Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
All You Zombies, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Списание „Вселена «Наука и техника»“

История

  1. — Добавяне

2217 Темпорална зона V (Изток), 7 Ноември 1970 г, — Ню Йорк, барът „При Попи“. Тъкмо лъсках една чаша, когато влезе Неомъжената Майка. Погледнах часовника — 22:17 източно време, темпоралните агенти винаги отбелязват часа и датата, така са ни учили.

Неомъжената Майка беше мъж на около двайсет и пет години, не по-висок от мен, с детински черти и докачлив нрав. Никак не го харесвах — никога не съм го харесвал, — но така или иначе, трябваше да го завербувам, той беше моят човек. Усмихнах му се с най-добрата си барманска усмивка.

Може би бях прекалено критичен. Не беше обратен, псевдонимът му идваше от лафа, с който обичаше да прогонва досадниците, дето му се лепят е бара: „Аз съм една Неомъжена Майка — казваше им той, като го питаха какво работи. А ядосваха ли го, добавяше: За четири цента думата съм готов да ти напиша сърцераздирателната си история.“

Не обичаше разговорите и явно трудно понасяше хората. Мълчаливо налях едно двойно уиски и оставих бутилката. Изгълта го на един дъх и си наля още. Избърсах с делови вид барплота.

— Как върви бизнесът с Неомъжената Майка?

Ръцете му стиснаха чашата, изглеждаше, сякаш всеки момент ще я запрати към мен. Наблюдавах го внимателно, нищо не трябва да се пренебрегва, когато си в режим на темпорална манипулация.

— Съжалявам — рекох, когато лицето му се успокои. — Казах го, просто да става приказката. Нещо като: „Как върви работата?“ Или пък: „Какво мислиш за времето?“

Погледна ме кисело.

— Абе, бизнесът върви. Аз пиша, те ме печатат, аз ям.

Сипах си една и се наклоних към него.

— Между другото — рекох аз, — без грешка ги спретваш. Прочетох няколко. Удивително добре предаваш женската гледна точка.

Това беше страшно рискован ход — никой не знаеше под какъв псевдоним пише. За щастие бе твърде разгневен, за да го забележи.

— Женската гледна точка! — почти извика той. — Да, аз познавам женската гледна точка. И как иначе.

— Така ли? — погледнах го със съмнение. — Сестрички?

— Не. Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Хайде, хайде — отвърнах меко. — Барманите и психиатрите първи научават, че няма нищо по-странно от истината. Слушай, синко, ако знаеш само какви истории са ми минавали през главата — направо ще забогатееш. Невероятни.

— Ти въобще знаеш ли какво означава „невероятно“?

— Ха. Нищо не може да ме учуди. Винаги ще съм чул нещо по-страшно.

— Искаш ли да се обзаложим на остатъка от бутилката? — изръмжа той.

— Обзалагам се на пълна бутилка — поставих една на плота.

— Дадено… — махнах с ръка на другия барман да поеме поръчките. Седяхме в дъното на бара, другите гледаха телевизия, или се бореха с игралните автомати.

— Окей — поде той. — Да започнем с това, че аз съм копеле.

— Като гледам, наоколо е пълно с такива.

— Искам да кажа, в истинския смисъл на думата. Майка ми и баща ми не са били женени.

— И тук нищо ново — продължих да го дразня аз. — И моите не са били.

— Когато… — той понечи да продължи, но се спря и втренчи очи в мен. — Сериозно ли говориш?

— Напълно. Аз съм стопроцентово копеле. Ако искаш да знаеш, — добавих аз — никой в моя род никога не се е женил. Всички са копелдаци. А това тук, — посочих пръстена — само прилича на халка. Нося го за да държа жените на разстояние. — Пръстенът беше доста стар, още от предхристиянският период на Крит. Купих го през 1985-та от един колега. — Това е червеят „Уроборос“, змията която поглъща собствената си опашка. Символ на „Великият парадокс“.

Погледна го без никакъв интерес.

— Щом наистина си копеле, значи разбираш как се чувствам. Когато бях малко момиче…

— Ооооп! — прекъснах го аз. — Добре ли чух?

— Кой от двама ни разказва историята си? Когато бях малко момиче… абе, ти чувал ли си някога за Кристине Йоргенсон? Или за Роберта Коуел?

— А, ония случаи със смяната на пола? Да не искаш да кажеш…

— Не ме прекъсвай или ще ти тегля една. Бил съм оставен в един дом за сираци в Кливлънд, през 1945-а, когато съм бил на един месец. Като малко момиче, страшно завиждах на всички, които си имаха родители. После, като опознах секса, а повярвай ми Попи, сираците доста рано научават що е секс…

— Зная.

— … си дадох клетва, моите деца никога да не останат без родители. Това ми даваше сила да се пазя „чиста“ в онова обкръжение. Понякога трябваше да се бия затова. После пораснах и осъзнах, че шансът да се омъжа е ужасно малък. По същата причина, по която не бях осиновена — конско лице, криви зъби, никакви гърди и грозна коса.

— Не изглеждаш по-зле от мен.

— Кой го интересува как изглежда бармана? Или писателя? Бездетните семейства се избиват за русокоси и синеоки ангелчета. Момчетата пък се цъклят по големите цици, сладките личица и приказки от типа на „леле какъв си мъж!“ — Той сви рамене. — Губех по всички точки. Така че, реших да се запиша в Ж.К.Б.Р.Р.С.

— А?

— Женски Корпус за Бързо Реагиране — Развлекателна секция, дето сега им викат „Космическите ангели“ — помощен сестрински батальон при Планетните легиони.

И двата термина ми бяха познати от предварителната подготовка. Той продължи с разказа:

— Това беше съвсем в началото на космическата ера, когато за първи път възникна проблема със забавлението и почивката на нашите космически юначаги. Спомняш ли си какъв вой надигнаха моралистите? Лично аз само печелех от това — нямаше да има конкуренция. Кандидатките трябваше да са с добра репутация, за предпочитане девственици (така обучението започваше отначало), да не са тъпи и да си владеят чувствата. Но в началото се явиха предимно стари занаятчийки и невротички, дето изкукаха още на десетия ден в космоса. Моят непретенциозен външен вид нямаше да е пречка — щяха да ми поправят зъбите, да ми измислят подходяща прическа, да ме научат да ходя и танцувам и най-вече — да слушам с възхищение разказите на космическите мъжаги и всичко останало, плюс разбира се обучението в непосредствените ми задължения. Ако се наложеше, щяха да ми направят и пластична операция. Не ме приеха понеже нямах навършени двайсет и една.

Когато станах на осемнайсет, изпратиха ме в едно семейство за „помощник-майка“. Семейството всъщност имаше нужда от прислужница, но на мен не ми пукаше, чаках само да навърша пълнолетие. Върших каквото ми нареждаха, а в свободното време посещавах вечерни курсове. Лъжех, че ходя на машинопис и стенография, а всъщност се мъкнех на курсове по очароване, които щяха да ми помогнат повече в мечтаната професия.

И тогава срещнах оня мошеник със стодоларовите банкноти — той се намръщи. — Негодникът направо беше фрашкан с мангизи. Показа ми ги една вечер и ми предложи да си напълня джобовете. Отказах. Харесвах го. Беше първият мъж, който се държеше мило с мен, без да ме разиграва. Зарязах училището за да мога да се срещам по-често с него. Това бяха най-щастливите дни на моят живот. Не след дълго, една вечер в парка играта започна.

Той млъкна и аз го попитах:

— И после?

— И после нищо! Просто не го видях повече. Целуна ме за сбогом и излезе от моя живот. Ще го убия, ако ми падне отново!

— Така си е — добавих аз със съчувствие. — Разбирам те. Но чак пък да го убиеш — за нещо, което е съвсем естествено, хм… Съпротивлява ли му се?

— А? Това какво значение има?

— Е, голямо, можеше поне да му строшиш ръката, та той ти е съсипал живота…

— Заслужава много по-страшно наказание! Почакай само да чуеш. Реших да не казвам на никой. Едва ли съм го обичала истински, едва ли някога ще обичам истински, а пък и нямах търпение да се запиша в Ж.К.Б.Р.Р.С. Нямаше да ме дисквалифицират, девствеността не беше задължително условие. Разбрах, че съм загазила едва когато роклята ми взе да става тясна.

— Бременна?

— Направо ме беше напомпал! Еснафите, дето живеех с тях, се правеха на божи кравички докато не се виждаше — и после ме изритаха. Не ме искаха и в интерната за сираци. Накрая ме прибраха в болницата за бедни, в едно отделение за такива шкембета като моето. Една нощ се озовах на операционната маса и една сестра ми занарежда: „Дишай!“, „Отпусни се?“, „Напъни се!“. Събудих се в леглото, изтръпнала от кръста надолу. Пристига акушерът и ми вика: „Как се чувстваш?“. Аз му отвръщам: „Като майка.“ А той ми казва: „Ще се оправиш. Но с Цезаровото сечение шега не бива — ще трябва да потърпиш.“

„Цезарово ли — викам му аз. — Докторе, да не съм загубила бебето?“

„Нищо подобно. С бебето всичко е наред.“

„Момче или момиче?“

„Чудесно малко момиченце. Три и двеста.“

Отдъхнах си. Реших, че ще замина нанякъде, където не ме познават, ще прибавя към името си едно „мисис“ и нека другите и детето си мислят, че бащата е умрял — детето ми нямаше да е сираче! Но акушерът продължи да ме разпитва: „Някога да си имала проблеми с половите си жлези?“ „Защо? — питам го аз. — Разбира се, че не. Какво искате да кажете?“ — Той се поколеба.

„Ще ти направя една инжекция за да поспиш.“

„Но какво има?“ — продължих да настоявам аз.

„Чувала ли си някога за оня шотландски доктор, дето до трийсет и пет години е бил жена, а после се подложил на операция за смяна на пола и станал мъж от правна и медицинска гледна точка? Оженил се и живял щастливо.“

„Какво общо има всичко това с мен?“

„Нали това се опитвам да ти кажа. Ти си мъж.“

Направо подскочих.

„КАКВО?“

„Спокойно. Когато те отворих, вътре беше пълна бъркотия. Повиках шефа, докато дойде, измъкнах бебето и после направихме консилиум направо на операционната маса. Открихме две напълно самостоятелни и независими полови системи, и двете незрели, женската поне бе достатъчно развита за да отгледа зародиша. При операцията, която беше доста тежка, успяхме да запазим само мъжката полова система. Така че — сега си мъж“ — той сложи ръка на рамото ми. „Не се тревожи. Млад си, костната ти структура лесно ще се модифицира, а ние ще се грижим за ендокринния ти баланс — и ще направим един чудесен мъж от теб.“

Направо се разплаках. „А какво ще стане с бебето?“

„Е, няма да можеш да я кърмиш, няма да имаш достатъчно мляко. На твое място щях да го дам за осиновяване.“

„НЕ!“

Той сви рамене. „Твоя воля, ти си майката… а… родителят. Но сега не бива да се тревожиш. Трябва да се възстановяваш.“

На следващия ден ми показаха детето и оттогава го виждах всеки ден. Никога досега не бях виждала толкова малко бебе и не знаех, че изглеждат така ужасно. Дъщеря ми приличаше направо на малка маймуна. Чувствата ми към нея постепенно охладняха, ала твърдо бях решил да изпълня родителския си дълг. Четири месеца по-късно това вече нямаше никакво значение.

— Защо?

— Отмъкнаха я.

— Отмъкнаха?

За малко Неомъжената Майка да събори бутилката уиски.

— Отвлякоха, откраднаха от отделението! — той задиша тежко. — Отнеха едничкото, на което държах в тоя живот.

— Лоша работа — съгласих се аз. — Дай да ти сипя още една. Някакви следи?

— Полицията не можа да открие нищо. Някой дошъл да я види. Представил се за неин чичо. Докато сестрата била с гръб отнесъл детето.

— Описание?

— Мъж с лице като на всеки друг. Но сигурен съм, че е бил бащата на детето. Кой друг би отмъкнал моето бебе? Сестрата се кълнеше, че мъжът бил доста възрастен, но сигурно е използвал грим.

— А с теб какво се случи?

— Прекарах още единайсет месеца и три операции в това отвратително място. След първите четири месеца започна да ми расте брада, преди да ме изпишат вече се бръснех редовно… и не се съмнявах, че съм мъж. — Той се ухили мрачно. — Дори започнах да се заглеждам по задниците на сестрите.

— Е, поне накрая всичко се е оправило — опитах се да го успокоя аз. — Млад, здрав мъж си, прибираш добри пари, нямаш проблеми. Животът на жената не е от леките.

Той ми хвърли убийствен поглед.

— Какво знаеш ти за това?

— Така си е.

— Да си чувал някога израза „паднала жена“?

— Абе, случвало ми се е навремето. Но май напоследък не значи нищо.

— Е, аз съм паднал, колкото една жена. Тоя гад направо ме съсипа — вече не бях жена, а и не знаех как да бъда мъж.

— И с това се свиква.

— Нямаш си на представа. Не става дума за това, как да си нахлузваш панталоните или да не влизаш в дамската тоалетна. Тия нещо ги научих още в болницата. Но как да живея? С какво да си изкарвам прехраната? По дяволите, аз дори не умеех да карам кола! Не ме биваше в предприемачеството, нито в тежката работа — кожата ми беше твърде нежна. Мразех го, че ми попречи да се присъединя към Ж.К.Б.Р.Р.С., но още повече го намразих, след като не успях да вляза в Планетния легион. Един поглед към белега на корема бе достатъчен. Лекарят от наборната комисия ме прегледа само от любопитство, беше чел за моят случай.

Смених името си и дойдох в Ню Йорк. Отначало работех като готвач, после се занимавах с машинопис и накрая станах стенографист. Боже мой — каква подигравка! Един ден, когато преглеждах колоните с писма в „Разкази от живота“ внезапно ми хрумна нещо. Купих дузина подобни сълзливи издания и се заех да ги изучавам. Сега вече знаеш откъде познавам така добре женската гледна точка… макар че единствената версия, която не съм продал, е всъщност истинската. Печеля ли бутилката?

Почувствах се потиснат, но имах още работа. Погледнах го и рекох:

— Синко, не би ли искал да стиснеш за гърлото мистър Знаеш-кой?

В очите му пламна зловещ огън.

— Почакай! — извиках аз. — Няма да го убиеш, нали?

Той облиза устни.

— Само да ми падне!

— По-спокойно. Знам повече за тази история, отколкото си мислиш. Мога да ти помогна. Знам къде е той.

Той се пресегна през бара.

Къде е той?

Отвърнах с кротък глас:

— Пусни ми ризата, синко, инак ще изхвръкнеш на улицата, а на ченгетата ще кажа, че си припаднал.

Той ме послуша.

— Съжалявам. Но къде е той? И откъде знаеш толкова много?

— Всяка нещо с времето си. Имам сведения — от болницата, от сиропиталището, от медицинските издания. Не ти ли е била настойница в сиропиталището някоя си мисис Федерейдж? След това я е заменила мисис Грюнщайн, нали така? Моминското ти име е „Джейн“. Това пропусна да кажеш, нали?

Направо си беше изкарал акъла.

— Какво означава всичко това? Ядове ли искаш да ми създадеш?

— Ни най-малко. Твоите проблеми са ми присърце. Мога да натикам този тип право в ръцете ти. Ще можеш да правиш с него каквото пожелаеш и — гарантирам ти — ще ти помогна след това да си чист. Но не мисля, че ще го убиеш. Не си чак такъв глупак.

Той махна с ръка.

— Стига си дрънкал. Къде е той?

Сипах му едно малко да го умилостивя.

— Не бързай. Ще го направя заради теб, но и ти ще направиш нещо за мен.

— А… какво?

— Знам, че не си харесваш работата. Какво ще кажеш за добра заплата, сигурна работа, банкова сметка, сам да си си началник и много пътешествия и приключения?

Той се облещи.

— Ами ще кажа: „Ти си луд за връзване.“ Абе, майсторе, нали знаеш, че такава работа няма.

— Добре де, да го кажем така: Аз ти го предавам, ти се оправяш с него, след това се заемаш с моята работа. Ако не е това, което казвам — добър ти път.

Той се подпря и се втренчи с пиянски поглед в мене.

— И-и кх-ога шшъ ми го дадеш? — запита с надебелял език.

— Ако си навит — веднага!

Кимнах на другия барман да поеме всичко, отбелязах времето — 23:00 и се наведох да мина под барплота. В този момент от грамофона се разнесе: „Аз съм собствения си прадядо“. Дискожокера беше заредил грамофона само с класическа музика, защото трудно понасях „музиката“ на седемдесетте, но бе пропуснал това парче. Превих се надве и изкрещях: „Спрете го!“ След това се заизмъквах през задната врата, а Неомъжената Майка ме следваше по петите.

Минахме през тесния коридор към кенефите и се спряхме пред една желязна врата, от която само аз имах ключ. Влязохме вътре. Той се огледа нетърпеливо.

— Къде е?

— Само за миг.

Отворих куфарчето, което бях оставил насред стаята — Преобразувателя на Координати, модел 2, серия 1992-ра. Красавец, със сензорно управление, тегло двайсет и три килограма, автономно захранване и вид на дипломатическо куфарче. Бях го нагласил вече, по-рано през деня, така че само издърпах мрежата, която екранира трансформационното поле.

— Какво е това? — запита той.

— Машина на Времето — отвърнах и метнах мрежата върху двама ни.

— Ей! — извика той и се задърпа. Тази техника беше мое изобретение — използвах мига на пълна изненада и инстинктивно отдръпване за по-доброто обтягане на мрежата. Така обектите вътре в нея се покриват плътно и не съществува опасност някаква част от тях, например парче от обувка, да остане в предишната темпорална зона. Някой агенти използват контратежести. Аз предпочитам да кажа истината и да дръпна шалтера. Което и направих.

 

10:30, април 1963 г. — Кливлънд, мебелирана стая.

— Ей! — повтори той. — Разкарай това нещо от мене!

— Съжалявам — сгънах мрежата и я прибрах в куфара. — Нали каза, че искаш да го намерим.

— Но… това е… ти каза… Машина на Времето?

Махнах с ръка към прозореца.

— Това прилича ли ти на Ноември? Или пък на Ню Йорк?

Докато се блещеше през прозореца, извадих от куфарчето пачка със сто доларови банкноти и проверих сериите да не са след 1963-та година. Темпоралното бюро не се интересува от това колко си похарчил (това нищо не му струва), но следи строго за нежелани анахронизми. Сбъркаш ли някъде, чака те поне година изгнаничество в някой гаден период, например 1974-та, годината на купоните и безработицата.

Той се обърна и попита:

— Но какво стана?

— Той е тук. Можеш да излезеш и да го пипнеш. Ето ти пари. — Подадох му пачката. — Оправи се с него, след това ще дойда да те взема.

За несвикналия пачката със стодоларови банкноти има направо хипнотичен ефект. Не откъсваше очи от нея, докато го изведох в коридора и заключих вратата след него.

Следващият скок беше лесен, съвсем наблизо.

 

 

1100. VI.10, март 1964 г. — Кливлънд, мебелирана стая.

Единствената разлика бе, че под вратата имаше пъхната бележка за неплатен наем, иначе стаята си беше съвсем същата. Навън дърветата бяха покрити със сняг. Забавих се колкото да намеря палтото и шапката, които бях оставил тук при наемането. Спрях едно такси и се отправих към болницата. Необходими ми бяха двайсет минути за да омръзна на сестрата с празното си дърдорене. Тя ми обърна гръб и аз отмъкнах детето. Върнах се с него в мебелираната стая. Следващото прехвърляне бе далеч по-сложно — през 1945-а сградата не е съществувала.

 

 

0100. VI.20, септември 1945 г. — Кливлънд, мотел „Скайвю“. Пристигнах с детето и темпоралните уреди в един мотел извън града. Бях се регистрирал в тази стая като „Грегъри Джонсън“ от Уорън, Охайо, така че прозорците бяха затворени, щорите спусната и вратата залостена.

Джейн спеше кротко в ръцете ми. Изнесох я навън и я поставих в един кашон на задната седалка на колата. След това я закарах до сиропиталището и я оставих на стълбите. Обадих се от най-близкия телефон, минах за да видя как я прибират и след това се върнах в мотела, за да скоча напред към 1963-а.

 

 

2200. VI.24, април 1963 г. — Кливлънд, мебелирана стая. Бях преценил съвсем точно времето. Точно в този момент, нейде навън, в пролетната нощ, Джейн е осъзнала, че вече не е „чисто“ момиче. Метнах се на едно такси, пристигнах пред дома на „онези еснафи“ и се притаих близо до входа, като поръчах на шофьора да ме чака.

Не след дълго се зададоха, прегърнати по улицата. Той я сграбчи точно пред входа и се зае да и пожелава лека нощ с една дълга целувка — много по-дълга, отколкото си спомнях. Най-накрая тя се отскубна и изтича нагоре по стълбите. Аз изскочих от укритието си и го сграбчих за ръката.

— Достатъчно, синко — обявих с тих глас. — Идвам да си те прибера.

— ТИ! — от изненада той се задъха.

— Аз. Сега вече знаеш кой е той и като помислиш малко ще разбереш кой си ти… и като помислиш малко повече, ще разбереш кой е бебето… и кой съм аз.

Той не отговори, гледаше ме потресен. Сигурно е страшничко да осъзнаеш, че току-що си ухажвал самия себе си. Откарах го в мебелираната стая и отново скочихме.

 

 

2300. VIII.12, август 1985 г. — база под Скалистите планини. Събудих дежурният сержант, показах му удостоверението си и му наредих да приспи моят придружител с някоя успокояваща таблетка, а на сутринта да го завербува. Сержантът изглеждаше кисел, но чинопочитанието е затова, независимо от епохата. Така че, той се втурна да изпълнява нарежданията ми, надявайки се, без съмнение, че следващият път когато се срещнем той ще е полковникът, а аз сержантът. Което при нас се случва нерядко.

— Името? — запита той.

Написах му го. Сержантът вдигна учудено вежди.

— Значи такава била работата? Хм…

— Изпълнявай каквото ти е наредено, сержант — казах аз и се обърнах към моят придружител: — Синко, проблемите ти бяха дотук. Чака те най-хубавата работа, за която човек би могъл да мечтае. Сигурен съм, че ще се справиш. Зная го.

Върнах се обратно в стаята за скокове и се отправих към предварително набелязаната точка.

 

 

2300. V.7, ноември 1970 г. — Ню Йорк, барът „При Попи“. Излязох от склада с кашонче уиски в ръце. Чувствах се страшно уморен. Работата е доста тежичка, но все някой трябва да я върши, а и напоследък все по-трудно се вербуват доброволци, особено след Грешката от 1972-ра.

Всеки знае защо се провали „Провалената война“ от 1963-а. Просто бомбата, дето трябваше да лапне Ню Йорк не избухна, понеже такива като мене се бяха навъртали около нея.

Но не и Грешката от ’72-ра, тази каша не я забъркахме ние, нито пък можем да я оправим — това е нерешим парадокс. Едно нещо или го има, или го няма, завинаги и амин. Но като това друго няма да има, защото всяка година се изпълнява нареждането, датирано „1992“.

Затворих пет минути по-рано и оставих бележка на касата, че си вземам голяма отпуска и ако не им изнася да ме уволнят. Бюрото не обича неизпипана работа. Върнах се в стаята и скочих към 1993-а.

 

 

2200. VII.12, януари 1993 г. — база под Скалистите планини, Темпорален щаб. Обадих се на дежурния офицер и се прибрах в стаята си, с намерение да спя поне една седмица. Бях взел със себе си бутилката, на която се обзаложихме (в края на краищата аз я спечелих), затова дръпнах няколко освежителни глътки, преди да си напиша доклада. Не беше от най-доброто уиски, но поне помага да забравиш. Не че обичам да прекалявам — другите като си пийнат виждат змии, аз виждам хора.

Издиктувах доклада — четиридесет вербовки, включително моята собствена и накрая прибавих молба за прехвърляне в друг отдел — беше ми писнало от тия вербовки. Пуснах и двете по канален ред и се проснах в леглото.

Очите ми се спряха на окачените на стената „Закони на всички времена“:

Не оставяй за вчера работата, която трябва да свършиш утре.

Ако в края на краищата успееш, не опитвай пак.

Навреме поставен шев може да спаси девет милиона.

И за парадоксът има доктор.

По-рано е, отколкото си мислиш.

Нашите предшественици са само хора.

Дори Бог е кимал.

Вече не ме вдъхновяваха както в началото — трийсет относителни години в скачане напред-назад могат да те изстискат. Съблякох се и миг преди да се мушна под чаршафите погледнах стария белег от Цезарово сечение, който се очертаваше под космите на корема.

След това погледнах пръстена на ръката си.

Змията Която Изяжда Собствената Си Опашка и така Вечно и Завинаги… Зная, откъде идвам аз, но откъде се взехте всички вие зомбита? Главата направо ме цепеше от болка, но не понасям болкоуспокояващи. Завих се и свирнах на лампата да угасне.

В действителност вие не съществувате. Тук няма никой друг освен мен — Джейн — сама в мрака.

А как само ми липсвате!

Край
Читателите на „Всички вие зомбита…“ са прочели и: