Фридрих Герстекер
Изоставеният пиратски кораб (6)

Мануела

Докато отецът и лекарят слизаха бавно по стъпалата, беглецът с голия нож в ръка се намираше толкова близо до тях, че бялата одежда на свещеника наистина го докосна. И най-малкото движение встрани на ръката на отеца щеше положително да засегне плътно притиснатата към стената тъмна фигура. Ала пиратът не трепереше за безопасността си, защото знаеше, че в този миг не го грозеше по-голяма беда от онази, която бе започнала да го застрашава още от първата минута на неговото преследване. Дори по тъмните му черти се плъзна сатанинска усмивка, когато го прониза светкавично мисълта, с какво безкрайно спокойствие и непринуденост минаваше достопочтеният отец край ръба на зейналия си гроб, защото пиратът бе твърдо решен да обезвреди и двамата веднага щом откриеха скривалището му, в противен случай, ако бъдеше преследван, сигурността му щеше да бъде извънредно застрашена. Богобоязливият човек наистина не подозираше в този момент доколко животът му зависеше от движенията на лакътя му, иначе едва ли би минал през тесния коридор така отпуснато и спокойно, с абсолютно сигурното чувство на безопасност. Но сетният му час не бе ударил още, той мина покрай опасността нищо неподозиращ и влезе в стаята, последван от доктора.

Все пак измина още време, докато двамата се отдалечиха дотолкова от все още отворената врата, че беглецът можеше да рискува да стъпи на долните, силно осветени стъпала… Най-сетне широката фигура на свещеника закри предателския сноп светлина, но пиратът все още се колебаеше, защото обърнеше ли се един от двамата, изскърцаше ли стълбата, нищо не можеше да предотврати откриването му. Но той не биваше да губи време, защото изостреният му още повече от опасностите слух долови гласовете на нахлуващите в къщата врагове.

— По дяволите, открият ли ме, да му мислят! — промърмори той тихо под носа си. — Последствията ще се стоварят на техните глави! — С тези думи той скочи леко на стъпалата и се заизкачва предпазливо нагоре, без някой да го забележи. След като се озова горе, той отвори тихо вратата на стаята, която двамата бяха напуснали току-що, и бързо се вмъкна вътре, като затвори вратата след себе си. Но сцената, разкрила се пред очите му, го прикова на място за известно време.

На един дюшек на пода, покрит със снежнобял чаршаф, който имаше само в горната си част тъмночервена кървава ивица, лежеше трупът на Едуард Уилкинсън; спокойните бледи черти на лицето му бяха просветлени от изражението на неописуемо блаженство. При краката му, на ниско кресло, бяха поставили желязното украсено с цветя разпятие така, че очите на умиращия да го виждат добре. Обикновено мястото му беше в ъгъла на стаята, в малкия семеен олтар. А отстрани на постелята бе коленичила Мануела, потънала в дълбока, гореща молитва, наведена над студената ръка на мъртвеца, която умиращия бе поставил в нейните ръце.

Дори и пиратът стоеше покъртен пред тази свята, неизказано трогателна картина. Той хвърли наоколо из стаята див, объркан поглед, отхвърли с лявата си свободна ръка дългите мокри коси от челото, тъй като дясната му ръка все още стискаше почти несъзнателно ножа, след което притисна с ръка слепоочието си, като че ли искаше да прогони от главата си лоши, измъчващи го мисли.

В този момент долу се чуха силни гласове, задната врата бе изкъртена и той трябваше да действува. Но при първата крачка, която направи напред, молещото се момиче вдигна хубавото си смъртнобледо лице, смутено в смирената си молитва от виковете и тропота навън, както и от така близкия до нея шум; очите й срещнаха погледа на убиеца, който се опитваше боязливо да гледа настрани. Но тя не се изплаши — страшното се бе случило, дори изникналата като изпод земята пред нея ужасна човешка фигура с лъскавия нож в ръката не бе в състояние да я накара да се страхува; в момента тя едва ли възприе реално появяването му.

Тенарес постоя един миг сякаш в нерешителност, втренченият почти несъзнателен поглед на нещастницата прониза сърцето му с едно отдавна неизпитвано чувство на разкаяние. Ала той трябваше да използва тъкмо този първоначален момент на нейната изненада, защото пътят му към вратата минаваше покрай самата нея, пътят, който щеше да го отведе на свобода.

Но едва бе направил първата крачка към нея, когато момичето протегна ръка срещу него и каза с тих, но твърд глас:

— Назад, убиецо, назад от това свято място, не се ли боиш сам да се появиш така пред жертвата си с още кървави ръце? Или още не си се наситил? Ето, удряй тук, не се боя от твоя нож, ти стори вече най-лошото!

— По-скоро би ми изсъхнала ръката, Мануела! — каза пиратът покъртен. — Не, не се страхувай от нищо, момиче, по целия широк свят ти си последният човек, комуто бих причинил и най-малкото зло. Опасявам се, че тази нощ ти сторих голяма злина, дете… но тази луда глава просто ме принуди… никога не съм му правил някакво зло; с удоволствие бих ви видял двамата… но времето минава, пусни ме да мина, Мануелита, няма да ти сторя нищо лошо.

— Назад, убиецо! — извика момичето, което чу добре и с нарастващо удивление думите на ужасния човек, но едва ли ги разбра. Ала когато той се приближи към трупа, тя си възвърна изцяло присъствието на духа и долавяйки в същото време гласовете от долния етаж на къщата, започна да проумява какво го е довело всъщност тук. — Отдръпни се от трупа на този, когото си убил. Ха, чуваш ли как приближават отмъстителите на вечния съд? Тежкоо̀, тежко̀ на виновния!

— Бъди разумна, Мануела! — извика пиратът, като се приближи бързо към нея, за да я успокои. — Не знаеш какво вършиш… аз съм…

— На помощ, убиец! — извика доведеното до отчаяние момиче с всичката сила на гласа си. Тя предчувствуваше опасност, само не можеше точно да я определи с думи. Но Тенарес нямаше повече време за обяснения.

— Глупачка! — извика той и сграбчвайки ръката й със страшна сила, я запрати настрани и си освободи пътя. — Тогава направи най-лошото, което можеш да направиш, а след това се мъчи от угризение на съвестта, като разбереш истината!

И с леки скокове той достигна добре познатата му тайна врата, правена от самия него, за да крие контрабандна стока. Отвори я за секунди и изчезна, докато Мануела остана безмълвна от изненада, тъй като този изход бе неизвестен дори за самата нея.

Тя дочу шума от бързо изкачващите се по стълбата мъже и повторният й вик за помощ ги подтикна към трескава бързина. В този миг вратата се отвори шумно и в стаята се втурна майка й, призрачно бледа, с възбудено и объркано изражение на лицето.

— Помощ! — извика отново измъченото и изплашено момиче, щом видя майка си. — Помощ, мамо… убиецът е…

— Твоят баща, нещастнице! — простена жената и скри лицето си с ръце.

При тези страшни думи Мануела остана като поразена от гръм. Очите й, изгубили блясъка си, се втренчиха във фигурата, която й бе съобщила ужасяващата вест, а ръцете й останаха все така протегнати пред нея като защита. Ала щом сеньор Олинда се появи на прага и скочи в стаята с пистолет в ръка, нещастното момиче вдигна бързо ръце над главата си, изсмя се звънко и рухна в безсъзнание на пода.

Веднага стаята се изпълни с въоръжени хора, но въпреки че претърсиха всяко ъгълче и огледаха внимателно всички прозорци, не можаха да открият никаква следа от беглеца.

Дали наистина е бил в тази стая? Прозорците й гледаха надолу към препълнената с хора улица, втората врата беше заключена отвътре, а в цялото помещение нямаше никакъв друг изход, никакво скривалище. Олинда се огледа отчаяно за Мануела. Тя бе единствената, която можеше да даде сведения, а тъкмо тя лежеше в безсъзнание в ръцете на майка си, която приведена се грижеше за нея.

— Проклятие! — измърмори капитанът и тропна с крак по пода. — Жените припадат от всяка дреболия и обикновено в най-неподходящото време… бедни Едуардо… нима ще трябва да лежиш неотмъстен в твоя кървав гроб? Не, все още не губя надежда, защото той не може да е потънал в земята… потънал в земята… но тук нямаме повече работа!

По негов знак останалите го последваха мълчаливо и безшумно извън тази печална стая, за да продължат да търсят в другите помещения.