Емилио Салгари
Двата тигъра (9)

IX. ПРИЗНАНИЯТА НА МАНТИ

По даден от Сандокан знак Самбилонг, който явно бе получил предварително инструкции, се запъти към едно голямо тамариндово дърво, на около трийсет-четирийсет метра от кладата, сред развалините на старата пагода.

В ръцете си държеше въже, края на което бе вързал на примка. Прехвърли го ловко през един от дебелите клони на тамаринда, като спусна клупа до земята.

Междувременно моряците бяха завързали ръцете на манти и прокараха под мишниците му две тънки, но много здрави въжета.

Старецът не оказваше никаква съпротива, но от израза на лицето му се виждаше страшният ужас, който го беше обзел внезапно.

Едри капки пот се стичаха от набръчканото му чело и тялото му се тресеше силно. Явно бе разбрал какво страшно изтезание го очаква.

Като се увери, че е вързан здраво, ТремалНаик се приближи до него и го попита:

— Е, какво, ще си развържеш ли езика? Старецът го изгледа свирепо и му отвърна:

— Не… Не…

— Казвам ти, че няма да издържиш и накрая ще ми кажеш онова, което желаем да узнаем.

— По-скоро ще умра.

— Тогава ще се наложи да те полюлеем.

— Ще се намери кой да отмъсти за смъртта ми.

— Отмъстителите са прекалено далече, за да се погрижат за теб в този момент.

— Някой ден Суйод хан ще научи и ти ще изпиташ удоволствието от ремъка около врата си.

— Ние не се боим от тугите, плюем на вашата Кали, на почитателите й и на техните ремъци. Питам те за последен път, ще ни кажеш ли къде се намира Суйод хан и къде е скрита дъщеря ми?

— Иди да питаш за нея „Сина на свещените води на Ганг“ — отвърна му подигравателно манти.

— Добре, започвайте.

Четирима малайци изтикаха стареца при дървото. Самбилонг нахлузи клупа през главата му, стегна го през корема и извика:

— Вдигайте!

Малайците задърпаха другия край на въжето и вдигнаха манти на няколко метра във въздуха.

Нещастникът изрева от болка. Под тежестта на тялото възелът се стегна и почти се впи в месата му.

— Ще проговориш ли?

Тугът мълчеше, устоявайки на болките.

Всички се бяха събрали около дървата, включително Сандокан и Яниш, които наблюдаваха този нов вид мъчение, без да им мигне окото.

Напротив. Португалецът, както винаги, беше запалил двайсетата или трийсетата си цигара и пушеше най-спокойно.

— Дърпайте — заповяда хладно ТремалНаик на четиримата малайци, които бяха вързали магьосника. — Полюлейте го, без да обръщате внимание на виковете му.

Те хванаха краищата на въжето и започнаха да го затягат.

Манти стисна зъби, за да не извика, но се виждаше, че страда жестоко от затягането, което ставаше по-силно след всяко полюляване.

Очите му бяха изхвръкнали от орбитите и той се задъхваше, тъй като притиснатите му бели дробове не действаха.

При третото дръпване, след което тънкото въже се вряза в плътта му, клетникът не можа да удържи вика си.

— Стига! — извика той с прегракнал глас — Стига… мръсници.

— Ще говориш ли? — попита го Тремалмайк.

— Да… да… ще кажа всичко… каквото искаш… да знаеш… само махни това въже… Задушавам се…

— Само да не се наложи да те качваме отново на люлката. Нареди да спрат люлеенето и го запита:

— Къде се намира Суйод хан? Ако не ми кажеш, няма да те развържа.

Всички бяха крайно напрегнати. Ще проговори ли старецът? И преди всичко, ще каже ли истината? Това бяха безкрайни мигове за горкия баща, застинал в очакване.

Манти се поколеба за последен път, но само за няколко секунди. Усещаше, че няма да издържи повече на това страшно мъчение, измислено от дяволското въображение на сънародниците му.

— Ще ти кажа — рече най-сетне той с изкривено от злоба лице.

— Говори!

— В Раджмангал.

— В старите подземия ли?

— Да… да… стига… убий ме.

— Само още един въпрос — каза неумолимият бенгалец. — Къде са скрили дъщеря ми?

— И тя… Непорочната… в Раджмангал…

— Закълни се в твоя бог.

— Кълна се… в името на Кали… стига… не мога повече.

— Спуснете го — нареди ТремалНаик.

— Не издържа — рече Яниш, хвърляйки цигарата. — Тези дяволски индуси надминават и инквизицията на стара Испания.

Манти бе свален веднага на земята и развързан. Около корема му имаше дълбока синкава резка, която на места кървеше. Малайците се видяха принудени да го сложат да седне, защото нещастникът не можеше да се държи на краката. Дишаше тежко и лицето му беше Подпухнало и зачервено.

ТремалНаик го почака няколко минути да се посъвземе и поднови разпита:

— Предупреждавам те, че ще останеш в ръцете ни, докато не се убедим напълно, че не си ни излъгал. Ако си казал истината, един ден ще бъдеш свободен и ще те възнаградим за това, че ги издаде; ако си ни излъгал, няма да пожалим живота ти и ще бъдеш подложен на още по-страшни мъчения.

Манти го погледна, без да помръдне. Но в очите му проблясна страшна омраза.

— Къде е входът към подземието? Още ли се влиза през дънера на банановото дърво? — запита ТремалНаик.

— Това не мога да ти кажа, защото не съм ходил в Раджмангал след разпръсването на сектата — отвърна манти. — Но мисля, че входът е сменен.

— Истината ли казваш?

— Нима не се заклех в Кали?

— Ако не си се връщал в Раджмангал, откъде знаеш, че дъщеря ми е там?

— Казаха ми го.

— Защо я отвлякоха?

— За да я направят „Непорочна дева на пагодата“. Ти ни отвлече първата дева. Суйод хан ти отне дъщерята, в чиито вени тече кръвта на Ада Коришант.

— Колко души има в Раджмангал?

— Сигурно не са много — отвърна манти.

ТремалНаик и Сандокан си намигнаха, но Яниш поклати недоверчиво глава. Не вярваше много на думите на стареца. По-добре да си имат едно наум.

— Още една дума — рече Сандокан, намесвайки се, — тугите имат ли кораби?

Старецът го погледна озадачен, сякаш се мъчеше да отгатне повода за този въпрос, след което каза:

— Когато бях в Раджмангал, имаха само гонги. Тъй че не знам дали в последно време Суйод хан е купил някакви кораби.

ТремалНаик и Сандокан искаха да продължат разпита, но португалецът, който бе мълчал през цялото време и само наблюдаваше пленника, се намеси и рече на Сандокан:

— Този човек няма никога да си признае всичко. Освен това вече знаем достатъчно и можем да си вървим, преди жертвоприносителите да са се върнали с подкрепления.

— А какво ще правим с вдовицата?

— Ще я изпратя в моя дом — рече ТремалНаик, — там ще се чувства по-добре, отколкото при тугите.

— Тогава да тръгваме — отсече Яниш. — Дали са довели вече слоновете в Кхари?

— Сигурно са там още от вчера.

— Дали са хубави?

— Отлични животни, обучени за лов на тигри. Платили са ги скъпо, но си струват парите.

— Значи отиваме на лов в делтата — заключи Яниш. — Ще видиш дали бенгалските тигри са равни на малайските.

Двама моряци поведоха манти, държейки го за ръцете, и по даден от Сандокан знак групата напусна площада пред пагодата, където догаряха последните останки от костите на туга.

Пресякоха кокосовата гора, без да срещнат никого, и към два часа сутринта експедицията, увеличена с манти и вдовицата, зае места в двете лодки.

Връщането надолу по течението стана много по-бързо. Само след един час всички вече бяха на борда на „Мариана“. Затвориха манти в една кабина и за по-голяма сигурност поставиха пост пред вратата.

— Кога тръгваме? — попита ТремалНаик, обръщайки се към Сандокан.

— Призори — отвърна пиратът. — Дадох вече нареждания всичко да бъде готово още преди изгревслънце. Ще стигнем ли до вечерта в Кхари?

— Сигурно — отвърна ТремалНаик. — От реката до това село няма повече от десет-дванайсет километра.

— Малка разходка. Лека нощ и до утре.

Преди още да залязат последните звезди, целият екипаж на „Мариана“ беше вече на палубата и се подготвяше за отплаване. Но докато вдигаха огромните платна, Самбилонг забеляза с тревога, че и двата граба, хвърлили котва до тях предния ден, също се готвеха да потеглят.

Палубите им се изпълниха бързо с хора, които вдигаха припряно платната, сякаш се бояха, че бризът ще спре всеки момент или речното течение ще промени посоката си.

Малаецът, който също се беше усъмнил в тези два тайнствени кораба с тройно и четворно по-голям екипаж, отколкото обикновено са хората на подобни кораби, беше сериозно разтревожен от тези припрени маневри.

— Не ми се вижда чиста тази работа — измърмори той. — Дали господарят не беше прав, като се усъмни в намеренията на тези съседи? Има нещо неясно в цялата история.

Тъкмо се канеше да отиде към кърмата, за да предупреди Сандокан, и той се появи.

— Господарю — рече му, — и двата граба вдигат котва заедно с нас.

— Охо! — откликна пиратът.

Огледа спокойно двата платнохода, които вдигаха котва, и рече:

— Внезапното отплаване на двата граба ли те безпокои, тигърчето ми?

— Не ми изглежда нормално всичко това, господарю. Пристигнаха онзи ден, не натовариха нито една бала памук и ето че сега, като видяха, че ние тръгваме, бързат да направят същото. А и погледнете само колко хора имат на борда. Струва ми се, че броят им се е увеличил още повече.

Тигъра на Малайзия огледа хората на корабите и бързо направи сметка.

— Общо са двойно повече от нашите, но ако се надяват, че могат да ни обезпокоят, се лъжат жестоко. Ако ни последват до делтата, ще пуснем в действие нашата артилерия и ще видим кой ще надделее. Да тръгваме, Самбилонг, и внимавай да не се ударим в някой кораб.

Огромните платна бяха вдигнати наполовина, за да се смали огромната им повърхност, и котвите на носа и кърмата вече се подаваха на повърхността на водата.

„Мариана“, повлечена от течението и тласкана от сутрешния бриз, потегли.

Единият от двата граба бе вече в движение, плъзгайки се сред множеството кораби по реката, а другият се готвеше да го последва.

Застанал на кърмата, Сандокан ги наблюдаваше внимателно, без да дава признаци за каквото и да било безпокойство. Не беше от онези, които лесно се плашат, макар че двата кораба бяха с многоброен екипаж и въоръжени с малки оръдия. Бил се е с къде по-мощни неприятели и сърцето му не трепваше.

Една ръка го побутна по рамото и го накара да се обърне. Яниш и ТремалНаик се бяха качили на мостика, следвани от Каммамури.

— Дали ти беше прав — каза Яниш, — или е чиста случайност?

— Много подозрителна случайност — отвърна Сандокан. — Сигурен съм, че ни преследват, за да видят дали отиваме да хвърлим котва в някой от каналите на делтата.

— Дали не искат да ни нападнат?

— Не вярвам да го направят в реката, но в морето не е изключено. Ще си имаме неприятности, макар че имам пълно доверие в Самбилонг.

— Трябва да слезем на брега, преди да стигнем до устието на реката — каза ТремалНаик. — Кхари отстои на много левги от морето.

— Да можех поне да се отърва от тези два шпионски кораба! — измърмори Сандокан.

Яниш отгатна мисълта му:

— Не можем да се отдалечим много от „Мариана“, преди да разберем кои са и защо ни наблюдават.

Сандокан кимна утвърдително, но не изглеждаше много разтревожен. Досега тугите не бяха дали доказателства за голяма смелост.

— Ще прекараме нощта на борда и няма да акостираме преди утре сутрин. Така ще можем да разберем по-добре намеренията на тези два платнохода. Решил съм да поискам обяснения от екипажа, ако и тази вечер пуснат котва край нас. Засега ще се преструваме, че не се интересуваме от тях, за да не предизвикаме подозрения, а сега да вървим да пием чай. А, щях да забравя. Ами вдовицата?

— Ще я оставим в моето бунгало в Кхари — отвърна му ТремалНаик. — Ще прави компания на Сурама.

— Баядерката може да ни бъде полезна в делтата — каза Яниш. — Предпочитам да я вземем с нас.

Сандокан изгледа малко особено португалеца, от което той се изчерви като момиче.

— Яниш — рече Сандокан, усмихвайки се. — Да не би сърцето ти да е загубило бронята си?

— Остарявам — отвърна португалецът объркан.

— А на мен ми се струва, че очите на Сурама ще те подмладят.

— Внимавай — рече ТремалНаик, — индийките са по-опасни от белите жени. Знаеш ли от какво са сътворени според нашата легенда?

— Да чуем — рече Сандокан.

— Бог Туаститри, когато създал жената, взел закръглената форма на луната, гъвкавостта на змията, стройността на лианата, чара и кадифения цвят на розата, погледа на сърната, безгрижната веселост на слънчевия лъч, плача на облаците и непостоянството на вятъра, плахостта на заяка, суетата на пауна, сладостта на меда и твърдостта на диаманта, жестокостта на тигъра и студенината на снега, бъбривостта на свраката и гукането на гургулицата.

— Но ние сме тигри от Момпрацем — отвърна усмихнат португалецът.

— Защо трябва да се страхувам от девойката, на която… Бог е дал малко кожа от индийски тигър?

Избухна в смях, който секна внезапно, и Яниш рече със сериозен глас:

— Продължават да плават след нас, Сандокан.

— Двата граба ли? Виждам ги, но не знам дали до утре все още ще са над водата или под нея.

— Какво си намислил?

— Ще научиш тази вечер — рече и в гласа му прозвуча заканителна нотка. — Засега ги остави да ни следват.

Към залез, след като мина край сигналната кула на Даймънд Харбър, „Мариана“ навлезе в широк канал, образуван между брега и гористо островче, дълго няколко мили. Сандокан бе избрал това място за акостиране, тъй като се намираше точно срещу пътя, който трябваше да ги заведе до Кхари.

Но еДва екипажът спусна котвите, и ето че откъм северния край на канала внезапно се появиха двата граба.

Сандокан, който беше на палубата, ги видя и смръщи вежди.

— А — рече той, — значи ни преследвате и тук? Сега ще ви видя сметката. Артилеристи, свалете маскировката на оръдията и всички по местата си, готови за бой!