Фридрих Герстекер
Изоставеният пиратски кораб (7)

Краят

Цялата къща беше обградена, всички улици завардени и наистина още отсега кажи-речи целият град беше на крак, защото онези, които не бяха извадени от леглата си от любопитството, бяха подгонени навън от страха. Слухът за отново появилия се и преследван пират не само проникна до най-отдалечените части на града за по-малко от час, но, разбира се, че с всяка улица, която преминаваше, той се раздуваше и растеше, тъй както отърколената снежинка нараства до огромна снежна топка. Сега той не беше самотен пират, който, подгонен като вълк, се опитваше да избяга от съдиите си, не, цяла пиратска флота бе хвърлила котва през нощта в залива и дивите й орди вече плячкосваха и палеха из града, отвличаха в плен жени и деца.

Това, че в същото време в залива се намираха пет или шест бойни кораба и че такова нападение изобщо не бе възможно, не идваше никому наум — в такива моменти с помощта на страха и изненадата няма нищо невероятно, хората са готови да повярват на всичко.

— Пипнаха го, пипнаха го! — понесе се от уста на уста. — Скрил се е в къщата и не може да излезе — съобщаваха си тържествуващо един на друг, като че ли се касаеше за някаква весела игра, а не за човешки живот. — Горе в стаичката е, където се мяркат сенките. — Друг пък викаше: — Избил е всички жени в къщата! Господи Исусе, как викаха за помощ! Той е цял тигър, caramba, бих яздил сто мили, за да видя как го бесят!

Проклятия и остроумия се разнасяха от тълпата, която жадуваше за кръвта на жертвата си, а в същото време тя се промъкваше безшумно над главите на хората в дълбок улей за дъждовна вода, който водеше от една къща към друга, свързвайки два косо спускащи се един към друг покрива. Оттам пиратът се добра до следващата сграда и бавно, но с безкрайна предпазливост, като използваше и най-малкото преимущество, предоставено му от околността, той достигна до стръмния терасовиден глинест склон, който огражда от тази страна стария пристанищен град с многобройните си тераси, разположени една над друга; те се простират отчасти все още незастроени и преминават навътре, в посока към сушата, в голи необработвани и до ден-днешен хълмове, прорязани нарядко от дълбоки падини.

Щом се добра до тях, преследваният като подгонен вълк пират се почувствува свободен. Пропълзя по една от тези падини и след като се изкачи по хълмовете, той можа оттам да огледа целия терен наоколо — видя пред краката си залива, а вдясно долу, потънал в тъмнината, разпозна града, из който продължаваха бързо да се мяркат светлинки. Дори от време на време до слуха му долиташе приглушеният звук от човешки гласове, преследвачите му все още бяха на крак, ала плячката им се бе изплъзнала из ръцете отдавна. Известно време постоя така заслушан към града, но сетне по лицето му пробягна изразът на дива радост и той се отправи бързо към залива, защото съвсем не се намираше още в безопасност, а и му стори, че откъм изток забелязва вече първите признаци за сипването на зората.

Още кратко време, може би половин миля или малко повече, той повървя покрай хълмовете, в чиито тъмни сенки бе сигурен, че никой не можеше да го открие. Далеч по-нагоре брегът отново преминаваше в нисък скалист нос, който се врязваше навътре в залива и ако влезеше във водата от това място, той имаше да преплува едва ли повече от половин английска миля. Светлинката блещукаше все още от гафела на „Албатрос“; тя беше скъпоценна звезда за него — там беше свободата, там той беше в безопасност, можеше да кове планове за отмъщение, понеже в него беснееха едва сдържани бурни чувства, а само на борда беше сигурен, че няма защо да се бои от откриване, дори и ако корабът бъдеше претърсен из основи, което обаче беше малко вероятно.

Естествено, той бе изтощен не само от бягството и досегашните уморителни усилия през нощта, а и от страхотната възбуда, в която бе държан непрекъснато; но онова кратко разстояние той можеше все още да премине леко с плуване, тъй като между брега и шхуната имаше няколко кораба, покрай които трябваше да мине. В случай на нужда можеше да си отпочине за кратко, хванат за котвената им верига. От тези кораби нямаше защо да се страхува (бяха само търговски кораби), защото, първо, едва ли можеха да бъдат запознати с онова, което ставаше на сушата, и, второ, лодките им са винаги в такъв безпорядък, че не можеше и да се мисли за бързото им спускане във водата — дори и ако действително биха пожелали да си направят този труд.

Издигналият се доста нависоко лунен сърп осветяваше спокойния, притихнал залив дори повече, отколкото му беше приятно, а засилването на отлива призори му напомняше и за една друга опасност, която обаче му беше много добре известна — опасността да бъде отнесен от течението покрай кораба, който искаше да достигне, преди да преплува достатъчно голямо разстояние от брега, и така да не достигне котвената му верига или въжето, което щяха да му хвърлят. Той знаеше много добре, че на борда на „Албатрос“ бяха поставени постове в очакване на лодката му, защото положително бяха дочули шумното раздвижване в града. Не биваше и да се движи съвсем близо до водата по брега — ето защо, щом сметна, че е достигнал най-подходящото място за отплуване, седна в сянката на висок скален блок, за да си отпочине няколко минути и да се убеди окончателно, че не го заплашва опасност.

Не се виждаха никакви лодки, доколкото погледът му можеше да проникне в здрачевината — отникъде не се долавяше и най-тихият плясък от гребло по водата; изглежда, че всички лодки се бяха отправили тази нощ към сушата, за да вземат участие в „удоволствието на лова“ или поне да задоволят любопитството си; струваше му се, че от тях нямаше защо да се опасява. Но вече бе дошло време за тръгване, тъй като ивицата небе на изток започна да просветлява — нямаше съмнение, денят настъпваше и пиратът знаеше, че обикновено при зазоряване събуждаха моряците от намиращите се в залива търговски кораби. Той се изправи, за да се спусне към брега, но тънкият му слух долови лек шум откъм морето — сякаш някой внимателно потапяше и изваждаше от водата гребла. Шумът се приближаваше и след две минути около носа се плъзна малка лодка, която се придържаше близо до брега и сега се насочи точно към мястото, където се намираше той.

Сърцето му заби несдържано и радостно — това се казваше помощ навреме; сигурно „Албатрос“ бе изпратил малката си лодка, за да го търси, доколкото това бе възможно. Но той все пак беше длъжен да действува предпазливо, да не би да се издаде на някой от враговете си. В лодката седяха само трима души — двама гребяха, а другият беше при кормилото. Обаче очертанията на фигурите им не се различаваха много ясно. Ако бяха от „Албатрос“, трябваше да знаят сигнала, уговорен помежду им, и щом лодката се озова точно срещу него, той издаде лек вик, какъвто надават понякога спящите по скалите чайки през нощта.

Ръката на кормчията възпря за миг греблата на неговите хора и откъм лодката се разнесе предпазливият отговор: не беше съвсем същият.

Тенарес стисна здраво зъби, разочарован в очакванията си, и ръката му почти неволно потърси дръжката на ножа — това не беше уговореният отговор, въпреки че донякъде го наподобяваше — може би случайно. Слухът му не можеше да бъде измамен с такава непохватна хитрост и той остана неподвижно притиснат до скалата, на която се беше облегнал.

Известно време всичко бе тихо и спокойно. Лодката се намираше на тридесетина крачки от него и ако се беше изправил, те щяха да го забележат веднага отдолу, ала сега сянката на скалата го скриваше напълно от погледите им.

— Джек — обади се внезапно един младежки глас на английски, като от предпазливост говореше приглушено, — какво извика сега всъщност — птица или човек?

— Трябва да е била чайка — промърмори груб басов глас, който принадлежеше на един от гребците, — когато им отговориш, почти винаги се успокояват — така и стана.

— Да, беше като вик на чайка, само че по-тих.

— Трябва да е било нещо такова — измърмори другият, — damn it, ама че скучно удоволствие, да обикаляш нагоре-надолу край този проклет бряг цяла нощ и да внимаваш да не изпуснеш някоя лодка, която отива към брега или се връща оттам. А при това нямаме нито капчица грог на борда!

Междувременно, докато хората държаха спокойно греблата в ръце, лодката бе отвлечена малко навътре от силния отлив. Сега моряците отново спуснаха греблата във водата, но измина може би минута, докато върнат лодката пак на предишното й място, откъдето чуха вика на чайката. Младият човек в задната част на лодката се изправи на крака и заоглежда внимателно обления в матова лунна светлина бряг, докато хората му продължаваха да гребат.

— Проклятие, защо нямах нощен бинокъл! — каза той накрая, като се отпусна отново на мястото си. — Дявол знае какво точно става на сушата сега.

Лодката се отдалечи бавно от мястото си и придържайки се близо до брега, се насочи към града, но от чутото Тенарес разбра, че щом достигнеше някое определено място, тя щеше да се върне отново, а тогава щеше да й помага течението. Той едва изчака да се скрият от погледа му патрулиращите неприятели и се спусна безшумно по брега във водата, твърдо решен сега да се насочи право към „Албатрос“.

Отминалата лодка беше същата, която бе създала на пирата тази вечер толкова неприятности в лицето на Едуард Уилкинсън.

Сеньор Олинда беше заповядал на един млад мичман да патрулира покрай тази част на брега; един от английските военни кораби в същата част на залива му бе предоставил за през нощта лодките си. Възможно бе някаква лодка да се приближи до брега, за да вземе пирата, или пък може би самият той имаше някъде лодка, с която да се измъкне, след като избяга от града.

Тъй като впрочем бе много невероятно пиратът да извърши подобен опит за бягство към рейда, сеньор Олинда бе сметнал за абсолютно достатъчно да повери тази задача на младия мичман, който беше всъщност още момче. Обаче той се погрижи да има в лодката няколко сигнални ракети с горящ фитил и беше издал строга заповед да се даде сигнал за тревога и при най-малкото подозрение. В такъв случай лодките на всички военни кораби в залива, намиращи се в готовност, можеха веднага да се притекат на помощ.

Съвсем близо до брега скалистите блокове скриваха пирата от окото на всеки, който би погледнал откъм морето — безшумно и леко той се плъзна във водата и с бавни, но мощни и равномерни движения скоро остави брега зад гърба си и достигна онова място от залива, където пръснатите тук и там кораби пречупваха светлината по водната повърхност и правеха откриването му още по-невъзможно. Обаче течението, образувано от отлива, беше толкова силно, че плувецът трябваше да напрегне всичките си сили, за да не бъде отвлечен много навътре, и когато достигна първия закотвен кораб, един английски търговски кораб, той се зарадва, че ще може да си отпочине няколко минути на котвената му верига и да събере нови сили. Този кораб се намираше на около триста крачки от брега — същото разстояние го делеше и от борда на „Албатрос“.

За да могат да си отпочинат ръцете му, той беше обвил с десния си крак изпънатата котвена верига и се беше подпрял с върховете на пръстите на левия си крак на една халка от веригата, като ги беше пъхнал в нея. По този начин даваше възможност на гърдите си да дишат свободно. Но щом се опита да се поизправи, пръстите на крака му се изплъзнаха от хлъзгавата кръгла халка и макар че се задържа веднага с двете си ръце, той не можа да избегне тихия плясък и лекото разтърсване на веригата. Ето защо той се потопи бързо във водата и се ослуша, за да разбере дали е имало човек на борда, като се канеше веднага след това да продължи пътя си.

Горе от бака на кораба се показа нечия глава и се надвеси над водата. Беше боцманът, който, току-що станал от койката си, беше излязъл с полузалепнали от сън очи да види какво е времето и колко е часът. Протягайки ръце, той се бе наканил да се върне, за да разбуди екипажа, защото се зазоряваше.

И както се прозяваше сладко-сладко, той долови шума откъм водата. С вдигнат ляв лакът, полусвита длан към ухото си и с изпъната в цялата й дължина дясна ръка, той прекъсна бързо прозявката си и обърна глава, като остана известно време в тази стойка. Отново се бе възцарила тишина — той погледна надолу през клюза, но тъй като луната се издигаше от североизток и точно през десния клюз се спускаше котвената верига, не успя да види нищо оттам.

— Хмм — промърмори той в брадата си, като се обърна отново, — ако е било риба, трябва да е връхлетяла здравата на веригата… корабът направо се разтресе — ах!…

Последното възклицание бе предизвикано от нов шум, доловен от него. Плувецът, който не беше забелязал никакъв човек по палубата и се бе почувствувал в безопасност сред царящата наоколо тъмнина, току-що бе започнал да се придвижва бавно около носа на кораба към борда, защото корабът беше обърнат, естествено, срещу течението на отлива, с насочен на юг нос, точно срещу града.

Човекът постоя така облегнат на релинга още известно време и тъй като не долови повече никакъв шум, се накани за втори път да се върне, когато разпозна върху светлата водна повърхност тъмната сянка на плувец, който в този момент се стараеше да се отдалечи от кораба с бавни, но мощни движения. В първия момент боцманът помисли, че е един от неговите моряци, който искаше да се измъкне в града, тъй като той нямаше никаква представа от случилото се на брега. Ето защо извика:

— Хей, Бил — where the devil are you going? (Къде отиваш по дяволите?) Ей, ти там долу!

Не получи никакъв отговор, а изглежда, че плувецът се разбърза.

— Damn it — измърмори боцманът, — не ще да е от моите хора… може би е някой, който през нощта е ходил тайно на сушата… е, какво ли ме интересува.

— Hallo, the ship!^[1] — извика някакъв глас в този момент откъм сушата по моряшки.

— Hallo? — отвърна боцманът, като погледна в тази посока, без да се интересува повече от плувеца. — Какво има пак? Какъв кораб? — извика той.

— Какво беше това, какво извикахте? — разнесе се отново гласът и една малка лодка се отправи към него откъм сушата с бързи удари на веслата — той можеше ясно да различи светлия корпус на лодката.

— Не знам! — извика боцманът. — Стори ми се, че има човек във водата.

— Плуващ човек? — попита гласът бързо и енергично, изглежда, за да се убеди най-напред в правотата на чутото.

— Ау, ау! — извика боцманът и добави, мърморейки: — А може да е било и куче. Охо! — добави той учудено, когато почти в същия миг откъм малката лодка се разнесе пистолетен изстрел и към небето се издигнаха бързо една подир друга три сигнални ракети. — Дявол да го вземе! Ама че бързат — каква ли я е забъркал този?

Боцманът остана изправен горе на бака, докато лодката летеше към кораба, карана от огъващите се гребла с най-голяма възможна бързина. Дежурният моряк, който бе лежал дотогава удобно до корабната кухня и бе проспал вахтата си, се събуди от шума и се приближи към боцмана.

— Hallo, the ship! — извика в този момент отново тънкият, но затова пък ясен и звънък глас на младия мичман, когато лодката се приближи стремглаво към носа на английския кораб. — В каква посока плуваше човекът?

— Право към зорницата — гласеше точният отговор на боцмана, който хвърли бегъл поглед към указаната посока.

— Благодаря! — чу се от лодката и тя последва указанието, като изстреля и четвърта ракета, за да посочи мястото, където се намираше.

Бягащият пират знаеше какво му предстои — малко се страхуваше от хората на търговския кораб, — известно му беше равнодушието им към всичко, което не бе в тясна връзка със собствения им кораб. Ала щом дочу вика откъм сушата, който долетя твърде ясно дори до неговите уши, той почувствува, че наближава решителният миг, а при изстрела и издигащите се ракети дори престана да плува.

О, колко близо се намираше спасителният кораб. Нима трябваше да бъде върнат обратно от ръката на един юноша, кажи-речи още дете, тъкмо сега, когато почти бе достигнал целта си, когато се бе измъкнал щастливо от ръцете на всички, дори на най-върлите си и опасни врагове?

Но може би сигналът се отнасяше до намиращите се край брега лодки и докато те дойдеха на помощ, той можеше да бъде отдавна вече в безопасност. Надяваше се да се измъкне от бдителността на отделния неприятел, щом като тази нощ му се беше удало да избяга между гъсто стегнатите около него обръчи от преследвачи.

Той загреба отново с ръце, но не беше проплувал и дължината на една лодка, когато разбра безполезността, не, опасността от по-нататъшното плуване в същата посока. Между корабите бе настанало оживление и той можа ясно да долови плясъка от бързото потапяне на гребла.

Единственото спасение се криеше в завръщането му на сушата. Ако се оставеше почти изцяло на течението, то трябваше да го изведе извън района, където положително щяха да го търсят неприятелите му. Ала като се обърна, той видя, че малката лодка на преследвачите му се бе насочила право към него. Впрочем те още не го бяха забелязали и като разчиташе на това, той се гмурна и те прелетяха над главата му. Когато отново излезе на повърхността, лодката се бе отдалечила поне с една корабна дължина и тъй като човекът на кормилото й гледаше втренчено напред, пиратът можеше да се надява да се измъкне незабелязано. Щом достигнеше сушата, той вярваше, че ще успее да се скрие някъде до следващата нощ, след което сигурно с лекота щеше да се добере до „Албатрос“ от най-дълбоко врязалата се в морето част от брега на залива; приливът и пълната тъмнина щяха да му помогнат.

Но за него вече слънцето никога нямаше да изгрее. Един от моряците, които седяха с гръб към носа на лодката, бе зърнал за миг тъмната точка, представляваща всъщност главата на пирата над водата, и внезапният му вик скова греблата. В следващия миг течението ги затласка назад и малката лодка спря неподвижно върху водата.

— Видя ли го? — попита мичманът и бързо извъртя носа на лодката в указаната от моряка посока.

— Ей там, назад, видях тъмно петно като човешка глава — каза човекът, като се оглеждаше наоколо след завъртането на лодката. — Но може да е била и шамандура.

— Във всеки случай трябва да видим какво е било! — извика младежът, изпълнен от чувството на важност, тъй като на него се беше паднало да даде алармения сигнал за всички лодки. — Той трябва да се намира някъде наблизо. Ето отсреща се задават вече и останалите лодки, докато онези откъм сушата могат буквално да долетят дотук с помощта на течението. Дръжте се, момчета, натиснете веслата!

И хората, разгорещени от гонитбата и подтиквани от мисълта да отмъстят за младия лейтенант, загребаха с такова желание, че малката пъргава лодка полетя като стрела под ударите на огъващите се весла.

— Тук беше! — извика изведнъж морякът, като се загледа във водата. — Но тук не виждам никъде шамандура — damn it! В крайна сметка е бил все пак той!

— Там изплува пак! — изкрещя в този миг младият кадет и обхванат от трескаво вълнение, скочи от седалката си, за да може да вижда по-добре наоколо. — By George, boys!^[2] Ей го къде плува — гребете с все сила, ще го пипнем!

— По-добре дайте на другите лодки нов сигнал, сър! — предупреди обаче един от моряците, стар опитен юначага, който не се бе поддал на възбуждението като младия мичман и смяташе, че е по-добре да действуват сигурно. — Той е дяволски хитър и свиреп негодник, а и така подгонен, е готов на всичко.

Младият човек много искаше да обере самичък лаврите от залавянето на пирата, но не посмя да отхвърли това разумно предложение. Веднага след това нагоре изсъска ярък лъч и се разпръсна високо на светещи и искрящи частици, които показаха новата посока на всички лодки. Но щом се огледаха отново за плувеца, той бе изчезнал. След кратко време, подпрени на веслата, те го съзряха да изплува в малко по-друга посока, но далеч по-близко до сушата, отколкото можеха да предполагат.

— Ако достигне брега — каза един моряк, когато отново се заловиха на работа с греблата, — ще офейка.

— Но няма да успее, ако съумеем да му попречим! — извика мичманът. — Ето там вече идват други лодки на помощ, трябва да се промъкнем между него и брега!

Тенарес беше великолепен плувец, а мускулите му, изглежда, бяха направени от стомана — така неуморимо бе устоявал тази нощ на цялото напрежение и на всички пречки. Ала сега той все пак започна да усеща как силите му, подложени на свръхнапрежение толкова продължително време, се канеха да го напуснат. Не можеше да издържа повече, особено на гмуркането, в което беше такъв майстор. А щеше ли да успее сега да избяга по сушата от многобройния си неприятел, тръгнал отново по следите му, когато светлината на настъпващото утро проникваше все по-силно и по-силно иззад облаците и изпълваше целия залив с все по-бързо нахлуващия светлик.

Брегът се намираше на не повече от петдесет крачки, но течението влечеше всички силно към изхода на пристанището, когато той отново забеляза бързо приближаващата се малка лодка, която все още беше начело на всички негови преследвачи. Ако успееше да я обезвреди, може би имаше някаква възможност за спасение; надеждата напуска нещастното човешко сърце едва с живота.

Той отново изчезна под вълните — но този път лодката нямаше намерение да спира, за да изчаква появяването му, а се стремеше да достигне брега колкото се можеше по-бързо, та да попречи на беглеца да излезе на сушата, докато успее да се притече на помощ някоя от лодките на военните кораби, носещи се към тях с бясна бързина. Изведнъж желязната ръка на пирата сграбчи току-що потопеното във водата гребло откъм десния борд на лодката и го изхвърли от ръцете на смаяния и съвсем неподготвен за това действие моряк само с едно дръпване, тъй като то не беше поставено в металически ключ, а в направен за тази цел отвор в ръба на лодката. Носът на лодката се обърка бързо, защото от другата страна морякът бе продължил да гребе със същата сила; за миг кърмата на лодката се извъртя към сушата и в същото време над водата се показа, макар и неволно, бледото лице на пирата със страшния червен белег и искрящите очи, който се стремеше да изтика надалеч отмъкнатото гребло, та да забави лодката. Но младият мичман, дочул неволния вик на моряка, бе помислил в първия момент, че пиратът е решил в отчаянието си да нападне лодката; ето защо той грабна намиращия се до него пистолет и във внезапната си уплаха, загубвайки присъствие на духа, натисна спусъка почти без да се цели по посока на главата, която го гледаше с див и втренчен поглед.

— Тук е, тук е…! — изкрещя той към следващата ги лодка, отдалечена на не повече от стотина крачки, като размаха шапката си и сграбчи другия пистолет. — Бързо, бързо, иначе ще избяга, ние не можем да се движим повече!

В този момент пиратът се гмурна, отново изчезна под водата и се опита да се отдалечи… но силите му се бяха изчерпали, куршумът бе пронизал дясното рамо и ръката му беше безсилна и безполезна. Само с няколко замаха той би могъл да достигне брега, но почувствува, че последният му час бе ударил.

Когато отново се показа над водата, той вече не съзнаваше заобикалящата го опасност — сетивата му го бяха изоставили и само инстинктът за самосъхранение го бе изтласкал механично нагоре, за да си поеме въздух.

— Ето там изплува отново, там е! — изкрещя младият мичман извън себе си, тъй като не можеше да се придвижи с лодката си, и скочи към носа й, докато старият моряк вдигна греблото си и забърза към кърмата, за да се опита да докопа изгубеното весло.

— Виждам го! — гласеше отговорът на лейтенанта от първата лодка на военния кораб, която се приближи с голяма бързина. Той също бе застанал на носа й с пистолети в ръце, докато боцманът седеше на кормилото.

Очите на пирата се втренчиха с див поглед в него — той гледаше към врага си, но едва ли го виждаше. Белегът на челото му приличаше на зееща рана, а тялото му изскочи над водата почти до гърдите.

— Предай се, сеньор, или ще стрелям! — извика отдалече лейтенантът, чиято лодка летеше право към него.

Тялото на Тенарес остана над водата неподвижно може би минута.

— Приближи се към него с левия борд! — извика лейтенантът към боцмана на кормилото. — Хора, помагайте и го изтеглете в лодката.

Лодката се отклони малко от него, а после, когато носът й бе отминал вече главата му, спря и се насочи пак към пирата; ала под протегнатите към него ръце трупът потъна в дълбините, като дори и след смъртта си се изплъзна от своите неприятели; само тъмна кървава ивица издаваше мястото, където бе изчезнал.

Лодката се плъзна по-нататък, после се върна отново на старото място. Но морето не им отстъпи жертвата си.

Лейтенантът тикна пистолетите обратно в пояса си и се обърна към мичмана, чиято лодка бе прибрала греблото си и се беше приближила също тъй бързо.

— Меримън — извика му той, — поздравявам те! Добре си улучил негодника!

Момчето пребледня като платно и скри лице в ръцете си — за първи път проливаше човешка кръв…