Емилио Салгари
Двата тигъра (5)

V. ПРАЗНИКЪТ НА ДАРМА РАДЖА

Слънцето вече залязваше зад високите куполи на пагодите на Черния град, когато лодката напусна „Мариана“ и пое нагоре по реката под силния тласък на греблата.

На кърмата бяха седнали Каммамури, Сандокан и Яниш, и тримата преоблечени като мюсюлмани колкари, както и Самбилонг, боцманът на „Мариана“, полеви адютант на прославения пират.

Не носеха явно оръжие, но от издутините по връхните им дрехи можеше да се предположи, че са натъпкани с огнестрелни и хладни оръжия.

Лодката се носеше бързо по реката, успоредно на улица Странд в Белия град, както тук наричат английския квартал. Това е най-красивата и най-оживена улица на Калкута, която продължава до еспланадата на форт Уилям и е оградена от красиви сгради, достойни за централните лондонски улици. След малко стигнаха до кейовете, където по брега се редяха една до друга разкошни вили, наричани тук бунгала, разположени сред красиви градини. Нужен им беше още цял час, за да стигнат най-сетне до Черния град — индуските квартали.

Докато Белият град не се различаваше по нищо от най-красивите европейски столици, то Черният представляваше море от мизерни къщурки и бараки, с няколко паметника, достойни за грандиозната индуска архитектура, която поразява посетителите на Делхи, Агра, Бенарес и други исторически градове на Индия.

От блестящите английски къщи, огромните дворци, блесналите в светлини магазини, англиканските черкви, театрите и площадите на Белия град се преминава рязко към мизерните бараки, полусрутените пагоди, тъмните, зловонни пазари и калните сокачета на Черния град. Нерядко се виждат клетки с уловени зверове за цирковете по света, някое слонче си играе с куче…

Развалини, мръсотия, мизерия царят в древния индуски град. Къщички и барачки, струпани набързо къде от тухли, къде от сковани дъски, рядко с повече от един етаж, се точат с километри без ред, без керемиди, разделени от тесни улички, по които е опасно да се ходи нощем въпреки немалкия брой бели и тъмнокожи полицаи.

Беше вече осем вечерта, когато Каммамури, Яниш и Сандокан слязоха на кея на Черния град, препълнен по това време с рибарски лодки и пинаси, доплавали от горното течение на Ганг. От пинасите слизаха многобройни селяни от околностите на Калкута, дошли за празника Дарма Раджа, който май бе започнал, ако се съди по оглушителния шум от тамтами, барабани, китари и миртенги, който долиташе от далечината.

— Ще стигнем навреме, за да присъстваме на танца върху жарава — каза Каммамури на Сандокан. — Тази вечер ще има много прогорени стъпала, защото е последният танц на празника.

Смесиха се със слизащите от пинасите тълпи, които се изливаха на брега и се точеха по тесните улички на града, едва осветени от окачените по прозорците на къщите кандила, направени от половин кокосова черупка и пълни с олио, в което плува фитил.

Беше невъзможно да се върви в една посока. Тълпата ги блъскаше и повличаше ту насам, ту натам. Флегматичният Яниш не оказваше никаква съпротива и само гледаше да не бъде откъснат от своя приятел и от водача им. Сандокан беше изнервен от тази блъсканица, но и той се стараеше да не изпусне от очи Каммамури.

Носени от навалицата, след около двайсет минути стигнаха до широк площад, осветен от многобройни факли, увити с памук и напоени със смолисти вещества. От едната страна площадът бе затворен от стара пагода, която се издигаше във форма на пресечена пирамида в древноиндуски стил с колонади и скулптури на слонски глави, чудовищни божества и митични животни, почернели от времето.

Площадът беше претъпкан с брамини, бабу, както тук наричат гражданите, судрафи, селяни и лодкари. Но по средата имаше празно пространство, пазено от кордон сипаи. Там горяха огромни клади от дърва, излъчващи непоносима топлина.

— Какво ще пекат на тези огньове? — попита Сандокан, който си пробиваше трудно път през тълпата любопитни зяпачи.

— Стъпала, господине — отвърна му Каммамури.

— Какви стъпала? Чии? Може би слонски? Чувал съм да разправят, че били страшно вкусни.

— Човешки, капитане — рече махаратът. — Ще видите какво зрелище е. Но докато още не е започнало, да се опитаме да си пробием път до пагодата. Онзи, когото търсим, сигурно е там.

Проправяйки си път с лакти, успяха да се доберат до еспланадата, която водеше до пагодата. Но там бяха спрени от истинска човешка стена.

Всички индуски пагоди имат по две статуи на божеството, на което е посветен храмът: едната е отвън и народът може да оставя пред нея даровете си; другата е вътре, за нея поклонниците могат също да пращат дарове, но само по свещениците, които са си запазили правото да се доближават до нея. Те я мият с краве мляко или с олио, украсяват я с цветя и я помазват по време на обряд.

Простият народ се задоволява да гледа идола отдалеч и всеки е щастлив, ако може да получи поне едно цветче от гирляндите, които я красят. Брамините ги раздават, след като свърши обрядът.

Около двете статуи на Дарма Раджа и на съпругата му Дробиде бяха запалени многобройни факли, музиканти биеха оглушително барабани, тъпани и гонгове, а двойки баядерки се носеха в грациозни ориенталски танци и развяваха златотъкани воали.

Каммамури и спътниците му постояха известно време, оглеждайки тълпата с надежда да открият стария манти. След това отчаяни, че не можаха да го съзрат сред това море от човешки глави, се върнаха към средата на площада.

— Да потърсим някое хубаво място близо до огньовете — каза Махаратът на Сандокан. — Сигурен съм, че ще открием стария магьосник в кортежа на богинята Кали. Ако наистина е туг, както предполагаме, непременно ще участва.

— Но нали празникът е на Дарма Раджа? — попита го Яниш.

— Да, но тъй като пагодата е посветена на Кали, ще има шествие и с чудовищната статуя на тази кръвожадна богиня.

Блъскайки силно с лакти наляво и надясно, четиримата мъже успяха най-сетне да се доберат до средата на площада, част от който бе покрита с горящи главни, разпалвани от рояк индуси с големи ветрила от палмови листа.

— За почитателите на Дарма Раджа ли са тези огнища? — попита Яниш.

— Да, и ще видите как тези фанатизирани хора тичат върху тях.

— Що за удоволствие е да си печеш стъпалата.

— Но така ще отидат в кайласон.

— Какво е това?

— Раят, господине.

— Оставям им го с удоволствие — отзова се усмихнат пиратът. — Предпочитам да не си пърля краката.

Страшен шум и раздвижване на тълпата им подсказа, че в този момент процесията излиза от джамията, за да поведе правоверните на огнено изпитание.

Сред огромната маса любопитен народ се разтвори пътека, по която се появиха рояк танцьорки, следвани от групи музиканти и факлоносци.

— Дръжте се близо до мен — каза Каммамури, — да не ни изтласкат назад.

Придържаха се един за друг и въпреки страшната блъсканица успяха да останат близо до огъня.

Процесията слезе по еспланадата и приближи към центъра на площада, все така предвождана от баядерки, музиканти и факлоносци и следвана от молещи се брамини, пеещи псалми в чест на Дарма Раджа и Дробиде.

След тях десетина поклонници носеха върху паланкин статуите на двете божества, едната каменна, а другата от позлатена мед. Следваше статуята на богиня Кали, покровителка на пагодата, изваяна от син камък и обсипана с цветя.

Статуята на съпругата на свирепия Шива, бога изтребител, представляваше черна жена с четири ръце, в една от които държеше къса сабя дага, а в друга — отрязана глава.

От шията до краката й се спускаше огърлица от човешки черепи, през кръста бе препасана с колан от отрязани ръце, а езикът й се подаваше от устата, боядисан в червено от скулптора за по-голям ефект.

В краката й беше сгушен великан, а от двете й страни — две женски фигури, тънки и сухи, покрити единствено с дълги до колената коси.

Едната държеше човешки череп, долепен до устните й, сякаш пие от него, докато отстрани гарван чака с отворен клюн за капка кръв. Другата ръфаше стръвно човешка ръка, а отстрани лисица очакваше своя дял.

Общо гледката беше наистина ужасяваща. Каммамури наблюдаваше с безразличие. За него обрядът беше нещо познато. Също и Яниш запазваше спокойствие. Най-впечатлен изглеждаше Сандокан. Този фетиш му се струваше чудовищен и не можеше да си представи, че е възможно да се обожава подобна човекоядка.

— Това ли е богинята на тугите? — прошепна Сандокан.

— Да, капитане — отвърна Каммамури.

— Не са могли да измислят по-голямо страшилище. — Това е богинята на изтреблението.

— Виждам какъв страх внушава.

— Отваряйте си очите, господине. Ако нашият манти е тук, сигурно ще върви край статуята на Кали. Може би ще бъде един от носачите й.

— Всички ли, които обкръжават богинята, са от сектата на Суйод хан?

— Не е изключено и това се потвърждава от едно важно обстоятелство.

— Какво си забелязал?

— Че повечето от тях са с ризи, докато почти всички останали индуси, както виждате, са с голи гърди.

— Облекли са ги, за да скрият татуировката си, нали?

— Да, господин Сандокан, и… Ето го! Той е! Не съм се излъгал.

Като чу това, Яниш се огледа и потърси с очи човека, когото бе съзрял Каммамури.

Махаратът стисна ръката на пирата и му посочи един старец, който вървеше пред статуята на божеството, свирейки на инструмент, направен от две тикви с различна големина, прерязани и мушнати от двете страни на дървен цилиндър, с опънати върху него струни: така наречения индуски бин.

Сандокан и Яниш едва се сдържаха да не извикат.

— Това е човекът, който идва на вашия кораб — рече първият.

— Същият, който извърши обряда пучие в дома на моя господар — каза Каммамури.

— Да, това е нашият манти! — възкликна Яниш.

— Позна ли го, Самбилонг?

— Точно той закла ярето — отвърна боцманът на „Мариана“. — Невъзможно е да се сбърка.

— Приятели — рече Сандокан, — тъй като съдбата ни помогна да го открием, трябва да внимаваме, да не го изпуснем да ни се изплъзне.

— Няма да го изпусна от очите си, капитане — каза Самбилонг. Ще го догоня и върху жаравата, ако пожелаете.

— Да се вмъкнем сред шествието.

Пробиха с мъка първите редици на зрителите и се смесиха с почитателите на Кали, които обкръжаваха статуята.

Манти беше само на няколко крачки от тях и тъй като беше висок на ръст, те можеха лесно да го наблюдават. Процесията обиколи огромното огнище, след което се изтегли пред пагодата.

Сандокан и приятелите му се възползваха от бъркотията и застанаха зад стария манти, който беше в първата редица до статуята на Кали, поставена на земята.

Главният брамин даде знак и баядерките престанаха да танцуват, а музикантите оставиха инструментите си.

Четирийсетина полуголи мъже, повечето от тях факири, държащи в ръце ветрила от палмови листа, излязоха напред, отправяйки се към жаравата, разпалвана от стотици други ветрила.

Фанатизираните поклонници, които се готвеха да преминат през огненото изпитание, за да изкупят повече или по-малко въображаемите си грехове, не изглеждаха ни най-малко изплашени от онова, което ги очакваше.

Спряха за момент, нададоха диви викове, молейки за покровителство Дарма Раджа и неговата съпруга, посипаха си челата с топла пепел и изтичаха върху жаравата с боси крака, докато тамтамите, барабаните и духовите инструменти подеха отново адската си музика, може би за да заглушат виковете от болка на тези нещастници.

Някои пресякоха огъня, тичайки, но други вървяха с бавна крачка, без да дават никакви признаци за болка. Но без съмнение усещаха силно изгаряне, тъй като краката им димяха и из въздуха се носеше отвратителна миризма на изгорено месо.

— Тези хора сигурно са луди! — не можа да удържи възклицанието си Сандокан.

Но това бе голяма непредпазливост от негова страна и пръв го забеляза самият той, защото привлече вниманието на човека, когото следяха.

Чувайки гласа му, старецът, който се намираше тъкмо пред пирата, се обърна моментално.

Очите му стрелнаха за миг Сандокан и другарите му, след което манти извърна глава напред, без да даде израз на каквото и да било вълнение. Беше ли познал двамата капитани на „Мариана“ и Каммамури, преоблечени като мюсюлмани? Или се беше обърнал съвсем случайно?

Но Сандокан забеляза този пронизващ като острие на кама поглед, стисна ръката на Яниш, който стоеше до него, и му прошепна на ухото на малайски:

— Трябва да внимаваме! Боя се, че ни позна.

— Не вярвам — отвърна португалецът. — Не би бил така спокоен и щеше да се опита веднага да се отдалечи.

— Този старец е по-хитър и от лисица. Но опита ли се да избяга, ще го хвана.

— Луд ли си, братко? Намираме се сред фанатизирана тълпа и малкото сипаи, поддържащи реда, няма да могат да ни защитят. Нека бъдем предпазливи. Тук не сме в Малайзия.

— Но не искам да рискувам да го изпусна от погледа си. Ако ме е познал, чувствам, че ще успее да избяга!

— Ще го проследим и ще видиш, че все някъде ще ни падне в ръцете. Само бъди предпазлив, драги, много предпазлив, иначе ще развалим всичко.

Междувременно други групи каещи се прекосяваха жаравата, насърчавани от възбудените викове на зрителите и подтиквани от жреците, които им обещаваха блаженство и вечен живот в кайласон.

Някои, обхванати от необяснима възбуда, се връщаха върху жаравата, танцувайки буйно като разярени зверове.

Сандокан, Яниш и двамата им другари не обръщаха голямо внимание на това тичане из огъня. Цялото им внимание бе съсредоточено върху стария манти, сякаш се бояха да не изчезне пред очите им.

Празникът вече привършваше, когато Сандокан и Яниш, които бяха най-близо до него, го видяха да вдига над главата си своя бин и възползвайки се от момента, когато музикантите си почиваха, опъна металните му струни, които издадоха остри и пронизителни звукове, чуващи се из целия площад. Това предизвика известно раздвижване сред хората около статуята на Кали.

— Какво означават тези звуци? — обърна се Сандокан към Яниш. — Да не би да е някакъв сигнал?

— Попитай Каммамури.

И тъкмо когато махаратът се канеше да обясни на Яниш за какво става въпрос, откъм пагодата, сред настъпилата на площада тишина, прозвучаха три силни изсвирвания на някаква тръба.

Каммамури едва сподави вика си.

— Това е рамсингата на тугите! Свири на смърт! Господин Яниш, господин Сандокан, да бягаме. Сигурен съм, че свири за нас.

— Кой трябва да бяга? — запита Сандокан, гордо усмихнат. — Ние ли?… Тигрите на Момпрацем не обръщат гръб. Искат да се бием? Е, добре, ние приемаме битката, нали Яниш?

— Бога ми! — отвърна португалецът, запалвайки си спокойно цигара. — Не сме дошли само да присъстваме на религиозни обреди.

— Капитане — каза Самбилонг, мушкайки ръка под връхната си дреха. — Искате ли да убия този старец?

— Спокойно, тигърчето ми — отвърна Сандокан, — нужен ми е жив, а не кожата му.

— Щом ми наредите, ще го отвлека начаса.

— Да, но не тук. Празникът свърши. Приятели, не изпускайте от очи стареца и пригответе оръжието си. Предстои ни малко развлечение.