Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le due Tigri, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 март 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Публикация: Издателство „Тренев & Тренев“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Двата тигъра от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двата тигъра
Le due tigri
АвторЕмилио Салгари
Първо издание1904 г.
Оригинален езикиталиански

„Двата тигъра“ (на италиански: Le due tigri) е третата книга от приключенската поредица за Сандокан на италианския писател Емилио Салгари. За първи път е публикувана през 1904 г.

Сюжет

Действието се развива през 1857 г. Сандокан и Яниш пристигат в Индия, за да помогнат на Тремал-Наик. Дарма, малката дъщеря на Тремал-Наик, е отвлечена от тугите. За да бъде освободена, Тигърът на Малайзия – главатарят на пиратите Сандокан трябва да се изправи срещу Тигъра на Индия – главатаря на свирепата секта на тугите, удушвачите на богинята Кали.

Адаптации

През 1914 г. по книгата е направен едноименен черно-бял филм от италианския режисьор Джорджо Симонели.

Външни препратки

XI. В ДЖУНГЛАТА

„Мариана“, макар и два пъти по-малка от грабовете и с много по-малоброен екипаж, наистина се отърва евтино, както каза Тигъра на Малайзия.

Въпреки яростната канонада на мириамите тя понесе лесно-поправими щети и не бе принудена да отиде на док за ремонт. В последна сметка всичко се свеждаше до няколко скъсани въжета, немногобройни дупки в платната и една повредена рея.

Обшивката на кораба, макар и тънка, се оказа достатъчна да спре еднолибровите гюллета на малките бронзови оръдия.

Но седем човека от екипажа бяха убити от пушечната стрелба, а десетина — по-тежко и по-леко ранени. Така че и човешките загуби бяха, общо взето, малки в сравнение с тези на екипажите на грабовете, които бяха направо покосени от отличната стрелба на Яниш със спингардите.

Победата бе пълна. Един от вражеските кораби се обърна и потъна; другият бе доведен до такова състояние, че не можеше повече да ги преследва, а отгоре на това и заседна на плитчина. Жестоките поклонници на кръвожадната богиня сигурно не бяха доволни от първата им битка със страшните Тигри на Момпрацем, защото се бяха надявали да ги смажат лесно, преди още да са излезли от Хюгли.

„Мариана“, управлявана умело от Самбилонг, кормчия без съперници, стигна с няколко маневри до северния край на островчето и влезе отново в реката в момента, когато вторият граб изчезваше под водите на канала.

Пожарът бе вече окончателно потушен от ТремалНаик и хората му и никаква опасност не заплашваше повече кораба, който можеше да се спусне спокойно по реката без страх от преследване. Но подозирайки, че тугите може би са се скрили на островчето и ги чакат на изхода, за да ги поздравят с няколко пушечни залпа, Сандокан нареди „Мариана“ да мине край отсрещния бряг.

Тъй като на това място Хюгли бе широка повече от два километра, нямаше опасност куршумите на тугите да стигнат до платнохода.

— Къде ще акостираме? — обърна се Яниш към Сандокан, който оглеждаше бреговете.

— Ще се спуснем десет-двайсет мили надолу — отвърна му Тигъра на Малайзия. — Не бих искал тугите да ни видят кога и къде ще слезем на брега.

— Далеч ли е селото?

— На няколко километра според ТремалНаик. Но ще бъдем принудени да пресечем джунглата.

— Няма да бъде толкова трудно, както през вашите девствени лесове в Борнео.

— Но тук горите са пълни с тигри.

— Няма страшно. Стари познати сме с тези господари на джунглата.

— Прав си, Яниш — каза Сандокан, усмихвайки се.

— Мислиш ли, че тугите са отгатнали намеренията ни?

— Може би само отчасти. Не вярвам да са си представяли, че ще акостираме тук.

— Вероятно са подозирали, че ще атакуваме убежището им откъм Мангал.

— Мислиш ли, че Суйод хан е вече осведомен за пленяването на дясната му ръка?

— Не знам. Но не вярвам, че поражението ги е разубедило да ни нападнат отново.

— Вярваш ли, че ще поискат да се реваншират?

— Възможно е, Яниш, но ще дойдат прекалено късно. Инструктирах вече Самбилонг да внимава да не го изненадат в ръкавите на делтата. Ще отиде да скрие „Мариана“ в канала на Рай-матла, ще демонтира мачтите и ще покрие кораба с тръстики и трева, за да не могат тугите да забележат присъствието на нашите хора.

— И как ще държим връзка с тях? Може да ни се наложи да поискаме помощ.

— Каммамури ще има грижа да дойде да ни намери в джунглите по делтата. Той познава тези места и ще съумее да открие добро място за скриване на кораба. Тугите доказаха, че са много хитри, но ние ще ги надхитрим. Надявам се един хубав ден да ги издавим всички в подземията им.

— Кажи на Самбилонг да внимава да не изпуснем манти, че ако този човек успее да избяга, няма да можем да ги изненадаме.

— Не се бой, Яниш — каза Сандокан. — Пред вратата на кабината му ще има денонощно стража.

— Ще акостираме ли — обади се в този момент един глас зад тях. — Вече отминахме острова и не бива да се отдалечаваме от пътя за Кхари. Джунглата е опасна.

Беше ТремалНаик, който вече бе дал нареждане на Самбилонг да се отправи към насрещния бряг.

— Готови сме — отвърна му Сандокан. — Нареди да спуснат една лодка и да отидем на брега да си построим лагера.

— Имаме отлично убежище за пренощуване — рече ТремалНаик. — Намираме се точно срещу една кула за корабокрушенци. Ще се устроим много удобно в нея.

— Колко души ще вземем с нас? — запита Яниш.

— Ще стигнат шестимата, които вече избрахме. — Ако сме повече, може да събудим подозренията на някой туг в Раджмангал.

— А Сурама?

— Идва с нас: тази девойка ще ни бъде много полезна.

Въпросът бе поставен от Яниш с мнимо безразличие и отговорът бе съпроводен с усмивка, която сконфузи флегматичния португалец, отдавна вече пленен от пламенните очи на тугската баядерка.

„Мариана“ бе застанала на дрейф на двеста стъпки от брега и лодката бе спусната във водата.

Сандокан даде последните си инструкции на малайците, препоръчвайки им да бъдат изключително бдителни и предпазливи; след това слезе в лодката, където шестимата мъже, избрани да ги придружават, вече бяха заели местата си със Сурама и вдовицата на туга, която смятаха да оставят в чифлика на ТремалНаик.

Бенгалецът и ТремалНаик бяха също по местата си и ръководеха маневрата, която бе осъществена без трудности и много по-бързо, отколкото предполагаха.

За две минути пресякоха реката и стъпиха на брега накрая на необятната джунгла, на няколко крачки от кулата за корабокрушенци, която се издигаше самотна сред бодливите бамбуци и гъсти храсти. Взеха карабините си и малко храна, отпратиха лодката и се отправиха към убежището с подвижна стълба, опряна до стената.

Кулата приличаше на онази, която Сандокан и Яниш бяха видели при устието на реката скована от дъски, висока десетина метра, с четири надписа на английски, френски, немски и хинди, изписани с големи черни букви. Те предупреждаваха корабокрушенците да не разхищават храните, оставени на горния етаж, и да дочакат да дойде снабдителното корабче.

Сандокан опря стълбата на прозореца и се изкачи пръв, следван от Сурама и вдовицата.

Имаше една-единствена стая, побираща не повече от десетина души. По гредите бяха окачени хамаци, имаше груб долап с известно количество бисквити, солено месо и няколко керамични съда. Явно приютилите се тук корабокрушенци нямаше какво толкова да разхищават. Но поне не рискуваха да умрат от глад по тези опасни и пусти брегове.

Когато влязоха всички, ТремалНаик нареди да вдигнат стълбата, за да не би бродещите наоколо тигри да се покатерят до горе.

Двете жени и капитаните се настаниха в хамаците; шестимата моряци легнаха на пода, като за всеки случай сложиха оръжията до себе си.

Нощта мина спокойно, смущавана единствено от воя на няколко гладни чакала.

Когато се събудиха, „Мариана“ вече не се виждаше на хоризонта. По това време вероятно вече бе отминала устието на Хюгли и бе поела край пясъчните насипи, които ограждат блатистите терени в делтата и възпират големите вълни на Бенгалския залив. Една-единствена лодка с навес плаваше нагоре по реката, карана от четирима полуголи гребци.

В джунглата не се виждаше жив човек. Кръжеха само ята водни птици, предимно брамински патици и рибари.

— Пълно безлюдие — каза Сандокан, който оглеждаше от кулата ту реката, ту безкрайните площи, обрасли с бамбук, сред който тук-там се издигаха величествените стволове на офомни тари и нимове.

— И това е само началото на делтата на Ганг — рече му ТремалНаик. — По-нататък има да видиш много нещо и ще получиш по-точна представа за това огромно блато, простиращо се между двата главни ръкава на свещената река.

— Не мога да разбера защо тугите са избрали за убежище толкова неприятно място. Тук изглежда маларията властва през цялата година.

— И холерата, която често покосява местните моланги. Но тук тугите се чувстват по-сигурни, защото никой не предприема експедиции през тези пълни с миазми блата.

— Нас тези неща не ни плашат — свикнали сме с треската — каза Сандокан.

— И къде намират жертви за Кали, щом тези земи са толкова безлюдни?

— Все се среща по някой от племето моланго, отдалечил се непредпазливо от селото си. Освен това, ако тук няма много хора за удушаване, не мислете, че тугите не намират достатъчно жертви. Те пращат емисари из почти всички северни провинции на Индия. Където се събират тълпи поклонници, там са и тугите. Мнозина от тези хорица не се завръщат по родните си места. Полицията прави каквото може, но не е по силите й да охранява пустините и джунглите на тази необятна територия.

— Така че на Кали не й липсват никога жертви?

— Изтребленията, които тези проклети туги предприемаха допреди няколко години, не могат да се опишат. Достатъчно е да ви кажа, че някои райони на Централна Индия бяха почти обезлюдени от свирепите убийци.

— Но какво удоволствие изпитват да удушават толкова хора?

— Какво удоволствие ли? Достатъчно е да чуете някой туг, за да добиете представа за това. „Вие изпитвате голямо удоволствие — ми рече един туг, когото разпитвах — да нападнете някой кръвожаден звяр в леговището му, да устройвате засади на тигри и пантери, без да се подлагате на големи опасности. Помислете само колко нараства привлекателността на лова, когато става въпрос за хора. Тук не е достатъчно да си смел, иска се хитрост, предпазливост, дипломация. Да си служиш с всичките си страсти, да накараш да затрептят даже струните на любовта и приятелството, за да вкараш жертвата си в мрежата е нещо сюблимно, опияняващо, делириум.“

Ето такъв отговор получих от този негодник, който вече бе принесъл в жертва на божеството си няколкостотин човешки живота. За тугите убийството е издигнато в закон, да убиват за тях е върховно щастие и дълг, да присъстват на агонията на улучен от тях човек е неописуемо щастие.

— Изводът е, че да убиеш беззащитно създание е някакъв вид изкуство — каза Яниш. — Не вярвам да съществува по-съвършена апология на престъплението.

— Много ли са все още членовете на сектата на Кали? — попита Сандокан.

— Изчисляват ги на близо сто хиляди, повечето пръснати в джунглите на Бунделкун, Ауде и басейна на Нербуда.

— Всички ли са подчинени на Суйод хан?

— Той е върховният им главатар, признат от всички — отвърна му ТремалНаик.

— За щастие много от тях са далеч оттук — рече Яниш. — Ако бяха събрани всичките тук, в делтата, не би ни оставало нищо друго, освен да наредим да върнат „Мариана“ и час по-скоро да се отправим обратно за Момпрадем.

— В Раджмангал надали са много и не вярвам Суйод хан, макар и застрашен, да повика подкрепления от други райони. Бенгалското правителство си отваря очите добре и паднат ли му удушвачите на Кали, също не ги жали.

— Но не е направило нищо да ги прогони от бърлогата им в Раджмангал — каза Сандокан.

— Нито пък се загрижи много да спаси дъщеря ми — добави ТремалНаик глухо.

— И все пак ти оправдаваш правителството — намеси се Яниш.

— Да, вярно е — въздъхна бенгалецът. — Засега правителството не може да се заеме сериозно със сектата на почитателите на Кали. Както вече ви казах, Северна Индия е заплашена от страшно въстание и някои полкове на сипаите разстреляха преди няколко дни офицерите си в Мирут и Каунпор. Може би след като потуши въстанието, правителството ще нанесе смъртен удар и на тугите в делтата.

— Надявам се дотогава тук да не остане нито един от тях — каза Сандокан. — Не сме дошли, за да им позволим да ни се изплъзнат от ръцете, нали, Яниш?

— Това остава да се види — отвърна португалецът. — Да тръгваме, Сандокан, писна ми в тази клетка и с нетърпение чакам да видя слоновете ни.

Пийнаха по чашка чай, приготвен от Сурама и вдовицата, поставиха стълбата и слязоха сред високите треви около кулата.

Трима мъже, въоръжени с паранги, застанаха начело на групата, за да проправят път сред непроходимия хаос от бамбук и виещи се растения, и походът започна под жарките лъчи на слънцето. Който не е виждал джунглите в делтата, не може да си представи очакващия им изглед.

Даже пустиня без стрък растителност не е толкова тъжна като тези кални равнини, които макар да са гъсто обрасли, не радват окото с нищо живописно, защото растителността им, въпреки че е буйна, има неопределим цвят на нещо нездраво, пълно със зараза.

И наистина, цялото това море от огромни тръстики и виещи се растения е жълтеникаво. Много рядко се вижда по някое лъскаво зелено петно, тъй като красивите пипали, ними и тари с тъмнозелени листа, типични за бенгалските равнини, изглежда не виреят добре в блатата на делтата.

Тук всички растения са много високи и се развиват учудващо бързо, защото почвата е изключително плодоносна; но както вече казахме, са болничави и излъчват безкрайна тъга, която впечатлява дълбоко човека, имал смелостта да навлезе в този растителен хаос.

Тъжният изглед се дължи на влагата, или по-точно, на несекващата битка между водата, която залива безспир тези земи, и слънчевата топлина, която ги пресушава бързо; битка, която се подновява всеки ден от векове, без окончателна победа за единия или другия природен елемент; битка, чийто единствен резултат е развиването на инфекциозни бацили и смъртоносни миазми, които, подпомогнати от бързото разлагане на тази ненормално богата растителност, превръщат делтата в разсадник на азиатската холера.

Тук е огнището на този страшен бич, който отнема живота на милиони хора по земното кълбо. Микробите се развиват под тези растения със страшна бързина и само чакат индуските поклонници, за да се разпространят из Азия, Европа и Африка. Холерата властва непрекъснато над бедните села на молангите, задушаващи се сред прекомерно големите тръстики, но тя рядко убива местните жители.

Дойде ли обаче европеец, който не е аклиматизиран, го поразява за часове. Тя е съюзница на тугите и ги охранява по-добре от каквито и да било крепости и бариери, държейки далеч войските на бенгалското правителство. А също така и змиите, тигрите, носорозите и свирепите крокодили се чувстват тук добре, размножавайки се необикновено бързо.

Тъй че, ако делтата е тъжна, тя е рай за ловците, защото тук те намират всички диви зверове на Индия. И те си живеят почти необезпокоявани, защото, макар английските офицери да са запалени ловци, те не смеят да навлизат дълбоко в това море от растителност, знаейки, че и най-кратък престой сред него, може да се окаже фатален.

Европеецът не може да се пребори с миазмите на делтата: смъртта го дебне, скрита под сянката на бамбука. Ако избегне ноктите на тигрите, отровното ухапване на кобрите и зъбите на крокодилите, пада покосен от холерата.

Малкият, но смел отряд, воден от ТремалНаик, напредваше бавно, без да спира в джунглата, проправяйки си път с удари на паланги и кампиланги, защото не откри никаква следа от пътека, откакто бе излязъл от кулата за корабокрушенци.

Малайците от ескорта, свикнали да въртят парангите и надарени с пословична сила, режеха безспир, безучастни към парещото слънце, от което кожата им димеше, както и към миазмите, с които бе пълен блатистият терен. Поваляха с един удар огромните бамбуци наляво и надясно, за да проправят път на двете жени и на капитаните си, които бяха нащрек, тъй като всеки миг можеше да се появи някой тигър. Два пъти вече бяха усетили типичната миризма на тези опасни зверове, но хищникът не се появи, може би изплашен от голямата група хора и блясъка на карабините — оръжие, което кръвожадните зверове се бяха научили да заобикалят. Ако отрядът се състоеше от местни жители моланги, въоръжени с ножове и копия, може би не би се поколебал да опита със светкавично нападение, за да отмъкне някой от тях.

Колкото повече навлизаха в джунглата, растителността, вместо да се разреди, ставаше по-гъста и малайците си пробиваха все по-трудно път, макар да бяха свикнали с подобно придвижване в девствените лесове на своята страна.

Редяха се бамбук след бамбук, гъсти и огромни, увити с калами бенгалски лиани, изключително устойчиви и дълги понякога до сто-сто и петдесет метра. Не по-малка трудност представляваха и блатата, пълни с жълтеникава вода и принуждаващи отряда да прави често дълги обиколки.

Непоносима горещина цареше сред тази растителност. Потта течете на потоци от малайците и индийците и особено от Яниш, който като европеец издържаше по-малко на палещите слънчеви лъчи.

— Предпочитам нашите девствени лесове на Борнео — каза горкият португалец, който изглеждаше като току-що излязъл изпод горещ душ. — Струва ми се, че се намирам в пещ. Дълго ли ще трае? Дойде ми вече до гуша от тази бенгалска джунгла.

— Ще повървим поне десет-дванайсет часа — отвърна му ТремалНаик, който изглежда се чувстваше като риба във вода сред тази растителност и блата.

— Ще стигна до бунгалото ти в окаяно положение. Хубави места са си избрали тугите, няма що! Дявол да ги вземе всички до един! Могли са да си намерят по прилично убежище.

— Това решително не, драги ми Яниш, защото тук те се чувствуват напълно сигурни. Зверове и холера, блата и треска, които покосяват човека за броени часове — това е тяхната охрана. Умно са постъпили, като са се върнали тук.

— А на нас може би ще ни се наложи да бродим със седмици из тази джунгла? Хубава перспектива!

— Слоновете са високи и когато се настаним удобно на гърбовете им, ще можеш да дишаш по-свободно. Стой!

— Какво има? — попита Яниш, сваляйки карабината от рамо.

Малайците от челото на колоната се бяха спрели и се ослушваха внимателно. Пред тях се откриваше нещо като пътека, доста широка, явно проправена неотдавна, тъй като листата на повалените встрани тръстики бяха още зелени.

Сандокан, който съпровождаше Сурама и вдовицата, дойде при тях.

— Каква е тази просека? — попита ги той.

— Проправило я е някакво голямо животно, което върви пред нас — отвърна му един от малайците. — Изглежда, че се е вдигнало само преди няколко минути.

ТремалНаик излезе напред и огледа земята, по която личаха следи от големи крака.

— Пред нас върви носорог — каза той. — Чул е ударите на парангите и се е отдалечил. Сигурно е бил в добро настроение, което рядко се случва. Иначе досега да е връхлетял яростно върху нас.

— Трябва да се приготвим да го посрещнем — заключи Сандокан. — Жените да минат отзад, а ние заставаме начело. Ловът започва.