Емилио Салгари
Двата тигъра (12)

XII. НАПАДЕНИЕТО НА НОСОРОГА

Опасното дебелокожо животно изглежда бе напуснало само преди няколко минути това място, където се е било подслонило от жарките слънчеви лъчи, които напукват кожата му.

Усетило близостта на хората и чуло ударите от парангите при сеченето на тръстиките, то се бе отдалечило безшумно, преди да дойдат до него.

Както правилно отбеляза ТремалНаик, гигантското животно изглежда е било в един от редките си моменти на добро настроение, защото тези чудовища, олицетворение на ритуалната сила и непредвидими действия, много рядко се оттеглят без бой. Съзнаващи баснословната си сила и изключителната си повратливост, въпреки масивното си тяло и сигурни в оръжието си, което изкормя като яре даже и слон, те почти никога не се отказват да нападнат.

Връхлитат върху хора и животни със сляпа ярост и никой не може да спре устрема на нападението им. Освен всичко друго дебелата им кожа ги предпазва даже и от куршум. Уязвими са единствено в мозъка, но до него се стига през едното или другото око, което, разбира се, съвсем не е лека работа.

Тъй като животното можеше да се върне всеки момент, за да види от какъв неприятел е било обезпокоено, Сандокан пое решително по проправената пътека, следван отблизо от Яниш и ТремалНаик.

Просеката, отворена през гъстата джунгла от голямото тяло на носорога, водеше по посока на Кхари, затова спестяваше не само много непосилен труд на малайците, но и много време на експедицията.

Тримата ловци, които образуваха авангарда, напредваха предпазливо с пръст на спусъка на карабините и често спираха да се ослушат и огледат.

Не се чуваше никакъв шум, знак, че носорогът е доста напред и продължава отстъплението си.

— Много е любезен — каза Яниш. — Проправя ни път и оставя хората ни да си починат. Няма да е зле да продължи така до вратата на бунгалото ти, ТремалНаик.

— Та даже да влезе в обора — усмихна се бенгалецът. — Ще го нагостя с корени и крехка шума.

— Да видим само докога — обади се Сандокан. — Боя се, че ще изгуби търпение, като види, че е преследван, и ще се върне да ни нападне. Смени ли му се настроението, сигурно ще връхлети върху ни.

Продължаваха да вървят, следвани на около петдесет крачки от малайци, които охраняваха Сурама и вдовицата, и след седем-осемстотин метра забелязаха, че тръстиката става по-рядка, и пред тях се чу оглушителен шум, който изглежда вдигаха ята водни птици от някое близко блато.

Забавиха крачка, опитвайки се да разберат какъв е този шум, и се оглеждаха внимателно, защото се опасяваха от неприятна изненада.

— На някаква поляна ли излизаме? — попита Сандокан. — С удоволствие бих глътнал малко свеж въздух.

— Полека — каза ТремалНаик, — внимавайте за носорога.

— Не се чува още нищо.

— Може да се е спрял. Яниш, нареди на трима от ескорта да излязат напред с паранги и кампиланги. Тези оръжия действат добре върху сухожилията на носорозите.

Португалецът едва даде знак на трима малайци да дойдат, когато внезапно се озоваха пред полянка, насред която имаше блато с жълтеникави води, обрасли с блатна тръстика и лотосови листа.

На отсрещния му бряг се виждаха развалини от колони, аркади и остатъци от порутените зидове. Явно тук се е издигала древна пагода.

Сандокан хвърли бегъл поглед към блатото и веднага се дръпна и се скри сред бамбуците.

— Чудовището е там — рече — и чака да ни нападне.

— Чакай да погледна това страшилище — рече Яниш. Залегна на земята и пропълзя между тръстиките, докато стигна до края на джунглата. Колосът бе застанал на брега на блатото със затънали до половината крака в калта и бе навел глава, издавайки хоризонтално напред страшния си рог. Беше рядко едър екземпляр, дълъг близо четири метра и голям като хипопотам.

Защитен от дебелата си кожа като от броня, почти непробиваема за куршумите на тогавашните пушки, с грозната си къса триъгълна глава, потънала в масивните му безформени рамена, изглежда само чакаше ловците да се появат, за да пусне в действие острия си рог, дълъг повече от метър.

— Грозен е в тази поза — каза Яниш на ТремалНаик, който се бе приближил. — Дали пък не иска да се махне от пътя ни?

— Няма да си отиде толкова бързо, колкото се надяваш — отвърна бенгалецът. — Тези животни са твърдоглави.

— Бихме ли могли да го ударим оттук? С шест куршума ще го повалим.

— Съмнявам се.

— Но ние сме избили не един и два от тях в горите на Борнео. Вярно е, че онези там не са такива огромни.

— Когато е неподвижен, трудно може смъртоносно да бъде ранен.

— Защо?

— В това положение гънките, които служат за свръзка на плочките на бронята му, са надиплени една до друга и пречат на куршумите да проникват дълбоко в тялото. Когато върви обаче, те се разместват и плътта под тях е по-уязвима.

— Да го оставим да намери смъртта си другаде и да заобиколим блатото.

— Точно това исках да предложа. Да се опитаме поне да стигнем до развалините на тази пагода. Зад колоните ще бъдем защитени от атаките на носорога и ще можем по-лесно да го застреляме.

— При условие че не забележи тази наша маневра.

— Докато не се покажем, няма да ни нападне — рече ТремалНаик.

Върнаха се при Сандокан, който се съветваше със своите малайци какво да се предприеме, тъй като не искаше да излага двете жени на нападение от носорога.

Предложението на ТремалНаик бе прието моментално. Задръстената от развалини и огромни каменни блокове страна на блатото щеше да пречи на носорога да се придвижва бързо и свободно.

— Да се опитаме да не му дадем да ни види, преди да стигнем там — каза Сандокан. — Пазете жените!

След като се убедиха, че носорогът не е променил позицията си, всички се спуснаха през тръстиките, отмествайки ги, без да вдигат шум, и заобиколиха езерото. Но не им оставаха и стотина метра до развалините, когато чуха изпръхтяване, остро като звук на тръба. Дебелокожото животно се бе понесло към джунглата, където предполагаше, че са враговете му.

Яниш хвана Сурама за ръка и извика:

— Бързо! По петите ни е!

Този път португалецът, уплашен за живота на танцьорката на Кали, загуби хладнокръвие и допусна непредпазливост. Всъщност носорогът не се спусна срещу тях, а ядосан от това дълго преследване имаше намерение да тръгне по пътеката, където го бяха обезпокоили. Но сега, когато чу гласа на Яниш, се спря, обърна се рязко и вместо по отворената от него пътека, се хвърли към мястото, където тръстиките се разклащаха. Приличаше на влак, полетял с пълна пара през джунглата, поваляйки огромните бамбуци като сухи съчки.

Двете жени и пиратите хукнаха отчаяно. За няколко минути стигнаха до развалините, спасявайки се зад колоните и огромните гранитни блокове.

В този момент носорогът изскочи от тръстиките и се понесе към тях с ниско наведена глава и насочен напред рог. .

Яниш и Сандокан, които се бяха покачили на една стена, вероятно остатък от защитния зид на пагодата, виждайки го пред себе си, стреляха едновременно почти от упор.

Засегнат в някои от гънките, носорогът се изправи на задните си крака като кон след внезапно пришпорване; след това се понесе отново към стеничката, която, и без това полусрутена, не издържа на удара. Зидарията се сруги и двамата пирати се търколиха сред развалините с вирнати крака.

ТремалНаик, който се бе покатерил на един огромен каменен блок заедно със Сурама и вдовицата, нададе вик на ужас, на който отговори страшно мучене.

Носорогът се строполи на земята, размахвайки във въздуха огромните си задни крака; от прерязаните жили шуртяха потоци кръв.

— Свършен е! — извика един глас.

Почти в същия миг един от двамата малайци изскочи с паранг в ръка и се притече на помощ на Тигъра на Малайзия и на португалеца.

Виждайки господарите си в опасност, този смелчак беше нападнал животното отзад, прерязвайки с тежката си сабя сухожилията на задните му крака, а тези дълбоки срезове скоро щяха да го довършат.

Животното наистина падна, веднага изрева страшно, но скоро се надигна отново. Този момент обаче бе достатъчен на Сандокан, на Яниш и на малаеца да се спасят върху един огромен гранитен блок.

В същото време и другарите им откриха огън.

Раненият на много места колос, с осакатени крака, се завъртя няколко пъти около себе си, сякаш бе полудял, и надавайки страшни ревове, след което с един скок се хвърли в блатото, оставяйки след себе си две кървави дири. Опитваше се да облекчи болките си във водата.

Няколко минути се мята в нея, вдигайки големи кървави вълни, после понечи да се върне на брега, но силите му изневериха. Видяха го да се вдига за последен път на осакатените си крака сред няколко тръстики, като ревеше пресипнало.

Няколко мига тялото му потръпваше конвулсивно, след което огромната му маса се отпусна и бавно потъна в рядката кал на блатото.

— Издъхна — каза Яниш. — Отиде си звярът му със звяр.

— Тези животни са по-опасни и от тигрите — рече Сандокан, който наблюдаваше потъващото тяло. — Разби стената, сякаш е от картон. Без двата среза от паранга не ми е ясно как щяхме да се отървем.

— Твоят малаец му нанесе така наречения „слонски удар“, нали?

— Да — отвърна Сандокан. — В нашата страна убиват дебелокожите животни, прерязвайки жилите на задните им крака. Този начин е по-сигурен и безопасен.

— Жалко, че загубихме рога!

— Искаш ли го? Ето че спря да потъва и главата е на повърхността.

— Страшен ловен трофей е.

— Нашите хора ще имат грижата да го отрежат. Ще починем тук малко и ще обядваме. Много е горещо още.

— Още повече — каза флегматичният Яниш, — че сега няма кой да ни проправя път и ще се наложи отново да пуснем в ход сабите и да вървим сред бамбуците и миазмите. Да отдъхнем. Имаме нужда от това.

Седнаха на сянка под едно дърво край пагодата да обядват.

Дълбока тишина цареше в джунглата наоколо. Даже и водните птици, тези вечни бърборковци, се бяха смълчани, сякаш приспани от непоносимата жега.

Само един гигантски аргилах, висок колкото човек, с гола набръчкана глава и огромен клюн, се разхождаше важно по брега на блатото, размахвайки от време на време белите си набраздени с черни ленти криле.

Яниш, Сандокан и ТремалНаик, след като свършиха обеда, отидоха при пагодата и разглеждаха с живо любопитство колоните и стените, по които имаше многобройни надписи на санскритски, както и полуразрушените статуи на слонове, костенурки и митични животни.

— Дали някога не е принадлежала на тугите? — попита Яниш, забелязал на върха на една колона фигура, която му заприлича на богинята Кали.

— Не — отвърна ТремалНаик. — Сигурно е била посветена на бога Вишну. Виждам върху всички колони фигура на джудже.

— Този бог джудже ли е бил?

— Превърнал се е в джудже по време на петото си превъплъщение, за да сломи гордостта на великана Бели, който победил и изгонил боговете от Сурган, което ще рече, от рая.

— Прочут бог е този ваш Вишну.

— Най-почитаният след Брама.

— И как е успяло едно джудже да победи великана? — попита Сандокан с усмивка.

— С хитрост. Ако искаш, ще ти разкажа тази история.

— Добре. Сигурно е интересна. Всички ваши богове са преживели чудни приключения.

— Добре тогава, чуй я. Вишну си бил поставил за цел да прочисти света от зли и горделиви същества, тормозещи човечеството. След като победил много от тях, намислил да сломи и Бели, който вилнеел по небето и земята и му се представил под формата на брамин джудже.

В този момент великанът извършвал жертвоприношение. Вишну го помолил да му отстъпи три педи земя, върху която да си построи колиба.

Господарят на земята, Бели, се засмял и му казал, че не бива да моли само за такава дреболия.

Но Вишну настоял, като твърдял, че за джудже като него три педи земя са достатъчни.

Гигантът му я подарил и за да скрепи дарението, полял ръцете му с вода. Но ето че Вишну започнал да расте, докато станал толкова голям, че изпълнил с тялото си цялата Вселена: започнал да мери земята с педята си. Премерил земята — една педя, небето — още една и на третата настоял великанът да удържи обещанието си и да му подари това, което си е премерил.

Великанът познал Вишну и му предложил собствената си глава, но богът доволен от подобно подчинение, го изпратил да управлява Пандалон и му позволил да посещава един път годишно земята в деня на ноемврийското пълнолуние.

— Кой знае какви ли пък героични дела е извършил Вишну по време на другите си превъплъщения — рече Яниш. — Големи храбреци са били индуските богове в тези древни времена. Превръщали са се в джуджета и великани с едно махване на ръка.

— И в животни — каза ТремалНаик. — В първото си превъплъщение според свещените книги Вишну се превърнал в риба, за да спаси от наводнение царя на Сатиавирадем и жена му…

— А, и вие ли помните световния потоп?

— В нашите свещени книги се говори за него. Втория път се превърнал в костенурка, за да извади на повърхността от Млечното море планината Мандрагири, от името на която произлиза думата амурдон, сиреч питието на безсмъртието. Третия път — в глиган, за да разпори корема на великана Ерениакгаас, който се забавлявал да руши света. Четвъртия — в животно, наполовина човек, наполовина лъв, за да убие и да изпие кръвта на еренийския великан. В петото, шестото, седмото, осмото и деветото се е превъплъщавал винаги в човек.

— Значи се е превъплъщавал девет пъти този ваш бог — рече Сандокан.

— Но в десетото превъплъщение, което ще стане в края на тази епоха, той ще се появи като кон със сабя в единия крак и щит в другия.

— И какво ще извърши с тях? — попита Яниш.

— Нашите жреци казват, че ще слезе на земята, за да избие всички лоши хора. Тогава небето и луната ще се затъмнят, земята ще потрепери, звездите ще паднат и огромният змей Адисешан, който сега спи в Млечното море, ще избълва толкова огън, че ще изгори всички светове и всички същества, които ги обитават.

— Да се надяваме, че няма да сме живи тогава — рече Яниш.

— Успокой се — каза Сандокан. — Не чу ли, че ще дойде да изтреби злите хора, а ти си бил невинен и кротък като агънце.

Двамата приятели се засмяха от сърце.

— Ти вярваш ли в пришествието на този кон? — попита Сандокан шеговито бенгалеца.

ТремалНаик се усмихна, но не отговори и се запъти към блатото, където малайците разбиваха носа на носорога, за да извадят рога му.

Към четири часа след обяд позахладня и отрядът навлезе в джунглата, подновявайки битката с бамбуците и каламите. Това обаче не трая дълго, тъй като след залез вече бяха пред портата на бунгалото на ТремалНаик.