ми живота през последните две години. Колкото до това, защо се нахвърлиха върху косата ми, обяснението е съвсем просто: и четиримата носят перуки! Само моята коса е «истинска».“

Беше, добавя нашият кореспондент!

— Жалко, че не съм бил там. Голяма тупаница трябва да е паднала — казал Матс.

— Но разбра ли какво става?

Матс не отговорил.

— И аз не разбирам — казал Токен след малко. — Едно обаче е ясно: загадъчният крадец са твоите панталони!

— Да не мислиш, че панталоните ми се разхождат нощем!

— Стига с твоите шеги, страх ме е — прекъснал го Токен. — Не мога да кажа как, но по някакъв начин тези крадени пари идват в твоя джоб.

— Само че ние сме изпратили вече милиони. А тук става дума за малки суми — замислено проговорил Матс.

— Така е — съгласил се Токен и допил уискито си, — питам се обаче на колко ли хора са изчезвали по една или няколко десетачки. Кой разумен човек ще хукне в полицията да се оплаква, че от портфейла му е изчезнала банкнота от десет крони — никой! Мислил съм аз за тази работа! Панталоните действуват много хитро. Тук десет крони, там десет крони и изведнъж някой удар — четирийсет, петдесет хиляди. Така ще да е. Именно затова ме плаши появата на банкноти от сто крони. Да, хич не ми харесва тази работа, ама хич!

— Защо?

— Защото сега през ръцете ни ще минават големи пари, огромни суми.

— Да не се опасяваш, че страната ще обеднее от това? Не разбирам страховете ти.

— Не, не от това се опасявам — отвърнал Токен като същински Шерлок Холмс. — Опасявам се, че големите пари ще започнат да текат от чужбина!

Матс не отговорил и се замислил. Изведнъж се разсмял.

— Този Джони Бой има четири спортни коли — казал той. — Четох в някакво списание. Но ето че с петата се размина. А на всичко отгоре загуби и перушината си, хи-хи.

— Хич не ми е до смях — измърморил мрачно Токен.

— Ако те е страх, татенце, и свириш отбой, твоя воля — казал Матс. — Насила няма да те задържам. Мога веднага да ти броя заплатата. Аз обаче нямам никакво намерение да се отказвам. Ще продължа все така, докато мога. Не ми се вярва да съборят училищата, за да си върнат парите. Всъщност какво по-справедливо от това чужденците също да дадат своя дял — и те да подпомогнат изграждането на един нов свят. Трябва само да измислим нова тактика за заблуда на противника. Важното е да не ни спипат. С мен ли си, татенце?

— С теб съм, къде ще ходя — въздъхнал Токен. — Дано поне ни сложат в една килия. Ако ни се размине само с толкова!