Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pojken med guldbyxorna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Макс Лундгрен. Момчето със златните панталони

Редактор: Стоян Кайнаров

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художник: Борис Бранков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Цветелина Нецова

ДИ „Отечество“, София, 1985

ДП „Балкан“, София, 1986

История

  1. — Добавяне

4

Късно вечерта пристигнали в Кайро. Хамад им взел добри пари и се отправил на нови приключения със „Синята светкавица“.

Самолетът им излитал чак на следващия ден, затова се принудили да пренощуват на хотел.

— Ти лягай, Матс — казал Токен. — Аз ще сляза само до бара да изпия един чай, дано се поразхладя.

Матс легнал. Но трудно заспал. Притеснявала го горещината, а и шумовете на големия град Кайро, които долитали през отворения прозорец. Те не приличали на шумовете в Смоланд и все пак с нещо напомняли за тях — Матс сам не можел да определи с какво. Най-сетне слухът му се притъпил за хората, автомобилите и машините.

Наместо това започнали да му се привиждат лица. Лица, притиснати към оградата в едно селце на източното африканско крайбрежие, изпити, учудени и завистливи. Едно министерско лице — малко, закръглено и самодоволно, без никаква следа от нещо момчешко, лице на възрастен човек. Три шведски лица, окъпани в пот, която сякаш говорела: На нас дължите благодарност за всичко това, нещастници!

Матс видял и лицата на седемдесет униформени дечурлига, сякаш осъдени цял живот да маршируват, да се бият и да убиват в името на нещо непонятно за тях. Видял, че всички тези лица са насочени в сляпо обожание към трибуната. Че отсега се опитват да подражават на възрастните. И се изплашил.

Последното лице, което го споходило, било лицето на момчето, което при една майка и трима бащи все пак направило опит да се вмъкне в красивото, образцово, скъпо и представително училище „Торкел Матсон“. Едно момче, което плачело и крещяло, когато го изхвърлили при другите извън оградата.

И в мрака на хотелската стая в Кайро Матс изведнъж се почувствувал сам срещу цял един свят на глупост, самодоволство и насилие. Ужасил се при мисълта, че в Бара Неуда е видял света като в орехова черупка: неколцина избраници в ограденото място, други няколко отвън, които завистливо мечтаят и те да се уредят вътре. А какво всъщност ги очаква там?

Вече в просъница Матс се зарекъл: докато съм жив, няма да забравя днешния ден!

* * *

Токен слязъл в бара, но не за да се разхлади с чаша чай. Душата му още била разтърсена от полета със „Синята светкавица“ и той изпитвал необходимост да я успокои с нещо. Направил съвсем кратко допитване до двамата си вътрешни съветници: отец Засрамисон („Засрами се!“, който обикновено се обаждал сутрин) и барон Туримупепелиус („Тури му пепел!“, който подобно на Токен се чувствувал най-добре в малките часове на денонощието). Надделял съвсем ясно гласът на барон Туримупепелиус: „Полага ти се къде повече, хич не му мисли и си поръчай едно двойно уиски!“

И Токен си поръчал. Представил си как биха ахнали момчетата от редакцията, ако го видят в този луксозен хотел на Кайро.

— Келнер, още едно, моля!

След четвъртата чаша Токен почувствувал необходимост да си каже приказката с някого. Вдясно от него седял висок русокос мъж и четял вестник.

— Ама че жега — подхванал Токен на английски.

— Да — съгласил се мъжът.

Токен си поръчал ново уиски.

— Но с това питие се живее — продължил той.

— Да — казал мъжът.

Токен отпивал по малко от чашата си. „Ама че мълчаливец — помислил той. — Но може и да не знае друго освен «да» на английски“.

— Не вали дъжд — решил да провери Токен.

— Не — отговорил мъжът.

— Както е тръгнало, не можем да очакваме скоро дъждове — продължил Токен.

— Не — казал мъжът.

— Не е хубаво това за реколтата.

— Не е — съгласил се мъжът.

„Може би не знае друго освен «да» и «не» — помислил Токен. — Жив дявол, ако е така — винаги на място отговаря“. Помълчал доста време.

— Работя в редакцията на един вестник — не издържал той накрая.

— Аз също.

— Виж ти, излязохме колеги! Приятно ми е, Торкел Нилсон.

— И на мен, Питър Нелсън.

— Вестник „Сконес Дагблад“.

— „Дейли Телеграф.“

— Редакция „За дома, за семейството“.

— Външнополитически кореспондент.

Настъпило дълго мълчание. Мъжът като че ли бил решен да изчете вестника си ред по ред.

— Тиражът ни е четирийсет и два хиляди броя дневно — гордо заявил Токен.

Мъжът за пръв път вдигнал очи от вестника и го изгледал.

— Нашият е един милион шестстотин и петдесет хиляди — заявил той.

Сега вече и Токен се умълчал. Изпил уискито си и поръчал още едно, „последното“.

— Странни кражби — проговорил изведнъж мъжът.

— А?

— Бива си го тоя — продължил Питър Нелсън. — Ето, четете.

И той посочил заглавието:

ВСЕ ОЩЕ НИКАКВИ СЛЕДИ ОТ ЧОВЕКА БЕЗ ОТПЕЧАТЪЦИ — НОВА ВЪЛНА ОТ КРАЖБИ ЗАЛИВА ЦЕЛИЯ СВЯТ.

— Голям, наистина голям хитрец — потвърдил Токен със задоволство. — Друг такъв не познавам.

— Питам се само какво прави с всичките тези пари?

— Хм — изсумтял Токен. — Може пък да краде с благородни намерения. Да раздава парите на други. Но едно е ясно — добро момче е.

— Вие откъде знаете? — учудил се Питър Нелсън.

— Просто така предполагам. Разрешавате ли да ви почерпя едно уиски?

— Благодаря.

— Да, да, много интересни кражби — подхванал отново Токен. — Вижте колко много изрезки съм насъбрал от вестниците — все за това пишат.

Токен показал съдържанието на портфейла си.

— Очевидно загадъчният крадец живо ви интересува — забелязал Питър Нелсън.

— Тъй, тъй. Нали ми е малко нещо роднина.

— Роднина, на вас?

— По душа, искам да кажа. Да му имах само панталоните.

— Панталоните ли?

— Хе-хе, така се казва в Швеция. Нещо като поговорка.

Токен наистина се чувствувал в олимпийската си форма. Нямало съмнение, че този Питър Нелсън е почтен човек, голям симпатяга. Един от най-свестните хора, които Токен бил срещал.

— Не съм убеден — казал след малко Питър Нелсън, — че бих желал да нося точно неговите панталони, когато го спипат.

— Ще го спипат на куково лято — отвърнал Токен. — Не, не, прекалено е хитър. Пък и да го хванат, пак няма да повярват. То аз самият не мога да повярвам.

— Разрешете да ви почерпя едно уиски — предложил Питър Нелсън.

— Добре. Едно двойно. Само че за моя сметка. Пари не ми липсват.

— Не, мой ред е сега, аз ще платя.

— И дума да не става! Аз имам пари — с лопата да ги ринеш!

Двамата изпили поредната си чаша. Токен забелязал, че столът му започва да играе — обикновено това било сигурен белег, че е крайно време да се оттегли. Но този Питър Уилсън или Келсън, все едно, бил страшен симпатяга.

— Стари приятелю — въздъхнал Токен. — Наздраве! Да знаеш какво ми е минало днес през главата. Полет към смъртта. О, небеса! Наздраве, скъпи ми Бъстър!

— Питър.

— Все едно. Наздраве, Бъстър!

И двамата пили.

— Разбираш ли, Бъстър, аз имам син — подхванал Токен, но езикът му съвсем започнал да се заплита. — Много добро момче. Аз работя за него, разбираш ли, Бъстър.

— Питър.

— Точно така, Бъстър. Той ми е шеф, разбираш ли. Как да ти кажа — прилична заплата, безплатна храна, безплатно уиски, безплатни пътувания към смъртта и обратно. А ти?

— Какво аз?

Токен снижил глас.

— Безплатен монопол върху контрабандата! А, какво ще кажеш!

— Я обърни още едно уиски. Колко е голямо момчето ти?

— Кой?

— Момчето ти.

— А, то ли? Чакай… трябва да е на тринайсет години. Не мога да се занимавам аз с такива работи. Приятно ми е, Токен, а ти как се казваш?

— Питър.

— Слушай! Не ме премятай! Знам аз, че всички ти викат Бъстър!

— Наздраве, Токен!

— Наздраве, Бъстър!

— Казваш, че шеф е момчето ти, така ли? — попитал Питър Нелсън.

— Точно така. Всичко е в негови ръце. Парите и каквото там трябва.

Помълчали дълго време. Столът под Токен съвсем се разиграл и за да го усмири, той прегърнал с една ръка Питър Нелсън през рамото, а с другата се подпрял на бара. Навел се напред и почувствувал как отвътре нещо напира, нещо насила задържано цели два месеца. И Токен прошепнал:

— Умееш ли да пазиш тайна?

— Разбира се. Наздраве!

— Наздраве! Хм. Разбираш ли, човекът без отпечатъци е моят син.

* * *

Питър Нелсън се умълчал и дълго не проговорил. Въртял само чашата между пръстите си.

— Поднасяш ме — казал той накрая.

— Заплюй ме, ако не е така! Моят син! Той и никой друг!

— Добре де, но как го прави?

— И да ти кажа, няма да ми повярваш. То и аз самият не вярвам.

— Голям шегобиец си ти!

— Точно така, Бъстър. А ти си почтен човек. Нещо тъмничко ми се струва тук. Запалете лампите, човек чашата си не може да види!

— Запалени са — казал Питър Нелсън. — И все пак, как го прави?

— Ами така — казал Токен, — много просто, толкова просто, че не е за вярване. Бърка само в джоба си, и готово! Той е момчето със златните панталони.

* * *

Когато на следващото утро Матс се събудил, Токен спял, та чак стаята потрепервала. Матс разбрал, че е безсмислено да буди баща си — добре познавал това му хъркане. Облякъл се и слязъл да закуси в ресторанта. Зад гърба му седял висок рус мъж, който четял вестника си.

След закуска Матс тръгнал из града да търси банка — трябвало да обмени пари, тъй като покрай разходката до Бара Неуда доста се били поохарчили. Той не забелязал, че по петите му, петнайсет метра по-назад, върви висок рус мъж с вестник по мишница.

Матс намерил банка и обменил пари. Щом напуснал сградата, русият мъж приближил гишето и се заинтересувал каква сума е обменило момчето.

— Четири хиляди — гласял отговорът.

Питър Нелсън останал замислен на тротоара пред банката. Не преставало да го човърка нещо около всичките тези врели-некипели, които чул предната вечер. Той не случайно работел като външнополитически кореспондент на един от най-големите вестници в света.

Историята не му се струвала много за вярване. Но имало и една подробност, една-единствена, която не му давала мира. Момчето изглеждало спретнато и прилично, очевидно разполагало и с доста пари. Тази подробност обаче: панталоните! Съвсем износени, почти протрити на коленете. Износени, стари кафяви панталони.