Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pojken med guldbyxorna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Макс Лундгрен. Момчето със златните панталони

Редактор: Стоян Кайнаров

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художник: Борис Бранков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Цветелина Нецова

ДИ „Отечество“, София, 1985

ДП „Балкан“, София, 1986

История

  1. — Добавяне

Трета част

mom_zl_pantaloni_3chast.png

1

Преди да продължа и завърша този разказ за момчето със златните панталони и неговата участ, искам да изложа някои от мислите, които Матс Нилсон сподели с мен онази нощ в Париж.

Дълго след като той завърши разказа си, двамата седяхме умълчани, а над Париж бавно се зазоряваше.

— Правилно постъпих тогава — подхвана по едно време Матс. — Защото исках нещо, в което вярвах. Но Токен, баща ми, също имаше право, като твърдеше: не си въобразявай, че някой ще остави току-така да му вземат парите. Пък ако ще и милиони да има, човекът е по-лош и от звяр. Това е нещо, което никога няма да преодолеем, тъй казваше Токен.

И имаше право — продължи Матс. — А аз се заблуждавах в още нещо. Въобразявах си, че със златните си панталони мога да променя целия свят. Всъщност нямах представа какъв е той. Да промениш света, означава да промениш хората. А това не се постига с пари. Възможно е да подобриш живота на хората, което също не е без значение, но тях самите не би могъл да промениш с пари.

Щастлив съм все пак, че навремето не подозирах всичко това. Щастлив съм заради някогашната си вяра, че светът може да се промени, а хората — да се извисят до образа, който градим за тях в мечтите си.

Ако обаче — продължи Матс и снижи глас, сякаш се боеше някой да не ни подслушва — знаех това, което знам сега, щях да искам от Токен да настоява в писмата си у децата от нашите училища да се изгражда преди всичко представа за истинската същност на човека. Бих желал те да видят хората в истинската им светлина, такива, каквито са: безогледни, себични, нечестни, лицемерни, но понякога и добри или най-малкото доброжелателни, снизходителни, жертвоготовни, ти сам знаеш.

Децата би трябвало да разберат, че някои хора убиват други, унищожават с бомби села и градове, изтрепват цели народи в името на някакви глупави идеи или за да могат някои, които и без това не са зле, да си подсигурят още по-охолен живот. Те би трябвало обаче да знаят, че има и други хора, които градят и се борят да спрат насилието, убийствата, войните. А накрая би трябвало да им се каже и колко лесно добрите могат да станат лоши и лошите — добри. Защото аз съм убеден, че няма по-добри и по-лоши. Всички са в крайна сметка хора. Затова е важно всеки да познава същността на хората, тъй че в каквито и превъплъщения да му се явява човекът, винаги да може да го познае.

Във всеки възрастен човек се спотайва дете. Повдига се на пръсти и попоглежда през очите му. И това, което вижда, го плаши, но си мълчи: нали има закрилата на възрастния. А аз искам да го накараме да говори, поне понякога.

Матс Нилсон замълча. Погледна ме почти свенливо. После се усмихна.

— Тук в Париж също има приют за деца-сирачета — каза той. — Приютът на Свенсонови. Отбивам се понякога там и се любувам на децата. Сред тях има едно дребно, пълничко хлапе, голям алармаджия и бърборко, дребничко, пълно и русокосо момченце. Всеки път, когато изляза от приюта на улицата, прихвам в смях. Винаги така съм си представял Токен като дете.