Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le due Tigri, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 март 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Публикация: Издателство „Тренев & Тренев“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Двата тигъра от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двата тигъра
Le due tigri
АвторЕмилио Салгари
Първо издание1904 г.
Оригинален езикиталиански

„Двата тигъра“ (на италиански: Le due tigri) е третата книга от приключенската поредица за Сандокан на италианския писател Емилио Салгари. За първи път е публикувана през 1904 г.

Сюжет

Действието се развива през 1857 г. Сандокан и Яниш пристигат в Индия, за да помогнат на Тремал-Наик. Дарма, малката дъщеря на Тремал-Наик, е отвлечена от тугите. За да бъде освободена, Тигърът на Малайзия – главатарят на пиратите Сандокан трябва да се изправи срещу Тигъра на Индия – главатаря на свирепата секта на тугите, удушвачите на богинята Кали.

Адаптации

През 1914 г. по книгата е направен едноименен черно-бял филм от италианския режисьор Джорджо Симонели.

Външни препратки

XIII. ЧОВЕКОЯДЕЦЪТ

Село Кхари е едно от малкото селища, останали сред джунглите на делтата, съпротивлявайки се упорито на холерата и маларията, посещенията на тигрите и пантерите единствено благодарение на голямото плодородие на тукашните оризища, в които се отглежда в изобилие така нареченият бенафули — оня фин, дълъг, снежнобял ориз, чийто вкус много се цени от бенгалците.

Къщите бяха бедни колиби от кал, покрити с листа от кокосова палма. Имаше и три-четири не много угледни бунгала, почти необитавани от собствениците им, страхуващи се от маларията.

И това на ТремалНаик не приличаше на луксозните калкутски бунгала. Беше стара едноетажна сграда с островръх покрив и веранда околовръст. Построена била от капитан Коришант по време на голямата експедиция за изтребване на тугите, за да бъде водачът й близо до терена на военните операции в делтата.

В двора два огромни слона, наглеждани от двама корнаки, както наричат тук водачите на слонове, дояждаха вечерната си порция, а прекъсвайки от време на време да ядат, тръбяха страхотно, от което стените на старата постройка се тресяха.

Бяха от различни породи, тъй като в Индия слоновете са от две породи, отличаващи се рязко помежду си: комареах, които са с по-масивно тяло, къси крака и дълъг хобот, но притежават страшна сила; другите са така наречени мергее, по-високи, по-подвижни, с по-малък хобот и крака, което ги прави бързоходни. Именно за тази им бързина са ценени, макар да не са толкова силни.

— Какви величествени животни! — възкликнаха в един глас Яниш и Сандокан, които се бяха спрели насред двора, докато двете дебелокожи животни по заповед на водачите си поздравяваха гостите с вирнати хоботи.

— Красиви и яки — каза ТремалНаик, който ги наблюдаваше с око на познавач. — Ще създадат грижи на тигрите в делтата.

— Още утре ли тръгваме на гърба на слоновете? — попита Яниш.

— Да, ако желаете — отвърна бенгалецът. — Тук сигурно всичко е готово за лова.

— Ще се съберем ли всички в аудахите?

— Ние със Сурама ще заемем единия, а малайците — другия. Дарма и Пунти ще ни следват пешком.

— Дарма! — викнаха Яниш и Сандокан. — Тук ли е твоята тигрица?

Вместо отговор ТремалНаик свирна пронизително.

И в този миг от верандата леко скочи извънредно красива царска тигрица и отиде да си потърка муцуната в краката на господаря си.

Появата й предизвика известно объркване, защото освен ТремалНаик другите не изглеждаха убедени, че един тигър може да стане кротък и питомен като домашно животно. Реакциите бяха различни.

Яниш и Сандокан, чували много пъти, че тигърът може да бъде опитомен, се отдръпнаха стремително назад, докато хората им се изпокриха зад слоновете, измъквайки парангите и кампилангите си от ножниците.

В същия момент едно напълно черно куче, високо като хиена, с нашийник с остри шипове, изтича от една барака и заскача около господаря си, лаейки радостно.

— Ето приятелите ми от Черната джунгла — каза ТремалНаик, галейки ги. — Те ще станат и ваши приятели. Не се бой, Сандокан, и ти също, Яниш. Поздрави героите от Момпрацем, Дарма, и те са тигри като теб.

Звярът погледна господаря си, който му сочеше с ръка към Сандокан и Яниш, отиде при двамата пирати и махайки с дългата си опашка, ги обиколи няколко пъти, подуши ги и се остави да го погалят, изразявайки задоволството си с продължително мъркане.

— Прекрасна е — каза Сандокан. — Не си спомням да съм виждал толкова красив тигър.

— И преди всичко привързана към човека — рече ТремалНаик. — Подчинява ми се като Пунти.

— Имаш двама пазачи, които ще държат тугите на прилично разстояние.

— Онези проклетници ги познават и знаят на какво са способни. Опитаха ноктите и зъбите им в подземията на Рраджмангал…

— Спогаждат ли се помежду си? — попита Яниш.

— Отлично, даже спят винаги заедно — отвърна ТремалНаик. — Но хайде да вървим на вечеря. Слугите са наредили масата.

После Тремал отпрати животните и покани гостите си в бунгалото.

Въведе ги в салона на приземния етаж, скромно мебелиран с бамбукови столове и няколко шкафа от акажу. На тавана бе окачена така наречената пунка — дъска, покрита с лек плат, която се върти от слуга, за да вее за разхлада.

ТремалНаик, отдавна възприел английската кухня, бе наредил да поднесат месо, зеленчуци, бира и плодове.

Хапнаха набързо и всеки се оттегли в стаята си. На водачите на слоновете бе наредено да са готови в четири часа сутринта.

За будилник призори им послужи оглушителният лай на Пунти. Пиха по няколко чаши чай и Сандокан и Яниш слязоха на двора с карабини на рамо.

ТремалНаик беше вече там с младата баядерка, която взеха със себе си, и шестимата малайци.

Що се отнася до вдовицата на РанджиНин — прекалено уморена, за да продължи, — бе решено тя да остане в малкото бунгало, в което щеше да бъде извън всяка опасност.

Двата гигантски слона бяха вече оседлани с аудахи на гърба и чакаха само знак от корнаките си, за да потеглят на път.

— На лов! — извика весело Сандокан, покатервайки се по въжената стълба до аудаха на гърба на слона. — Надявам се още преди залез да смъкна кожата на някой звяр.

— Възможно е това да стане и по-рано — каза ТремалНаик, който също се бе покачил на слона, последван от Яниш и баЯдерката. — Един селянин предложи да ни заведе на място, където от седмици се крие адмиканевалах.

— Какво е това?

— Тигър, настървен на човешко месо. Вече е нападнал и е разкъсал две жени от селото, а онзи ден се нахвърлил и на един селянин, който, за щастие, се отървал с няколко драскотини. Той ще ни води.

— Значи ще си имаме работа с хитро животно — рече Яниш.

— Което няма лесно да се остави да бъде открито — добави ТремалНаик. Адмиканевалахите обикновено са стари тигри, които вече не са толкова бързи за лов на пъргави нилго и не могат да повалят горските биволи, поради което нападат жени и деца. Ще гледа да ни надхитри и ще се опита всякак да избегне откритата борба, тъй като знае чия ще бъде победата. Но Пунти ще го открие.

— А Дарма как се отнася към другарите си?

— Задоволява се да ги наблюдава, но не съм я видял никога да взема участие в борбата. Не обича компанията на свободните тигри, сякаш не принадлежи към тяхното семейство. Ето водача ни, идва пред слоновете.

На входа се бе появил беден селянин моланго, черен като негър, малък и грозен, покрит с парче плат, така нареченото лангути, и въоръжен с пика.

— Качи се зад нас — нареди му ТремалНаик.

Ловък като маймуна, индиецът се покатери по стълбата и се сгуши върху огромния гръб на слона.

Корнаките, яхнали шиите на слоновете, скрили крака зад огромните им уши, хванаха острите си пики и извикаха.

Двата колоса им отвърнаха с оглушителен рев и поеха, предшествани от Пунти и следвани от Дарма, която изглежда не обичаше да върви близо до дебелокожите животни.

Прекосиха селото, което беше още пусто. След около четвърт час слоновете стигнаха до джунглата и потънаха сред тръстиките и високите треви.

Ходът им беше бърз и никога не се колебаеха за посоката. Достатъчно бе слабо побутване от краката на корнаките и леко изсъскване, за да свият наляво или надясно.

Напредваха обаче с известна предпазливост, отстранявайки с хобот тръстиките и опитвайки с крак влажната тинеста почва, за да не затънат.

Джунглата се простираше докъдето поглед стига, монотонна и тъжна, едва развеселена от някоя групичка зелени палми, тара или кокосови дървета, чиито листа излъчваха свежа зеленина, или от онези огромни дървета, които сами представляват цяла гора, поддържани често от неколкостотин дънера и наречени пагодни смокини.

Дълбока тишина цареше над това растително море, тъй като дългокраките водни птици още спяха.

Мълчеха и нашите приятели. Чувстваха се потиснати от огромното море от треви и дървета, което, потънало в утринната мъгла, им изглеждаше като царството на отчаянието и смъртта. Именно смъртта властваше по тези места и вледеняващото й присъствие предизвикваше непрестанна смътна тревога.

Чуваше се единствено лекото шумолене на листа по върховете на гигантските бамбуци и мощното дишане на двата слона.

Слънцето още не беше изгряло и над джунглата се стелеше гъста жълтеникава мъгла, погълнала зловонните изпарения на гниещата растителност, носещи в себе си бацилите на холерата и маларията, постоянни гостенки в джунглите край Ганг. По-късно горещината щеше да я погълне, за да се образува отново привечер.

— Тази мъгла предизвиква неприятно чувство — каза Яниш, който пушете като локомотив и от време на време си разквасваше устата с глътка отлежал коняк. — Сигурно изнервя и тигрите.

— Не е изключено, като вземем предвид, че тукашните тигри са прочути със свирепостта си.

— Сигурно изтребват порядъчен брой моланги.

— Всяка година мнозина от тези нещастници загиват разкъсани от „господин Баг“, както наричат тук тигрите. Изчислено е, че общо в цяла Индия близо четиристотин хиляди души стават жертва на тези кръвожадни зверове.

— Всяка година?

— Да, Яниш.

— И молангите се оставят да бъдат разкъсвани, без да се съпротивляват?

— Какво искаш да правят?

— Да ги изтребят.

— За това е нужна смелост, а молангите не са от най-храбрите.

— Не смеят да убиват тигри?

— Предпочитат да напуснат селата си, когато някой от тези хищници се настърви много на човешко месо.

— Не знаят ли да правят клопки?

— Изкопават по местата, из които се навъртат тигрите, дълбоки ями, в които набучват остри колове и ги покриват с тънки тръстики и малко пръст и трева, но рядко успяват да хванат някой тигър. Много са хитри и са така ловки, че даже и когато паднат в ямата, в повечето случаи успяват да се измъкнат.

— Трябва да помислят за нещо друго. Наистина са много страхливи, щом се оставят тигрите да ги разкъсват като кози. Няма, ли друг начин за убиване? Друг тип капани?

— Има и са по-ефикасни. Огъва се младо, гъвкаво дърво и се завръзва върхът му на забит в земята кол. За примамка връзват яре или прасенце, така че тигърът да не може да се доближи до него, ако не мушне лапата си в една примка на въжето.

— Така дървото се освобождава, възелът се стяга и хищникът е хванат?

— Да, Яниш.

— Предпочитам карабината.

— И английските офицери са на същото мнение.

— Те идват ли понякога на лов за тигри из тези места? — запита Сандокан.

— Да, и трябва да им се признае, че са отлични и смели ловци. Спомням си за един лов, организиран от капитан Ленъкс, в който участвах и аз, с много слонове и цяла армия сикари, както наричат тук викачите, и стотина кучета. Тогава едва не загинах в джунглата.

— От зъбите на тигър ли?

— Заради носача на втората ми пушка, който побягна с нея точно в момента, когато ми беше нужна, тъй като бях нападнат едновременно от три тигъра.

— Три тигъра ли казваш? И си още жив? — възкликна Яниш възхитен.

— Разкажи как си успял да се измъкнеш — каза Сандокан явно заинтересуван.

— Както ви казах, ловът бе замислен с цел да се даде добър урок на тигрите, които от няколко месеца изтребваха поголовно населението на делтата. Толкова нахални бяха станали. Подтиквани от глад или по други причини, бяха напуснали островите и блатата в делтата и правеха смели набези вътре в селата на молангите даже и посред бял ден. Самов течение на петнайсет дни бяха разкъсали повече от шейсет моланги със съпругите им. И накрая започнаха да се появяват даже и в околностите на ПортКанинг и Ранагал.

— Явно им е дотегнало в делтата и са намислили да се преселят — каза Яниш.

— Първите засади дадоха добри резултати — продължи ТремалНаик. През деня английските офицери се скриваха със слоновете си, а нощем ги причакваха скрити в дупки край изворите и ги отстрелваха един по един. Само за три дни бяха убити четиринайсет, а други три бяха смачкани от слоновете.

Една вечер, малко преди залез, в лагера дойдоха двама моланги и ни уведомиха, че видели тигър да се навърта край някаква стара пагода. Всички офицери, включително капитан Л енъкс, вече бяха отишли на засада в дупките, които бяха изкопани през деня. Аз бях останал в лагера сам със сикарите, тъй като имах пристъп на треска. Макар че ръцете ми се тресяха от маларията, реших да отида при пагодата, като взех със себе си моя оръженосец, млад сикари, в когото дотогава имах голямо доверие, защото бе дал доказателства за смелост и самообладание.

Стигнахме един час след залезслънце и заехме позиция в малка горичка край едно езерце, по брега на което имаше много следи от животински лапи. Беше много вероятно тигърът рано или късно да дойде, тъй като тези хищници имат навик да се скриват край местата за водопой на обитателите на джунглата, за да издебват дивите свине и антилопите, когато дойдат да утолят жаждата си.

Но минаха два часа и вече започвах да губя търпение, когато видях една сърна да се приближава с наострени уши, душейки въздуха. Беше от породата нилго със здрави остри рога, дълги около един фут. Дивечът си заслужаваше патрона и стрелях, забравяйки за тигрите. Животното падна, но преди да стигна до него, стана и куцайки, побягна.

Сигурен, че съм го ранил смъртоносно, се втурнах да го догоня, зареждайки карабината си. Моят оръженосец тръгна след мен със запасната тежка карабина. Изведнаж чух пред мен подозрително ръмжене и се заковах на място, колебаейки се да продължа или да побягна. Точно в този момент моят оръженосец извика:

— Внимавай, сахиб! Багът е в тази горичка.

— Още по-добре — отвърнах му аз. — Така ще се сдобием и със сърнешки котлети, и с тигрова кожа.

Запътих се с вдигната карабина към горичката и след няколко крачки се озовах пред… три тигъра!

— Кожата ми настръхва — рече Яниш. — Трябва да си изживял наистина ужасен момент.

— Продължавай — настоя Сандокан. — Страшно интересно приключение.

— Проклетите зверове бяха доубили нилгото и го разкъсваха. Като ме видяха, оставиха плячката и се приготвиха за скок. Без да помисля за голямата опасност, на която се излагах, стрелях по най-близкия, който падна възнак с пречупен гръбнак, и хукнах, за да избегна нападението на другите два.

— Подай ми карабината — извиках, протягайки назад ръка, без да се обръщам.

Но никой не ми отговори. Оръженосецът го нямаше зад мен. Изплашен от появата на двата тигъра, бегае избягал заедно с тежката запасна карабина, на която разчитах, без да помисли, че ме оставя обезоръжен пред хищниците!

Не е нужно да ви разказвам какво усетих в този момент: изби ме студена пот и си рекох, че това е краят.

— А двата тигъра? — попитаха тревожно Яниш, Сандокан и баядерката.

И те бяха забравили за своя лов, за джунглата и опасностите, които ги дебнеха в нея. Разказът беше вълнуващ и всеки от тях преживяваше опасните му перипетии.

— Бяха се изправили и ме гледаха с широко отворени очи, без да смеят да се помръднат. Така измина една минута, която ми се стори цяла вечност, и изведнъж ми хрумна нещо, което спаси живота ми. Насочих решително към тях незаредената карабина и щракнах спусъка. Няма да ми повярвате, но двата кръвожадни звяра, чувайки това щракване, ми обърнаха гръб и с един скок изчезнаха сред бамбуците в джунглата.

— Това се казва да имаш късмет — каза Сандокан — и да съумееш да запазиш хладнокръвие в такъв страшен момент.

— Да — рече ТремалНаик, — но на другия ден легнах с четирийсет градуса температура.

— Но поне си отървал кожата — обади се Яниш, — а това е по-важно от температурата, колкото и висока да е, не мислиш ли?

— Убеден съм в това.

Докато продължаваше разказа за този вълнуващ лов, двата слона продължаваха да навлизат навътре в джунглата, пробивайки си път сред високите понякога до петнайсет и осемнайсет метра бамбуци и сред твърдите треви, наричани калами.

Птичият свят се бе разбудил и прелиташе сред растенията, без да се тревожи много от присъствието на двата колоса и хората, които ги яздеха.

Ята гарвани, нибли и щъркели с дълги клюнове, пауни със светещи на слънцето красиви пера се издигаха почти изпод краката на слоновете, кръжеха известно време над аудахите и кацаха отново по околните растения.

— Тук изглежда никой не се плаши от нашето присъствие — констатира Яниш.

— Не ни смятат опасни — каза ТремалНаик.

От време на време и по някой гигантски аргилах, събуден от тропота на слон ските крака, изхвръкваше, разпервайки огромните си крила и протестирайки със силни писъци, се приземяваше отново с тежко тупване на дългите си крака.

Теренът ставаше постепенно по-блатист и все повече затрудняваше хода на слоновете.

Вода бликаше отвсякъде, тъй като делтата на Ганг всъщност е огромно блато с едва просъхнали тук-там тинести островчета. Но тъкмо такива терени се обитават от тигрите, които за разлика от котките обичат влажните места в близост до реките.

Слоновете пристъпваха тежко вече половин час сред тези блата, когато молангът се обади:

— Сахиб, тук се навърта багьт. Бъдете нащрек. Сигурно е някъде наблизо.

— Приятели, заредете карабините и пригответе пиките — каза ТремалНаик. — Пунти вече е по следите на стария хитрец. Чувате ли го?

Голямото куче излая проточено. Беше вече подушило човекоядния хищник.

— Сигурно е съвсем близо! Бъдете готови и си отваряйте очите на четири — предупреди ги бенгалецът.

Девойката се огледа боязливо, двамата приятели провериха оръжието си и се приготвиха за вълнуващия лов.