Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (12)

5

Преди да заспи, Токен изрязал статията и я прибрал в портфейла си.

Последвала една ветровита и дъждовна седмица, но работата в малкото двустайно жилище вървяла с пълна па̀ра. Матс свикнал с ваденето на банкноти от джоба си, дясната му ръка се движела като машина, а Токен плюнчел пръсти и броел парите като най-опитен касиер.

Една трета от десетачките обръщали в по-едри банкноти. Токен се предрешвал по-често, отколкото кралете сменят ризите си. А нощем съчинявал нови писма, кое от кое по-налудничави и странни. Редовен поток от колети, пълни с пари, течал към Фонда за подпомагане на деца-сираци в чужбина.

Матс отбелязвал с кабарчета върху една голяма карта училищата, чието строителство предстояло в близко бъдеще — училища, учредени от Торкел Матсон в Бара Неуда, от господин и госпожа Нилсон край Касид-Абам в Алжир, от госпожа Свенсон в Югоизточна Индия, от Нилс Матсон в Минас Гераес в Бразилия и от Торк, Матс и Нилс в Северен Пакистан.

Фондът, който до този момент водел доста жалко съществуване, изведнъж процъфтял. Токен прочел на Матс съобщението на „Сконес Дагблад“ по повод получаването на първата им пратка.

Постъпило огромно дарение в касата на Фонда за подпомагане на деца-сираци в чужбина

Неимоверна сума е постъпила като дарение в касата на Фонда за подпомагане на деца-сираци в чужбина. Смята се, че парите, изпратени в най-обикновен кашон, са някъде над 800 000 крони. Те са предвидени за построяване на училище в Бара Неуда. Дарителят е пожелал името му да остане в тайна. Загадъчният благодетел е вероятно ексцентричен възрастен господин, ако се съди по съпроводителното писмо и по пощенската декларация, в която в графата „Съдържание“ напълно в съответствие с истината, но не без чувство за хумор, е попълнено: „Книжни пари“!

— Не без чувство за хумор — промърморил със задоволство Токен. — От мен можеше да излезе и писател!

* * *

Токен тайно започнал да следи вестниците, от което безпокойството му непрекъснато нараствало. „Дръзкият крадец“ вилнеел из цялата страна. Парите изчезвали по най-мистериозен начин и следи от злосторника никога нямало. Потърпевшите били винаги богаташи.

Мислите, които се въртели в главата на Токен, го карали да се облива в студена пот и да си представя как ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

— Дали пък да не си позволим една малка ваканция? — обърнал се той един ден към Матс. — Полага ни се малко почивка. Само няколко дни.

— Майчице! — възкликнал Матс, който въобще не чул въпроса му. Толкова задълбочено разглеждал картата. — Ще са ни необходими няколко години, това е ясно.

— Няколко дни почивка — повторил Токен.

— По-нататък — отвърнал Матс.

— Аз на мястото на твоите панталони бих изпитвал необходимост от малко почивка — казал Токен. — Хайде да заминем за Смоланд. Един колега от редакцията има виличка там и е готов да ми я предостави.

— Да не би да те тревожи нещо? — попитал Матс и вдигнал поглед към баща си.

— Ами, не. Ще наемем кола и утре потегляме.

— Окей — съгласил се Матс. — Животът е пред нас.

— Дано е така — промърморил Токен.

* * *

Облачността се разкъсала в деня на заминаването им, равнината жълтеела пред погледа им чак до хоризонта, откъдето се издигал синият небесен свод — същински стъклен похлупак, под който тук-таме плували бели облачета.

„Какъв прекрасен ден за нас, най-големите престъпници на този свят“ — мислил си Токен.

Матс седял до него и се любувал на природните красоти. Той сякаш чувствувал какви мисли вълнуват баща му.

— Много странно — казал той.

— Кое?

— Това, че сме принудени да вършим всичко скришом. Как мислиш, какво ли би станало, ако разкриех тайната на панталоните си?

— Хората нямаше да ти повярват.

— Тогава защо е тази криеница?

— Не е толкова просто — отвърнал Токен. — Те нямаше да ти повярват, но щяха да ти попречат. Главата си залагам!

— Затова, че искам да помогна? Защо да ми пречат? В парламента, по телевизията, навсякъде устата ще ги заболи да приказват, че трябвало да помагаме на бедствуващите от развиващите се страни. Всички хора имали право на живот — набиват ни това в главите от първия учебен ден. А какво излиза — че са само празни приказки?

— Когато се стигне до дела, обикновено така излиза, да. Но разбери едно. Тези пари идват отнякъде. И главата си отрязвам, ако тези, които са ги загубили, не направят опит да си ги възвърнат!

— Стига сме говорили за пари — казал Матс след малко, — до гуша ми дойде вече.

Пред тях от равнината изникнали хълмовете на Смоланд, обрасли в тъмнозелени иглолистни гори. Карали двайсетина километра по изкачващото се нагоре шосе, после завили по един тесен път и след още час се озовали пред скромна селска къщурка.

— Тук ще се подслоним — казал Токен. — Далече от банките, полицията и другите сатанински институции. Ще печем наденица на скара, ще четем най-добрия вестник на този свят — „Сконес Дагблад“, и ще се къпем там долу в езерото. О, забравих, от къпането се отказвам. Вече не съм много по тази част!