Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legal Rites, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 8 гласа)
Допълнителна корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

I

Звездите вече бяха изгрели, макар че слънцето току-що бе потънало зад хоризонта и на запад небето зад Сиера Невада приличаше на пронизано с кървави жилки злато.

— Хей! — провикна се Ръсел Харли. — Върни се!

Но разнебитеният мотор на стария „Форд“ вдигаше твърде силен шум — шофьорът не го чу. Харли изруга, загледан в клатушкането на старата кола по пясъчните коловози върху полуспадналите й гуми. Задните светлини му казваха „не“ с червеното си сияние. „Не“, няма да можеш да се махнеш още тази вечер, „не“, ще се наложи да останеш тук и да се бориш докрай.

Той изсумтя и заизкачва стълбите към верандата на старата дървена къща. Личеше си, че е направена добре. Въпреки че стъпалата бяха на едно столетие, нито изскърцаха под него, нито имаха някакви пукнатини.

Харли вдигна пуснатите при внезапно връхлетялото го ново решение чанти — изтъркани и от изкуствена кожа — и ги домъкна в къщата. Там ги тръсна върху потъналия в прах диван и се огледа.

Горещината беше убийствена и стаята се бе просмукала с миризмата на пустинята отвън. Харли кихна.

— Вода — каза си той на глас. — Ето от какво имам нужда.

Преброди всички помещения в сутерена, преди да закове на място и да се плесне по челото. Какъв ти водопровод — естествено, че няма да има никакъв водопровод в тази дупка на дванайсет километра сред пустинята! Най-многото, на което можеше да се надява, беше кладенец…

Ако имаше и толкова.

Стъмваше се. Електрическо осветление също нямаше, разбира се. Харли ядосано се запъти пипнешком през тъмните стаи към задната част на къщата. Мрежестата врата издаде металически писък, щом я отвори. До нея беше окачена кофа. Той я взе и я обърна, за да изтръска песъчинките. Огледа „задния двор“ — около трийсет хиляди видими акра вълнист пясък, скали, туфи пелин и огненоразцъфнали кактуси. Нито следа от кладенец.

„Старият глупак все трябва да е вземал вода отнякъде“ — помисли си сърдито Харли. Той слезе с решителна крачка по задната стълба и се залута из пустинята. Звездите над главата му блестяха ослепително, милиарди от тях, но слънцето вече бе залязло и едва се виждаше нещо. Тишината беше непоносима. Само ветрецът нежно шушнеше над пясъците и обувките му проскърцваха.

Изведнъж сред най-близкия гъсталак от пелин му се мярна отразена звездна светлина и Харли се запъти натам. Върху опрените ръбове на две огромни морени се бе задържала локва вода. Той я изгледа с подозрение, но сви рамене. Вода. Все беше по-добре от нищо. Топна кофата в малкото басейнче. Незапознат с техниката, я прокара по дъното, като загреба и кило пясък. Вдигна я преливаща към устните си, но изплю първата глътка и гневно изруга.

Тогава вкара в действие и главата си. Остави кофата на земята, изчака малко да се утаят песъчинките, загреба вода в шепи, вдигна я към устните си…

Кап. Сссс. Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Какво става, по дяволите? — изправи се Харли и удивено се озърна. Сякаш някъде върху нагорещен до червено котлон падаха капки вода и избухваха в съскаща пара. Нямаше нищо, само пясъкът, пелинът и локвата възтопла, противна вода.

Кап. Сссс…

В този момент Харли видя капките и очите му щяха да изскочат. Те изникваха от нищото, по една капка в секунда — лепкави, тъмни, по-гъсти от водата — и лениво се понасяха надолу с вяло пренебрежение към земното притегляне. И щом докоснеха земята, капките изсъскваха, пръсваха се и изчезваха. Всичко това ставаше на около два метра от него и едва се забелязваше на звездната светлина.

И тогава…

— Махай се от земята ми! — изрева от нищото един глас.

 

 

Харли се махна. Когато три часа по-късно стигна до Ребъл Бът, той едва ходеше, молейки се отчаяно да получи достатъчно голяма отсрочка за една последна чаша хубава вода, преди да са го връхлетели всички дяволи на ада.

Първите пет километра ги пробяга. Не му липсваха стимули. С потръпване си спомни как чистият пустинен въздух образуваше около невероятната струйка течност мъгливо очертание, което заплашително тръгна към него.

Но щом стигна до първата осветена с газени лампи кръчма на Ребъл Бът и влезе с олюляване вътре, смаяният поглед на кръчмаря към предницата на сакото му представляваше за него явно доказателство, че не е бил внезапно обладан от лудост или пък несвикналият му със свежия пустинен въздух организъм да е бил обзет от опиянение. Цялата предница беше мокра и колкото повече я търкаше, толкова по-надълбоко проникваше влагата, ставайки по-лепкава. Кръв!

— Уиски! — задавено рече Харли и се заклатушка към бара. Той измъкна от джоба си вехта еднодоларова банкнота и я плесна върху махагоновата повърхност.

Играта на двайсет и едно в дъното на салона бе спряла и Харли остро усещаше погледите на играчите, кръчмаря и високия мършав мъж, облегнат на бара. Всички го наблюдаваха.

Кръчмарят развали магията. Той се пресегна зад себе си за бутилка и без да я поглежда, я постави на плота пред Харли. От една кана напълни и чаша с вода и я остави до бутилката.

— Можех и да те предупредя какво ще стане — равнодушно произнесе той. — Но нямаше да ми повярваш. Човек трябва лично да се срещне с Ханк, за да повярва, че съществува.

Харли си спомни, че е жаден, и пресуши чашата с вода, а след това си сипа малко уиски и веднага го гаврътна. То приятно се разля из вътрешностите му и почти успя да спре тяхното треперене.

— За какво говорите? — смогна накрая да попита той, като се поприведе напред и се облегна на бара, за да скрие поне отчасти петната по сакото си. Кръчмарят се засмя.

— За стария Ханк — отвърна той. — Знаех те кой си от самото начало, още преди Том да се върне и да каже докъде те е закарал. Знаех, че си неставащият за нищо племенник на Зеб Харли, дошъл да получи Харли хол и да го продаде още преди старецът да е изстинал в гроба.

Ръсел Харли забеляза, че играчите на двайсет и едно продължават да го наблюдават. Само мършавият мъж в другия край на бара сякаш не му обръщаше внимание. Той си пълнеше наново чашата, изцяло зает с това си занимание.

Харли се изчерви.

— Слушайте — започна той. — Не съм дошъл тук да ми давате акъл. Искам нещо за пиене. И си плащам за него. Така че не си пъхайте носа в моите работи.

Кръчмарят вдигна рамене, обърна си гърба и се отдалечи към масата за двайсет и едно. След няколко секунди единият от играчите също се извърна и хвърли карта. Другите последваха примера му.

Тъкмо вече Харли се канеше да преглътне гордостта си и пак да заговори кръчмаря — той май знаеше нещо за премеждието му и можеше да се окаже полезен, — когато мършавият мъж го потупа по рамото. Харли трепна и едва не си изпусна чашата. Изнервен и потънал в мислите си, той не бе усетил приближаването му.

— Млади човече — заговори го непознатият, — казвам се Никълс. Ела седни при мен да обсъдим проблема ти. Мисля, че можем да си бъдем от полза един на друг.

 

 

Дори дванайсетцилиндровата кола на Никълс друсаше като волска каруца по пясъчните коловози, водещи към къщата, която старият Зеб бе нарекъл шеговито Харли хол[1].

Ръсел Харли се извърна назад и заразглежда купчината джунджурии, отрупани върху отворената подвижна задна седалка.

— Не ми харесва тази работа — оплака се той. — Никога не съм имал вземане-даване с духове. Как мога да съм сигурен, че тези боклуци ще действат?

Никълс се усмихна.

— Налага се да се довериш на думата ми. Аз и преди съм се разправял с тях. Ако реша, мога да се нарека „унищожител на духове“.

Харли изръмжа.

— Все едно, тази работа не ми харесва.

Никълс остро го изгледа.

— Но идеята да притежаваш Харли хол ти харесва, нали? И да получиш възможност да потърсиш всички онези пари, за които се предполага, че чичо ти е скрил там някъде.

Харли вдигна рамене.

— Положително ти харесва — заключи Никълс и върна погледа си към пътя. — И то съвсем основателно. Слуховете споменават доста голяма сума, млади човече.

— Ето къде, предполагам, ще се включиш ти — намръщено се обади Харли. — Аз намирам парите — които и без това притежавам — и ти давам част от тях. Каква част?

— По този въпрос ще говорим друг път — рече Никълс. Той отсъстващо се усмихна, загледан напред.

— Ще говорим още сега!

Усмивката върху лицето на Никълс се стопи.

— Не — заяви той. — Няма. Аз ти правя услуга, млади Харли. Запомни това. В замяна искам да вършиш всичко, което ти кажа. През цялото време!

Харли внимателно предъвка казаното — а то хич не беше приятно на вкус — и изчака да минат няколко секунди, преди да смени темата.

— Идвал съм тук веднъж, докато старецът още беше жив. Не ми спомена нищо за никакви духове.

— Може да се е опасявал да не го помислиш за… мм… особняк — предположи Никълс. — А сигурно точно така щеше да стане. Кога си идвал?

— О, преди много време — отговори уклончиво Харли. — Но прекарах един цял ден и част от нощта. Старецът беше съвсем откачен наистина, но не държеше духове на тавана.

— Този дух му беше приятел. Джентълменът, който се занимава с кръчмата, положително трябва да ти е казал. Покойният ти чичо си падаше малко отшелник. Живееше в къща на дванайсет километра сред пустинята, почти не идваше в градчето и не даваше възможност на никого да се държи приятелски с него. И все пак не беше истински отшелник. Имаше си Ханк за компания.

— Хубава компания.

Никълс сериозно наклони глава.

— Е, не знам. По думите на всички добре са се погаждали. Играели на пинакъл и шах — за Ханк се предполага, че е голям играч на пинакъл. Според слуховете това е станало и причина за смъртта му. Хванал някого да мошеничества и се почнала престрелка. Ханк нямал късмет. Един куршум го пронизал в гърлото и умрял сред доста кръв.

Никълс завъртя волана, наблягайки и с тежестта си, и успя да изкара колата от коловозите на „пътя“, след което с друсане я насочи по пясъка към паянтовата къща пред тях.

— Така се обяснява — завърши той, докато спираше пред верандата — съпътстващата неговото появяване кръв.

Харли бавно отвори вратата и слезе с неохота, като неспокойно поглеждаше към разнебитената стара къща. Никълс изгаси мотора, излезе и веднага се запъти към задната част на колата.

— Хайде — подкани той, вадейки разни неща от багажника. — Ела да ми помогнеш. Нямам намерение съвсем сам да мъкна всичко това.

Харли неохотно обиколи колата и заразглежда с отвращение богатия асортимент от снопчета сухи пръчки, различни дължини оцветена връв, тебешири, грозни връзчици увехнали бурени, побелели кости от дребни животинчета и някои още по-неприятни неща.

Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Той е тук! — извика Харли. — Слушай! Някъде наоколо е и ни наблюдава.

— Ха!

Смехът беше дълбок, неприятен и… нечовешки. Харли отчаяно се огледа за издайническата струйка кръв. И я откри — тя извираше от въздуха точно до колата и грациозно падаше към земята, където изсъскваше и изчезваше.

— Наблюдавам ви, да — съгласи се мрачно гласът. — Ръсел, корумпирано нищожество такова, аз имам полза от теб не повече, отколкото ти от мен. Жив или мъртъв, тази земя е моя! Аз я споделих с чичо ти, млади непрокопсанико, но няма да я деля с теб. Изчезвай!

Коленете на Харли омекнаха, той замаяно се олюля и седна върху задната броня.

— Никълс… — измрънка сконфузено младежът.

— О, я по-спокойно! — нареди с раздразнение Никълс. Той подхвърли на Харли кълбо ярка връв, червено-зелена, навързана на странни възли. После се изправи пред струйката кръв и направи няколко бързи движения във въздуха. Харли забеляза, че устните му мълчаливо се движеха, но не излезе никакъв звук.

Откъм източника на кървавите капки се чу ахване и някакъв пресечен протест. Никълс рязко плесна с ръце, след това се обърна към младия Харли.

— Вземи тая връв, дето ти е в ръцете, и я опъни около къщата — заповяда той. — Обиколи я отвсякъде и гледай да минава точно през средата на вратите и прозорците. Не е нещо кой знае колко силно, но ще го задържи, докато смогнем да поставим качествения материал.

Харли кимна и с вцепенен пръст посочи към капките кръв, които сега съскаха и се изпаряваха по-гневно отпреди.

— А какво ще стане с това? — успя да излезе от устата му.

Никълс самодоволно се ухили.

— Ще го задържа тук, докато се приберат кравите. Започвай!

 

 

Харли непредпазливо вдиша с пълни гърди от зловредния бял пушек и кашля, докато по бузите му се затъркаляха сълзи. Щом се съвзе, погледна към Никълс, който мълчаливо четеше от зелена кожена книга с разръфани страници, и попита:

— Може ли вече да спра да бъркам?

Никълс гневно се намръщи и без да го погледне, поклати глава. Той продължи да чете, като устните му оформяха срички, които не бяха на никой познат на Харли език, а след малко рязко затвори книгата и изтри чело.

— Така… Дотук добре. — Никълс пристъпи откъм срещуположната на пушека страна до врящото върху поставена в камината решетка гърне, което Харли бъркаше, и предпазливо надникна вътре. — Почти е готово — заключи той. — Свали го от огъня и го остави малко да поизстине.

Харли го премести и с лявата си ръка разтърка схванатите мускули на дясната. Сместа имаше вид на бледозелен домашен фондан.

— И сега какво? — попита той.

Никълс не отговори, а с леко учудване вдигна поглед при внезапния победоносен крясък отвън, последван от смразяващ полъх.

— Ханк трябва да се е освободил — спокойно констатира той. — Мисля, че нищо не може да ни направи, но най-добре ще е да се преместим. — Никълс разрови намалялата купчина боклуци, които бяха донесли от колата, и измъкна една бояджийска четка. — Намажи с това вещество всички прозорци и врати. Всички с изключение на входната. За там имам нещо специално. — Той посочи към предмет, който наподобяваше предна ос на стар джип. — Постави го върху прага. Студено желязо. Ти ще можеш просто да го прекрачваш, но Ханк няма да е способен да го премине. То е обработено здравата с първокласна магия.

— Да го прекрачвам ли? — удиви се Харли. — За какво ми е да го прекрачвам? Та нали отвън е той!

— Ханк няма да може да ти навреди — успокои го Никълс. — Ти ще носиш със себе си един амулет — ето този, — който ще го държи на разстояние. Той вероятно и без него не би могъл да ти стори зло, тъй като е второкласен дух, който не умее да се материализира до по-сериозна плътност. Но все пак, за да не му даваме никакви шансове, носи амулета и не оставай прекалено дълго навън. Той не притежава силата да го държи настрана вечно — само за не повече от половин час. Ако понякога ти се налага да излизаш за по-дълго, завързвай този наниз от билки около врата си. — Никълс се усмихна. — Използвай го обаче само в наложителни случаи. Билките действат на принципа на чесъна. Духовете не могат да ги доближат отникъде… но и ти самият няма да си очарован от миризмата. Тя е… ммм… доста специфична.

Той отново се наведе предпазливо над гърнето, помириса и кихна.

— Такаа, вече е изстинало достатъчно — реши Никълс. — Размърдай се, преди да се е втвърдило. Започни да го мажеш от горния етаж… и внимавай да не пропуснеш някой прозорец.

— А ти какво ще правиш?

— Аз ще бъда тук — отвърна остро Никълс. — Започвай.

Но не беше. Когато Харли приключи с противната си задача, слезе долу и извика името на Никълс, той си бе отишъл. Харли пристъпи до вратата и надникна навън — колата също я нямаше.

Той вдигна рамене.

— Е, добре тогава — каза си сам на глас и започна да събира белите калъфи от мебелите.

Бележки

[1] Хол — замък, голяма къща на земевладелец. Б.пр.