Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le due Tigri, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 март 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Публикация: Издателство „Тренев & Тренев“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Двата тигъра от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двата тигъра
Le due tigri
АвторЕмилио Салгари
Първо издание1904 г.
Оригинален езикиталиански

„Двата тигъра“ (на италиански: Le due tigri) е третата книга от приключенската поредица за Сандокан на италианския писател Емилио Салгари. За първи път е публикувана през 1904 г.

Сюжет

Действието се развива през 1857 г. Сандокан и Яниш пристигат в Индия, за да помогнат на Тремал-Наик. Дарма, малката дъщеря на Тремал-Наик, е отвлечена от тугите. За да бъде освободена, Тигърът на Малайзия – главатарят на пиратите Сандокан трябва да се изправи срещу Тигъра на Индия – главатаря на свирепата секта на тугите, удушвачите на богинята Кали.

Адаптации

През 1914 г. по книгата е направен едноименен черно-бял филм от италианския режисьор Джорджо Симонели.

Външни препратки

XIV. СЛОНОВЕ И ТИГРИ

Двата слона забавиха хода си. Изглежда, че и те бяха усетили близостта на опасния хищник, защото изведнъж станаха изключително предпазливи, особено комареахът, на който яздеха Сандокан и другарите му и който вървеше отпред. Тъй като беше по-нисък от другия, можеше да бъде изненадан, преди да забележи бага, поради което щом отстранеше бамбуците от пътя си, навиваше бързо хобота си между огромните си бивни.

Макар кожата им да е много дебела, слоновете са доста уязвими. Особено деликатно място е хоботът и те гледат да не го излагат на зъбите на тигрите.

Сандокан и другарите му, изправени и с карабини в ръце, търсеха с поглед тигъра, но на това място растителността бе толкова гъста, че не бе лесно да го открият. Но явно той скоро бе минал оттам. Още се усещаше острата му, специфична миризма. Изглежда лаят на Пунти го бе накарал да се отдалечи.

— Къде ли се е скрил? — обади се Сандокан с пръст на спусъка. — Да не би да е решил да не се показва пред очите ни?

— Разбрал е хитрецът, че само ще загуби от битката с нас, и се е оттеглил към леговището си.

— Дали няма да ни избяга?

— Ако Пунти е надушил следите му, ще го открие.

— Ами Дарма? — попита Яниш. — Не я виждам наоколо.

— Не се бойте, следва ни, но от разстояние. Тя не обича слоновете, между тях и тигрите съществува стара вражда.

— Тихо! прошепна Сандокан, — Пунти го е открил! Откъм една бамбукова горичка се чу яростен лай.

— Сбил ли се е с тигъра? — попита Яниш.

— Няма да се изложи на опасност — отвърна ТремалНаик. — Кучето знае добре, че въпреки силата си не е в състояние да е справи с железните нокти на бага.

— Тогава защо ги гони?

— То само ги открива и ме предупреждава за присъствието на тигъра. Понякога го подгонва към засадата, но никога не се впуска в открит бой.

В този момент молангът, който стоеше изправен зад аудаха и се бе хванал за ръба му, каза на ТремалНаик:

— Сахиб, идва.

— Видя ли го?

— Да, крие се там долу, сред каламите. Не виждаш ли как тревата се клати? Пълзи внимателно и се опитва да заблуди кучето ти.

— Корнак — извика бенгалецът, — подкарай напред слона: ние сме готови за стрелба!

Водачът изсвири рязко и комареахът ускори крачка, като се насочи към високите треви, сред които отекваше на интервали лаят на кучето.

Мергее, на който яздеха шестимата малайци, го последва.

Миризмата на тигър не се усещаше вече, но комареахът, свикнал на този опасен лов, изглежда бе подушил близостта на страшния враг и даваше явни признаци на безпокойство: пръхтеше шумно, клатеше огромната си глава и от време на време потръпваше така силно, че се усещаше и в аудаха.

Въпреки огромната им сила и изключителния мускул на хобота, с който изтръгват от земята големи дървета, доказано е, че тези колоси се боят страшно от тигрите и понякога даже отказват да вървят напред, глухи за думите и ласките на корнаките им.

Въпреки това в Индия на лов за тигри се ходи само със слонове, тъй като от височината на гърбовете им може да се забележи по-добре присъствието и придвижването на хищниците. Разбира се, дълбокият смисъл на закона на джунглата става ясен и от най-обикновена картина от ежедневието: граблива птица, сграбчила животинче из по-откритите места.

Комареахът, на който яздеха тримата командири, беше смело животно и както твърдеше водачът му, бе смачкал не един тигър. В този момент се бе разколебал. И другарят му, който го следваше отблизо, също от време на време проявяваше нерешителност и ставаше нужда да го подтикват с остена.

По едно време молангът, който бе минал пред аудаха и се бе опрял на рамото на водача извика:

— Внимавайте!

Миг след това всички видяха две жълтеникави фигури на черни райета да скачат сред тревите и да залягат отново.

Бяха два огромни тигъра, които преди да нападнат или да се оттеглят, скачаха, за да огледат по-добре враговете си.

— Два са! — извика ТремалНаик. — Човекоядецът си е намерил и другар. Спокойствие, приятели, и стреляйте само на сигурно. Изглежда са решени да ни нападнат.

— Ловът започва да става интересен — рече Сандокан. Яниш погледна Сурама. Младата баядерка беше пребледняла страшно, но запазваше възхитително спокойствие.

— Страх ли те е? — попита я той.

— Докато съм до белия сахиб, не се боя от нищо — отвърна девойката.

— Бъди спокойна, ние сме опитни ловци и познаваме добре тигрите.

Девойката му се усмихна, успокоена от тези думи и от вида му, който й вдъхваше доверие.

— Не се боя от нищо, сахиб.

Двата звяра се бяха скрили отново сред бамбуците и каламите и изглеждаше, че поне за момента са решили да се отдалечат, защото лаят на Пунти се чуваше все по-слабо.

— Сръчкай слона! — извика ТремалНаик на корнака.

Комареахът изглежда се бе окуражил, защото веднага ускори ход. Но все още не бе напълно спокоен, ако се съди по потрепването му и тревожното тръбене.

ТремалНаик и другарите му, залегнали зад стените на аудаха с насочени пушки, наблюдаваха внимателно високите треви, опитвайки се да открият двата звяра, които продължаваха упорито да се крият.

Изведнъж лаят на Пунти се чу на няколко крачки от слона, малко вдясно. Молангът извика:

— Внимавайте, сахиб! Багите идват. Заобиколили са ни.

В същия миг комареахът се спря и нави бързо хобота си. Застана здраво на краката си и изрева, сякаш предупреждаваше ловците. Явно предусещаше битката и надаваше боен вик.

Минаха няколко секунди, след това видяха как тревата се разтваря и един огромен тигър скочи на главата на слона и се опита да изтърбуши с лапа корнака, който отскочи навреме назад.

Сандокан, който беше най-близо, изпразни в него карабината си и раздроби единия му крак. Макар и ранен, звярът не падна. Извъртя се, избегна куршумите на Яниш и ТремалНаик, сви се и скочи. Прелетя над главите на ловците, без да ги засегне, и падна зад слона. Малайците изпразниха карабините си по него с риск да засегнат краката на комареаха. Но багьт изчезна сред тревите.

— Избяга ни! — викна Сандокан, презареждайки карабината си.

— Аз обаче мисля, че се готви да ни нападне отново. Сигурен съм, че се приближава с пълзене.

— Какъв устрем у това животно. Помислих, че пада върху главите ни, и вече усещах ноктите му да се забиват в мозъка ми.

— Гледайте този път да го улучим — каза ТремалНаик.

— Не се стреля добре от гърба на слона — отвърна Сандокан. — Просто се чудя как улучих при тези потръпвания на комареаха.

— Комареахът направо се беше разтреперил — рече Яниш. — И аз не бях съвсем спокоен. Колкото и смел и хладнокръвен да си, спокойствието ти се изпарява пред тези зверове.

— Важното е да не оставим кожата си в ноктите им — рече Сандокан.

— Внимавайте, сахиб — извика молангът. — Комареахът го усети.

И наистина, слонът бе започнал да дава нови признаци на безпокойство. Пръхтеше и трепереше. Миг след това се завъртя и отново зае бойна поза с наведена глава и навит между бивните хобот.

Секунда след това Сандокан и другарите му съзряха тигъра. Плъзгаше се, пълзейки почти по корем в тревата, явно с цел да издебне слона и да се хвърли изневиделица върху ловците.

— Виждаш ли го? — обърна се ТремалНаик към Сандокан. -Да.

— Ами ти, Яниш?

— Вземам го на мушка — отвърна португалецът. В този миг няколко пушки гръмнаха от аудаха на втория слон. Стреляха малайците, но в друга посока.

— Нападнал ги е другият тигър! — извика ТремалНаик. — Дръжте под прицел нашия, оставете ги да се оправят там сами. Ето го, появи се!

Тигърът, който ги заплашваше, се появи на едно място с по-рядка растителност. Приклекна, размаха опашка и със светкавичен скок изчезна сред тръстиките, за да се появи миг след това на няколко крачки от комареаха.

Корнакът извика:

— Напред, момчето ми!

Слонът се хвърли напред с наведена глава, готов да смаже с крака звяра, но онзи се извъртя, избягна опасността и се опита да повтори предишния скок, който едва не отне живота на корнака. Изръмжа и скочи отново на челото на слона, но със счупения си крак не можа да се задържи и падна пак на земята, като изрева яростно, опитвайки се да захапе главата на колоса.

Сандокан и Яниш бяха насочили карабините си, въпреки че клатенето на аудаха правеше стрелбата много проблематична.

Корнакът ги видя, направи им знак да свалят оръжието и им рече:

— Оставете на слона да го довърши.

Комареахът усука хобота си около тялото на тигъра, стискайки лапите му, за да не може да си служи с опасните нокти, откъсна го от бивните си, вдигна го във въздуха, разлюля го и го запокити на земята. Преди тигърът да се е съвзел от този удар, слонът стъпи отгоре му. Чу се страхотно пращене и слонът изрева проточено. Бойната тръба на победата.

— Браво на слона! — извика Сандокан. — Това се казва удар.

— Да слезем! — провикна се Яниш.

— Тежко му, който се помръдне — предупреди ги ТремалНаик. — Ето че се задава и вторият! Внимавайте!

И наистина, вторият тигър, който бе успял да се отърве от стрелбата на малайците, скачаше стремително и ловко между бамбуците, като правеше скокове по петшест метра.

Притичваше се на помощ на другаря си, или по-скоро на другарката си, тъй като, ако се съди по големината му, беше мъжкар. Но за щастие на ловците, идваше много късно.

Виждайки комареаха, зает да мачка на кайма другарката му, хищникът се хвърли върху му, нападайки го отдясно. Покатери се по попона и се появи под аудаха, на три крачки от разтреперания моланг.

— Огън! — извика веднага ТремалНаик.

Чуха се три едновременни изстрела, последвани от четвъртина Сурама.

Тигърът се пусна от окървавения попон. Видяха го как пропълзя по тревата и се сви, сякаш искаше да скрие от врага раните си.

Сандокан и ТремалНаик, които презаредиха карабините си, стреляха отново и надупчиха още повече кожата му.

Тигърът отвърна със страшен рев, вдигна се с мъка и тръгна заднишком, озъбен и ръмжащ като овчарско куче, но силите скоро го напуснаха и след няколко крачки падна отново.

— На теб се пада да го довършиш, Яниш — каза ТремалНаик. — Виж само каква хубава кожа има.

Хищникът беше на около трийсет крачки с муцуна към слона и открити гърди.

Португалецът се прицели добре и когато корнакът спря слона, гръмна.

Тигърът се изправи за миг и като разтвори челюсти, падна като ударен от гръм. Куршумът го бе улучил в рамото и явно му пръсна сърцето.

— Майсторски изстрел! — извика ТремалНаик. — Корнак, спусни стълбата и да вървим да приберем тази прекрасна кожа.

За всеки случай презаредиха карабините си, тъй като не бе изключено наоколо да се навърта и друг тигър, след което слязоха бързо и изтичаха през тревата.

Първият тигър бе наистина смачкан от слона и кожата му бе така накъсана, че не ставаше за нищо.

Вторият бе улучен на три места. Освен в плешката, от което последва смъртта, втори куршум бе минал през гръбнака, а третият го бе ударил в хълбока. Беше страшно красив екземпляр, какъвто ловците не бяха виждали дотогава.

— Истински кралски тигър — каза ТремалНаик. — Такива сигурно нямате по вашите гори в Борнео.

— Не — отвърна Сандокан. — Тигрите по малайските острови не са толкова красиви, а освен това са ниски и не са така силни. Прав ли съм, Яниш?

— Да — отговори му португалецът, който разглеждаше раната в плешката. — Но не са по-малко смели и свирепи от тукашните.

— Този е истински акто-баг беурсах, както казват нашите поети — рече ТремалНаик.

— Какво значи това? — попита Сандокан.

— Господин Тигър.

— Виж ти какво уважение!

— Подсказано от страха — каза ТремалНаик, усмихвайки се.

— Можем да лагеруваме тук — каза Сандокан, след като бе огледал мястото. — Онази полянка там е много удобна да опънем палатките. За днес можем да бъдем доволни от резултата от лова. Освен това по-добре да се придвижваме по-бавно към делтата, предшествани от славата на страстни ловци, за да не предизвикаме безпокойство у тугите.

— Утре вече всички обитатели на селата в джунглата ще научат, че сме дошли тук да изтребваме тигрите — каза ТремалНаик. — Молангьт, който водехме, ще разказва чудеса за нас.

— Ще го отпратим ли?

— Не ни е необходим повече и е по-добре оттук нататък да няма свидетели на това, какво вършим и къде отиваме. Достатъчно е да изпуснем една дума. Тугите сигурно имат шпиони по селата, за да не бъдат изненадани от някоя военна експедиция.

Малайците опънаха две големи палатки от бял плат и стовариха сандъците с храна и кухненски принадлежности, за да приготвят обеда. Корнаките се заеха да нахранят слоновете, чиято дажба се състоеше от огромно количество бананови листа и трева, десет килограма царевица и половин либра масло, смесено с почти толкова захар.

След като се наядоха и поставиха два поста, ловците се настаниха в палатките, докато слънцето изливаше потоци огън върху океана от буйна растителност, пресушавайки бързо образувалите се през нощта локви и блата.