Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (10)

3

Първите дни за Токен всичко се свеждало до „забавно приключение“. Едва по-късно той проумял, че се е заловил с нещо несравнимо по-важно от всички свои досегашни начинания. Започнал да осъзнава също, че за пръв път в живота си е съпричастен в нещо голямо и забележително, което ще излезе дори извън страниците на „Сконес Дагблад“.

Досадно му се струвало — не можел да отрече това и при най-добро желание — само дето бил принуден да мълчи. Така му се искало поне веднъж да се отпусне пред някого и да се похвали мъничко и едва след това щял да се почувствува напълно доволен от новия си живот и от участието си в тандема на най-изпечените световни контрабандисти на пари.

Другият велик контрабандист, Матс, гледал обаче с по-други очи на начинанието им. Макар да правел впечатление с детското си простодушие, за много неща Токен постъпвал като възрастен. Той не виждал нищо странно в това, че има деца, умиращи от глад, или народи, които взаимно се унищожават с бомби, или че няколко милиона момчета и момичета никога няма да порят вълните на морето с яхта, да въртят педалите на велосипед, или да имат покрив над главата си. „Какво да се прави, живот — въздишал Токен. — Открай време си е така“ Матс обаче с всеки изминат ден все по-малко проумявал несправедливостите в живота.

— Питам се само — споделил той веднъж с Токен, и то не за пръв път — какво да направим, та децата, на които помагаме, да не заприличат на възрастните.

— Че какво не ни харесваш на нас, възрастните? — попитал Токен.

— Въобразявате си, че сте нещо — отвърнал Матс. — Всеки възрастен се мисли за по-особен от другите. И дори когато с нищо не се отличава, пак опитва да блесне по някакъв начин.

— При дечурлигата да не би да не е така?

— Не е, при истинските не е така.

— Мисля, че грешиш — отвърнал Токен, — но стига празни приказки, продължавай да вадиш банкноти от джоба си, така ще знаем, че поне сме свършили нещо!

* * *

Друга трудност, с която се сблъскали Матс и Токен, било уедряването на банкнотите от десет крони. Всеки от тях решавал проблема по своему. Една сутрин тръгнали заедно — стискали под мишница чанти, претъпкани до горе с банкноти. Щом наближили центъра, Матс нахлупил перука с къдрици чак до раменете, затъкнал един дълъг фас зад ухото си и влязъл с подсвиркване в една от най-големите банки.

— Здрасти — поздравил той жената зад гишето. — Сахарски горещини днес, а?

— Особено пък с такава грива — подхвърлила тя.

— Виж я ти нея, вместо да си гледа по-живо работата, тя си вре гагата в хорските коси!

— Забранявам ви такъв непочтителен тон!

— Кротко, кротко — казал Матс, свалил фаса иззад ухото си и го помирисал. — Аз си гледам моята, всеки да си гледа своята работа. Моя милост работи към „Шведските металургични заводи“. При нас клиентът е цар. Никой гък няма да каже, ако се домъкне някоя плешива мадама, честна дума.

— Нямам време за губене! Какво желаете?

— По-спокойно, леличко. Шефът ме прати за по-едри мангизи срещу тези пари.

Матс отворил чантата и изсипал съдържанието й. Чиновничката леко ококорила очи при вида на купчината банкноти.

— Ти какво, не си ли виждала мангизи? Броени са. Ето бележката. Трийсет и две хиляди и шестстотин.

Жената се заела да брои банкнотите.

— Ум нямат, да поверят толкова… — промърморила тя.

— О, на много хора им имат доверие! Да не би на теб да ти нямат?

— Стига!

— Добре, добре. Не се впрягай. Не съм казал, че си плешива, нито пък нещо друго. Не, ние от „Шведските металургични заводи“ знаем как да се държим с клиентите. Ние сме хората на бъдещето.

— Хубаво бъдеще — въздъхнала жената и му подала пачката, а Матс проверил парите съвсем бавно и старателно.

— Чао! — подвикнал той на излизане.

* * *

Почти по същото време Токен влязъл в друга банка, издокаран с тъмен костюм и червен карамфил на ревера.

— Добро утро, госпожице — поздравил той любезно и се усмихнал на чиновничката, макар често да повтарял, че „по-неприятно нещо от ожълтени с яйца ризи и жените не познавал.“

— Добро утро — отвърнала чиновничката на поздрава му.

— Какъв лъчезарен ден — подхванал Токен. — При такова време просто ти иде да направиш нещо неразумно, нали? Да, да, скъпа ми госпожице, но не се бойте, нямам намерение да поискам ръката ви веднага. Като говоря за неразумност, имам предвид, че реших днес сам да вляза в ролята на куриер. Да ви се представя. Андершон, директор на „Шведските металургични заводи“. Да, да. Нося дребни пари, които искам да ми обмените в по-едри банкноти.

— Нищо по-лесно от това — откликнала чиновничката, петдесетгодишна жена, и се изчервила, защото Токен наклонил глава на една страна и й смигнал.

— Не бързайте толкова — казал той закачливо и изпразнил чантата пред гишето. — Отдалеч виждам, че имате пари, но ще ви стигнат ли? Точно двадесет и осем хиляди и двеста крони.

— О, да, разбира се — казала чиновничката.

След десет минути Токен се поклонил почтително и стиснал чанта под мишница, излязъл навън сред лятната горещина — лицето му аленеело почти като червения карамфил на ревера му.

* * *

Докато се предрешвали, бащата и синът се срещнали за малко.

— Само недей преиграва — посъветвал го Матс.

— Не се бой — отвърнал Токен. — На мен си ми е в кръвта, също както при Хамлет.

* * *

Токен влязъл в трета банка. С износен костюм и позапрашена черна мека шапка на главата, той се оглеждал притеснено, сякаш всеки миг очаквал да го нападнат в гръб. Мъкнел със себе си два овехтели куфара.

— Млади ми господине — прошепнал той с треперещ глас на чиновника и се надвесил напред през гишето, за да скъси разстоянието между него и себе си, — много обири стават сега през летните месеци, нали?

— Е? — казал чиновникът, без да знае какво да отговори.

Токен още повече снижил глас и думите му заглъхнали в тих шепот. Чиновникът учуден се навел напред, за да може да го чуе.

— Нося сега цялото си състояние. Много ме е страх. Държах парите под леглото. Спестявал съм ги цял живот. Разбирате ме, нали? Всичко може да се случи. Навъдили са се сега едни мошеници, на никого доверие да нямаш. — И насред изречението се втренчил в мъжа пред себе си. — На вас обаче мога да разчитам, нали — изпелтечил той.

— Разбира се — успокоил го младият мъж. — Разбира се.

— За миг ми се стори… гледахте ме тъй…

— Успокойте се само — казал младият мъж — Можете да разчитате на мен.

— Искам да заключа тези пари в сейф. Сигурни ли са вашите сейфове?

— Като гроб.

Токен изпъшкал:

— Гроб! Не мога да слушам тази дума!

— Исках да кажа, че предлагат пълна безопасност. Простете.

— Колко струва наемането на един сейф?

Младият човек погледнал към куфарите.

— Те… те… с пари ли са пълни?

— Разбира се. С банкноти от десет крони. Цял живот съм събирал банкноти от десет крони.

— Обикновен сейф струва само петнайсет крони, но за да се поберат всичките тези пари, ще са необходими най-малко пет-шест сейфа, защото обемът им не е голям.

— О, небеса, о, небеса, това не е по кесията ми. Означавало би… да… ужасни разходи.

— Бихме могли обаче да уедрим парите в банкноти от сто и хиляда крони.

— Сериозно ли ми предлагате да се разделя с десетачките си?

— Но нали стойността им няма да се промени! Поискате ли, сумата веднага може да ви се брои в банкноти от десет крони.

Токен се умълчал и изглеждал дълбоко замислен под широкополата си шапка. Барабанял нервно с пръсти по гишето.

— Като че ли нямам друг избор — казал той накрая. — Иначе ще ми излезе много скъпо.

— Сега ще уредя въпроса — казал младият чиновник. — Колко пари носите?

— Седемдесет и шест хиляди триста и седемдесет крони — прошепнал Токен.

— Като ги обърнем в банкноти от сто и хиляда крони, ще се съберат в един сейф. Съгласен ли сте?

Токен кимнал. Чиновникът изпразнил двата куфара и започнал да брои. Това му отнело доста време. След това приготвил седемдесет банкноти от хиляда крони и остатъка в банкноти от сто и десет.

— Готово — казал той. — Остава само да наемете сейф. Попълнете, моля, този формуляр.

— Колко казахте, че ще ми струва? — прошепнал Токен.

— Петнайсет крони.

— Каква скъпотия — измърморил Токен. — Това не ми е по кесията. Не смея да стоя повече тук. Всеки миг могат да оберат банката!

Нахвърлял нервно хилядарките и останалите банкноти в единия от изпразнените куфари, повдигнал три пъти черната си широкопола шапка и побързал да излезе.

— Смахнат народ, брей — въздъхнал младият банков чиновник и с отчаяно изражение на лицето се заел да разпределя на пачки банкнотите от десет крони.