Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Wrack des Piraten, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2010)

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев


La pulperia

В страничната стаичка на малка, но затова пък не незначителна pulperia, или пивница, в западните покрайнини на град Валпарайсо, седяха вечерта на 5 август през особено важната за Чили 1810 година[1] доста посетители; насъбраната пъстра смесица от различни нации обсъждаше оживено главните новини на деня — свалянето на главнокомандуващия Караско, което бе станало на 18 юли в Сантяго, столицата на страната, както и предложението на прочутия Алварес де Хонте, дошъл при тях през Кордилерите, да свика правителствената хунта и така да премахне испанското робство, което още тегнеше на плещите им и с всяка изминала година ставаше все по-тежко и непоносимо.

Сеньора Фостеро, впрочем най-великолепната жива реклама, седяла някога зад тезгяха на една пивница, а в случая същевременно и почтена притежателка на това оживено заведение, положително би ни се разсърдила, ако не се позанимаем с нея поне за минутка, пък макар и да е само с кратък поздрав, преди да се обърнем към нейните гости.

Сеньора Фостеро, или накратко сеньора, както биваше наричана от непознатите, и нерядко Tia mia или „леличка“, от по-възрастните, по-близките и постоянни посетители, се равняваше наистина на две други кръчмарки, и то не само по предвидливост и присъствие на духа в трудните условия на живота, по житейски опит, не, тя се равняваше на две други кръчмарки и по действително чилийско пазарно тегло и освен това можеше във всяко отношение да бъде посочена като образец на една наистина превъзходна кръчмарка, дори и в морално отношение, което във Валпарайсо никак не е малко. Но младостта й не бе протекла така спокойно и безгрижно, както обещаваше да протече старостта й — в добро материално положение и крепко здраве. Два пъти се бе женила, но бе загубила и двамата си съпрузи. Първият от тях беше човек с буен и необуздан характер, не можеше да понася благоприличното и спокойно стоене вкъщи, както подобава на един женен мъж, и за да задоволи неспокойните си наклонности, купи с парите на жена си малка шхуна и започна с нея търговия между островите и чилийското крайбрежие. Няколко години всичко вървеше великолепно, но веднъж след изтичането на обичайното време за завръщането му той не дойде… Бедната жена го чака една, две, три години, той все не се завръщаше и най-сетне тя се видя принудена да повярва на капитана на една друга шхуна, който бил тръгнал от Таити заедно с Лоренсо Фахардо, после недалеч от островите преживял един от нередките за онези места тайфуни, от който едва се отървал, като загубил и двете си мачти. Та той бил видял след два дни останките от някакъв кораб и по боята и някои букви ги взел за шхуната на Фахардо; тъй като нещастникът не се появи и през следващите години, вече нямаше съмнение, че е намерил ранната си смърт сред вълните.

Жена му имаше от него едно-единствено дете, дъщеря. Шест години след загубата на първия си мъж тя се омъжи втори път за един чилиец — Фостеро. Но този брак остана бездетен, а и Фостеро умря още на третата година след сватбата от последиците при едно нещастно падане от гърба на подивял кон. Сеньора Фостеро не пожела да се омъжи отново, а продължи сама да се грижи за пивницата си, по-скоро за да има някакво занимание, отколкото да припечелва хляба си; след като дъщеря й Мануела поотрасна, тя я заведе при една от сестрите си в Сантяго, за да получи възпитание в столицата. Валпарайсо беше по онова време все още малко, незначително пристанищно градче и една пивница не бе най-подходящото място за възпитанието на младо красиво момиче. Сега едва от няколко дни Мануела се намираше отново при майка си на кратко посещение.

За да обслужва посетителите си, сеньора Фостеро бе взела в дома си две млади момичета от Гилота — Марекита и Хуана, които се промъкваха леко, като бързоноги грации насам-натам из малкото, но не особено добре осветено помещение, за да поднесат пожеланите напитки или плодове — маслини, портокали и грозде. Но най-уютният и удобен ъгъл на салона беше зает от четирима души, с които преди всичко трябва да запозная читателя. Най-напред заслужава вниманието ни не най-възрастният от тях, а онзи, чиято личност, а може би и някои малки особености в облеклото му дотолкова правеха впечатление на влезлите след него, че те, макар и напразно, питаха за името и общественото положение на непознатия. Очевидно думата му се чуваше най-много, той се държеше твърде интимно към сеньора Фостеро, да, дори бих казал покровителствено, въпреки че този ден кракът му за първи път прекрачваше прага й; шегуваше се с двете прислужнички, без да се появи усмивка по лицето му, и изобщо се държеше толкова непринудено и свободно, но и винаги подчертано възпитано, като че ли посещаваше пивницата от години, ала никой от присъствуващите не можеше да си спомни да го е виждал макар и веднъж. При това той познаваше всички страни по света — тъй говореше за най-отдалечените краища на земята, та човек все си мислеше, че говори за своята собствена родина, а тъмният загар на кожата, суровите черти, закалени, изглежда, в много опасности и лишения, както и силата, лъхаща от цялото му тяло, подкрепяха това впечатление.

Не беше много висок, но все пак добре развит човек, във всеки случай беше раждан в някоя южна страна, имаше къдрава черна коса и голяма, още по-черна, накъдрена и добре поддържана брада, с която обикновено си играеше лявата му ръка, докато дясната поднасяше към устата му пълната чаша. Но напреко през високото му чело минаваше тесен чер пластир, който започваше от косата, стигаше до носа и му придаваше своеобразен, но в никакъв случай не и приветлив израз; още при влизането му двете момичета бяха забелязали пластира и си размениха няколко думи със скрит трепет. Особено докато говореше, тъмните му очи издаваха темперамент и ум. Но когато за кратко време не участвуваше в разговора, той седеше като унесен и хвърляше из помещението продължителни изпитателни погледи към насъбралите се в него посетители, та дори и към благодушната кръчмарка, която обаче не се чувствуваше особено добре под тези погледи и се боеше да вдигне очи към него; защото тогава изпод рунтавите му вежди и черния пластир очите му започваха да горят с почти див и зловещ блясък. Дори прелестното лице на Мануела, седнала от около половин час край майка си — но положително не заради него, — едва ли можеше да посмекчи застиналите сурови черти на лицето му, когато погледът на този мрачен мъж попаднеше върху нея.

Първоначалното бегло оглеждане оставяше впечатлението, че той бе облечен в обикновените чилийски дрехи, каквито носят по-нисшите слоеве, защото горната част на тялото му беше напълно закрита от най-обикновено синьо пончо с жълти и червени фигури по края, каквото носят почти само пеоните[2] и по-бедните фермери. Но през отвора за главата на пончото се виждаше яката на жакет от фино сукно и яката на снежнобяла риза, а от ниския стол под пончото висяха и стигаха почти до земята двата пискюла на чилийски шарф от тежка коприна, какъвто всъщност носят само знатни и заможни чилийци, а понякога и моряци, плавали често из чилийското море. Широкополата му черна филцова шапка, опасана с дебел шнур от червена коприна, висеше на облегалката на стола зад него.

Другият, който имаше запазен стол край масата, а прекарваше повечето време при сеньора Фостеро и Мануела, за да бъбри с тях, и само от време на време — особено когато Мануела напускаше стаята, за да помага на майка си — се връщаше на мястото си, беше млад мъж на двайсет и пет, двайсет и шест години, с къси, почти светлокафяви мустаци, кестенява къдрава коса и ясносини живи очи. Облеклото му, направено от най-фина материя, златните нашивки и синята шапка от вълнен плат издаваха, че е английски морски офицер. Едуард Уилкинсън беше лейтенант на „Терпсихора“, фрегата на нейно кралско величество, но преди известно време при сражение с един френски военен кораб бе ранен толкова тежко, че неговият капитан, след като видя, че животът му е все още в опасност, го остави малко по-късно във Валпарайсо, за да може лечението на младия човек да се проведе по-леко и при по-добри грижи. Корабът му имаше заповед да се отправи към перуанското крайбрежие, но по-късно щеше да се върне отново във Валпарайсо, за да го вземе.

От огнестрелната рана на французите Уилкинсън бе оздравял още преди няколко седмици, но затова пък бе получил друга рана, много по-опасна и може би нелечима: тя бе причинена от любовта към прелестната дъщеря на кръчмарката, с която се бе запознал в Сантяго, в дома на нейната леля.

Самият той беше сираче, но независим в материално отношение, бе започнал да плава по море повече от любов към него, отколкото за да припечелва прехраната си. Но любовта му към милото същество не можеше да се съчетае с дивия скитнически морски живот; тя значително охлади страстта му към морето и той вече кроеше най-различни хубави оптимистични планове за заселване в красивата страна Чили заедно с младата си съпруга, като се откаже завинаги от отечеството си и от морските вълни. Но изпълнението на всички тези горещо лелеяни и с такава трепетна радост непрекъснато преследвани мечти се натъкна на една коварна и както изглеждаше, непреодолима пречка. Той бе възпитан в протестантски дух, а Мануела беше, разбира се, католичка. Испанските закони забраняваха много строго подобни смесени бракове. Но дори той да можеше да бъде въведен в католическата вяра, майката на Мануела, една строга и усърдна католичка, нямаше никога да даде съгласието си за този брак; щом видя всички тези пречки, дори хубавото религиозно момиче, привързало се вече твърде силно към младия еретик, се опитваше с болка в сърцето да се отърси от обичта си, сплела се вече така здраво с нейния вътрешен мир. Тя самата още не разбираше колко много го обича и все вярваше във възможността за една раздяла, докато сърцето й постоянно, макар и тайно, но затова пък толкова по-силно казваше не, не и пак не.

Иначе сеньора Фостеро положително също обичаше младия човек, а и който и да се запознаеше с него, не можеше да не го заобича. Но сега и тя самата искаше да не беше се запознавал никога с дъщеря й и само усърдно поддържаната надежда от страна на нейния изповедник, дори неговото насърчаване да се използва именно любовта на дъщеря й за покръстването на еретика в католическата вяра, я бе възпирала досега да не го отблъсне официално и сериозно. Младият човек произхождаше от едно от най-видните английски семейства и за католическото духовенство бе особено важно не само този човек да бъде въведен в католическата вяра, но и да се даде жив пример на останалите.

Другите двама, които седяха на тази маса, също бяха моряци. Те бяха не само капитани на малки чилийски или по-скоро испански крайбрежни кораби, но и постоянни посетители при сеньора Фостеро; идваха тук веднага щом имаха малко свободно време, да си отпочинат в приветливия Валпарайсо от неудобствата на неспокойния морски живот. Къщата на сеньора Фостеро бе наистина една от най-добрите винарски къщи във Валпарайсо, ако не и най-добрата. Но много от посетителите, както и тези двама възрастни капитани, идваха тук почти толкова често и заради приветливите лица на момичетата, които ги обслужваха. Особено моряците, които се скитат самотни продължително време из далечните и пусти морета, непрекъснато изложени на опасности и лишения, дори нерядко принудени да виждат пред себе си студения зловещ лик на смъртта, могат най-добре да оценят какво означават две такива мили добросърдечни очи, макар да не са очите на собствената любима; а колко са приятни мелодичните звуци, излизащи между тези сладки устни, в сравнение с глухото бучене на морето и ужасното свирене на вятъра в такелажа и скрипците! Дори стари морски вълци, прекарали по петдесет-шестдесет години сред вълните, седят усмихнати и приятно заслушани в толкова отдавна липсващите им звуци, които прозвучават като далечен камбанен звън в закоравелите им сърца, иначе немного достъпни за красивото.

Последните трима, за които споменахме, бяха седнали пред няколко бутилки френско вино на една ъглова маса, малко отделена от останалите, когато вътре влезе описаният в началото непознат, той огледа бегло присъствуващите и като поръча на по-близко стоящото до него момиче бутилка бордо, седна при тримата мъже с един почти интимен поздрав. От този момент изглеждаше, че ако не напълно, поне в голяма степен разговорът се поддържа и насочва от него, тъй като вниманието на младия англичанин бе твърде заето с друг, много по-интересен за него обект. Новодошлият беше напълно незапознат само с новото политическо положение в Чили, защото, според неговото собствено изказване, бил влязъл в залива едва същия ден следобед с малката шхуна „Албатрос“, след като тръгнал от Манила и минал през Таити. Но сигурно и политическото положение не го интересуваше особено много, понеже щом разговорът се насочеше най-непринудено към тази тема, той винаги му даваше друга насока. Изглежда, че новото положение на нещата не се харесваше твърде на един от двамата капитани или той най-малкото се страхуваше, че ще се попречи значително на търговията на страната така; той изказа опасенията си, че Испания ще изпрати през океана мощен флот, ще блокира пристанищата им и ще наводни с войници страната.

— Ами, приятелю! — извика непознатият и напълни първата си чаша от бутилката, останала известно време недокосната. — Това са празни приказки, испанците нямат достатъчно кораби дори да прочистят тук крайбрежието си от пирати, а камо ли… о, Марекита… — прекъсна внезапно той думите си, — я ела, carisima[3], и ми донеси друга бутилка; Tia mia, това бордо е кисело, сигурно имаш в избата по-хубаво!

Сеньора Фостеро, та дори и останалите посетители го изгледаха с широко отворени от почуда очи при неговото интимно „Tia mia“ — възрастната жена не бе свикнала да чува толкова бързо това обръщение от устата на един непознат; но той продължи, без ни най-малко да обръща внимание на това, като подаде отворената и неодобрена от него бутилка на приближилото се момиче.

— Недалеч оттук бяхме преследвани от шхуна с мизерна външност и ако не се беше появил съвсем случайно един по-голям търговски кораб, който пресече нашия курс и вероятно се стори на пирата по-добра плячка, така че той ни заряза, за да подгони него, то едва ли щях да мога да прекарам тази вечер във вашата приятна компания. И така, толкова за вашата испанска морска мощ! О, благодаря, благодаря — обърна се той в същото време към младото момиче, което тъкмо слагаше на масата друга бутилка, като го поглеждаше плахо, защото се боеше от тъмните страшни очи и черния пластир на този човек, — а дори и да беше същата бутилка, Марекита, тя сигурно щеше да изгуби киселата си жилка в твоите нежни ръце.

— Сеньор, вие сте единственият, който намира недостатъци на виното ни — обади се пообидено възрастната жена, въпреки ласкателното „Tia mia“ на непознатия. Ядосана немалко от забележката, отправена към предишната бутилка, при това на такъв висок глас и толкова категорично пред всички, нейни постоянни клиенти, тя добави: — Получаваме виното си от най-добър източник и на най-високи цени.

— Не се и съмнявам, леличко, не се и съмнявам — каза непознатият, когото нищо не можеше да смути, опитвайки новата бутилка с видимо задоволство, — една лоша коркова тапа може да развали понякога и най-хубавото вино, както лошото вино може да развали и най-добрия човек.

— Вас са ви преследвали пирати? — намеси се младият англичанин за първи път в разговора, тъй като бе засегната тема, интересна и за него. Впрочем той говореше испански перфектно. — Къде се случи това приблизително и кога?

— Мда, не мога съвсем точно да ви опиша мястото, сеньор — каза непознатият, — аз не съм моряк и за нас, селяните, навсякъде морето си прилича, но това стана може би на около осем дни път оттук, а трябва да беше и малко по на юг от Валпарайсо, защото си спомням, че през последните дни на плаването ни Южният кръст се виждаше все зад нас.

— Да се надяваме, че вашият капитан ще направи оплакване до местните власти — каза младият човек. — Тъкмо сега в пристанището има много военни кораби, както английски, така и испански, и би си заслужавало труда да се изпрати някой кръстосвач подир него.

— Значи дяволът пак е надул ветрилата на такъв сатанински пират, а? — извика един от старите капитани. — А аз си мислех, че откакто очистиха Тенарес и цялата му банда, това племе е изцяло унищожено или че поне за няколко години нито ще се видят, нито ще се чуят.

— Да, този Тенарес трябва да е бил някой опасен юначага — каза непознатият, като изпразни чашата си на един дъх. — А кои бяха корабите, които го плениха навремето?

— „Сан Антонио“ и „Пенденсиеро“ — отвърна англичанинът.

— Сигурно това са корабите, които се намират в момента в пристанището? — попита отново непознатият.

— Не — каза старият капитан, — „Сан Антонио“ отплава за Испания, а „Пенденсиеро“ кръстосва край перуанските брегове.

— Хмм — промърмори непознатият и кимна замислено с глава, — а… ааа, какво исках да кажа… да… а как се казваше онзи търговец, дето купил, струва ми се, на търг от правителството шхуната, когато я докараха тук?… Не беше ли дон Пабло Мануто… или поне така си спомням. — Той беше взел отново бутилката, за да напълни пак чашата си, и като задържа спокойно гърлото й на ръба на чашата, погледна съседа си, стария капитан.

— Да, дон Пабло — отвърна той и също напълни чашата си, — така се казваше поне предишният купувач на „Реконосидо“.

— Предишният купувач ли! — извика непознатият и струята на виното потече от чашата му по масата, преди да успее да се овладее дотолкова, че да вдигне бързо гърлото на бутилката. После я поднесе към светлината, напълни си чашата и отново я изпразни.

— Caramba, amigo![4] — извика младият офицер и го погледна учудено. — Изглежда, се интересувате от кораба. Да не би да имахте намерение да го купите?

— Хмм! — отвърна съвършено спокойно непознатият, изтри с лявата ръка виното от брадата си и приглади със средния си пръст левия и десния мустак нагоре, за да открие горната си устна. — Мога и да имам причина да се интересувам от кораба, защото съм влизал в доста тясна връзка с него, но се надявам да не попадам пак в такава близост с някой от неговата паплач… учудването ми не се отнасяше до кораба, а до човека, за когото говорехме, и ми се стори, че казаното преди малко би трябвало да означава смъртта на стария господин; но се надявам, че това не е истина.

— Действително — каза капитанът — дон Пабло Мануто умря още същата вечер, след като беше купил шхуната, случайно. Но след смъртта му неговото материално положение се оказа в такова лошо състояние, че беше обявен за неплатежоспособен; шхуната, след като стоя безпризорна известно време в залива и доста се повреди, беше продадена за втори път и беше купена — тук той направи лек поклон към непознатия — … от мене. Но това е дълга история, сеньор, а тъй като вече е твърде късно, мисля, че е време да си тръгвам… утре трябва да…

— О, кабалерос! — обърна се непознатият с любезен поклон към седящите на масата. — Тази вечер съм за първи път отново на сушата след едно толкова дълго пътуване по море и се радвам твърде много, че намерих такава приятна компания, за да имам желание тъй бързо да се разделя с нея. Хуанита, amiga mia, още две бутилки от най-хубавото ти вино и две чисти чаши, сърце мое!

— Не знам, сеньор — каза старият моряк пообъркан, като видя момичето да носи бързо бутилките с оловни шапки на гърлата, — това е всъщност…

— Не бива да ми се сърдите за тази моя волност, кабалерос — прекъсна го умолително непознатият. — Както си личи, вие всички сте „морски плъхове“ и не сте свикнали на големи церемонии; разрешете веднъж на един „сухоземен плъх“ да се наслади по-добре на малкото дни, в които му е отредено да бъде между вас и сред родната ви стихия. А впрочем, за да ви обясня защо се интересувам така от „Реконосидо“, каква е причината, ще е необходимо само да ви кажа, че тъкмо този пират е виновен да изгубя цялото си състояние, и лесно можете да си представите какво удоволствие ще бъде за мене да чуя подробности за края на неговия престъпен живот. Ах, Марекита, Chiquita[5], точно това са желаните бутилки… Стари добри познати от по-красиви, по-добри времена… да, прекрасна земя, тази Шампания, една действителна Val paraiso[6]… а сега, кабалерос… да пием за весел живот и бърза смърт!

Чашите бяха напълнени. У този човек имаше нещо толкова убеждаващо, толкова неподправено живо, че двамата стари моряци се срамуваха да не му изпълнят молбата. Само младият англичанин се извини, че не може да пие повече заради все още неукрепналото си здраве, и тримата мъже изпразниха високите си чаши след този повече сериозен, отколкото лекомислен тост.

Младият човек се оттегли от компанията не само поради неразположението си; той все пак участвуваше от време на време в техния разговор, но желаеше преди всичко да се наслаждава на близостта на Мануела. Освен това непознатият някак си не му харесваше — защо — и той самият едва ли знаеше. Този човек имаше у себе си нещо, което го отблъскваше, макар и да не можеше да си даде някакво точно обяснение за причината.

— Добре, щом се интересувате от пиратския кораб, тогава мога да ви разкажа с няколко думи цялата история — поде най-сетне старият капитан разговора отново. — Разбира се, шхуната стоя тук в залива с години, докато ръцете на закона се занимаваха с въпроса за наследството след смъртта на предишния й собственик; никой не се грижеше за нея, тя в известен смисъл не принадлежеше никому и стана така, че при един силен северен вятър — истински бич за този залив, — както вече споменах, тя беше захвърлена върху крайбрежните скали и се повреди толкова, че повече не може да се мисли за поправянето й.

— Жалко — каза непознатият, — казват, че е била отличен кораб, в Мексиканския залив не можеха да нахвалят бързината и другите й качества.

— Да, изглежда, затова я е купил и дон Пабло, но както казахме, северният вятър сложи край на всичко това и сега един основен ремонт би струвал сигурно толкова, колкото и построяването на нов кораб. Когато най-сетне нещата се регулираха и се стигна до продажба на търг, отначало никой не искаше да наддава за шхуната и в крайна сметка успях да купя останките от кораба твърде евтино, за да използвам от него онова, което все още можеше да се използва, та да си изкарам парите. Мачтите, които бяха напълно запазени, са вече свалени от шхуната и ще ги поставя на моя собствен кораб, ще използвам за себе си и вътрешното обзавеждане на каютата, подредена с голям вкус, а с такелажа и веригите, които в по-голямата си част са вече свалени на сушата, се надявам да покрия разноските си при покупката.

— За мен ще бъде несравнимо удоволствие — каза непознатият, щом другият свърши — да посетя поне веднъж зловещия кораб, преди да бъде съвършено разглобен; толкова малко оставаше да бъда отвлечен като пленник на борда му, че имам голямото желание да стъпя сега на неговата палуба с чувството на сигурност. Тогава тя за малко щеше да се превърне в ешафод за мене. Дали ще е възможно желанието ми да бъде изпълнено?

— Защо не? — отвърна капитанът. — Ако искате, можете утре рано сутринта да дойдете с мен на борда или… почакайте, да, ако ви е удобно, бих могъл да мина да ви взема оттук, от пивницата на сеньора Фостеро, в десет часа. Преди това имам да свърша някои работи.

— Bueno[7]! — извика непознатият, като кимна с глава в знак на благодарност. — Благодаря ви още веднъж, че ми определяте така любезно среща… и на такова място — прибави той и направи твърде величествен поклон към сеньора Фостеро, докато двете момичета се позасмяха тихичко на странните маниери на непознатия.

— Наистина в известна степен е интересно — намеси се младият човек, — макар да е малко страшно да се посети този кораб, на чиято палуба се е проляла толкова кръв, и ако ми разрешите, капитане, ще участвувам и аз — изобщо от доста отдавна си бях намислил да отида някой път при тези останки. Такъв е човекът, не обръща внимание на това, което му е подръка, а се стреми, и то с цената на всичко, към онова, което е недостижимо за него. Сега всеки ден имам възможност да отида на шхуната, но не съм отишъл, а съвсем не беше далеч времето, когато с „Терпсихора“ преследвахме ден и нощ този неуморим дявол около половината земно кълбо, без да успеем да го пипнем, и какво ли не давах по онова време само да мога да скоча на палубата му със сабя в ръка!

— Може би това удоволствие щеше да ви излезе малко скъпо — подхвърли непознатият, — както са ми разказвали, този така зловещо прославил се пират е изхвърлил много хора от палубата си в морето, но не познавам нито един, който да се е прехвърлил на палубата му и после да е имал възможността да опише събитията; изключение прави последният случай, когато чрез един нещастен изстрел, искам да кажа нещастен за него, изстрел, даден от „Сан Антонио“, той е изгубил и двете си мачти и, естествено, не е могъл да устои на численото превъзходство. Но все още си остава загадка за мен как са могли тогава да го открият, защото превъзходно заетите позиции от двата военни кораба едва ли са били случайност.

— Изглеждате отлично информиран за подробностите — каза Едуард Уилкинсън.

— Само отчасти — отвърна спокойно непознатият, — имах удоволствието да се запозная в Манила с един млад лекар от „Пенденсиеро“, който беше слязъл от кораба, за да посети родителите си. Той ми разказа някои неща, но не можа да ми каже причината за онази среща.

— Възможно е — каза младият англичанин, — защото, когато военните кораби излизаха от тукашното пристанище, капитаните им пазеха всичко в тайна. Но всъщност бяха научили местоположението на пирата случайно или по-скоро чрез едно от неговите собствени кървави престъпления — може би последното. Той взел един кораб на абордаж и го ограбил, после наредил да вържат хората от екипажа му на различни места и пробил дъното му, като предоставил нещастниците на съдбата им. Само юнгата, изглежда, не е бил достатъчно добре вързан, защото успял да се освободи малко преди потъването на кораба, макар че вече не бил в състояние да се притече на помощ на другите. Останал няколко дни в морето, вкопчен в една дъска, и най-после бил прибран от испански кръстосвач. Обаче юнгата бил чул случайно (тъй като на пиратите и през ум не им е минавало да мълчат пред хора, които са щели да лежат на морското дъно след шест или осем часа), че пиратският кораб щял да се отправи към Таити. Ето така станало, че бързо изпратените след пиратите кораби успели да ги намерят на посоченото място.

— Да, връзването си остава несигурна работа — каза непознатият, като изпразни чашата си. — Странно — прибави той след малко, — но такива неща кога да е все излизат на бял свят. Капитанът е бил обесен, нали? Мисля, че докторът каза подобно нещо.

— Не — рече англичанинът, — всъщност не се знае нищо определено за съдбата му, защото трупът му не е бил намерен никъде. Естествено, екипажът се бранел отчаяно, а самият Тенарес получил удар в главата от капитана на „Сан Антонио“, който се биел сред своите хора. Но после Тенарес изчезнал и сигурно е намерил своя гроб заедно с останалите си другари сред вълните веднага щом наскачали от борда, за да се спасят от въжето. Страшна е била гледката, когато насъбралите се многобройни акули започнали да вилнеят сред жертвите си.

— Не знам — извика старият капитан потресен — дали в такъв случай не бих се оставил да бъда по-скоро обесен, отколкото да скоча между тези проклети зверове, акулите.

— Contra gusto no hay disputa[8] — каза сухо непознатият. — Но исках да питам още нещо… сигурно корабите, пленили „Реконосидо“, са пипнали отлична плячка — caramba, amigo, навремето си той беше заловил в Мексиканския залив няколко кораба, които били славно натоварени. Самите ние се изплъзнахме от ръцете му, и то с един товар, който си заслужаваше осемстотинте си хиляди, а всички разправяха, че на борда му имало нечувани богатства.

— Ако е било така — каза младият англичанин, — тогава или пиратът е съумял преди това да ги отнесе и скрие някъде добре, или пък ги е изхвърлил през борда, защото не са намерили почти никакви пари. А това учуди тогава всички.

— И диаманти ли не са намерени? — попита непознатият. — По онова време се говореше в залива много за някакъв кораб, който бил нападнат от пирата и носел на борда си значително количество бразилски благородни камъни, предназначени за Португалия.

— Не си спомням да съм чувал подобно нещо — гласеше отговорът. — Не, плячката е била съвсем незначителна. Впрочем „Реконосидо“ е бил малко преди това край южноамериканското крайбрежие с фалшиви документи и много е вероятно там да са прахосали всичко така лесно, както лесно са го и спечелили. Във всеки случай хората, които са ги пленили, са получили повече рани, отколкото долари.

Устните на непознатия потръпнаха, като да се усмихне, но ако от това трябваше да излезе усмивка, то тя замря още в зародиш на суровото му лице и той каза с безразличие:

— Да, да, така става обикновено в подобни случаи. Хора, които имат пред себе си войнишка смърт, а зад гърба си бесило, се бият винаги по-добре от онези, които знаят, че пътят им за отстъпление е свободен, и последното нещо, което си пожелавам, е да се опитам да взема на абордаж някой докаран до отчаяние пират, въпреки че и аз съм преживявал трудни моменти през живота си и съм отнесъл не една рана.

Междувременно и двамата капитани поръчаха вино и разговорът отново се прехвърли от пиратите към по-близките и актуални събития. Двамата моряци заявиха, че и те трябвало да се явят в десет часа на своите кораби, и си тръгнаха.

— И така, довиждане до утре сутринта, кабалерос! — каза по-възрастният от тях, като се изправи и тръгна към вратата заедно със своя другар. — Но сутринта точно в десет съм тук! — И двамата напуснаха пивницата, след като се сбогуваха дружелюбно и почтително със сеньората и дъщеря й и кимнаха приятелски на двете момичета.

Непознатият остана още известно време сам на масата, подпрял с ръка главата си, при което често отправяше поглед към миловидната дъщеря на кръчмарката; на няколко пъти черните му очи я заглеждаха тъй втренчено и мрачно, че сърцето на бедното момиче се сви от страх, то не издържа и напусна стаята. Веднага след това непознатият се приготви да си върви, изправи се, изпразни чашата си, приближи се до тезгяха, за да си плати сметката, и все още някак дълбоко замислен, нахлупи ниско над челото си широкополата филцова шапка.

— Апропо, леличко! — рече той изведнъж, като се обърна отново към възрастната жена. — Сега тук ви наричат сеньора Фостеро, но трябва да се заблуждавам много, ако по-рано не сте имали друго име… но все пак не мога да твърдя със сигурност.

— Моят първи мъж загина в морето каза възрастната жена, като се изчерви леко. Но този път тя не се почувствува така засегната от това „леличко“, защото проявената накрая щедрост от непознатия я бе настроила по-дружелюбно към него.

— А сеньор Фостеро още ли е жив? — продължи той. — Днес нямах удоволствието да се…

— Мъртъв е от много години — каза с въздишка възрастната жена, — но — продължи тя по-бързо — откъде ме познавате и знаете името ми, сеньор?… Все пак не знам…

— О, carisima, нима съвсем си забравила един стар познат? — каза мъжът с добродушен упрек в гласа, като поклати глава.

— Не знам — каза достопочтената сеньора пообъркана, като го погледна остро в очите, — лицето ви ми се струва познато, цяла вечер мислих къде ли съм го виждала, но вече нищо не мога да си спомня. Били ли сте някога във Валпарайсо?

— О, разбира се, леличко, и то съм седял дълги, дълги вечери в тази приятна пивница, но дали твоите тефтери за дълговете на клиентите ти нямат по-добра памет, драгоценна?

— Моите тефтери ли? — попита бързо сеньора Фостеро, защото това засегна нейното слабо място. — О, не мисля, че един толкова порядъчен господин може да бъде дълги години в лошата компания на моите длъжници.

Устните на непознатия потрепнаха в ъглите, сякаш щеше да се усмихне, поне къдравата му брада се раздвижи рязко няколко пъти в тази област, но изразът в горната част на лицето му остана все така студен, както досега, и с въздишка и почти комична сериозност той каза:

— Боже мой, леличко, в борбата си с живота един мъж попада понякога в обществото на чудновати хора; ако не бях живял никога в обществото на още по-лоши хора, с удоволствие щях да отговарям пред изповедника си за общуването ми с твоите клиенти — тогава тук се събираше весел, жизнерадостен народец и аз съм сигурен, че всеки от тях е записан в твоята книга за постоянни посетители.

— Да ме пази светата дева! — извика жената, обърна очи към небето и сложи ръка на възглавничката от тлъстина, под която според анатомията трябваше да се намира сърцето й. — Истина е и е цял позор за всички мъже, взети заедно, а особено за някои от тях, че могат лесно да прогуляят малкото имотец на една бедна вдовица, без ни най-малко да ги е еня дали за самата нея ще остане някой залък, след като се е погрижила да има за тях и храна, и напитки в изобилие. Не всички са така честни като вас, кабалеро, та след дълги години да се върнат и да поправят младежките си прегрешения, но как ви е името, сеньор?

— Моето име? — попита непознатият и поглади брадата си, като че ли се замисляше. — Името ми е… но ние ще се срещаме често, леличко, и за тази вечер ще ти задам приятна за разрешаване гатанка — да отгатнеш името ми. Потърси малко из твоя каталог и за да те улесня, ще ти кажа: името, зад което стои добре закръглена сума, е търсеното име. Но сега buenas noches, senoritas[9]! — и с дружелюбно махване на ръка, без да се обърне повече, той напусна помещението и къщата и закрачи бавно надолу по тихата улица.

— Ave Maria purisima![10] — извика Мануела, която се появи в момента, когато той затваряше вратата зад гърба си. При тези думи тя се прекръсти смирено: — Камък ми падна от сърцето, че този човек си излезе.

— Да, и мен ме беше страх от него — прошепна Марекита, сякаш се опасяваше, че той може да я чуе, — наблюдавах го през цялото време, докато седеше тук; как не се усмихна поне веднъж, да не говорим за това, че не се засмя! Не, лицето му беше каменно и студено като ледовете на Кордилерите, а очите му искряха доста зловещо под смръщените вежди и ужасния черен пластир, който минава през челото му.

— Да не се беше заглеждала толкова дълбоко в очите му, Марекита! — усмихна се младият човек, който също бе станал и се приготвяше да си върви.

— Пресвета дево! — извика момичето, като потрепера и хвърли плах поглед наоколо. — Как можете да кажете такова нещо макар и на шега, дон Едуардо!

— А какво ще каже Хуана, за странния непознат? — обърна се младият англичанин към другото момиче.

— Той е най-ужасното същество, което съм виждала! — извика момичето бързо, почти трескаво. — Погледът му е като на сатана, а лицето му — като че е лежал осем дни в гроба, нека ни пази светата Дева, но никак не ми се вярва да е обикновен човек.

Възрастната жена вече отдавна се бе прибрала в стаята си и умуваше над тефтерите, като се мъчеше да извади на бял свят личността на непознатия от съкровищницата на спомените си, из хаоса от стари имена и цифри. Марекита и Хуана бяха заети с малкото останали посетители, а когато Мануела се отправи към преддверието, Едуард Уилкинсън, или дон Едуардо, както го наричаха познатите му на испански, я последва.

— Лека нощ, Мануелита! — каза й той, като й подаде ръка и погледна в нежните ясни очи с един повече от приятелски поглед.

— Buenas noches, Don Eduardo! — отвърна момичето смутено и се обърна да си върви.

— Нима ще трябва да се разделя тази вечер с Мануела само с тези хладни думи? — замоли се младият човек натъжено и се опита да хване гальовно ръката й. Тя я остави за момент в ръцете му, но после пак бавно я изтегли. — Мануела, никаква надежда ли не мога да имам?

— Знаеш много добре, Едуардо, какъв е моят единствен отговор — каза младото момиче сериозно. — Знаеш — продължи тя, изчервявайки се — колко… колко те обичам, но и законът, и майка ми държат на това, че един протестант не бива да се жени за католичка, и ти не можеш да искаш да жертвувам душеспасението си дори и заради тебе.

— Но майка ти е винаги мила към мен, Мануела, а тя нали знае какви надежди тая! Може ли да се държи така, щом е изцяло срещу намеренията ми?

— Майка ми се залъгва с една надежда — каза тъжно младото момиче, — която е напуснала отдавна самата мен. Не, Едуардо! — продължи тя с поомекнал, почти нежен глас. — Нашите пътища се разделят, колкото и да ме боли сърцето. Твоите роднини са вероятно строги протестанти и никога не биха се съгласили някой от рода им да се ожени за католичка дори ако можеха да се примирят с мисълта да приемат в своята среда бедната дъщеря на някаква кръчмарка. Но не е само това, аз самата никога няма да погазя нашите закони и нашата религия дотам, че да пристъпя към олтара с мъж, враждебно настроен към нашата религия, дори и ако твоите духовници нямат нищо против това.

— Но, момиче, кой ти е казал, че съм враждебно настроен към католическата религия? — попита бързо Едуард. — Кой ти е казал, че не я ценя толкова, колкото и нашата религия, или с други думи, че и двете са равностойни за мен?

Младото момиче го гледа известно време учудено с големите си тъмни очи, но след това каза бързо и умолително, като хвана ръката му:

— Не, не, Едуардо, не говори така, забиваш нож дълбоко в сърцето ми, човек трябва да има някаква вяра и ти никога няма да ме докараш дотам да мисля толкова лошо за тебе, дори и сам да се очерниш в моите очи.

— А би ли могла да ме обичаш, ако се откажа от моята вяра и приема твоята, която ти считаш за единствено истинската? — попита внезапно младият човек съвсем сериозно и я погледна твърдо в очите, пълни със сълзи.

— О, ако го направеше от убеждение! — извика замечтаното момиче бързо и въодушевено. — От все сърце ще благодаря на бога! Но — прибави тя бавно и тъжно — ти би го сторил само заради мен самата, Едуардо! Навярно и тогава свещеникът би казал, че това е богоугодно дело, но на мен винаги ще ми се струва като грях и вече сама не знам дали се лъжа или не.

Младият човек дълго стоя мълчаливо, притиснал ръка о челото си. Най-сетне тихо каза:

— И така ти ми отнемаш всяка надежда, Мануела?

— Не бих искала да направя това и на най-върлия си враг, Едуардо — промълви младото момиче, като се усмихна през сълзи, — а още по-малко на тебе, не, ще се моля, ще се моля най-горещо бог да те просветли и бъди сигурен, Едуардо, че тогава по цялото земно кълбо няма да има по-щастливо същество от бедната Мануела!

С тези думи тя сама му подаде ръката си, а той я пое и притисна пламенно до устните си, след което бързо напусна помещението.

Бележки

[1] През юли 1810 година в Сантяго избухнало въстание, след което на власт дошла креолската хунта. Свиканият през 1811 г. конгрес приел конституция и обявил премахването на робството. — Б.пр.

[2] Пеон (исп.) — слуга, селски ратай. — Б.пр.

[3] Carisima (исп.) — скъпа, многообичана. — Б.пр.

[4] Caramba, amigo! (исп.) — дявол да го вземе, приятелю! — Б.пр.

[5] Chiquita (исп.) — скъпа малка. — Б.пр.

[6] Val paraiso (исп.) — райска долина. — Б.пр.

[7] Bueno! (исп.) — Добре! — Б.пр.

[8] Contra gusto no hay disputa (исп.) — въпрос на вкус. — Б.пр.

[9] Buenas noches, senoritas (исп.) — Лека нощ, госпожици! — Б.пр.

[10] Ave Maria purisima! (исп.) — Пресвета дево! — Б.пр.