Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farnham’s Freehold, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 18 гласа)
Сканиране
Mandor (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Имението на Фарнъм

Сиела софт енд паблишинг, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов


На Алън Нурс

Глава 1

— Не, не е слухово апаратче — обясни Хюбърт Фарнъм. — Това е радиоапарат, настроен на аварийната честота.

Барбара Уелс спря насред хапката.

— Господин Фарнъм! Наистина ли мислите, че ще ни нападнат?

Домакинът й сви рамене.

— Кремъл не ме посвещава в тайните си.

Синът му се обади:

— Тате, стига плаши дамите. Госпожо Уелс…

— Наричай ме Барбара. Ще подам молба в съда да ми позволят да не използвам вече „госпожа“.

— За това не ти трябва разрешение.

— Внимавай, Барб — каза сестра му Карън, — безплатният съвет винаги излиза скъпо.

— Мълчи там. Барбара, въпреки цялото ми уважение към моя достоен баща, на него му се привиждат духове. Война няма да има.

— Надявам се да си прав — отвърна сериозно Барбара Уелс. — Защо смяташ така?

— Защото комунистите са реалисти. Те никога няма да започнат война, в която може да пострадат, дори да е възможно да я спечелят. Така че никога няма да обявят война, която ще загубят.

Майка му заяви:

— Тогава дано спрат с тези ужасни кризи. Куба. Цялата врява около Берлин — все едно на някого му пука! А сега и това. Хората се изнервят. Джоузеф!

— Да, госпожо?

— Донеси ми кафе. С бренди. Кралско кафе.

— Да, госпожо. — Прислужникът, млад негър, взе чинията й, която почти не беше докоснала.

Младият Фарнъм каза:

— Татко, не измислените кризи разстройват майка, а паниката, в която изпадаш. Трябва да се спреш.

— Няма.

— Трябва! Майка не си изяде вечерята… И всичко заради онзи глупав бутон, който си пъхнал в ухото си. Не можеш…

— Престани, Дюк.

— Сър?

— Когато се премести в свой апартамент, решихме, че ще останем приятели. Като мой приятел ценя мнението ти, но това не ти дава правото да се месиш в отношенията между мен и твоята майка и моя съпруга.

— Стига, Хюбърт — рече жена му.

— Извинявай, Грейс.

— Не бъди толкова строг с момчето. Това ме изнервя.

— Дюк не е момче. И не съм направил нищо, с което да те изнервя. Съжалявам.

— И аз съжалявам, майко. Но ако татко смята, че се меся, тогава… — Дюк се ухили. — Трябва да си намеря собствена жена, която да изнервям. Барбара, ще се омъжиш ли за мен?

— Не, Дюк.

— Казах ти, че е умна — намеси се сестра му.

— Карън, замълчи за малко. Защо не, Барбара? Аз съм млад, здрав съм. Някой ден може би дори ще имам клиенти. Междувременно ти ще ни издържаш.

— Не, Дюк, съгласна съм с баща ти.

— А?

— Всъщност би трябвало да кажа, че баща ми е съгласен с твоя. Не знам дали тази вечер татко се разхожда наоколо с радиостанция, но съм сигурна, че я слуша. Дюк, във всеки от семейните автомобили има по един комплект за оцеляване.

— Без майтап!

— В колата ми, паркирана пред вашата къща, същата, с която аз и Карън ходим на училище, има един комплект в багажника. Татко ми го купи, преди да се върна в колежа. Той приема нещата на сериозно, аз също.

Дюк Фарнъм отвори уста, после я затвори.

— Какви неща е избрал баща ти, Барбара? — попита баща му.

— О, най-различни. Десет галона[1] вода. Храна. Една туба с бензин. Лекарства. Спален чувал. Пушка…

— Ти можеш ли да стреляш?

— Татко ме научи. Освен това лопата, брадва, дрехи. О, да, и едно радио. Непрекъснато ми повтаря, че най-важното нещо е „къде“. Ако съм в училище, той ще очаква да отида в мазето под гимнастическия салон. Но ако съм тук, татко ще очаква от мен да се отправя към планините.

— Няма да ти се наложи.

— Сър?

— Татко искаше да каже, че винаги си добре дошла в нашата „дупка за извънредни ситуации“ — обясни Карън.

Лицето на Барбара придоби питащо изражение. Домакинът обясни:

— Нашето бомбоубежище. „Щуротията на Фарнъм“, както я нарича синът ми. Мисля, че там ще си в по-голяма безопасност, отколкото ако хукнеш към хълмовете, нищо, че се намираме само на петнайсет километра от военната база. Ако бият тревога, ще се заровим в него. Нали, Джоузеф?

— Да, сър. Така ще продължа да се водя на заплата.

— Как ли пък не. Щом завият сирените, веднага те уволнявам и започвам да ти взимам наем.

— И аз ли ще плащам наем? — попита Барбара.

— Ти ще миеш чиниите. Всички ще го правим. Дори Дюк.

— Мен не ме бройте — мрачно обяви той.

— А? Чиниите не са много, синко!

— Не се шегувам, татко. Хрушчов каза, че ще ни погребе! Ти реализираш думите му на практика. Аз не възнамерявам да пълзя в някаква дупка в земята!

— Както пожелаете, сър.

— Синко! — Майка му остави чашата си на масата. — Разбира се, че ще слезеш в убежището, ако започнат атака! — Очите й се насълзиха. — Обещай на мама!

Младият Фарнъм я погледна с упорито изражение на лицето, после въздъхна.

— Добре де. Ако ни нападнат… Ако пуснат сирените, имам предвид. Нападение няма да има. Тогава ще сляза във вашата дупка за извънредни ситуации. Но, татко, правя го само за да успокоя нервите на майка!

— Въпреки това си добре дошъл!

— Добре. Хайде да отидем в хола и да поиграем карти, с твърдото намерение да сложим край на тази тема. Става ли?

— Съгласен съм. — Баща му се изправи и предложи ръка на съпругата си. — Скъпа?

В хола Грейс Фарнъм отказа да играе бридж.

— Не, скъпи, твърде съм разстроена. Ти поиграй с младите и… Джоузеф! Джоузеф, донеси ми само още мъничко кафе. Кралско, имам предвид. Не ме гледай така, Хюбърт, много добре знаеш, че ми помага.

— Искаш ли да ти донеса милтаун[2], скъпа?

— Не ми трябват лекарства. Просто искам още малко кафе.

Разделиха се на двойки. Дюк тъжно поклати глава.

— Горката Барбара. Здраво се държи за татко. Предупреди ли я, сестричке?

— По-добре задръж предупрежденията за себе си — посъветва го баща му.

— Тя има право да знае, татко. Барбара, този малолетен престъпник, който седи срещу теб, е толкова оптимистичен в анонсирането, колкото е песимистичен в… да речем, други неща. Така че внимавай за скрити клопки. Ако се окаже, че има слаби карти…

— Защо не се гръмнеш, Дюк. Барбара, коя система предпочиташ? Италианската?

Тя се ококори.

— Единственото италианско нещо, което познавам, е вермутът, г-н Фарнъм. Аз играя стандартен американски бридж на Горен. Без никакви екстри, просто играя по книгата.

— По книгата, да — съгласи се Хюбърт Фарнъм.

— По книгата, да — като ехо повтори синът му. — Но коя книга? Татко е склонен да следва съветите на „Алманах на фермера“, особено ако противниците му имат лоши карти. Тогава ги скъсва от контри и реконтри. След това ще ти натяква, че ако си била тръгнала с кари…

— Съветнико — прекъсна го баща му, — защо не вземеш да раздадеш тия карти? Или да ти ги натикам в гърлото?

— Смирено отстъпвам. Да вкараме ли малко тръпка в играта? Например по цент на точка?

Барбара бързо отвърна:

— Малко ми е множко.

— Вас, момичета, това не ви касае — обясни Дюк. — Само мен и татко. Така си изкарвам наема за офиса.

— Дюк иска да каже, че по този начин все повече затъва в дългове към своя старец — поправи го баща му. — Редовно му обирах джобните, докато учеше в гимназията.

Барбара млъкна и се включи в играта. Залозите я изнервяха, нищо, че парите не бяха нейни. Допълнително я изнервяше подозрението, че партньорът й е играч от класа.

Когато разбра, че господин Фарнъм намира играта й за задоволителна, тя се поотпусна, но вниманието й остана съсредоточено върху картите и посрещаше с облекчение раздаванията, в които беше „мор“. Тя използваше тези моментни почивки, за да изучава Хюбърт Фарнъм.

Реши, че го харесва заради начина, по който се оправяше със семейството си, но и заради стила, с който играеше бридж — тихо, замислено, точен в обявяването на анонсите и понякога брилянтен в преценките. Възхити се на начина, по който той спечели последната взятка при една игра, която Барбара от глупост едва не провали, като започна с асо.

Тя знаеше, че Карън очаква от нея да излезе с Дюк този уикенд и това изглеждаше разумно. Дюк беше също толкова красив, колкото и Карън, освен това бе и изгодна партия за брак… Обещаващ млад адвокат, една година по-голям от нея, със свежо и обезоръжаващо излъчване на хищник.

Зачуди се дали той се надява да спи с нея. Дали Карън очаква това да се случи и сега ги наблюдава отстрани, като тайничко се забавлява?

Е, нямаше да се случи!

Барбара с готовност си признаваше, че веднъж е загубила, но отхвърляше предположението, че всяка разведена жена е готова да скочи в леглото. По дяволите, тя не беше спала с никого от онази ужасна нощ, когато си събра багажа и си тръгна. Защо хората си мислят…

Дюк я гледаше. Очите им се срещнаха, тя се изчерви и отмести поглед към баща му.

Реши, че г-н Фарнъм е на около петдесет. И изглеждаше на толкова. Оредяваща и вече посивяваща коса, самият той слаб, почти мършав, с леко очертаващо се шкембенце, уморени очи с бръчици около тях и още по-дълбоки бръчки по бузите. Не беше красавец… С внезапна топлота Барбара осъзна, че ако Дюк Фарнъм притежаваше поне половината от силния мъжки чар на баща си, ластичният колан нямаше да е голяма защита. После я обзе моментен гняв към Грейс Фарнъм. Що за извинение имаше тази жена за това, че е алкохоличка, капризна и дебела, и егоистка, когато има такъв мъж?

Тази мисъл беше прогонена от осъзнаването, че Карън може да стане точно като госпожа Фарнъм. Майка и дъщеря си приличаха, с изключение на това, че Карън не беше пропаднала. Представата накара Барбара да потръпне. Тя харесваше Карън повече от всички останали в женския клуб, в който попадна, щом се върна в колежа.

След последната взятка Хюбърт Фарнъм я погледна.

— Три пики, печелим играта и робера. Добър анонс, партньоре. Тя отново се изчерви.

— Искаш да кажеш, добре изиграно. Качвах доста често.

— Съвсем не. Щяхме най-много да изгубим една взятка. Който не рискува, не печели. Карън, Джоузеф легна ли си?

— Учи. Има контролно.

— Мислех да го поканим да се включи в играта. Барбара, Джоузеф е един от най-добрите играчи в тази къща — винаги рискува в най-подходящия момент. Освен това учи за счетоводител и винаги брои картите. Карън, можеш ли да ни приготвиш нещо, за да не безпокоим Джоузеф?

— Нали сме рода, шефе. Водка и тоник за теб?

— И нещо за хапване.

— Хайде, Барбара. Да се заемем с обслужването.

Хюбърт Фарнъм ги изпрати с поглед, докато си мислеше колко е жалко, че такова хубаво дете като госпожа Уелс е имало толкова несполучлив брак. Добър играч на бридж, с добър характер, може би малко върлинеста и с конска физиономия, но с хубава усмивка и собствено мнение. Ако Дюк имаше малко здрав разум…

Но Дюк нямаше. Хюбърт отиде при жена си, която клюмаше до телевизора, и попита:

— Грейс? Грейс, скъпа, готова ли си за лягане? После й помогна да отиде в спалнята…

Когато се върна, завари сина си сам. Той седна до него.

— Дюк, съжалявам за различията, които имахме на вечеря.

— Това ли? О, забрави.

— Предпочитам да имам твоето уважение, отколкото да бъдеш толерантен към мен. Знам, че не одобряваш моята дупка за извънредни ситуации. Но ние никога не сме обсъждали защо я построих.

— Че какво има да обсъждаме? Ти смяташ, че Съветският съюз ще ни нападне. Мислиш, че тази дупка в земята ще ти спаси живота. И двете ти идеи са вредни. Нездравословни. Особено за майка. Ти я принуждаваш да пие, а това не ми допада. Още повече не ми харесва да ми напомняш — на мен, един адвокат, — че не трябва да се намесвам в отношенията между съпруг и съпруга. — Дюк се надигна. — Ще си тръгвам.

— Моля те, синко! Нямам ли право да се защитя?

— Уф… Добре де, добре! — Дюк седна.

— Аз уважавам твоето мнение. Не го споделям, но много други го правят. Може би повечето, тъй като голяма част от американците изобщо не полагат усилия да се спасят. Но за онова, което спомена преди, грешиш. Аз не очаквам СССР да ни нападне и не вярвам, че скривалището ще е достатъчно, за да ни спаси живота.

— Тогава защо обикаляш наоколо с тази слушалка в ухото и изкарваш акъла на майка?

— През живота си не съм катастрофирал с кола. Но въпреки това имам автомобилна застраховка. Това скривалище е моята застрахователна полица.

— Но ти току-що каза, че то няма да ти спаси живота!

— Не, казах, че се съмнявам да е достатъчно. Може би щеше да спаси живота ни, ако живеехме на сто и петдесет километра оттук. Но Маунтин Спрингс е главна цел… и никой не може да построи нещо достатъчно здраво, за да издържи на директно нападение.

— Тогава защо се тормозиш?

— Казах ти защо. Това е най-добрата застраховка, която мога да си позволя. Нашето скривалище няма да издържи на директна атака, но ще издържи на близък удар — а руснаците не са супермени и ракетите са своенравни. Намалил съм риска до минимум. Това е най-доброто, което мога да направя.

Дюк се поколеба.

— Татко, не умея да съм дипломатичен.

— Тогава не се и опитвай.

— Значи ще бъда откровен. Трябва ли да съсипеш живота на майка, да я превърнеш в алкохоличка само заради възможността някаква си дупка в земята да ти позволи да живееш още някоя и друга година? Дали ще си заслужава да си жив след това — в една опустошена страна, в която всичките ти приятели са мъртви?

— Може би не.

— Тогава защо?

— Дюк, ти не си женен.

— Това е очевидно.

— Синко, и аз трябва да съм откровен. Минаха години, откакто изгубих интерес към това да остана жив. Ти си вече голям, живееш сам, сестра ти също вече е пораснала жена, въпреки че още ходи на училище. Колкото до мен… — той сви рамене. — Единственото удоволствие, което ми остана, е някоя и друга игра на бридж. Както вече знаеш, моят брак не ми предлага много общуване.

— Напълно съм наясно, но вината за това е твоя. Ти тласкаш майка към нервен срив.

— Ще ми се да беше толкова просто! В самото начало… Ти още учеше право, когато построих скривалището по време на Берлинската криза. Майка ти живна и спря да пие. Наливаше си едно мартини и просто го зарязваше, вместо да изпива по четири, както тази вечер. Дюк, Грейс_ иска_ това скривалище.

— Може и така да е. Но ти изобщо не я успокояваш, като обикаляш наоколо с тази слушалка в ухото.

— Може би не. Но нямам друг избор.

— Какво искаш да кажеш?

— Грейс ми е съпруга, синко. „Да обичаш и да се грижиш“ означава също да й запазя живота, ако мога. Това скривалище може и да го запази. Но само ако тя е в него. Колко продължи тревогата тази вечер? Петнайсет минути, ако имаме късмет. Но три минути може да са достатъчни, за да я отведа в убежището. Ако обаче не чуя тревогата, няма да имам три минути. Затова слушам. По време на всяка криза.

— Ами ако се случи, докато спиш?

Баща му се усмихна.

— Ако новините са лоши, спя със слушалката в ухото. Ако са наистина лоши, както тази вечер, тогава двамата с Грейс спим в скривалището. Ще накараме момичетата да спят там. И ти си поканен.

— Няма да стане.

— Не мисля така.

— Татко, да предположим, че извършат нападение. Само да предположим, защото руснаците не са глупави. Защо да строим скривалище точно в целта? Да предположим, че майка наистина има нужда от него, за да си успокои нервите, което може и да е така. Защо не го построи на по-отдалечено място и не я измъкна от тази каша?

Хюбърт Фарнъм въздъхна.

— Синко, тя няма да се съгласи. Това е нейният дом.

— Накарай я тогава!

— Дюк, опитвал ли си се някога да накараш жена да направи нещо, което не желае? А и слабостта й към чашката — по дяволите, засилващият се алкохолизъм — не прави нещата по-лесни. Трябва да се справя с това по най-добрия възможен начин. Както и да е… Дюк, казах ти, че нямам много причини да живея. Но все пак има една.

— Която е?

— Ако онези лъжливи, измамни копелета хвърлят бомбите си върху Съединените щати, ми се ще да поживея достатъчно дълго, за да ида в ада със стил — в комплект с осем руски войници!

Фарнъм се сви в стола си.

— Сериозно говоря, Дюк. Мисля, че Америка е най-доброто нещо в историята, и ако онези негодници унищожат страната ни, ми се ще да убия неколцина от тях. Осем, не по-малко. Почувствах облекчение, когато Грейс отказа да се преместим.

— Защо, татко?

— Защото не искам някакъв си зурлест селяндур с маниери на свиня да ме прогони от дома ми! Аз съм свободен човек! И възнамерявам да си остана такъв. Направих всичко, което можах. Бягството изобщо не би ми доставило удоволствие. Аз… А, ето ги и момичетата.

Карън влезе, носейки питиетата, след нея вървеше Барбара.

— Здрасти. Барб видя кухнята ни и реши да направи палачинки „Креп Сюзет“[3]. Защо сте толкова мрачни? Лоши новини?

— Не, но ако включиш телевизора, може да хванем част от новините в десет. Барбара, тия прехвалени палачинки ухаят страхотно! Искаш ли да те наема за готвач?

— Ами Джоузеф?

— Ще го задържим като иконом.

— Приемам!

— Хей — обади се Дюк, — ти отхвърли предложението ми за почтено брачно съжителство, а сега промени мнението си и прие да живееш в грях с моя старец. Защо така?

— Не чух да се споменава думата „грях“.

— Ама ти не знаеш ли? Барбара… Баща ми е прочут сексуален маниак.

— Вярно ли е, господин Фарнъм?

— Ами…

— Затова уча право, Барбара. Направо се разорихме да наемаме Джери Гислър всеки път когато татко се забърка в някоя каша.

— Хубави дни бяха — съгласи се бащата на Дюк. — Но, Барбара, това беше преди много години. Сега моята слабост е бриджът.

— В такъв случай очаквам по-висока заплата…

— Тихо, деца — каза силно Карън. После усили звука.

„… принципно се съгласиха с три от четирите предложения на президента и приеха поканата да се срещнат отново, за да обсъдят четвъртото, свързано с присъствието на техните подводници в наши териториални води. Вече можем спокойно да заявим, че кризата, най-остра от всички в годините след Втората световна война, изглежда, преминава в изглаждане на разногласията, което е приемливо за двете страни. Прекъсваме, за да ви съобщим вълнуващи новини от «Дженеръл Мотърс», след което ще ви представим задълбочен анализ…“

Карън изключи телевизора. Дюк заяви:

— Точно както ти казах, татко. Можеш да извадиш тая тапа от ухото си.

— После. Сега съм твърде зает с палачинките. Барбара, очаквам да ми ги приготвяш всяка сутрин за закуска.

— Татко, стига си се опитвал да я съблазниш, а цепи картите. Искам да си върна парите.

— Нощта ще бъде дълга — господин Фарнъм довърши палачинката и се надигна да остави чинията. На вратата се позвъни. — Аз ще отворя.

Той излезе от стаята и се върна след малко.

— Кой беше, татко? — попита Карън. — Цепих вместо теб, сега сме партньори. Придобий доволен вид.

— Възхитен съм. Само не забравяй, че играта не започва с анонс на единайсет. Май някой се беше изгубил. Може би някой смахнат?

— Сигурно е бил този, с когото имах среща. Уплашил си го.

— Възможно е. Плешив стар глупак, вир-вода и доста парцалив!

— Точно той е — потвърди Карън. — Президентът на братството „Делта Капа Епсилон“. Върви го извикай, татко.

— Късно е вече. Той ми хвърли един поглед и избяга. Кой е наред да анонсира?

Барбара продължи да се опитва да играе машинално. Но непрекъснато й се струваше, че Дюк обявява твърде високо; тогава се улови, че самата тя обявява твърде ниско и се опита да се пребори със себе си. Няколко пъти влязоха вътре в този дълъг, мрачен робер, който в края на краищата спечелиха, но като цяло губеха точки.

Беше истинско удоволствие да изгуби следващия робер с Карън за партньор. Смениха се и тя отново се оказа срещу господин Фарнъм. Той й се усмихна.

— Този път ще ги смачкаме!

— Ще се опитам.

— Просто си играй играта. По книгата. Дюк ще се погрижи да сбърка.

— Затъкни си устата с парите, татко! Искаш ли един страничен облог от сто долара на този робер?

— Сто да бъдат!

Барбара се сети за жалките седемнайсет долара, останали в портмонето й, и се подразни. Раздразнението й се засили още повече, когато първият кръг анонси завърши с пет трефи, обявени от Дюк. Тогава тя осъзна, че той е обявил повече, отколкото трябва, и щеше да остане по-ниско, ако беше покрила импаса му.

— Искаш ли да удвоим залога, губернаторе? — попита Дюк.

— Става!

Вторият кръг бе по-успешен за нея: неин договор на четири пики. На всичко отгоре успя да реализира докрай козовете си, преди да предаде реда. Усмивката на партньора й беше достатъчна награда, но я накара да се разтрепери.

— И двата отбора получават по точка — каза Дюк. — Резултатът се изравнява. Как ти е кръвното, татенце? Да удвоим ли залога?

— Възнамеряваш ли да уволниш секретарката си?

— Без празни приказки или ще ти връча бялото перо[4].

— Четиристотин. Можеш да продадеш колата си. Господин Фарнъм раздаде. Барбара вдигна своите карти и се намръщи. По принцип не бяха чак толкова лоши — две дами, две валета, едно асо и поп, — но нямаше дълга боя, а и попът не беше покрит. В общи линии, комбинацията бе от онези, които тя беше свикнала да нарича „ни тъй, ни инак“. Оставаше й само да се надява, че това ще е един от кръговете, в които всички пасуват.

Партньорът й вдигна картите си и ги погледна.

— Три без коз.

Барбара потисна възклицанието си, но Карън ахна.

— Татко, да не си болен?

— Анонсирайте.

— Пас.

Барбара си помисли: „Господи, какво да правя сега?“

Анонсът на партньора й обещаваше двайсет и пет точки и шлем. Тя държеше тринайсет… Трийсет и осем точки в двамата — голям шлем.

Поне така пишеше в книгата! Барбара, момиче, три без коз е двайсет и пет, двайсет и шест или двайсет и седем точки — добави тринайсет и ето ти голям шлем.

Но дали господин Фарнъм играеше по книгата? Или това беше баражен анонс, за да спечели робера и да сложи край на този абсурден залог?

Ако реши да пасува, тогава играта и роберът — и четиристотинте долара — им бяха гарантирани. Но големият шлем (ако успееха да го направят) беше, ох, около петнайсет долара при залозите, с които играеха Дюк и баща му. Да рискува четиристотин долара от парите на партньора си срещу шанса да спечелят петнайсет? Абсурд!

Дали да не опита шлемовото споразумение на Блекууд[5]? Не, не! Нямаше достатъчно поддържащи анонси.

Дали това не беше едно от онези обявявания, за които я предупреждаваше Дюк? Но пък партньорът й беше казал да играе според книгата.

— Седем без коз — каза твърдо тя.

Дюк подсвирна.

— Благодаря, Барбара. Татко, обединяваме се срещу теб. Контра.

— Пас.

— Пас — като ехо повтори Карън.

Барбара отново погледна картите си. Този самотен поп изглеждаше отчайващо гол. Но… Или отборът имаше трийсет и осем точки, или ги нямаше.

— Реконтра.

Дюк се ухили.

— Благодаря ти, сладурче. Ти си наред, Карън.

Господин Фарнъм хвърли картите и припряно стана от масата. Синът му се провикна:

— Хей, върни се да си вземеш лекарството!

Господин Фарнъм пусна телевизора, после отиде, пусна и радиото и смени станцията.

— Тревога — изрече рязко той. — Някой да каже на Джоузеф. После бързо изтича навън.

— Върни се! Няма да се измъкнеш с толкова елементарен номер!

— Млъквай, Дюк — сопна му се Карън.

Телевизионният екран примигваше:

… прекратява предаването. Веднага превключете станциите си на аварийната честота! Успех, довиждане и Бог да ви благослови!

Екранът угасна, а се включи радиото:

… не е учебна тревога! Това не е учебна тревога! Приберете се в скривалищата си! Аварийните екипи да се явят на позициите си! Не излизайте навън! Ако нямате скривалище, останете в най-добре защитената стая на вашия дом. Това не е учебна тревога! Радарът на системата за ранно предупреждение засече неидентифицирани балистични обекти, длъжни сме да приемем, че са ракети. Приберете се в скривалищата си. Аварийните екипи да се явят…

— Той говори сериозно — каза Карън със страхопочитание. — Дюк, покажи на Барб къде да отиде. Аз ще събудя Джоузеф.

Тя изхвърча от стаята.

— Не вярвам — поклати глава Дюк.

— Дюк, как да стигнем до скривалището?

— Ще ти покажа — той бавно се надигна, събра картите, като ги напъха в различни джобове. — Моите и на сестра ми са в панталона, твоите и на татко са в палтото. Да вървим. Искаш ли си куфара?

— Не!

Бележки

[1] Галон — американска мярка за течности, равна на 3,78 л. — Бел.прев.

[2] Милтаун — мепробамат, сънотворно и седативно средство. — Бел.прев.

[3] Палачинки „Креп Сюзет“ — фламбирани палачинки с карамел, портокалов сок и ликьор. Популярен десерт във Франция и Белгия. — Бел.прев.

[4] Бялото перо е символ на малодушие. — Бел.прев.

[5] Шлемовото споразумение на Блекууд — най-използваното в бриджа. Наречено на Айсли Блекууд, който е написал няколко книги на тази тема. Целта на споразумението не е да се търси шлем, а да се спре навреме, ако няма шлем. — Бел.прев.