Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Wrack des Piraten, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2010)

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев

История

  1. — Добавяне

Срещата

По онова време полицията на Валпарайсо не беше организирана така отлично, както сега; въпреки това през нощта по улиците непрекъснато се движеха конни полицаи със саби на колана и ласо на седлото или пък стояха неподвижно на пост на различни места. Но изглежда, че тези саби им служеха в известна степен само като парадно оръжие — нещо като шпагата за придворните в по-стари времена, — защото ги бяха окачили отстрани повече за да им дрънчат, отколкото за да ги употребяват сериозно. Но затова пък толкова по-опасно бе ласото за нощните престъпници, които по време на бягството си не успееха достатъчно бързо да се сврат в някое ъгълче. Служителите на закона се носеха подир тях с гръмкия тропот на конските копита и тежко им, ако се намереха в обсега на непогрешимото ласо — на двадесет и пет, та дори на тридесет крачки излиташе примката и който попаднеше веднъж в желязната й хватка, успяваше изключително рядко да се освободи от нея.

Сеньор Олинда даде необходимите разпореждания на предводителя на този полицейски отряд, или това беше поне отрядът, отговарящ за квартала, в който се намираха сега и който по онова време далеч не бе така гъсто населен, както днес; доколкото бе възможно полицаите трябваше да се разпръснат покрай брега, да залавят всяко подозрително лице, което и да е то, и да го задържат до сутринта. На насъбралия се на това място народ сеньор Олинда съобщи, че обявява награда от петстотин долара за онези, които заловят беглеца, и човек лесно може да си представи, че полицията, както и пеоните правеха всичко възможно, за да спечелят богатото възнаграждение.

Четирима от неговите хора междувременно бяха последвали заповедта му да отнесат ранения в дома на сеньора Фостеро, докато един друг трябваше да доведе лекар. Капитанът знаеше добре, че на това място щяха да се погрижат най-добре за ранения.

Тъй като всичко беше разпоредено, той изпрати лодката си с мичмана обратно в залива да се присъедини към другите лодки и на всяка цена да възпрепятствува бягството на пирата към морето. Той самият остана на сушата да бди над изпълнението на разпоредените от него мерки.

В дома на нашата стара позната, сеньора Фостеро, обикновено така весело оживен, сега се бяха вселили тъга и печал. Откак се бе разделила с любимия си, Мануела бе седяла в мъчително очакване. Пред очите й все още блестяха пистолетите, които беше затъкнал в пояса си. Той бе тръгнал срещу смъртна опасност и тя се страхуваше, ах, тя всеки миг очакваше с разтуптяно сърце, което застрашаваше да й пръсне гърдите, да дочуе звука на далечни изстрели. Не можеше да заплаче, смъртният страх задържаше безмилостно облекчителните сълзи, тя седеше само край прозореца, който гледаше към залива, с конвулсивно сплетени ръце и смъртнобледо лице, а студените й устни се движеха в шепота на тиха, но гореща молитва.

В този момент откъм улицата се разнесе шум, много гласове закрещяха силно, един през друг, хората пред вратата на нейния дом зачукаха и след минута четиримата моряци внесоха вътре безжизненото тяло на младия офицер.

Сеньората извика от ужас и хвана главата си с ръце. Дори Марекита и Хуана стояха безмълвни от уплаха пред внезапната смърт на младия човек, който малко преди това бе напуснал къщата жив и здрав. Само Мануела показа самообладание. Докато опасността я тровеше, сърцето й за малко щеше да се пръсне от ужасното чувство, че може би ще я срещне лице в лице, но сега, когато страшното се беше случило, когато съдбата студено и сериозно се намесваше в живота й и разрушаваше най-хубавите й блянове, в същия миг у нея изчезна всяка слабост, всяко колебливо чувство и тя даде всички необходими в случая разпореждания с такова спокойствие и разсъдливост, които изпълниха с учудване и възхищение дори и майка й.

Раненият, когото отначало всички бяха помислили за мъртъв и само моряците успяха да ги уверят, че в тялото му все още има живот и в най-скоро време ще дойде лекар да прегледа раната му, бе отнесен в малката задна стаичка, най-спокойното помещение в цялата къща. Там му бе приготвено набързо легло и Мануела собственоръчно свали дрехите от горната част на тялото на нещастника, за да спре кръвта, докато дойде лекарят да направи нещо повече за него.

Заедно с ранения в пивницата беше влязла тълпа любопитни и от тях сеньора Фостеро скоро научи всичко, каквото знаеха тези хора за досегашните събития. Още в разгара на разказа вътре се отби един пеон и съобщи, че сеньор капитано на „Нуестра Сеньора“ обявил награда от петстотин долара за залавянето на пирата, буквално цяло състояние за тези хора, и моментално сред посетителите се зароди такова усърдие да заловят един човек, от когото не бяха видели до този момент нищо лошо, който никога не им беше пречил с нещо и когото през целия си живот дори не бяха виждали, а може би не бяха и чували за него, че само след пет минути в пивницата не остана жива душа, а всички се завтекоха с шеметна бързина към пристанището, за да допринесат по възможност за спечелването на безславната награда за главата на пирата. Но предупредителният пример, който току-що бяха видели с очите си, ги запозна едновременно с онова, което можеха да очакват, в случай че тръгнеха лекомислено срещу опасността. Положително мнозина от тях стигнаха до твърде похвалното заключение да бъдат особено бдителни относно собствената си кожа при това начинание.

Междувременно лекарят беше дошъл и Мануела бе изпратила човек да доведе някой свещеник, за да мироса умиращия за последен път, в случай че изявеше такова желание. Тя забрави, че той изповядваше чужда на нея религия — виждаше пред себе си само умиращия любим и самото нейно сърце, обхванато от трескав страх и задушавано от болката, изпитваше в този момент нужда от утеха на църквата — нима на земята й оставаше някаква друга утеха?

Скоро се появи духовникът. Но докато лекарят (също англичанин) заяви, че раната е много сериозна и вероятно смъртоносна, и докато младият човек за първи път отвори очи и се усмихна слабо, щом видя милото лице на Мануела надвесено над леглото си, францисканският монах отказа по най-категоричен начин да даде светото причастие на един еретик.

Мануела коленичи в безмълвна болка до леглото на умиращия любим. С целия жар и плам на южняшката си кръв тя обичаше мъжа, който сега, изглежда, бе завинаги безвъзвратно загубен.

Лекарят, който забеляза нарастващото й отчаяние и може би се опасяваше от лоши последици за самата нея, ако бъдеше обхваната от такова трескаво възбуждение, се опита да я утеши и я помоли да се успокои. Каза й, че раната на младия човек наистина била опасна, но може би все още било възможно да го спасят, обаче ако и тя самата го разтревожела, тогава той, лекарят, не бил повече в състояние да отговаря за нищо. Но обичащото сърце не можеше да бъде заблудено с такива приказки, в чертите на лицето на любимия се бе загнездила смъртта и утешителните думи само я потресоха и развълнуваха още повече, вместо да я успокоят.

— Не! — извика тя внезапно, като се хвърли към любимия си и покри с целувки бледите му устни. — Няма да отидеш сам в ужасната нощ на вечното проклятие, бедни нещастни приятелю, ти нямаш вече никого по широкия свят, който да изпита състрадание към теб, който да пролее сълзи на твоя гроб освен мене; хората не бива да казват, че съм била твоя само в щастие и радости, че съм искала да бъда до теб само в слънчеви дни. Бих могла да се откажа от тебе, да се откажа от всяко блаженство, което щеше да ми донесе твоята любов, само ако знаех, че ти самият ще бъдеш щастлив, или ако виждах някаква възможност бог да може да те просветли и да те поведе по своите пътища. Но сега всичко това свърши. Ти си сам и изоставен; целият свят те отритна, дори самата църква те отблъсна, а ти не бива, о, не, кълна се в името на вечния бог, не бива да умреш в отчаяние. Мануела е твоя както в живота, така и в смъртта и кълна се в призрачно бледия лунен сърп, който, изгрял ей там, те осветява, кълна се в онзи тайнствен свят, който не сме в състояние да прозрем, че религията, в чиято вяра умираш, богът, в когото вярваш, ще бъдат и мои, няма да носиш сам тъмата и мъките на проклятието, защото Мануела, която ти принадлежи в живота, няма да те изостави и в смъртта!

Лекарят стоеше дълбоко потресен от тази любов, която бе дори в състояние да се възправи срещу онези ужаси на вечното проклятие, пред които чистото сърце на милото момиче доскоро потръпваше в страхлива боязън. Свещеникът обаче, изпаднал в богобоязлив ужас, се кръстеше непрекъснато в осквернената от такива греховни думи стая и най-сетне дори хвана ръката на момичето, за да го отведе от опасното място, което застрашаваше и нейното собствено душеспасение. Тя обаче издърпа ръката си бързо и решително.

В този момент раненият, който беше слушал пламенните думи на любимата си с блажено изражение на лицето, вдигна умолително ръка и се опита да се поизправи. Лекарят поиска да му попречи и го помоли да говори колкото се може по-малко, тъй като това положително щяло да бъде опасно за него, но болният поклати глава с дружелюбен и тъжен израз, като тихо каза:

— Трябва да говоря, драги докторе, имам много малко време за губене на земята и сам искам да си подготвя радостен и спокоен предсмъртен час, както и да влея във вярното смирено сърце на това мило създание край мен вяра и утеха.

— Преподобни отче! — обърна се после той към духовника с глас, който почти напълно си беше възвърнал предишната сила и енергия. — Искате ли да изпълните молбата на един умиращ, който преди смъртта си желае да премине в лоното на вашата църква, както и да умре с утехата, дадена му от вашата света религия?

— Не… не! Ти не бива заради мене… — извика в този момент Мануела, чийто лик засия от една почти неземна радост, щом разбра смисъла в думите на любимия си. Този израз обаче веднага бе изместен отново от връхлитащите я мрачни мисли, от старата разяждаща болка. — Не трябва да си отиваш от този свят с болезнено огорчение, не е нужна такава безполезна жертва. Не се самозалъгвай, твоят бог не би могъл да ти прости, ако призовеш милостта му заради такава причина. Не, не, вече е твърде късно, в душата си ти си оставаш протестант. Само празен звук са думите, които не могат да те примирят с твоя Творец, и ти искаш да измамиш и себе си, и мен с фалшиво лицемерно възбунтуване. Но не се страхувай за мен, любими — извика тя с въодушевление, което придаде на очите й неземен блясък — и аз не ти принасям някаква жертва, просто не се боря повече срещу невъзможното. Без теб даже и небето би било за мене ад и бог би трябвало да разкъса бедното ми сърце, ако би пожелал да го раздели от твоето дори и в отвъдния живот.

И с това смирено богохулство тя изхлипа високо, отпусна се върху ръката на Едуард и я покри с горещи сълзи.

Но умиращият повдигна главата й леко нагоре, докато просълзените й очи срещнаха погледа му, и после й каза усмихнато, но с твърд глас:

— Изслушай ме, Мануела, и после кажи сама дали можеш да наречеш сегашната ми постъпка жертва и дали бог няма да приеме радушно в обятията си своето често лутало се чедо, което копнее за неговото бащино сърце. Имам чувството, че ти би била нещастна, ако умра без благословията на твоята религия. Ще мога ли да напусна този свят доволен, със съзнанието да те изоставя така, тебе, която обичах повече от собствения си живот? Но не е само това; религията, на която може да бъде предано с толкова много страст едно така чисто и вярно сърце като твоето, моя Мануела, трябва да бъде религия, която носи утеха и спасение, и можеш ли да ми се сърдиш за това, че и моята душа жадува за думите на нейната благословия? Бог познава сърцето ми и вижда в него, моя Мануелита. Той знае какви сериозни причини го подтикват към тази крачка, която смятам да направя сега с негова помощ и с помощта на този преподобен отец. Ще ме укоряваш ли все още и мислиш ли, че всевишният би ми отказал милосърдието си?

Бяха необходими само още няколко обещаващи утеха слова на духовника, който се възползува с набожно усърдие от случая да спаси навеки една душа, смятана вече за изгубена, за да се примири милото момиче с мисълта, че любимият й е избрал пътя на спасението по собствено, вътрешно убеждение. С ликуващо, преливащо от благодарност сърце тя се отпусна край постелята му в пламенна молитва.

Докато траеше гореописаната сцена в стаичката на втория етаж, сеньора Фостеро подслушваше доста дълго време отвън пред вратата. Едно особено чувство я въздържаше да смути сега дъщеря си, чиято силна болка прониза и нейното сърце, което иначе не можеше така лесно да бъде трогнато. Ето защо тя се оттегли тихо от вратата тъкмо когато свещеникът започваше да задава въпросите си на умиращия и да изговаря обичайните си фрази.

Междувременно улицата се беше оживила твърде много и това събуди у нея опасения относно сигурността на собствения й дом, останал почти без надзор в този късен нощен час. И така тя отново слезе в долните помещения, провери дали външната врата е здраво заключена и дали кукичките на капаците на прозорците бяха сложени. Сега се накани да погледне и малката задна врата, за да види дали прислужничките й не бяха забравили в страха и объркаността си да я заключат тъкмо тази вечер. Доста време преди това тя бе изпратила Хуана и Марекита да си отидат в стаята. В този момент вратата, която водеше към тесния заден двор, се отвори бързо и неочаквано и старата жена остана безмълвно на мястото си като закована от уплаха и ужас, когато близко пред нея застана страшната, сега още по-ужасяващата я фигура на непознатия, който по думите на всички беше кръвожаден пират и чиято жертва дори лежеше окървавена в собствената й къща.

Тенарес, всяващият панически ужас пират на южните морета, изглеждаше в сегашното си състояние подгонен като див звяр, наистина достатъчно страховит, за да създаде грижи и на някоя далеч по-сърцата жена от сеньора Фостеро за всичко, което можеше да се загуби или отнеме от този земен свят. Лицето му беше мъртвешки бледо, дългата му черна коса бе провиснала на дебели мокри кичури покрай слепоочията и се смесваше с брадата, от която се оцеждаше вода; очите му бяха като тъмни искрящи въглени, а на челото, откъдето водата бе отнесла при продължителното гмуркане черния пластир, гореше дълъг, широк, кървавочервен белег, който се врязваше дълбоко между очите му.

Дрехите му бяха съвсем мокри, водата все още се оцеждаше на тежки капки от тях, шапката му се беше изгубила във водите на залива и само десницата му продължаваше да стиска конвулсивно последното оръжие за отбрана — дългия остър като бръснач нож, с който се бе отървал вече от първия си неприятел.

Но колкото по-отчаяно бе положението му, толкова по-бързо и решително действуваше той — едно заплашително движение на въоръжената му ръка по посока на треперещата жена й показа ясно опасността, на която би се изложила при първия вик за помощ; сетне той затвори бързо вратата след себе си, като обърна веднъж ключа, защото съвсем нямаше намерение да се барикадира тук. Искаше само да се предпази от всяка изненада. После сложи резето на вратата, която водеше към стълбите, нададе ухо за момент към шума, идващ откъм улицата, и отмахна с ръка дългите мокри коси от лицето си, като от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Така — каза той с подигравателна усмивка, която призрачно обезобрази чертите му, — за момента съм спасен, но още не напълно… е, леличко, харесвам ти така, нали… да, съкровище, времената се промениха, откакто се видяхме за последен път… преди около час бях милионер, а сега заради бесния скок на един безумец съм просяк, но все пак ще ми дадеш едно шише вино на кредит, нали, леличко? Тихо! — каза той сериозно, когато тя, изглежда, се накани да изтръгне някакви думи от скованото си от страх гърло. — Тихо, гълъбчето ми, тази вечер не ми е до шеги, но не ми се иска да причинявам зло тъкмо на тебе.

С тези думи той взе едно от пълните шишета на полицата, удари го с тъпото на ножа си през гърлото, като отнесе горната част на шийката заедно с тапата и напълни една от намиращите се на масата чаши, които бяха вече употребявани и оставени нераздигнати поради бъркотията тази вечер.

— Хмм — каза той, след като изпразни чашата на един дъх и я напълни отново, — виното ми се отразява добре и влива в жилите ми нови сили, а това ми беше необходимо, защото наистина ми се струва, че тази вечер кьораво и сакато е на крак. Но сега на работа, леличко, имам една молба към теб и не бива да ми отказваш — нуждая се от твоя месингов ключ, за да мога да избягам през малката жълта стаичка… нали я знаеш, но побързай, carisima, защото, бога ми, преследвачите няма да изпуснат дирята ми. Вярно, че тук на височината им се изплъзнах, тези негодници дори ме бяха хванали с ласо, но струва ми се, че един подлец забеляза, когато свих в малката странична уличка насам, и ако не се лъжа, чувам вече копоите в съседната къща. Но нямам нищо против да проследят дирята ми дотук, ти знаеш добре, amiga mia[1], че от жълтата тайна стаичка мога да избягам лесно, освен ако нямам изключително лош късмет; оттук никой не може да предположи съществуването й, а докато мислят със сигурност, че се намирам в къщата, аз ще бъда вече през девет села в десетото.

Сеньора Фостеро, отначало ужасена и изплашена от появяването на пирата, забрави действително в този момент всичките си страхове само поради чувството на удивление и изненада, тъй като тайната на този ключ, доколкото знаеше тя, не беше известна на друг жив човек освен на самата нея. Кой ли можеше да бъде този загадъчен мъж, който още от първата вечер на появяването си показа такава непринуденост, сякаш само той можеше да се разпорежда тук; ето че сега се оказа запознат с най-съкровената й и всъщност единствена тайна, която бе успяла да запази, и искаше от нея съдействие, като че тя бе длъжна да му помогне при неговото бягство, а не да го издаде на преследвачите му веднага щом й обърнеше гръб?… Или може би се канеше да я убие, след като получеше ключа? Тази мисъл накара кръвта й да се смръзне и тя се огледа наоколо страхливо и трескаво, като търсеше помощ и спасение.

Пиратът, изглежда, можа да прочете в объркания израз на бледото й лице онова, което ставаше в нейната душа, но той не биваше да се бави повече и да се излага на опасност, тъй като в съседната къща се чуха силни гласове и всеки момент преследвачите му можеха да почукат на вратата, която нямаше да представлява пречка за тях, ако употребяха насилие. И така той каза бързо с приглушен глас:

— Не се страхувайте за живота си, carisima — имам други средства да си осигуря мълчанието ти, но по дяволите, времето на маскарада вече свърши! Беатрис, винаги съм бил достатъчно суетен да вярвам, че щом веднъж съм бил в толкова близки отношения с някоя жена, в каквито всъщност живеят съпрузите, вече не мога да бъда забравен така лесно от нея.

— Пресвета Дево! Лоренсо Фахардо! — простена глухо жената, понеже пиратът вдигна предупредително пръст; после тя се отпусна на колене от изненада, но и сломена от обзелия я ужас и страх.

— Да, да — каза тихо мъжът, като кимаше с глава, втренчил поглед пред себе си, — това беше името, което носех някога, и струва ми се, че онези дни бяха горе-долу щастливи… но това е минало! — извика той, като изведнъж се изпъна енергично. — Да, Беатрис, аз водих див, изпълнен с опасности живот, откакто моята съдба, всъщност трябва да кажа моята зла участ, ме поведе по света от този бряг. Ту преследвах, ту ме преследваха… накрая ме победиха и с един-единствен удар изгубих всичко онова, което бях спечелил в дълги години на смъртни опасности и много пролята кръв; после избягах, пак ме плениха и ме държаха затворен в Манила, където страшните мисли заплашваха да пръснат кръвоносните съдове на мозъка ми; отново се изплъзнах и вече се канех напук на всички врагове пак да нарека всичко онова мое, мое, когато отново се озовах по гръб на земята. Ето ти с няколко думи целия мой житейски път. Имах най-добри намерения към теб, ако планът ми беше успял, но не било писано — колелото на съдбата се върти неудържимо напред и ето че отново ме завлече най-долу, но при следващата обиколка пак ще ме издигне на върха; все още не им е паднал в ръцете бедният Лоренсо Фахардо, когото презират тук, но който като Тенарес караше лицата им да бледнеят в смъртен страх, щом чуеха името му, и кълна се в дявола, няма и да го заловят, докато може да движи ръцете си и да държи нож! Но сега, carisima, няма повече време за приказки — прекъсна се той изведнъж и тикна в капията ножа, който бе държал досега в ръката си като унесен. — Дай ми ключа, защото чувам гласове на улицата. Ако влязат тук и видят мокрите петна из стаята и следите, оставени от краката ми, които сега не можеш да прикриеш, кажи им само, че съм бил тук и вероятно съм избягал през задната врата; никой друг не знае пътя през покрива. Оттук отивам направо към хълмовете и преди да се е съмнало, ще намеря спасение на моя кораб въпреки техните лодки и сигнали. Чумата да ги тръшне, Тенарес е твърде жилав, че да може да го спре една банда полицейски слуги или пък няколко лодки, пълни с дрипави моряци, да го измъкнат от водата, от родната му стихия! Ключа, carisima, дай ми ключа!

В това време жената го бе наблюдавала в ням ужас и изпод разрошената коса и сплъстената, покрила сега почти цялото му лице брада, каквато той по-рано никога не бе носил, тя разпозна (и това бе една твърде страшна истина) в лицето на подгонения кървав пират чертите на съпруга си, смятан за умрял. Опасността, в която се намираше той, я накара обаче твърде скоро да се опомни и с бързи крачки тя се отправи към малко шкафче в един от ъглите на стаята, отвори го и извади от едно странично полуприкрито чекмедже малко месингово ключе. Но тъкмо когато се канеше да го даде на беглеца, тя се стресна, уплашена от една нова, внезапна мисъл.

— За бога, Лоренсо! — извика тя тихо и припряно. — Не можеш да минеш горе — в стаята лежи офицерът, смъртно ранен от твоята ръка, а при него е Мануела, заедно с лекаря и един свещеник.

— Diablo! — извика пиратът, като удари по пода с крак в дива ярост. — Но по дяволите! — скръцна той със зъби в диво упорство, като грабна ключа от ръката й и го стисна здраво в десния си юмрук, — само двама са, които биха могли да ми попречат… лека нощ, Беатрис!

— За бога, не проливай повече кръв в къщата ми! — извика жената, като се хвърли на колене пред него, обзета от смъртен страх. — Причини по-голямо зло, отколкото предполагаш, а единият от онези двамата е божи служител.

— Бъди спокойна, от него и без това няма какво да се опасявам, но твоите крясъци ще привлекат хората от улицата. Ха! Чувам гласове по стълбите — той отвори бързо и тихо малката врата и се ослуша навън.

— Спри се, в името на раните Христови! — замоли се жената. — Отиваш право в ръцете им!…

— Псстт — прошушна пиратът, който бе твърде добре запознат с обстановката, за да скрои набързо плана си, — те слизат надолу, а през това време ще се свия тук зад тъмния парапет; отвори вратата, щом чуеш да идват отгоре — ярката светлина тук в стаята ще ги заслепи по-силно; аз самият ще се държа настрани от нея. Лека нощ, Беатрис, лека нощ, ако се измъкна щастливо, пак ще се видим!

Тъмната му фигура се плъзна като змия навън през вратата, която се затвори бързо зад него, докато отгоре заслизаха по стълбите тежки и бавни крачки.

Бедната жена направи в страха си онова, което й бе заповядал мъжът — тя блъсна вратата така, че яркият сноп от светлината падна върху долните стъпала на стълбата, след което обаче, обладана от смъртния страх, потискан с такава голяма мъка през последния час, тя се строполи върху най-близкия до нея стол, като се разрида силно и закри лицето си с ръце.

Веднага след това лекарят и отецът влязоха в стаята; духовникът вървеше първи и щом забеляза седналата недалеч от вратата фигура на жената, сломена от мъка и обезсилена от болка, той се спря до нея и като положи ръка на главата й, каза с успокояващ и почти мек глас:

— Плачи, плачи, бедно изтерзано сърце, това ще ти донесе облекчение и утеха. Той сега е добре — пресели се във вечния мир и се помири със своя бог.

Жената, чиито сълзи отначало затекоха по-силно при тези утешителни думи, макар още да не схващаше истинския им смисъл, погледна нагоре към него рязко и объркано — за кого ли говореше той? Но лекарят, мислейки също, че й беше мъчно за нещастния млад човек, който скоро трябваше да й стане още по-близък, каза тихо, надявайки се да я утеши поне малко с новината за въвеждането му в нейната вяра:

— Той умря леко и спокойно, като преди това бе въведен в нашата вяра; изглежда, че така дъщеря ви намери безкрайна утеха и е съвършено сдържана, успокойте се и вие, сеньора, това е трагична случка, но кой знае дали чрез божията ръка всичко не се нареди най-добре.

Бедната жена, която се сети за всичко случило се, скри отново лице в ръцете си и само каза с тих, но много развълнуван глас:

— Бедна, бедна Мануела!

Тук я прекъсна силно тропане едновременно по двете врати, един през друг закрещяха човешки гласове и докато лекарят, като чу отвън вика „В името на закона!“, се приближи към главната врата и я отвори, слабата брава на задната врата се счупи под напора на блъскащата се човешка тълпа, която се опитваше да влезе оттам; и от двете страни напираха да влязат много хора. Но моментално и на двете врати застанаха полицаи и като подканиха останалото множество да обгради отвсякъде цялата къща и да бди внимателно да не я напуска никой, който и да било, нито в мъжко, нито в женско облекло, те разрешиха всъщност на много малко хора да проникнат в сградата. Между тях се намираха дон Олинда, двама от шефовете на полицията и неколцина въоръжени полицаи; един от тях беше ранен в ръката и беше дошъл само затова, защото знаеше, че тук има лекар.

— Сеньора! — каза капитан Олинда, след като влезе в стаята и хвърли бегъл поглед наоколо. — Извънредно ми е неприятно да ви безпокоя посред нощ, но належащите причини за това положително ще ме извинят. Казват, че избягалият пират, когото търсим и който ни избяга в залива, бил влязъл в тази къща; забелязан е от две лица и ето защо се виждаме принудени да претърсим къщата от горе до долу. Но вие се приберете спокойно във вашата стая, гарантирам за сигурността на вашата собственост с цялата си власт и сила. Ах, докторе, а как е нашият болен? Надявам се, че не… нещастни Едуардо — прекъсна се той веднага с болезнен глас, щом забеляза тъжното поклащане на главата на лекаря, — мъртъв ли е? Ах, в името на бога, с това престъпление чашата вече преля. Време е да потърсим сметка от този човек!

Междувременно старата жена се беше изправила и се бе приближила към вратата, водеща към стълбите. Сърцето й заблъска страхливо в гърдите, защото дочу отгоре гласове; онзи безумно дързък човек все още не беше избягал и… велики боже, ако го заловяха в нейната собствена къща! Тя се заклатушка нагоре по стъпалата, следвайки по-скоро чувствата си, отколкото някаква определена воля.

— Е, господа — обърна се сега капитанът на бойния кораб към полицейските служители, които бяха застанали край него с шапки в ръцете, — сигурни ли сте, че не може да напусне тази къща, без да бъде забелязан и задържан от вашите полицаи?

— Всички улици са завардени от много хора, сеньор — отвърна един от двамата, — във всички съседни сгради и дворове са се разположили моите хора и многобройни доброволци, привлечени от богатото възнаграждение, което обявихте за залавянето на престъпника. Ако не може да лети или да скача от покрив като котка, ще го пипнем непременно. Но… какво е това?

Той посочи пред себе си към пода, където все още ясно можеха да се видят мокрите следи от капещите дрехи на беглеца.

— Caramba! — извика капитанът. — По следата сме… но не… мокрите следи отиват към стълбите, трябва да са от дрехите на нещастника, когото раниха тежко преди малко и после внесоха тук все още капещ от вода.

— Ами тази бутилка — каза полицаят, който междувременно се бе огледал изпитателно из стаята и, разбира се, беше забелязал все още стоящата на масата полуизпразнена бутилка с отрязано гърло, което се търкаляше недалеч на пода. — Някои, който е бързал много, си е наливал тук вино… доста е разляно наоколо, а в чашата има парче стъкло… изглежда много подозрително.

— Прав сте! — извика сеньор Олинда, който бързо се беше приближил. — Но ако той се намира тук, тогава няма да ни избяга!

— Тук има мокри следи от стъпки! — извика друг полицай, който в това време бе огледал мястото по-внимателно. — Раненият обаче не е бил в състояние да се движи изправен и трябва…

Прекъсна го силен вик, който проехтя отгоре.

— Там е! — извика Олинда. — Дайте знак за тревога около къщата, а ние да вървим на помощ! — И докато един от полицаите изскочи през вратата и извика навън да внимават, че беглецът бил открит, другите, предвождани от сеньор Олинда с пистолет в ръка, полетяха с бързи скокове по стълбите нагоре, натам, откъдето се беше разнесъл силният вик за помощ на Мануела, показвайки им така посоката, в която трябваше да се отправят.

— Желая ви успех при залавянето му — каза раненият полицай, който стискаше зъби от болки под ръцете на лекаря, — това изобщо не е човек, а тигър. Досега винаги съм си мислил, че ни е в ръцете всеки, който е стегнат така здраво от ласото като него; нали го видях със собствените си очи; ала той преряза жилавия ремък като конец и преди да мога да се отдръпна от пътя му, си отнесох, каквото ми се полагаше… само малко по-надясно и с мен щеше да е свършено.

Бележки

[1] Amiga mia (исп.) — приятелко моя. — Б.пр.