Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le due Tigri, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 март 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Публикация: Издателство „Тренев & Тренев“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Двата тигъра от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двата тигъра
Le due tigri
АвторЕмилио Салгари
Първо издание1904 г.
Оригинален езикиталиански

„Двата тигъра“ (на италиански: Le due tigri) е третата книга от приключенската поредица за Сандокан на италианския писател Емилио Салгари. За първи път е публикувана през 1904 г.

Сюжет

Действието се развива през 1857 г. Сандокан и Яниш пристигат в Индия, за да помогнат на Тремал-Наик. Дарма, малката дъщеря на Тремал-Наик, е отвлечена от тугите. За да бъде освободена, Тигърът на Малайзия – главатарят на пиратите Сандокан трябва да се изправи срещу Тигъра на Индия – главатаря на свирепата секта на тугите, удушвачите на богинята Кали.

Адаптации

През 1914 г. по книгата е направен едноименен черно-бял филм от италианския режисьор Джорджо Симонели.

Външни препратки

VII. ИНДИЙСКА ДРАМА

Три дни след това младата баядерка, която бе пренесена в една от каютите и усърдно лекувана от Яниш и Сандокан, вече бе ако не напълно оздравяла, то поне в състояние да заведе покровителите си до старата пагода, където трябваше да се състои онигомон.

През цялото време изказваше задоволството си от приятната обстановка и от новите си покровители, чиято кауза тя прегърна с ентусиазъм и им разказа ценни подробности за кръвожадната секта на тугите. Не можа обаче да им каже нищо за новата „Непорочна дева на пагодата“ — малката Дарма, за която не бе чувала да се говори. Особено благодарна бе тя на белия сахиб, както наричаше флегматичния Яниш, който се бе превърнал в неин лечител и с удоволствие разговаряше с нея на английски. Оказа се, че тя говори напълно свободно този език, което сочеше, че има много добро образование, рядкост сред баядерките.

Това бе изненадало и ТремалНаик, който като индус и още повече бенгалец познаваше по-добре от всеки друг танцьорките в своята страна.

— Тази девойка — бе казал той на Яниш и на Сандокан — трябва да е принадлежала към някоя от висшите касти. Аристократичните й черти, почти белият цвят на кожата и малките ръце и крака говорят ясно за това.

— Ще се опитам да я разговоря за миналото й — му бе отвърнал Яниш, — тук сигурно е скрита интересна история.

Но не бе единствено любопитството му, което го подтикваше да иска да научи всичко за нея. Без да си признае, той все повече се привързваше към баядерката и с удоволствие й правеше компания.

Следобед, докато Сандокан и ТремалНаик подбираха хората, които трябваше да участват в експедицията, Яниш слезе при болната.

По всичко личеше, че девойката вече не чувства никакви болки. Сгушена в удобно меко кресло, се бе унесла в сладки мечти, за което можеше да се съди по усмивката на малките й червени устни и по замечтания поглед.

Като видя да се появява белия сахиб, тя стана, опирайки се на облегалката, и впи в него проницателния си поглед.

— Белият сахиб ми доставя голямо удоволствие, когато го виждам при мен — рече тя със сладък глас. — На него дължа — и даже повече, отколкото на тъмнокожия сахиб — свободата, а може би и живота си.

— Тъмнокожият сахиб, както ти му казват — отвърна Яниш с усмивка, — е може би по-добър от мен. Ето защо дължиш и едното, и другото на двама ни. Как е раната ти, девойко?

— Не усещам повече никакви болки, откакто твоите ръце я лекуват, сахиб.

— Знаеш ли, че още не си ни казала името си?

— Желаеш ли да го научиш, сахиб? — попита баядерката. — Казвам се Сурама.

— Бенгалка ли си?

— Не, сахиб. Асамка от Гоалпара.

— Каза ми, че фамилията ти е била унищожена до крак. При тези думи лицето на девойката помръкна и в очите й се появи безкрайна тъга.

Замълча за миг, след което каза със скръбен глас:

— Така е.

— Оттугители? -Не.

— От англичаните?

Сурама поклати отново отрицателно глава и продължи с още по-печален глас:

— Баща ми беше чичо на раджата на Гоалпара и вожд на племе котери, което ще рече бойци.

— Но от това не става ясно, кой е избил семейството ти.

— Раджата — отвърна Сурама, — в един от моментите на луда ярост.

Помълча известно време, сякаш чакаше друг въпрос от белия сахиб.

Но и Яниш млъкна от уважение към скръбта на девойката. Той усещаше колко й е трудно да говори за тази семейна трагедия, и не искаше да наранява душата й със своето любопитство.

Най-сетне Сурама въздъхна дълбоко и обръщайки се към португалеца, започна да разказва:

— По това време бях още малко, едва осемгодишно момиченце, но тази страшна сцена е все още пред очите ми, сякаш се е случило вчера.

Баща ми, както и всички други роднини, беше заподозрян от раджата, негов племенник, който си беше втълпил, че всички съзаклятничат срещу него, за да му грабнат короната и да си разделят несметните му богатства; затова предпочиташе да живее далеч от двореца сред дивите планини.

Говореше се, че раджата, заклет пияница, измъчва жестоко слугите и роднините си, живеещи в двореца.

Спомням си как веднъж баща ми ми разказа, че това чудовище — раджата — е убил даже първия си министър само защото се опитал да му попречи да заколи един от слугите, който по невнимание излял капка вино на дрехата му.

— Та той е бил нещо като индийски Нерон — каза Яниш, който я слушаше с жив интерес.

— В Асам имаше по това време голям глад и брамините и гурите, жреци на бога Шива, внушиха на раджата да организира грандиозен религиозен обред за омилостивяване на боговете — да пратят дъжд и изобилие.

Принцът възприе с ентусиазъм идеята и пожела на обреда да присъстват всички негови роднини, пръснати из държавата му. Баща ми бе също поканен и без да подозира пъкления план на това чудовище, заведе и мен в столицата заедно с майка ми и двамата ми братя.

Бяхме посрещнати както подобава на високия сан на баща ми и ни настаниха в двореца.

След като свърши обредът, раджата даде за всичките си роднини голям банкет, на който той се напил до забрава. Аз бях много малка и си играех с други момиченца на една от терасите на двореца.

Наближаваше вече залезслънце, когато изведнъж чух изстрел от пушка, последва го друг, след което се чу отчаян вик. Изтичах да погледна към главния площад на двореца, където беше приемът, и видях ужасяваща сцена, която няма да забравя никога, даже да живея и хиляда години…

Момичето млъкна, сякаш внезапно бе онемяло, и впери в Яниш очи, излъчващи целия ужас, който е преживяло. Тялото му се разтрепери и то едва сдържаше риданията си.

— Продължавай, девойко — подкани я Яниш нежно.

— Оттогава изминаха пет години — поде разказа си Сурама, — но през безсънните нощи виждам отново и отново тази смразяваща кървава сцена, сякаш съм я преживяла предния ден.

Раджата стоеше прав на малка тераска с изскочили от орбитите очи и изкривено от злоба лице, с още димяща карабина в ръце, заобиколен от министрите си, които непрекъснато му поднасяха да пие някаква пъклена напитка, а из двора бягаха и пищяха полудели от ужас мъже, жени и деца — роднините на раджата.

Проклетият демон бе наредил да затворят всички врати на вътрешния двор, в който ставаше банкетът, и ги стреляше един по един, като викаше: „Ще ви избия всички! Искам да изтрия от лицето на земята тези алчни чудовища, които искат да ме свалят от трона и да разграбят богатствата ми! Дайте ми да пия, бързо ми дайте да пия или ще наредя да ви отрежат главите!…“

Министрите, обхванати от ужас, пълнеха непрекъснато чашата му, а той я изпразваше на един дъх и започваше отново да стреля по тълпата нещастници, които напразно го молеха за пощада.

Следваше изстрел подир изстрел, защото този бесен маниак бе наредил да му донесат няколко карабини, които офицерите се надпреварваха да пълнят и да му подават една след друга.

Падаха като покосени ту жена, ту мъж или дете, защото раджата не щадеше даже и най-малките.

Така пред очите ми паднаха убити първо баща ми, застрелян в гръб, майка ми, улучена в челото, след това двамата ми братя и още толкова други.

Трийсет и седем бяха роднините на раджата чудовище и само след десет минути трийсет и шест от тях бяха проснати мъртви на двора сред истинско езеро от кръв.

Само един от братята на принца бе успял да избегне смъртта, макар онзи да стреля три пъти по него. Нещастникът скачаше като тигър и се мяташе наляво и надясно, за да не може раджата да го вземе на прицел, като викаше отчаяно: „Пощади живота ми и аз ще напусна държавата ти. Та аз съм син на твоя баща! Нямаш право да ме убиваш!“

Раджата, глух към молбите му, стреля срещу него още два пъти, без да го уцели и едва тогава, може би в момент на разкаяние, остави карабината, която един офицер му подаде, и извика: „Ако наистина напуснеш владенията ми завинаги, ще те оставя жив, но при едно условие.“

— Готов съм да приема каквото и да е условие — отвърна му младият принц.

— Ще хвърля една рупия и ако успееш да я улучиш във въздуха с тази карабина, ще ти позволя да заминеш невредим за Бенгал.

— Приемам — отвърна младият мъж.

Раджата му подхвърли карабината, която онзи хвана във въздуха.

— Предупреждавам те — извика лудият, — че не я ли улучиш, ще те сполети съдбата на другите.

— Хвърляй!

Раджата хвърли една рупия. Чу се изстрел, но бе простреляна не монетата, а гърдите на убиеца.

Синдхиа, така се казваше младият принц, вместо да стреля по рупията, обърна бързо пушката към лудия си брат и го прониза в сърцето.

Министрите и офицерите паднаха на колене пред младия мъж, който бе освободил държавата от това чудовище, и го провъзгласиха за раджа.

Когато научи, че и аз съм избягнала смъртта, този човек, който явно не бе по-малко извратен от брат си, вместо да ме върне във вярното на баща ми племе, нареди да ме продадат тайно на тугите, които шетаха из страната в търсене на баядерки, и най-безсрамно заграби всичкото ми имущество.

Бях отведена в подземията на Раджмангал, където ме подготвиха за баядерка, след което бях определена за пагодата на Кали и Дарма Раджа.

Това е моята история, сахиб. Знам, че съм родена пред трон, а сега съм бедна танцьорка.

— Каква страшна драма — обади се един глас.

Яниш и Сурама се обърнаха: Сандокан и ТремалНаик бяха влезли тихо в каютата и от няколко минути слушаха смълчани разказа на девойката.

— Горкото момиче! — добави Сандокан, приближавайки се към Сурама. — Не си родена под щастлива звезда, но ние ще се погрижим за бъдещето ти. Тигъра на Малайзия не изоставя своите приятели.

— Вие сте добри хора — каза Сурама, чийто глас все още трепереше.

— Няма да се върнеш повече при тугите и няма да бъдеш танцьорка в пагода. Отсега нататък си под наше покровителство.

И след като смени рязко тона, я запита:

— Знаеш ли дали тугите имат кораби?

— Не знам, сахиб — отвърна девойката. — Виждала съм ги да плават с лодки по каналите на делтата, но с кораби — не.

— Защо питаш за това, Сандокан — поинтересува се Яниш.

— Току-що пристигнаха два кораба и хвърлиха котва до нас. Яниш не вярваше, че един толкова обикновен факт може да оправдае загрижеността, която се долавяше в гласа на Сандокан.

— Какво необикновено намираш в това?

— Тези два кораба са с прекалено многоброен екипаж и ми се виждат подозрителни.

— И на мен направиха същото впечатление — обади се ТремалНаик. — Малките оръдия мириам, които имат на борда, не съм виждал никога на подобни кораби.

— Ще ги следим зорко — каза Яниш. — Може би се лъжете.. Заредени ли са?

— Даже и да допуснем, че са на тугите, не биха могли да предприемат нищо против нас, докато сме под закрилата на крепостната артилерия на форт Уилям.

— Тези хора ни дадоха да разберем, че са способни на всичко! Вече извършиха два опита за атентат срещу нас. Нека не забравяме това!

— Така е, но и двата пъти не успяха. И това трябва да се помни. Колкото до тези два кораба, засега ще се задоволим да ги наблюдаваме, като междувременно се заловим с подготовката на нашата експедиция. Сурама вече може да ходи и ще ни заведе в старата пагода. Нали, девойко?

— Да, сахиб. Ще ви заведа.

— Дълго ли ще трябва да плаваме нагоре по течението? — запита Сандокан.

— Пагодата се намира на около седем-осем мили от последните предградия на Черния град.

— Часът е вече шест, можем да тръгваме, за да си изберем място, преди да са дошли тугите. Двете лодки са готови и пушките са под пейките. Да тръгваме.

Подаде на Сурама широко палто от черна коприна с качулка и четиримата излязоха на горната палуба.

Двете лодки бяха вече спуснати и двайсет и четирима мъже, подбрани между даяките и малайците, бяха заели местата си по седалките.

— Виждаш ли ги? — рече Сандокан на Яниш, сочейки му двата кораба от типа граб, които бяха хвърлили котва до тяхната „Мариана“, единият край левия, а другият край десния й борд.

Португалецът хвърли бегъл поглед към тях. Бяха два солидни платнохода, малко по-малки от „Мариана“, с остър нос, три извънредно високи мачти, доста висока кърма и големи платна, които още не бяха свалени.

Моряците, всичките индийци, в момента заети със закотвянето, бяха наистина прекалено много на брой за толкова малки и маневрени кораби.

— Може би има нещо подозрително в тези кораби — каза Яниш. — Но засега нека не им обръщаме внимание.

Спуснаха се в по-голямата лодка и излязоха бързо в открити води, следвани от другата, на чийто рул бяха ТремалНаик и Самбилонг.

Минаха бързо като стрела между закотвените плавателни съдове покрай Белия и Черния град и се отправиха на север, следвайки лъкатушенията на свещената река.

След два часа Сурама посочи на Яниш и Сандокан една сграда във форма на пресечена пирамида, която се издигаше на десния бряг сред малка кокосова горичка, граничеща с джунгла от гигантски бамбук.

Намираха се в напълно безлюдно място. По брега не се виждаха никакви колиби и закотвени лодки.

Само няколко десетки марабута пристъпяха с царствена походка из блатата, отваряйки от време на време огромните си човки. След като се убедиха напълно, че няма никой, двайсет и четиримата пирати и капитаните им слязоха на брега с карабините на рамо, които до този момент бяха държали под седалките.

— Скрийте лодките в тръстиките — нареди Сандокан. — Четирима души да останат тук да ги пазят. Останалите тръгваме.

— Сурама — каза Яниш, — искаш ли нашите хора да те носят?

— Няма нужда, сахиб — отвърна момичето.

— По кое време започва онигомонът?

— До началото има един час, през който ще можем да устроим засада на стария магьосник.

Поеха през кокосовата горичка и след около двайсет минути стигнаха до една поляна, където се издигаше старата пагода, от която бе оцеляла само централната пирамида.

— Да се скрием там вътре — каза Сандокан, сочейки една врата.

В момента, когато влизаха, пиратите забелязаха откъм джунглата движещи се светли точки, които идваха по посока на пагодата.

— Тугите! — извика Сурама.

— Бързо вътре! — изкомандва Сандокан, вмъквайки се в пагодата. Ако бяхме закъснели само четвърт час, всичко щеше да пропадне. Пригответе оръжието и бъдете готови да заловим магьосника.

Всички побързаха да се прикрият в развалините и застанаха нащрек. Междувременно следяха внимателно всичко, което ставаше пред очите им.