Емилио Салгари
Двата тигъра (4)

IV. МАНТИ

На следващия ден Яниш и Сандокан, след като преспаха няколко часа и бяха седнали на чаша отличен чай, видяха, че в каюткомпанията влиза боцманът, набит малаец с огромни мускули на борец.

— Какво искаш, Самбилонг? — попита Сандокан и стана. — Някаква новина от ТремалНаик ли има?

— Не, капитане. Дошъл е някакъв индус. Иска да се качи на борда.

— Що за човек е?

— Каза, че бил манти.

— Какво е това манти?

— Нещо като магьосник — каза Яниш, който беше прекарал няколко години в Гоа като юноша и знаеше местните обичаи.

— Каза ли ти какво иска? — попита Сандокан.

— Че идвал да извърши жертвоприношение на КалиГхат, божество, чийто празник е днес. Това щяло да ти донесе щастие.

— Прати го по дяволите.

— Трябва да ви съобщя, капитане, че той е бил приет на закотвените наоколо кораби и че е придружен от местен полицай, който ми каза да не го отпращаме, ако не искаме да си имаме неприятности.

— Да го пуснем да се качи, Сандокан — каза Яниш. — Нека почитаме местните обичаи.

— Що за човек е? — попита пиратът.

— Красив старец, капитане, с величествена осанка.

— Нареди да спуснат стълбата.

Когато се качиха малко след това на горната палуба, магьосникът манти беше вече на борда, а местният полицай бе останал в малката гонга в компания на няколко ярета, които блееха отчаяно.

Както го бе описал Самбилонг, този лечител магьосник бе наистина красив старец с тъмна кожа, черни очи, които светеха някак странно, и дълга бяла брада.

По ръцете, гърдите, корема и челото имаше бели линии: отличителен знак на последователите на Шива. Беше облечен само в обикновен дут, който едва покриваше бедрата му.

— Какво искаш? — го попита Сандокан на английски.

— Да извърша жертвоприношение в чест на КалиГхат, чийто празник е днес — отвърна манти на същия език.

— Ние не сме индуси.

Старецът притвори очи и разпери ръце в знак на удивление.

— А какви сте?

— Не любопитствай да узнаеш.

— Отдалеч ли идвате?

— Може би.

— Ще извърша жертвоприношение за щастливо завръщане. Никакъв екипаж, даже и чуждестранните, не отказва церемонията на един манти, който може да ви прокълне. Попитайте полицая, който ме придружава.

Старецът изглеждаше много самоуверен и даже не дочака да му отговорят. Приготви се за жертвоприношението, сякаш съгласието на собственика на кораба нямаше за него никакво значение.

Но Сандокан, опарен от снощната засада, беше подозрителен.

Старецът водеше със себе си черно яре, имаше и кожена торба, от която извади най-напред тенджерка, пълна с масло, след това две парчета дърво — едното плоско с дупка в средата, а другото тънко и заострено.

— Те са свещени — каза манти, показвайки ги на Яниш и Сандокан, които следяха с голямо любопитство действията на стареца.

След това той пъхна дървеното шило в плоската дъсчица и с помощта на ремък започна да го върти бързо в дупката.

— Изглежда, че запалва огън — рече Сандокан.

— Свещеният огън за жертвоприношението — отвърна Яниш и се усмихна. — Колко суеверия и предразсъдъци има у тези индуси!

След около половин минута от дупката се показа пламък и двете дръвчета се разпалиха бързо.

Манти се завъртя и се обърна на изток, след това на запад, на юг и накрая на север, изговаряйки тържествени заклинания:

— Светлини на Индия, на Соурга и Агни, които осветявате земята и небето, осветете кръвта на жертвата, която принасям на КалиГхат.

Кръстоса двете парчета дърво да догорят, след което-ги сложи на медна плоча и ги поля с масло от тенджерката. Огънят се съживи, старият магьосник хвана ярето, извади нож и отряза ловко главата му, като остави кръвта да изтече върху свещените дървета.

Когато кръвта спря да тече и огънят загасна, той събра почервенялата от кръвта пепел, топна в нея пръст и направи знак на челото и брадата си, приближи Яниш и Сандокан и беляза и техните чела, казвайки:

— Сега вече можете да тръгнете и да се върнете във вашата далечна страна, без да се боите от бури, защото духът на Агни и силата на КалиГхат са с вас.

— Свърши ли? — попита Сандокан, подавайки му малко рупии.

— Да, сахиб — отвърна старецът, втренчвайки в Тигъра на Малайзия черните си очи, които сякаш пръскаха свръхестествени лъчи. — Кога тръгваш?

— За втори път ме питаш за това — рече Сандокан. — За какво ти е толкова нужно да знаеш кога заминавам?

— Този въпрос задавам на всички екипажи. Сбогом, сахиб, и дано и Шива присъедини благословията си към тази на Агни и КалиГхат.

Взе ярето и слезе в своята гонга, където полицаят го чакаше, седнал на пейката на носа, и пушеше палмова цигара.

Лодката се отдели от стълбата, но вместо да се спусне надолу по реката, където имаше закотвени много платноходи, пое нагоре и мина край кърмата на кораба. Сандокан и Яниш, които го проследиха с поглед, видяха изненадани, че магьосникът престана за момент да гребе, обърна се и втренчи поглед към извивката на кърмата, където беше изписано със златни букви името на кораба им, след което загреба бързо и изчезна сред множеството платноходи, изпълващи реката.

Сандокан и Яниш се спогледаха, сякаш в този момент в главите им проблясна една и съща мисъл.

— Какво мислиш за този старец? — попита Сандокан.

— Мисля си, че тази церемония беше само предлог, за да се качи на борда и да разбере кои сме — отвърна португалецът, който изглеждаше разтревожен.

— И аз подозирам същото.

— Сандокан, дали не ни изиграха?

— Едва ли е възможно тугите вече да знаят, че сме приятели на ТремалНаик и сме дошли тук да му помогнем да намери малката Дарма. Да не би тези хора да са демони или магьосници?

— Не знам какво да кажа — отвърна Яниш, който се бе замислил. — Да почакаме да дойде Камамури.

— Виждаш ми се неспокоен и загрижен, Яниш.

— И има защо. Ако тугите знаят вече намеренията ни и целта на нашето пътуване, страхувам се, че ще имаме работа със страшни врагове.

— Може би се лъжем, Яниш — рече Сандокан. — Този манти може би е някакъв клетник, който се опитва да припечели по някоя рупия с глупавите си жертвоприношения.

Яниш погледна внимателно приятеля си в лицето и се убеди, че и самият Сандокан не вярва на собствените си успокоителни думи. Това само увеличи тревогата му и като премисли всичките странни съвпадения при срещите им стези съмнителни типове, си каза, че направо са били изиграни. Но какво точно Суйод хан бе научил за тях?

Сандокан забеляза, че са го налегнали тежки мисли, и го попита:

— Тревожи ли те нещо, братко?

— Не, но повторният въпрос и погледът, който старецът хвърли на нашия кораб, наистина ме озадачиха много.

— Да не би да ни е метнал и полицаят?

— Струва ми се много странно и присъствието на полицай в гонгата на шарлатанина.

Сандокан млъкна, разходи се по палубата, а след малко стисна Яниш за ръката и му каза:

— Яниш, подозирам нещо друго.

— Какво?

— Че полицаят е бил преоблечен туг, за да ни излъжат по-лесно.

Португалецът погледна Сандокан тревожно.

— Мислиш ли?

— Залагам наргилето си срещу една от твоите цигари, че и ти си убеден, че този човек не бе истински полицай — рече Сандокан.

— Да, братко мой, сигурно сме излъгани от хора по-хитри от нас. Скъпи ми Сандокан, поне засега Тигъра на Индия дава доказателства, че е по-обигран от малайския.

— Да, индийският тигър е по-цивилизован, а малайският е още див — каза Сандокан, насилвайки се да се усмихне. — Но нищо. Скоро ще се реваншираме. Пък и този шмекер манти, даже и да допуснем, че е бил шпионин на Суйод хан, не научи нищо от самите нас и все още не знае кои сме, за какво сме дошли тук и…

Млъкна внезапно и впери поглед над левия борд. Изглежда, че следеше с очи някаква лодка сред множеството платноходи.

— Струва ми се, че видях лодката със слонска глава на носа, с която вчера ни посрещна Каммамури — рече. — В момента се скри зад онези пироги, но ей сега ще се покаже.

— Трябваше вече да бъде тук каза Яниш, поглеждайки красивия си златен часовник.

Покатериха се на главната мачта и наистина забелязаха една лодка филтшара, подобна на онази, с която бе дошъл махарата. Маневрираше бързо и ловко между корабите.

На борда й имаше четирима гребци, а човекът на руля приличаше на мюсюлманин от Северна Индия.

— Дали Каммамури не се е преоблякъл като мюсюлманин — рече Сандокан.

— Ето че се насочва към нас.

Лодката наистина, след като излезе от хаоса от струпани плавателни съдове, се понесе бързо към „Мариана“ нагоре по течението, забавено от пусналите котва кораби, и след няколко секунди вече опря до десния борд на „Мариана“.

Мюсюлманинът, който я управляваше, размени няколко думи с гребците, по стълбата се покачи бързо на борда и се поклони на Яниш и Сандокан, които бяха дотичали и го гледаха учудени.

— Ето че не ме познахте — каза новодошлият и избухна в смях. — Доволен съм, защото това значи, че ще изиграя и тези кучета тугите.

— Поздравявам те, скъпи ми Каммамури — каза Яниш. — Ако не беше проговорил, вече се канех да заповядам да те върнат в лодката.

— Отличен грим — каза Сандокан. — Неузнаваем си!

Верният слуга на ТремалНаик бе станал наистина неузнаваем и всеки би го взел за мохамеданин от Агра или от Делхи.

Приятелите му не преставаха да се любуват на изкусното му превъплъщение.

— Отлично — повтаряше Яниш. — Приличаш ми на току-що завърнал се от Мека хаджия. Липсва ти само зелена панделка на чалмата.

Сандокан понечи да каже нещо. Сигурно искаше да разкаже на Каммамури за посещението на манти и да сподели подозренията си, но едно намигване на Яниш го възпря.

Португалецът запита с безразличен тон:

— Как можа да минеш незабелязан?

— Тръгнах от къщи в добре затворена носилкапаранкин и наредих да ме заведат в квартал Странд, където тълпата е винаги много гъста. Свалиха ме пред един хотел, в който се преоблякох, и когато излязох, никой не ме позна, даже и нашите слуги. Филтшарата ме чакаше далеч от Странд на кея на Черния град, така че никой не е могъл да ме проследи.

— Внимавай! Тугите са много хитри и ние се убедихме в това. Те вече знаят, че сме приятели на твоя господар и ще ни следят.

Махаратът уплашено махна с ръка и пребледня.

— Невъзможно! — възкликна той тревожно.

— Вече се опитаха да ни убият, когато излязохме от дома на ТремалНаик — рече Сандокан.

— Вас ли?

— Е, неуспял опит за нападение, ние отвърнахме с два куршума, единият от които не отиде напразно. Но не тази засада ни тревожи в момента, а едно посещение, което имахме преди малко, събуди у нас големи подозрения. На кораба дойде един магьосник или нещо подобно да принесе в жертва яре в чест на божеството КалиГхат…

— Един манти — каза Яниш. Каммамури прибледня още повече и извика:

— Манти ли казахте?

— Да не би да го познаваш? — запита Сандокан обезпокоен.

Махаратът занемя с широко отворени от ужас очи.

— Ще проговориш ли най-сетне — рече Яниш. — Какво означава уплахата, която се чете в очите ти? Кой е този човек? Виждал ли си го и ти?

— Как изглеждаше?

— Висок, стар, с дълга брада и много черни, блестящи като жарава очи.

— Той е! Той е!

— Обясни ни по-подробно.

— Същият е, който идва два пъти в дома на моя господар да извършва обряда пучие и когото видях няколко пъти да се върти из нашата улица и все гледаше към прозорците. Точно така, висок, сух, с бяла брада и блестящи очи.

— Пучие! — възкликна Сандокан. — Това пък какво е? Говори по-ясно, Каммамури, ние не сме индуси.

— Това е обряд, извършван по къщите за омилостивяване на божествата. Състои се в разливане на урина, смесена с кравешки изпражнения, по стаите, хвърляне на ориз и цветя във ведро с вода и изгаряне на масло в лампи около него.

— И този манти го е извършил в дома на твоя господар? — запита Сандокан.

— Да, преди петнайсет дни — отвърна Каммамури. — Сигурен съм, че е същият, който е идвал тази сутрин тук. Този негодник е шпионин на Суйод хан.

— Но тук го придружаваше местен полицай.

— Полицай ли! — извика Каммамури слисан. — Откога тукашната полиция ескортира манти при обиколките им? Измамата е била двойна.

Каммамури очакваше Тигъра на Малайзия да избухне в гняв, но страшният пират не загуби нито за миг самообладание и изглеждаше по-скоро доволен.

— Отлично — рече. — Ето една измама, от която ще извлечем ценни предимства. Би ли го познал, ако го срещнеш, Каммамури?

— Разбира се.

— Аз също. Донесе ли дрехите, за които ти казах?

— Карам четири сандъка в лодката.

— Какво ще правиш с тях, Сандокан? — попита Яниш.

— Този манти ще ни каже дали тугите са се завърнали в древното си седалище и дали малката Дарма е скрита в подземията наРаджмангал — отвърна Тигъра на Малайзия. — Нужен ни беше един туг, за да го накараме да проговори: сега ни е под ръка и, кълна се в Аллах, ще изкаже и майчиното си мляко. Остава ни само да го намерим. Надявам се, че ще успеем.

— Калкута е голям град и е гъсто населен, приятелю.

— Може би ще бъде по-лесно, отколкото мислите — рече по едно време Каммамури. — Има една пагода, посветена на богинята Кали, в Черния град, където гъмжи от туги. От три дни там се чества Дарма Раджа и съпругата му Дробиде.

— Имаме голям късмет — рече Сандокан. — Кога започва празникът?

— Привечер.

— Налага ли се да се върнеш при господаря ти?

— Казах му да не ме чака. И без това той ще дойде тук най-късно утре призори. Реши да се подслони на вашия кораб, за да може да действа по-свободно, без да бъде следен.

— Да вървим да вечеряме, приятели. Денят не бе загубен за нас.