Фридрих Герстекер
Изоставеният пиратски кораб (4)

Пиратът

На осми август вечерта заливът на Валпарайсо бе тих и приветлив, такъв, какъвто можеха да го направят само топлият ароматен въздух, ясното, напълно безоблачно небе и огледалната вода, в която се отразяваше блясъкът на хилядите звезди.

Въздухът беше замрял. Тишината бе нарушавана само от време на време от равномерните удари на гребла на лодки, които отиваха към сушата или се връщаха оттам, а откъм града, само че твърде отдалече, от една ярко осветена къща долитаха меките хармонични акорди на весела музика.

От един от многобройните военни кораби, намиращи се тъкмо по онова време в пристанището, проехтяха надалеч ясните равномерни удари на камбана, означаващи изтичането на два часа от вахтата. В бърза последователност долетя отговорът на останалите кораби. Беше десет часът.

Може би бе изминал четвърт час, когато откъм западния бряг на залива се приближи съвсем малка тясна лодка, плъзгайки се най-напред покрай няколко кораба, като все пак се стараеше да остане възможно по-надалеч от тях, след което се насочи напреко през залива, сякаш искаше да достигне пристана. Тази лодка, която приличаше по форма на кану и едва ли можеше да побере двама души, бе карана бързо от самотен човек с едно гребло. Но след като премина известно разстояние в тази посока, той промени курса си и се насочи почти на юг, право към пиратския кораб „Реконосидо“, заседнал на скалите. Човекът, който гребеше, изглежда, бе много добре запознат с този курс, защото едва бе достигнал тъмната сянка, която хвърляше малкият кораб върху водата, и почти в същия момент лодката му беше завързана. Няколко секунди след това той се изкатери на кораба, прехвърли се през фалшборда и в следващия миг изчезна зад него. Това беше нашият стар познат с черния пластир на челото, когото ще проследим сега по време на неговата среднощна работа.

Палубата бе осветена слабо от блещукащите звезди, а помещенията под нея бяха съвсем тъмни и когато непознатият започна да слиза по тясната стълба, защото той остана горе, колкото да хвърли бегъл поглед наоколо, извади малък затъмнен фенер изпод пончото си и влезе в каютата. На прага й обаче се спря, като че обхванат от неясен трепет, и преди да продължи, обходи с тесния лъч на фенера малкото помещение, сякаш бе очаквал да завари някого тук. Но, изглежда, опустошението, предизвикано от ръцете на дърводелците, го успокои. От едната страна ламперията от скъпоценно дърво бе напълно свалена и стените оголени. Дърводелците бяха започнали разрушителната си дейност дори и от другата страна. Канапето също бе изнесено. Бързо и предпазливо той прескочи натрупаните в средата купчини от дъски и летви и се отправи към задната част на каютата, където се намираше капакът на пода, водещ към долното помещение. Но ето че светлият лъч на фенера падна върху лявата, още недокосвана страна и с едно неволно изтръгнало се от устата му „ха!“ неговата десница хвана дръжката на пистолета в пояса му, докато с другата ръка освети добре едно определено място на стената.

По нея не се виждаше нищо, което би могло да го обезпокои, но лъчът осветяваше точно мястото, което още в деня на посещението му бе привлякло така неудържимо неговия поглед и където ясната следа от някакво забито оръжие твърде красноречиво говореше за извършено страшно насилие.

— Странно — промърмори тихо под носа си мрачният човек, — бих могъл да се закълна, че тук видях някаква бяла сянка… сигурно ме е заслепила светлината. Ама че невероятно съвпадение днес, точно годишнината от онзи страшен час… а глупците от града били виждали призраци… ха-ха-ха… — засмя се той тихо, но това беше демоничен смях, по-скоро конвулсия на лицевите мускули, отколкото изблик на весело настроение; човекът с мъртвешки бледото лице и пламтящите очи не изглеждаше никак весел.

Той мина бързо покрай това място и се насочи към малкия четириъгълен капак в пода. Но ето че се натъкна на препятствие, което му отне известно време. Тъй като никой не слизаше в долното помещение, дърводелците бяха натрупали през последните дни всички летви и дъски, които им пречеха, в средата и особено в дъното на каютата. Сега те трябваше най-напред да бъдат преместени и след като сложи фенера на пода до себе си, самотният работник започна да прехвърля настрани дървения материал безшумно и колкото можеше по-бързо, като от време на време мърмореше люти проклятия. Най-сетне малкото пространство бе освободено, капакът вдигнат и той слезе с фенера, без повече да се оглежда.

Там долу той веднага насочи светлината от фенера си към една от дебелите греди. Не стана нужда да търси дълго, силната светлина скоро му показа една тъмна точка в сиво-кафявото дърво. С малкия, своеобразно оформен инструмент, който държеше в ръката си, той натисна едновременно две различни места, след което се чу шумът от освобождаването на пружина; сега изкусно изработеният капак се отвори съвсем лесно и пиратът измъкна отвътре малко абаносово ковчеже, което сигурно беше много тежко, защото той използва и двете си ръце, за да го повдигне; извади още и няколко по-големи и по-малки торбички. По-малките натъпка в джобовете си, а всичко друго сложи в доста обемиста кожена чанта, която откопча от колана под пончото си. След това бръкна още веднъж с ръка в отвора, като че ли искаше да се увери, че вътре няма нищо друго. Изглежда, че намери още нещо, защото измъкна ръката си и я поднесе към светлината. В нея имаше малко обикновено разпятие. Но щом лъчът от фенера го освети, пиратът трепна и направи неволно движение, като че искаше да хвърли кръстчето. Въпреки това го задържа здраво в конвулсивно свития си юмрук, след което го тикна бързо нейде под пончото, без да посмее да го погледне втори път.

— По дяволите! — промърмори той под носа си, като затвори отново скривалището, при което се чу как пружината пак шумно щракна. — Непрестанно споменът за онова престъпление!

Но моментът изискваше действие, а не размишления и като закрепи бързо на кожената торба късо, но здраво копринено въже, той я вдигна, взе и фенера и се изкачи обратно в каютата. Тук се поколеба за момент, загледан в купа от летви, които бе нахвърлял настрани.

— Дали да върна всичко на мястото му, както го заварих? — каза си той замислено. — Тогава никой не би имал и най-малкото подозрение, че… но какво значение има! — прекъсна се сам бързо и без дори да затвори капака, довърши: — Докато заподозрат нещо, отдавна ще съм офейкал, а тогава нека припишат всичко на призрака… глупаци такива.

Той се обърна бързо, за да напусне каютата, но ясно съзря стройна, светла човешка фигура, застанала точно на пътя му; ала не се изплаши, защото нервите му и без това бяха твърде много изопнати от напрежението през последния час, за да позволят да се появи подобно чувство у него. Първото му движение бе към оръжието, но… какво можеха да му помогнат оръжия, направени от човешки ръце, срещу образа, предизвикан от неговата собствена фантазия, срещу зримите спомени на съвестта му! Той съзираше пред себе си видение, извикано като с магическа пръчка от съвпадението на времето и мястото, видение, на което от години сам бе давал в сънищата си плът и кръв, с едно мъчително любопитство, което заплашваше да скъса нервите му, той по-скоро почувствува, отколкото да бе получил зрително впечатление, как устните й се раздвижиха — и кръв, потекла по нея червена кръв закапа по бялата й рокля; той виждаше и чуваше всяка отделна капка да пада по пода с такава яснота, че ужасът покри челото му със студена пот.

— Хосефа! — изтръгна се несъзнателно от устните му, но миг след това у него светкавично се възвърнаха старата му сила и упорство. — Дявол го взел — извика той, — ти знаеш, че кръвоносните съдове на мозъка ми и без това са изопнати до пръсване, да не би да имаш за цел да ме побъркаш днес? Махай се, върви където ти е мястото, не можеш да ме изплашиш!

И като насочи лъча на фенера право към това място, той закрачи упорито и непоколебимо натам. Стените бяха пусти и голи, но кракът му се спря уплашено, защото пред него на пода имаше кръв… толкова прясна кръв, като че бе току-що изтекла. И беше близо, много близо до белега от брадвата в стената…

Но и това трая само миг; в следващия момент той я прескочи и с няколко крачки се озова на палубата. Щом го лъхна чистият студен нощен въздух, цялата му енергия, цялото му хладнокръвие се възвърнаха.

— Успях! — промърмори тихо той, след като огледа с триумфален поглед залива и се ослуша внимателно, но не чу никакъв звук, който би издал някакъв живот в иначе толкова оживеното пристанище. Само откъм брега, в посока на пристана, успя да долови човешки гласове и да забележи отделни светлини, които се движеха по улиците. Но какво го интересуваше брегът, щом пътят му беше към входа на пристанището, където блещукаше малка, но ярка светлинка от гафела на шхуната, хвърлила там котва. Това беше „Албатрос“, с който бе пристигнал от Таити.

Но въпреки това той не биваше да губи време и бързо се приближи към кърмата на шхуната; малката му лодка лежеше неподвижно на същото място и като прехвърли през борда скъпоценния си товар, спусна го долу внимателно с помощта на коприненото въже, после отвори и изгаси фенера, оставен през това време на палубата, и го хвърли през борда във водата. Дочу се шум, като че над водата бе изскочила някоя от рибите, които се намираха в голямо количество в залива. Още един поглед към залива в посока на неговия път и той се прехвърли през фалшборда; в този миг вниманието му бе привлечено внезапно от две ярко извисили се сигнални ракети, които бяха изстреляни откъм сушата и осветиха за миг брега; стори му се, че там различи насъбрано човешко множество.

— Ха! Какво ли означава това? — промърмори той под носа си, — някакъв сигнал… а ето че му отговарят.

В същия миг от един от военните кораби в залива към небето се издигна отговорът.

— Но какво ли ме интересува това? — каза си той мрачно, като се спусна в малката си лодка и се отблъсна от кораба. — Нека си дават сигнали колкото си щат, отново им измъкнах плячката измежду зъбите. — Загреба няколко пъти с веслото към изхода на залива, но пак спря за момент и се замисли. Ракетите можеха да са сигнал за някои лодки да се приберат от сушата или пък да се отправят към кея; по-добре беше да се държи настрани от пътя им, като се придържа повече към западния бряг, в чиято тъмна сянка би могъл лесно да се скрие. Носът на малката лека лодка се извъртя за миг и тя се плъзна като стрела по огледалната водна повърхност, карана от опитната ръка на гребеца.

— Caracho! — измърмори внезапно самотният гребец през зъби, когато бе изминал може би половин миля в посока към брега; същевременно загреба към сянката на закотвения на това място кораб, защото точно в посоката, в която смяташе да продължи, забеляза бързо плъзгащата се сянка на една голяма лодка.

При това не самата лодка го безпокоеше. Той не чуваше шума от греблата, следователно екипажът й ги бе обвил с нещо и положително се намираше на път в изпълнение на някаква извънредна задача. Но кой, по дяволите, можеше да знае, че той се намира в лодката тук в залива! Това не беше възможно.

— Глупости — измърмори пак под носа си той, — тези момчета си имат своя работа, а аз моята, няма какво да си пречим взаимно.

Той подкара отново лодката си напред с няколко удара на веслата, като се насочи малко по на север, за да изчака отминаването на другата лодка и да остави достатъчно разстояние между себе си и нея, но изведнъж забеляза, че се задава втора лодка, която бе все още доста далече, ала и тя държеше същия курс; не можеше да рискува да продължава в същата посока, защото не биваше сам да се излага на опасността да бъде спрян тук посред нощ с онова, което имаше в лодката си.

Докато все още стоеше в нерешителност и се чудеше какво да прави, той забеляза как първата лодка промени посоката си и както му се стори, се насочи право към него. И наистина беше така. В задната й част седеше млад офицер, който непрекъснато бе оглеждал залива с нощен бинокъл в ръка и едва бе съзрял тъмната точка, в която скоро разпозна малка лодка, след като тя изпълзя из сянката на големия кораб — и моментално насочи лодката си към нея.

— Diablo! — измърмори човекът, като извъртя бързо леката си лодка само с едно натискане на греблото. — Тогава по-добре в открития залив — и се накани да се насочи право към светлинката от „Албатрос“, която му служеше за ориентир, когато забеляза и в тази посока придвижването на две лодки, които му отрязваха пътя.

— Caramba! — извика той и бързо надигна глава, за да огледа целия залив, доколкото бе възможно. — Да не би да се е намесил и дяволът в играта, нима иска сега да изостави един свой стар другар? Да не би тези проклети копои да са надушили нещо? И как? Все едно, но аз познавам всичко тук по-добре, отколкото може и да ви се присъни, деца мои, и дори уловът за вас да не е хич лош, положително няма да ви излезе евтин.

Като взе бързо решение, той насочи лодката си отново към скалите, откъдето бе потеглил, докато сянката от разбития пиратски кораб застана между него и преследвачите му (защото те наистина се оказаха такива), после лодката полетя с бързина, каквато й придаваха силните удари с греблото, право към брега и към онзи хаос от построени върху дебели греди къщи, които се вдаваха навътре в залива, в чиито мрачни сенки той можеше да гледа на всякакво преследване със злорада насмешка.

Тъкмо когато се намираше на около стотина крачки от това място и беше избрал вече тъмния вход, където искаше да се вмъкне между гредите, ето че малко пред него излетя голяма лодка с четири гребла; на кормилото й бе застанала здрава широкоплещеста човешка фигура. Положително той е бил забелязан от голямата лодка отпреди известно време и е бил наблюдаван, защото се опитваха сега да му пресекат пътя, а кормчията подканяше хората си да наблегнат здраво греблата.

Впрочем пиратът познаваше предимствата на малката си лодка твърде добре, за да се страхува от тази по-голяма, но тромава лодка. Само тя му бе застанала сега на пътя и той трябваше да я подмами по някакъв начин да напусне мястото си. Престорвайки се, че се страхува да не бъде изпреварен от голямата лодка и че бе предпочел да се отправи навън към открития залив, отколкото към брега, той извъртя малката си лодка така, че накара преследвачите си да обърнат носа на своята право на запад. Същевременно той ги остави да го позастигнат, като продължаваше да гребе бързо, но не натискаше силно греблото. Това, разбира се, създаде впечатление у хората в другата лодка, че силите му се изчерпват и че не би могъл вече да им се изплъзне. Но тук те се лъжеха много. Пиратът познаваше лодката си много добре, за да им отстъпи дори и педя разстояние повече от онова, което смяташе за необходимо, а що се отнасяше до собствените му сили, той би могъл цяла нощ да гребе неуморно и с неотслабващо темпо. Жилите му бяха изплетени като от стоманени въжета и бяха неизтощими. Освен това той имаше сега още едно преимущество — недалеч бе хвърлил котва голям празен баркас; пиратът го заобиколи така, че го остави между себе си и лодката, и когато преследвачите му се бяха приближили плътно до баркаса, той рязко измени посоката на малката си лодка, подобна на кану, и се стрелна в обратна посока, преди те самите да бяха в състояние да спрат хода на тежката и тромава лодка, а освен това бяха възпрепятствувани в употребата на дългите си гребла и от намиращия се в непосредствена близост баркас. Нито лодките на военните кораби, нито добрият стар капитан (който щом видя, че му се изплъзва между пръстите считаната вече за сигурна плячка, процеди между здраво стиснатите си зъби една ругатня) бяха в състояние да му попречат да слезе на сушата, ако тъкмо в този момент не беше се появила насред пътя му малко позакъснялата лодка на младия офицер — една малка лека йола, — карана от двама яки английски моряци.

— Сатана, целият пъкъл ли е днес против мене! — изскърца със зъби пиратът, като успя да избегне новата опасност, на която за малко не налетя, само с едно ново бързо обръщане на лодката. — Но пазете се, приятелчета, пазете се… танцувате като комарите около огъня, жив никога няма да пипнете Тенарес, а дори и мъртъв ще ви представи голяма сметка за плащане!

Той беше превъзхождал първата лодка по бързина и повратливост, но сега бе намерил противник, който дори и сам би му създал доста затруднения, и то в момент, когато, притиснат отвсякъде от неприятели, не знаеше какво да направи; лодките от военните кораби се бяха приближили междувременно толкова, че той не можеше да се надява вече да се измъкне от залива към морето.

Най-неповратливата лодка беше безспорно лодката на испанеца. Пиратът се страхуваше най-малко и от нейните огнестрелни оръжия, тъй като знаеше добре, че хората не биха ги използвали току-така срещу него. Ето защо той се насочи към тази лодка, която междувременно бе успяла да обърне носа си. Само да можеше тук някъде да стигне дъното, той бе запознат толкова добре с всички улици и сгради, щото не се съмняваше нито за миг, че ще избяга от преследвачите си, ако ще би и половината град да се втурне по петите му. Като обърна наново носа на малката си лодка повече към открития залив, той се опита пак да накара неприятелите си да помислят, че има намерение да избяга извън залива. Обаче старият капитан не се остави да бъде изигран за втори път през една и съща вечер по един и същ начин и като знаеше, че най-много след десет минути всички лодки на военните кораби ще отрежат всяко бягство на пирата към изхода на залива, щом видя пирата да се отправя към него, той нареди на хората си да държат греблата така, че моментално да могат да насочат лодката към брега, тъй като не бяха в състояние да развият по-голяма скорост от беглеца. Мястото, което бе заел в момента, беше превъзходно, можеше да наблюдава и изчаква движенията на пирата, защото в посока към брега плаваха няколко дълги дъски и греди, довлечени от водата откъм корабната работилница; лодката му се бе спряла край тях и всеки, който искаше да мине оттам, трябваше да се промъкне или съвсем близо до него, или да се насочи право към лодките от военните кораби, приближаващи се в момента все повече под силните удари на греблата.

Пиратът, чийто поглед, изглежда, ставаше все по-остър, колкото повече го обграждаха и колкото по-голяма ставаше опасността за живота му, видя навреме надовлечения дървен материал и с няколко удара на греблото наистина се насочи навътре в залива, за да се отдалечи от последните си и най-опасни преследвачи. Но Едуард Уилкинсън знаеше добре, че той не можеше да му избяга в тази посока.

— Backwater^[1]! — извика той на двамата си гребци и за секунда грациозната лодка застана на място, като че бе хвърлила котва, докато той извъртя носа й навън, за да бъде готов да потегли в която и да било посока. Преследваният обаче нямаше вече никакво време за маневриране и като се уповаваше на бързината на малката си лодка, отново я извъртя, за да си пробие път до сушата покрай леката лодка на младия англичанин.

Уилкинсън обаче не последва веднага движението на неприятеля си. Опасяваше се от някой нов финт и искаше най-напред да се увери напълно в посоката, която щеше да избере пиратът. По този начин пиратът успя, естествено, пак да спечели малка преднина, но тъй като все пак англичаните държаха вътрешната страна, той трябваше да ги заобиколи или отпред, или отзад, за да достигне брега; най-напред се опита да ги заобиколи отзад, но бдителността на Уилкинсън осуети намерението му и двете лодки се понесоха с невероятна бързина успоредно една до друга на не по-голямо разстояние от две дължини на лодка.

— Предайте се, сеньор! — извика му Едуард. — Излишно се напрягате, заобиколен сте… предайте се или ще ни принудите към крайни мерки!

— Caracho! — бе единственият отговор, който изсъска пиратът през зъби. — Като че ли не взимате крайни мерки от толкова време, за да ме спипате… но paciencia!^[2] — И с бърз удар на греблото си той насочи носа на лодката точно към неприятелите си.

— Backwater! — извика младият човек и светкавично скочи от мястото си. — Backwater, хора — касае се за живота ви!

Моряците се хвърлиха с цялата тежест на телата си върху бързо задържаните гребла и еластичното ясеново дърво се изви до счупване, когато се опитаха да спрат внезапно бързия ход на лодката с обратен натиск върху греблата. Тя успя да измине все пак едно разстояние, не по-голямо от собствената си дължина, толкова бързо и енергично бе изпълнена заповедта. Но пък това разстояние бе напълно достатъчно за малката, къса, подобна на кану лодка на пирата, за да се извие и да се насочи зад кърмата на неприятелската лодка; още два удара с греблото и пиратската лодка щеше да бъде в безопасност, преди още другата да се бе извъртяла, когато Уилкинсън, който само с поглед схвана предимството на неприятеля си, взе бързо решение, стъпи на кърмата и с един скок се хвърли върху беглеца, който прелиташе в момента на не повече от четири стъпки покрай него.

Пиратът беше видял движенията му, беше отгатнал намерението му и за секунда успя да измести кърмата на лодката си колкото можеше по-далече от мястото на скока на неприятеля си. Но той не беше в състояние вече да попречи на протегнатата му лява ръка да се вкопчи в борда на лодката му, нито пък на дясната ръка на безумно смелия млад човек, която се впи със страхотна сила в пояса на своя враг. Слабата лодка, която и без това плаваше само на педя над водата, не можа да издържи внезапно стоварилата се върху нея тежест.

— Diablo! — изрева пиратът и се хвърли почти инстинктивно към противоположната страна, за да запази равновесието й, като същевременно захвърли непотребното вече гребло и измъкна бързо дългия си нож; но в същия миг малката лодка се преобърна и двамата счепкали се врагове потънаха във водата, която ги погълна веднага.

Когато Уилкинсън скочи от лодката си, той, естествено, я отблъсна няколко стъпки назад; тъй като тя бе започнала вече да се извръща, този тласък завъртя носа й още по-бързо; не беше изминала и половин минута, когато остро изрязаният й нос се стрелна точно над мястото, където бяха изчезнали двамата мъже и водата бе все още развълнувана; с едно обратно загребване на веслата лодката остана на място. Малката преобърната лодка се носеше по повърхността на водата като орехова черупка и бавно се приближаваше към брега…

Сега за първи път се показа някаква глава на повърхността — обаче само една. Но който и да беше това, двамата моряци в същия миг посегнаха към плаващата над водата дълга коса… в следващия момент прихванаха тялото и го изтеглиха в лодката.

— Пипнахте ли пирата? — бяха първите думи на младия офицер, щом бе в състояние да проговори.

— Все още не се е появявал на повърхността — гласеше отговорът на моряците, които междувременно не сваляха поглед от водата и не обърнаха повече внимание на офицера си, за когото мислеха, че е вече в безопасност.

— Търсете, търсете! — изтръгна се от гърдите на младия човек и той се отпусна в безсъзнание на дъното на лодката.

Колкото и малко минути да бяха изминали, докато траеха описаните дотук сцени, времето се бе оказало все пак достатъчно, за да се съберат всички останали лодки на това място.

С няколко думи английските моряци обясниха цялото положение на капитана на „Нуестра Сеньора“ и той даде своите бързи и ясни заповеди. Всички лодки без една, която беше изостанала, за да претърси останките на „Реконосидо“, трябваше да кръстосват из залива и пред сушата, да претърсват най-старателно всяка празна лодка, хвърлила някъде котва, всяко място, където имаше навлечен дървен материал, и да внимават да не им се изплъзне беглецът с плуване. В самия град бе вдигната на крак цялата полиция, така че едва ли бе възможно пиратът да избяга през града. Капитанът даде заповед на своите гребци да приготвят веслата и извъртя лодката си към брега.

— Но къде е дон Едуардо? — попита той внезапно и вдигнатата му ръка възпря греблата на неговите хора. — Какво стана с него, спасен ли е?

— Страхувам се, че е мъртъв! — каза един от английските моряци, който се бе навел над младия човек и усети по ръката си неговата бликаща кръв. — Във всеки случай е тежко ранен и е в безсъзнание.

В следващия миг лодката на капитана се плъзна до лодката на младия офицер. По негова заповед той бе вдигнат и пренесен в лодката му колкото може по-предпазливо, след което се понесоха към най-близкото място на брега с възможно най-голяма бързина на осемте гребла в силните ръце на моряците.