Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark King, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Списание „Вселена «Наука и техника»“


Смъртта витаеше из Коринтския пазар.

Тя се спираше пред сергиите, заглеждаше се с любопитство в минувачите, смееше се на детските лудории. Изваяла си бе образа на потънал в прах скитник — с парцаливи дрехи и закривена тояга в ръка. И наистина беше скитник — тази сутрин бе посетила известен пълководец в Сирия. След това кървава битка в Индия и накрая бе присъствала на убийство в Египет. Смъртта имаше хиляди и хиляди верни служители, изпълняващи безпрекословно нейните заповеди, И всички те бяха нейни отражения. В този миг тя не беше само на Коринтския пазар, а и в колиба в Германия, в тясна римска уличка… Навсякъде тя и нейните очи — множеството отражения на самата Нея.

Смъртта се усмихна, когато едно хлапе се зазяпа в нея и получи шамар от майка си. Тя отвърна лице от сакатия просяк на стълбите, но му подаде дребна монета, която той прие с тревожен поглед.

Пред нея се извиси дворецът. Стражите се размърдаха, но пропуснаха вътре дрипавия скитник, защото в този край имаше обичай — всички странници бяха добре дошли в двореца, където за тях винаги щеше да се намери място на трапезата. Така и Смъртта щеше да седне тази вечер на царската трапеза, защото знаеше, че е призвана да изпълни задълженията си тук.

А и не идваше за първи път по тези места. Познаваше добре пътя през ярко боядисаните зали към царските чертози, където брачното празненство бе в пълен ход. Само преди година бе посещавала това място, за да отведе стария цар.

Прислужниците огледаха с презрение дрипльото и го настаниха на най-закътаното място, за да не смущава празника. Поднесоха му храна и напитки. Просякът ги прие, вкусвайки с наслада от даровете на земята, заслушан в песента на менестрела, Но никой не заговори с него, а и той никого не заговори. Само току поглеждаше към масата на младия цар.

И едва в мига, в който очите на Смъртта срещнаха очите на царя и прочетоха в тях близката кончина, тя разбра какво я бе призовало на това място. Смъртта погледна отново към младата невеста, сега вече царица, седяща отляво на царя, а сетне зарея невиждащ поглед сред гостите в залата. В мигновението, когато взорът й се кръстоса с този на царя, Смъртта усети, че е разпозната, но не напълно. Защото царят беше млад и не се бе изправял лице в лице с нея.

Но очите на царя продължиха да се спират с тревога върху Смъртта и струваше му се, че дрехите на скитника са по-скоро черни, отколкото кафяви, а лицето — не толкова потъмняло от слънцето, колкото потънало в мрак. Така умиращите виждат онова, което живите не могат.

— Скитнико — повика го най-накрая царят със силен и твърд глас. — Наш обичай е да посрещнем, както подобава, гостите, а след това те да се назоват и да разкажат за местата, откъдето идват. Не настояваме, но такъв е нашият обичай.

Смъртта се изправи и спря времето. Всички в залата се сковаха, леещото се вино замръзна в чашите, устата замря насред начената дума, отлитащата навън муха — в рамката на прозореца, а огънят в огнището застина като статуя.

— Царю Сизифос, аз съм Смъртта — каза тя тихо и хвърли парцаливата си премяна, за да покаже истинския си лик: красива и благородна богиня, черен двойник на Съня. — Ела, последвай ме.

Душата потръпна в смъртното тяло на Сизифос, вкопчвайки се в него със силата на младостта. Сизифос хвърли поглед около себе си, огледа претрупаната от богатства зала, след това докосна с ръка своята красива царица, застинала неподвижно — красивата, красивата Меропе.

— Тя не може да те види вече — каза Смъртта, — ела.

— Не е честно — запротестира Сизифос. — Аз я обичам.

— Ще я видиш отново, когато й дойде времето — каза Смъртта.

Сизифос нежно помилва бузата на Меропе, но очите й не мигнаха, а косите й не помръднаха. Той я целуна по бузата и впери умолителен поглед в Смъртта.

— Една дума — помоли той. — Господарю, само една дума.

Смъртта се смили, защото, подобно на брат си Съня, тя бе нежно божество.

— Ще ти дам един миг — каза тя.

В стаята отново настъпи движение. Мухата забръмча, пламъците на огъня се размърдаха, множеството поде отново своята весела глъчка. А Меропе докосна ръката на своя съпруг и премигна изненадано, когато той се наведе към нея и прошепна нещо в ухото й.

Смъртта отвърна лице, когато младата жена заплака и сред празненството се възцари мълчание. Но миг по-късно тя вдигна своя жезъл и стаята отново замря неподвижно.

— Време е — каза тя.

— Господарко моя — подчини се царят.

И този път душата спокойно напусна тялото. Смъртта й подаде ръка, а с жезъла си дръпна завесата, която отделя отвъдния свят от света на хората.

— О! — каза Сизифос и потрепери в мрака.

Но Смъртта обгърна младия цар с ръка и го поведе, като се стараеше да го успокои.

А после Смъртта се оттегли в своите покои, защото бе отклонила за дълго вниманието си и нейните слуги чакаха нетърпелива заповеди. Тя седна на своя трон и се загледа в сивите меандри на Стикс, в кладите на Флегетон…

Тя, сестрата на Съня, не спеше никога и бе навсякъде. Но когато светът се бе завъртял три пъти, а Смъртта отново си отдъхваше и се готвеше да поеме през тъмните води на Стикс към далечната африканска земя, един тъжен дух я хвана за ръката. Тя сведе очи към разплаканото лице на Сизифос.

— Все така нещастен? — запита тя. — Мъчно ми е за теб, Сизифос. Твоята беда е, че още си обвързан със Земята.

— Нищо не мога да сторя — проплака младият цар. — Моята съпруга не ме пуска на свобода.

— Какво? Все още? — възкликна Смъртта, потресена и объркана.

— Още не ме е погребала — продължи да се жалва духът. — Не е хвърлила монета, не е казала сбогом. Все още съм обвързан с оня свят, непогребан, пленник. О, Господарке, позволи ми да се върна и да витая из това място, докато моята съпруга ме погребе с чест.

— Такъв е законът — призна Смъртта. — Върви, Сизифос, да уредиш погребението си. Ето го пътя.

Тя разтвори завесата между световете и посочи Коринт, след което забърза към Африка, изпълнена с жалост към зовящата името й жена.

* * *

Ала усмихнат пресичаше в нощта пазара духът на Сизифос. Стражите потрепериха, когато той премина край тях, а пламъците във факлите за миг утихнаха.

А там, насред просторната зала, връз царското ложе лежеше простряно тялото му, а край него с разпилени златисти коси и разплакани очи бе коленичила Меропе. Със смях я докосна Сизифос и тя вдигна невиждащ взор, после той досегна собственото си тяло, легна в него и се изправи усмихнат.

— Господарю! — възкликна тя и той я прегърна. Плачът й премина в смях.

А слугите потръпнаха при вида на двойката — умният цар и неговата храбра невеста, която се бе заклела да не го погребва, каквото и да стане.

— Не пускайте никого — заповяда Сизифос на слугите си. После отведе своята царица в покоите, където сини делфини танцуваха по стените и радостно блестяха факлите в нощта.

А в Китай бушуваше война, която пълнеше с трупове водите на Янг. Смъртта и нейните хиляди помощници нямаха миг покой, И чума имаше в Индия, която косеше животни и хора. И война в Германия…

Така че минаха години, докато Смъртта отново се озова на Коринтския пазар. Децата се втренчиха с ужас в нея, а възрастните страхливо се отдръпваха от пътя й.

— Върви си — обади се един търговец. — Нашият цар не обича странниците.

— Каква негостоприемност — обиди се Смъртта, — противоречаща на Божиите закони.

Тя се завтече нагоре по стълбите и пътьом хвърли дребна монета на разтреперания просяк. Когато Смъртта се появи пред дворцовите двери, стражите се изопнаха почтително — бе пременена с черна царствена роба, бе стегнала челото си със златен обръч, а в очите й трепкаха огънчета. А тя продължи по познатия коридор, разгневена от този странен обичай да се прокуждат странници.

Върху масата падна дълга сянка. Смехът на мъжете и жените, които седяха около нея, секна. Те вдигнаха глави, но не съзряха никого. Само царят се изправи от своето място, последван от царицата с големите очи. Времето бе оставило своя заскрежен отпечатък върху техните коси, а лицата им бяха бледи.

— Сизифос! — произнесе намръщено Смъртта и факлите трепнаха.

Сизифос докосна своята невеста с трепереща ръка и очите му се напълниха със сълзи.

— Виждаш колко я обичам — каза той. — Не мога да я напусна.

И Смъртта, вечната самотничка, потръпна и гневът й се стопи.

— Ти получи годините, които искаше, човече — рече тя. — Трябва да бъдеш доволен. Ела.

Но душата отново се вкопчи в тялото на Сизифос.

— Ела! — каза ядосано Смъртта. — Ела. Ти спечели четиридесет години! Спечели ги от мен. Сега ела!

И Смъртта се приближи и посегна с ръка към душата. Но по-бърз от ръката на Смъртта бе Сизифос. Той обви ръце около позлатения си пояс с брънки от молибден и асфодел. Смъртта, усетила предателството, изкрещя яростно — магията й бе развалена. Царицата зърна страшната й сянка и извика от уплаха. Но храбри бяха хората на царя и оковаха те страшната сянка, та я захвърлиха в най-дълбоката тъмница на двореца.

Някъде в Испания един старец я призова, но тя не можеше да му се яви и той заплака от мъка. Каруца прегази куче на една коринтска улица и то зави от болка за ужас на минувачите, а сърцето на Смъртта се късаше. Болести и старост се ширеха по света и мнозина напразно зовяха името на Смъртта.

Насекоми и животни се плодяха, множаха се, без да умират, бяха разкъсвани и поглъщани, ала пак не загиваха, а само стенеха жалостно. Треви и растения растяха на воля, обраснаха с тях градовете на хората, а животни се щураха навсякъде. Войните бушуваха без смърт, ранените продължаваха да се бият, сакати и болни бродеха из улиците и търсеха избавление от страшните си мъки.

И най-накрая боговете сведоха поглед към царящия на земята хаос и разтревожени затърсиха причината за злото. Най-мъдрите сред тях веднага се досетиха каква е причината, защото напразно викаха човеците името на Смъртта. И боговете започнаха да я дирят из земните недра, из дълбините на морето, започнаха да разпитват обитателите на Нощта, но никой не я бе виждал.

И тогава от покоите на царството на Съня изпълзя последното дете на Нощта — Кошмарът. И прошепна само една дума: „Сизифос“.

И боговете обърнаха всевиждащите си очи към град Коринт, та ги спряха на човека, наречен Сизифос. И на скърбящата сянка в подземията на неговия дворец. Те се разгневиха люто и трусове разтърсиха земята. Сизифос погледна своята царица, целуна я и взе ключа за тъмницата.

Страшно бе тук долу в мрачната, разтърсвана от трусове тъмница, в която обитаваше сянката с горящите очи и студеното змиевидно тяло.

— Дай ми още десет години! — помоли Сизифос, неуморен в желанието си.

Но Смъртта отвърна с мълчание, а подът отново се разтресе и пукнатини зейнаха в основите, заплашвайки да сринат двореца. Сизифос пъхна ключа и отключи оковите.

Смъртта се изправи величествено, хлад повя от нея и Сизифос се сви на пода, разтреперан от ужас. Но Смъртта, тази черна царица на мрака, се наведе над него и прошепна в ухото му:

— Ела с мен, храбри Сизифос.

И Сизифос се изправи, забравил тялото си проснато на пода, и последва царицата на мрака навън. Навсякъде, където падаше сянката на черната царица, идваше смъртта: умираха и се превръщаха в прах треви и насекоми, замлъкваше воят на кучетата, за да се чуят радостните детски викове…

И когато излязоха през вратите на Коринт, Смъртта се спря пред забравения просяк. Тя хвана нежно ръката му и просякът се усмихна, най-сетне намерил покой. Душата му напусна сакатото тяло и пое свободна по своя друм.

Те продължиха надолу по реката, където хиляди души се сбираха и лодкарят бързаше да изпълни позабравените си задължения.

* * *

След още девет периода Смъртта призова царицата с големите очи и красивата Меропе застана пред нейния трон. Смъртта й се усмихна. Царицата отвърна със същото. Тя отново бе млада. Август цъфтеше в косите й, огрявайки мрака на Ада.

— Ела — рече Смъртта, хвана я за ръка и я поведе през ливадите към тъмните планини отвъд.

Тясна пътека се виеше нагоре, препречена от масивен камък, който младият и строен цар се мъчеше да отмести. Камъкът бе голям и тежък, но младият цар бе упорит и търпелив. Той успя да го отмести на един разкрач, след което приседна да почине.

— Сигурно ще се почувства свободен — прошепна Смъртта, — когато го дотъркаля до върха на планината.

Смъртта спусна леко царицата на пътеката и царят се обърна изненадан, забравил своя камък, който се затъркаля надолу в пропастта и се разби с грохот на дъното. Ехото отекна из всички дълбини на Ада. Сизифос погледна след него объркан, но след миг със смях — по-силен от отекващия грохот — се затича и прегърна своята царица Меропе.

Смъртта се усмихна, обърна се и закрачи през просторите на Ада, упътена към своя трон. И като си спомни за задълженията, тя въздъхна и се разсипа отново на хиляди и хиляди свои отражения.

Край
Читателите на „Черната царица“ са прочели и: