Жул Верн
Дунавският лодкар (1)

Глава първа
Състезанието в Зигмаринген

На 5 август — събота — 1876 година, многобройна и шумна навалица изпълваше голямата зала на кръчмата „Рибарска среща“. Песни, викове, звън на чаши, ръкомахания и възклицания се смесваха в една невъобразима глъчка, над която се издигаше от време на време това „хох“, с което обикновено немците изразяват радостта си. Прозорците на кръчмата гледаха направо към Дунава и покрайнините на малкия, очарователен град Зигмаринген, разположен почти в началото на голямата средноевропейска река.

Привлечени от окачения над входната врата надпис с красиви готически букви, там се бяха събрали членовете на „Дунавската лига“ — международно сдружение на рибари от различни крайдунавски народности. Богатият обяд, който беше събрал около масите стотина поканени, всички рицари на тръстиковата въдица, фанатични и страстни риболовци, беше към своя край. Ако се съдеше по разхвърляните бутилки, сутрешните упражнения навярно твърде много бяха възбудили тяхната жажда.

Беше 3 часа следобед, когато зачервените от бирата гости напуснаха масите. Трябва да се признае, че някои дори се клатушкаха и имаха нужда от подкрепата на своите съседи. Но повечето се държаха здраво на краката си, като достойни и изпитани участници в тези дълги гощавки, които ставаха по няколко пъти в годината след състезанията, устройвани от „Дунавската лига“.

Продължителни и твърде тържествени, тези състезания бяха много популярни по цялото течение на тази знаменита с жълтеникави води река, а не синя, както се възпява в прочутия валс на Щраус. Тук идваха състезатели от Баденското херцогство, от Вюртемберг, от Унгария, от Сърбия, от Румъния и дори от поробена България. Току-що завършилото състезание беше второто през 1876 година. Състезателите излязоха от града в 5 часа сутринта, за да отидат на левия бряг на Дунава, недалеч от Зигмаринген. Те носеха униформата на сдружението: къса блуза, която позволяваше свободни движения, панталони, натъпкани във високи ботуши с дебели подметки, и бял каскет с широка козирка. Разбира се, те носеха със себе си и всички ония рибарски съоръжения, които изискваше „Рибарски наръчник“, като: рибарски пръчки, въдици, изкуствени мухи, стръв, сонди и пр. Точно в 6 часа 97 състезатели застанаха по местата си, готови да хвърлят въдиците. Прозвуча ловджийски рог и 97 въдици едновременно увиснаха във водата. На състезанията се раздаваха много награди: първите две от по 100 флорина се даваха на рибаря, който уловеше най-много риба и на този, който успееше да хване от най-едрия вид. Към 11 часа звукът на ловджийския рог оповести края на състезанието. Журито на състезанието се състоеше от председателя на „Дунавската лига“ господин Миклеско и от 4-ма членове на сдружението. Работата на журито беше много деликатна и отговорна, тъй като те трябваше да дадат справедлива и безпристрастна оценка на всеки един от състезателите. Резултатите от състезанието оставаха в тайна до момента на раздаването на наградите, а това ставаше винаги след тържествено угощение, в което участваха всички състезатели, журито и повечето членове на „Дунавската лига“. Най-после моментът за това беше настъпил. Всички рибари и любопитните, които бяха дошли от Зигмаринген, чакаха с нетърпение, настанени удобно по пейки и столове пред естрадата, на която стояха председателят и другите членове на журито. Когато всички заеха местата си, с димящи лули в уста, председателят г-н Миклеско се изправи.

— Тишина! Слушайте… — завикаха от всички страни.

Г-н Миклеско пресуши най-напред една халба бира, която посребри върховете на мустаците му, и започна:

— Драги колеги — каза той на немски език, за да го разберат всички членове на „Дунавската лига“, — не очаквайте от мене класически подредена реч. Ние не сме се събрали тук, за да се опиваме с тържествени речи, а за да си поговорим за нашите дребни работи като добри другари, бих казал като братя, ако това определение би ви се видяло подходящо за едно такова международно събрание…

Последните му думи бяха посрещнати с единодушно ръкопляскане и с виковете: „Много добре! Много добре!“.

След като изпразни отново халбата си, г-н Миклеско продължи. Той постави въдичаря в първите редове на човечеството като изтъкна всички качества и добродетели, с които го е надарила природата. Той си позволи даже да постави изкуството на рибаря по-високо от това на ловеца.

— Може ли да се сравнява — извика той — ловеца с риболовеца?

— Не!… Не! — отговори цялото събрание.

— Трудно ли е да убиеш един заек или яребица, когато я виждаш ясно пред себе си и когато едно куче (ние имаме ли кучета?) ви е открило следите им!… Вие виждате дивеча отдалеко, прицелвате се свободно в него и с десетки сачми, повечето от които са изстреляни напразно, го убивате. А рибата не може никога да се проследи с поглед. Тя е скрита под водата… Колко хитрост и изобретателност, колко ум и сръчност са необходими, за да я накараме да захапе въдицата и да я изкараме от водата — ту увиснала на върха на въдицата, ту живо трептяща, сякаш ръкопляска на победата ни!…

Тук речта бе съпроводена с буря от одобрителни викове. По всичко личеше, че председателят изразяваше чувствата на „Дунавската лига“. След като пое дъх, изпразвайки отново халбата с пенестата бира, той продължи:

— Не ни остава нищо друго, освен да се поздравим с растящите успехи на нашето сдружение, което се попълва с нови членове и чиято слава се носи в цяла Централна Европа. За нашите успехи аз няма да говоря, защото всички ги познават. Ще кажа само, че е голяма чест да бъдеш член на сдружението и да участваш в неговите състезания. Аз предлагам да вдигнем наздравица за журналистите от Германия, Австро-Унгария, Чехия и Румъния, които са винаги щедри на скъпите и тъй заслужени похвали за международната кауза на „Дунавската лига“!

Председателят вдигна високо чашата с шампанско.

— Да пием за нашата славна „Дунавска лига“! — каза г-н Миклеско и изпразни чашата си.

Всички, станали прави, последваха примера му.

— Да пием за здравето на различните народности, които влизат в нея: баварци, австрийци, унгарци, сърби, румънци, българи, молдовци и бесарабци!

И всички бесарабци, молдовци, българи, румънци, сърби, унгарци, австрийци и баварци отговориха като един човек, изпразвайки до дъно съдържанието на чашите.

Така завърши вторият номер от програмата на състезанието. Предстоеше третият — обявяване на наградите.

Всички го очакваха с нетърпение и изключителен интерес, защото, както беше казано, тайната на журито оставаше запазена. Най-после председателят Миклеско започна да чете официалната листа на наградите в двете категории. Съгласно правилника на сдружението, най-напред се обявяваха второстепенните награди, за да се повиши интересът към първите. Премираните се явяваха пред естрадата, където, след като им се връчваше диплом и съответната парична награда, председателят сърдечно ги поздравяваше. Втората премия, за седемдесет и седем уловени риби, беше дадена на германеца Вебер, чийто успех публиката посрещна с горещи ръкопляскания. Вебер беше добре познат между своите колеги. Той беше печелил много пъти първи награди и сега всички очакваха да се повтори същото.

Но само седемдесет и седем риби имаше уловени в коша на Вебер, докато от мрежата на друг негов съперник, може би и не по-сръчен, но по-късметлия, бяха извадени цели деветдесет и девет парчета. Този майстор рибар беше унгарецът Илия Бруш. Изненаданата публика не започна да ръкопляска, когато чу името на този непознат унгарец, който бе влязъл наскоро в „Дунавската лига“.

Понеже награденият не намери за нужно да се представи, за да получи наградата от сто флорина, председателят Миклеско мина веднага към листата на печелившите по теглото на уловената риба. След като бяха наградени няколко души, оставаше да се даде и първата награда от тази категория. Всички очакваха с трепет и вълнение името на победителя. Колко голямо бе учудването и дори изумлението на всички, когато председателят Миклеско произнесе с едва сдържан от вълнение глас следните думи:

— Пръв по тегло, с една щука от седемнадесет фунта, унгарецът Илия Бруш.

Сред присъстващите настъпи дълбоко мълчание. Готовите да ръкопляскат ръце останаха неподвижни, устата, зяпнали да акламират победителя, мълчаха. Живо чувство на любопитство сковаваше всички. Дали щеше да се появи най-после този Илия Бруш? Щеше ли да вземе от ръцете на председателя дипломите и двестате флорина? Внезапно шепот раздвижи събранието. Един от присъстващите, който дотогава стоеше настрана от всички, се отправи към естрадата. Това беше унгарецът Илия Бруш. Ако се съдеше по грижливо избръснатото му лице, увенчано с гъста и черна като мастило коса, Илия Бруш нямаше повече от трийсет години. Широкоплещест, висок и строен, той навярно притежаваше изключителна сила. Беше за учудване как този жизнерадостен младеж можеше да се увлече до такава степен в тихото удоволствие на риболова, че да постигне съвършенство в това трудно изкуство, за което резултатът от състезанието даваше неоспорими доказателства. Имаше и друга странна особеност у Илия Бруш. Той вероятно беше с повредено зрение и затова носеше големи черни очила, които не позволяваха да се види цветът на очите му. А знае се какви очи трябва да има този, който стои надвесен над водата и дебне хилядите хитрости на рибата. Но учудени или не, всички трябваше да приемат свършения факт. За безпристрастността на журито не можеше да има никакво съмнение — Илия Бруш беше победител в състезанието и чупеше всички постигнати дотогава рекорди. Множеството се оживи отново и удостои с гръмки ръкопляскания наградения, когато той пое дипломите и наградите от ръцете на председателя Миклеско. Но вместо да слезе след това от естрадата, Илия Бруш каза нещо на председателя, след това се обърна към заинтригуваното събрание и ги помоли за тишина.

— Господа — каза той, — ще ми позволите да кажа няколко думи, за което нашият председател благоволи да ми даде съгласието си. Искам най-напред да ви благодаря за симпатиите и ръкоплясканията, които, уверявам ви, не ще ме накарат да се възгордея повече, отколкото трябва. Ако този успех, който считам по-скоро за случаен, би се паднал на най-заслужилия, сигурно щеше да го спечели някой от старите членове на „Дунавската лига“. За да оправдая своя успех, аз реших да изпълня нещо, което, вярвам, ще бъде интересно за това рибарско събрание. Известно ви е, драги колеги, че модата сега е да се поставят рекорди. Защо да не последваме и ние примера на шампионите от другите спортове и не се опитаме да поставим рекорд с риболова с въдица? И ето аз, като член на „Дунавската лига“, реших да се спусна по течението на нашата славна река, от нейното начало до Черно море. По време на този три хиляди километров маршрут възнамерявам да се храня изключително с добива на моя риболов. Съобщавам ви, че моето пътуване ще започне на 10 август, т.е. идния четвъртък, в девет часа сутринта и ви определям среща същия ден при изворите на Дунава.

Трудно може да се опише възторга, който предизвика това неочаквано съобщение. Последва буря от викове и френетични ръкопляскания. Но подобно събитие не можеше да завърши само така. Господин Миклеско много добре разбра това и постъпи както винаги, като истински председател. Може би малко тежичко, той се изправи още веднъж между своите помощници.

— За нашия колега Илия Бруш! — каза той с развълнуван глас, вдигайки чаша шампанско.

— За нашия колега Илия Бруш! — отговори гръмко събранието, след което настъпи дълбока тишина, тъй като човешките същества, за жалост, не могат едновременно и да пият, и да викат.