Емилио Салгари
Двата тигъра (3)

III. ТРЕМАЛ-НАИК

Половин час след това лодката на „Мариана“ се спускаше вече по реката. На борда й бяха Сандокан, Яниш, Каммамури и шестима яки малайци от екипажа.

Двамата командири на „Мариана“ се бяха преоблекли като индуски слуги с превързано около бедрата парче груб кафяв плат, така наречената дубга.

В дубгата обаче бяха скрили по чифт пистолети с дълги цеви и по един малайски крие, страшната змиевидна кама с дълго цял фут острие, причиняващо ужасни рани, от които няма оздравяване.

Градът бе вече потънал в мрак. Всички фенери бяха загасени и единствено тези на корабите отразяваха белите си светлини в тъмните води на реката. Лодката се провря сред задръстилите бреговете лодки, пироги, кораби и параходи и се насочи към южните укрепления на форт Уилям. След малко спряха на еспланадата, която беше тъмна и пуста.

— Пристигнахме — каза Каммамури. — Улица Дурумтолах е на няколко крачки оттук.

— Във вила ли живее? — попита Яниш.

— Не, в стар индийски дворец, в който някога е живял покойният капитан Макферсън. Господарят ми го наследи след смъртта на съпругата си Ада.

— Води ни — каза Сандокан.

Слезе на брега и обръщайки се към малайците, им нареди:

— Вие оставате тук да ни чакате.

— Слушам, капитане — отвърна кърмчията, който бе управлявал лодката.

Каммамури пое през широкия площад, следван от Сандокан и Яниш, с ръце пъхнати под дубгите и готови всеки миг да извадят оръжията си в случай на нужда. Но еспланадата беше пуста или поне изглеждаше така, защото в тъмнината беше трудно да се различи даже човешки силует. След няколко минути навлязоха в улица Дурумтолах и скоро спряха пред стар дворец в индуски стил. Сградата беше квадратна с три малки купола и тераси на покрива. Каммамури извади ключ и го пъхна в ключалката. Но тъкмо когато се готвеше да отвори, Сандокан мерна с острия си поглед човешка сянка, която се отдели от колоните на малка веранда и бързо се отдалечи, изчезвайки в мрака.

В първия момент понечи да се впусне по следите на беглеца, но се спря, опасявайки се да не попадне в засада. Възпря и другарите си, които се учудиха, защото изглежда не бяха забелязали сянката.

— Безпокои ли те нещо? — попита го Яниш.

— Видяхте ли този човек?

— Кого? — попитаха португалецът и махаратът в един глас.

— Някой ни дебнеше, скрит зад една от онези колони. Каммамури е прав, че къщата се наблюдава от тугите. Сега вече можем да бъдем сигурни в това. Но не е толкова страшно, защото шпионинът не е могъл да види лицата ни в тъмното, а и не ме познава. Ще намерим начин да го изненадаме и ние.

Каммамури отвори вратата и я заключи тихо след себе си. Поведе двамата командири на „Мариана“ по мраморна стълба, осветена с китайска лампа, и ги настани в малка зала, мебелирана в семпъл английски стил с изящни плетени столове и маса.

Окачен на тавана глобус от син кристал пръскаше мека светлина, която се отразяваше в блестящата мозайка на пода от черен, червен и жълт мрамор. Едва бяха влезли, и вратата се отвори. Един мъж се хвърли първо в обятията на Сандокан, а след това прегърна и Яниш, като извика възторжено:

— Приятели мои! Храбри мои приятели! Колко съм ви благодарен, че дойдохте. Ще успеете да ми върнете моята Дарма, нали?

Беше изключително красив бенгалец на около трийсет и пет — трийсет и шест години с елегантна и гъвкава, но не слаба талия, с фини и енергични черти, леко загоряла кожа и черни като въглен, пламенни очи. Облечен беше по модата на съвременните богати индуси от движението Млада Индия, изоставили традиционните дут и дубга, за да ги заменят с англо-индуския костюм, по-семпъл, но затова пък по-удобен: сако от бял плат с широк везан пояс, тесен панталон и малък везан тюрбан.

Сандокан и Яниш отвърнаха на топлата прегръдка на индуса и първият се обърна към него сърдечно:

— Успокой се, ТремалНаик. Ако сме напуснали нашия див Момпрацем и сме дошли тук, това ще рече, че сме готови за бой със Суйод хан и кървавите му бандити.

— О, моята Дарма! — провикна се индусът и зарида, като закри лицето си с ръце, сякаш искаше да попречи на сълзите да рукнат.

— Ще я открием — рече Сандокан. — Ти знаеш на какво е способен Тигъра на Малайзия, още когато беше пленник на Джеймс Брук, раджата на Саравак. Ако аз успях да детронирам този, когото бяха нарекли Изтребителя на пирати и думата му караше да треперят всички султани и раджи на Борнео, то ще съумея да се справя и със Суйод хан и ще го принудя да ти върне дъщерята.

— Да — рече ТремалНаик, — единствени вие с Яниш можете да излезете насреща на тази проклета секта, да победите кръвожадните почитатели на богинята Кали! О, ако загубя дъщеря си, след като загубих моята Ада, единствената жена, която обичах, чувствам, че ще полудея и ще умра. След като толкова се борих и страдах, за да изтръгна от тези чудовища жената, която щеше да стане моя съпруга, а сега и дъщеря ми е в лапите им, скръбта става непоносима и усещам, че сърцето ми ще се пръсне.

— Успокой се, ТремалНаик — рече му Яниш, който бе много развълнуван от дълбоката скръб на индуса. — Сега не е време за плач, а за незабавни действия.

— О, толкова дни изминаха, откак я похитиха. Какво ли са й сторили! Само като си помисля за това, полудявам!

— Кажи ни, бедни приятелю, убеден ли си, че тугите са се събрали отново в подземията на Раджмангал?

— Напълно — отвърна индусът.

— И че Суйод хан е също там?

— Казват, че се е върнал сред тях.

— Значи малката Дарма е отведена там — добави Сандокан.

— Не съм напълно сигурен. Но без съмнение тя е заела мястото на майка си, починалата ми съпруга.

— Застрашава ли я някаква опасност?

— Никаква. „Непорочната дева на пагодата“ превъплъщава чудовищната богиня Кали, поради което тугите я обожават и се боят от нея като от истинско божество.

— Значи никой не ще се осмели да й стори зло.

— Даже и самият Суйод хан — отвърна ТремалНаик.

— Поне в това отношение си спокоен!

— Но тя е толкова малка! Лесно е да я накарат да страда и без да искат.

— На колко години е твоята Дарма?

— На четири.

— Каква странна идея да превърнат толкова малко момиченце в божество! — възкликна Яниш.

— Тя е дъщеря на предишната „Непорочна дева на пагодата“, която дълги години представляваше Кали в подземията на Раджмангал — каза ТремалНаик, едва сдържащ риданията си.

— Братко мой — обърна се Яниш към Сандокан, — ти ми беше загатнал за някакъв план за действие.

— И той вече съзря в главата ми — отвърна Тигъра на Малайзия. — Само че, преди да предприема изпълнението му, бих искал да се убедя напълно, че тулите се намират действително в подземията на Раджмангал. Това е абсолютно необходимо.

— Откъде да започнем тогава?

— Трябва да хванем някой туг и да го принудим да проговори. Предполагам, че в Калкута има туги.

— И не са малко — рече ТремалНаик.

— Ще се опитаме да открием някой от тях.

— И после? — попита Яниш.

— Ако са се събрали отново в Раджмангал, ще предприемем лов на тигри в тамошните джунгли. Каммамури ми каза, че изобилствали сред блатата. Ще отидем да ги поизтребим. Първо четирикраките, а след това и двукраките, без опашка. По този начин ще можем да наблюдаваме Раджмангал и да се сдобием с много ценни сведения. Ти си все така добър ловец, нали, ТремалНаик?

— Аз съм син на делтата и на джунглата — отвърна индусът. — Но защо е нужно първо да ловим тигри, а после хора?

— За да заблудим приятеля ни Суйод хан. Ловците не са нито полицаи, нито сипаи и ако наистина е вярно, че тези джунгли са пълни с дивеч, тугите няма да се разтревожат от нашето присъствие. Какво ще кажеш, Яниш?

— Че въображението на Тигъра на Малайзия съвсем не е отслабнало.

— Предстои ни да се борим с хитър враг и трябва да бъдем по-хитри и по-ловки от него. Познаваш ли тези блата, ТремалНаик?

— Каммамури и аз познаваме всяка педя по тези островчета и канали.

— Достатъчно дълбоко ли е дъното в делтата?

— Край Раджмангал има и много удобни морски проливи, където твоята „Мариана“ ще намери отлично убежище срещу вълните и ветровете.

— Назови някой от тях.

— Райматла, например.

— Далеч ли е от леговището на тугите?

— На около двайсет мили.

— Отлично — каза Сандокан. — Имаш ли друг верен слуга освен Каммамури.

— Да, даже двама, ако искаш.

Сандокан бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади голяма пачка банкноти.

— Заръчай на този твой верен слуга да ни достави два слона с водачи, без да се пазари за цената.

— Но… аз… — каза индусът.

Той знаеше добре за големите богатства на Тигъра, но всеки път оставаше като слисан пред небрежното му отношение към парите.

— Ти знаеш, че Тигъра на Малайзия има толкова диаманти, че може да купи всички раджи и махараджи на Индия — отвърна Сандокан с усмивка. След което добави с дълбока тъга, въздъхвайки:

— Нямам си аз деца. Нито Яниш. Какво да правя с тези богатства, натрупани през толкова години на морски набези? Съдбата бе жестока към мен, като ми отне „Мариана“…

Страшният пират скочи. Неизмерима мъка бе изписана върху гордото лице на корсара на Малайския архипелаг. Той обиколи няколко пъти стаята със сключени вежди, свита уста и ръце на сърцето, с поглед, вперен в празното пространство.

— Сандокан, братко мой — му каза Яниш с мек глас, като го поглади с ръка по рамото.

Пиратът се спря, сподавил глухото си ридание.

— Нима нямада я забравя никога? — извика той с разтреперан глас, избърсвайки нервно двете сълзи, появили се под гъстите му вежди. — Никога! Никога! Прекалено много обичах аз „Перлата на Лабуан“! Проклета съдба!

— Сандокан… — каза повторно Яниш.

ТремалНаик се бе приближил към Тигъра на Малайзия. И индусът плачеше, без да се опитва да сдържи сълзите си.

Двамата мъже се хвърлиха в обятията си и останаха известно време здраво прегърнати.

— Умря моята жена, умря и твоята — рече индусът, чиято мъка не бе по-малка от тази на Тигъра на Малайзия.

Свит в един ъгъл, Каммамури бършеше сълзите си. И Яниш изглеждаше дълбоко развълнуван.

По едно време Тигъра на Малайзия се отдръпна рязко от ТремалНаик. Лицето му бе придобило привичния си, спокоен и енергичен израз.

— Извинете ме, приятели. Не бива да отстъпваме пред мъката. Нужно е да пазим силите си и да действаме.

Яниш кимна одобрително и каза:

— Знам, че в решителната битка отново ще бъдеш по-силен от всички.

— Когато се убедим, че Суйод хан е наистина там долу — рече Сандокан, — ще отидем в делтата. Ще имаме ли до утре двата слона?

— Надявам се — отвърна ТремалНаик.

— Ние ще останем тук, докато не успеем да заловим някой туг, а сетне ще видим какво ще правим. Кога ще дойдеш на борда? Мисля, че за теб „Мариана“ е по-сигурно място от дома ти.

— Утре, късно вечерта, за да не могат да ме проследят. Домът ми се наблюдава от тугите. В това съм сигурен.

— Ще те чакаме. Яниш, да се върнем на кораба. Вече е два часът сутринта.

— Защо не си починете тук? — попита ТремалНаик.

— За да не предизвикаме подозрения — отвърна му Сандокан. — Като ни видят утре да излизаме оттук, някой би могъл да ни проследи до кораба, което не бих желал. В този мрак навън, даже и някой да се опита да ни държи под око, няма да успее, защото лодката ни е на речния бряг и ще можем да го заблудим за истинската посока. Довиждане до утре, ТремалНаик.

— Значи тръгваме утре вечер, така ли?

— И то късно през нощта, ако успееш да намериш слонове. И внимавай да не те проследят.

— Ще съумея да ги заблудя. Искаш ли Каммамури да те придружи?

— Излишно е. Въоръжени сме и лодката е наблизо. Прегърнаха се отново, след което Сандокан и Яниш слязоха, придружени от Каммамури.

— Бъдете внимателни — напомни им махаратът, отваряйки им вратата.

— Не се безпокой — отвърна му Сандокан. — Не сме от онези, които се оставят да бъдат изненадани.

Щом излязоха, двамата капитани извадиха пистолетите от пояса и вдигнаха спусъците.

— Отваряй си очите, Яниш — каза Сандокан.

— Отварям ги, братко, но трябва да ти призная, че не виждам по-далеч от носа си. Сякаш се намирам в огромна бъчва с катран. Отлична нощ за засади, няма що!

Спряха за момент насред улицата, ослушаха се и след това, успокоени от царуващата тишина, се отправиха към еспланадата на форт Уилям. Но вървяха по средата на улицата, встрани от къщите, като единият гледаше надясно, а другият наляво.

Ускориха крачка, но преди още да стигнат до средата на еспланадата, изведнъж паднаха един върху друг.

— Ах, тези негодници — извика Сандокан. — Обтегнали са стоманена тел.

В този момент няколко мъже, залегнали във високата трева, изтичаха към двамата корсари, хвърляйки нещо, което изсвири във въздуха.

Но Яниш и Сандокан се бяха съвзели, и макар че бяха паднали на земята, не изпуснаха пистолетите си и срещу нападателите излетяха един след друг два куршума.

Сандокан стреля пръв в момента, в който усети, че в раменете го удари някаква желязна топка. Единият от нападателите падна, надавайки вик, който веднага секна. Останалите се разбягаха наляво и надясно и изчезнаха бързо в мрака, поемайки различни посоки. Яниш и Сандокан, опасявайки се от ново нападение, останаха по местата си.

Отдалеч се чу изсвирване, на което отговори друго откъм улица Дурумтолах. Тогава те се изправиха, прескочиха стоманената тел и се отправиха с бърза крачка към реката. Зад тях в мрака се чу трето изсвирване.

Лодката беше закотвена на същото място и половината от екипажа беше на брега с пушки в ръце.

— Господарю — рече кърмчията, когато забеляза Сандокан, — вие ли стреляхте?

— Да, Рангари.

След това нареди да запалят фенера на носа и лодката пое по реката.

Почти по същото време малка гонга, скрита дотогава зад една пирога с двама голи, намазани с кокосово масло мъже, се отдели от брега и пое след лодката на „Мариана“.

Никой от нашите приятели не забеляза тази маневра. Те вярваха, че са заличили следите си, но продължаваха да бъдат под погледа на техните врагове.