Фридрих Герстекер
Лодкарят от Илинойс (10)

Краят на историята

Изминаха три години от описаните по-горе събития. Плантаторите от Луизиана бяха много заети с прибирането на реколтата от памук, която през тази година бе великолепна. Под палещите обедни лъчи на слънцето из памуковите ниви, където нямаше никаква сянка, се виждаха негри да берат белите пухчета и да пълнят с тях леки тръстикови кошове, за да съберат определеното им количество още преди завършването на работния ден. Вярно, че то не бе извън техните възможности, но не им оставаше много време нито за бавене, нито за почивка, а накрая, липсваше ли макар и съвсем малка част от определеното тегло, рядко оставаше някой от тях ненаказан.

Из нивята яздеше надзирателят, за да наблюдава работата на отделните групи. Но около господарския дом цареше дълбока тишина, несмущавана от нищо и от никого. Господарите се наслаждаваха на своята сиеста и би било абсолютно неблагоразумно от страна на някой негър да причини какъвто и да е шум в близост до жилището им, та да смути тази свещена почивка.

Широката Мисисипи бе придошла необичайно, по това годишно време от Скалистите планини я подхранваха големи водни маси и тя беше извънредно много оживена. Не минаваше четвърт час, през който да не преминеше с пъшкане някой параход или пък да не се спуснеха по реката тежки търговски лодки или ветроходи. Но никой от плантацията не им обръщаше внимание, защото тази картина отдавна бе станала за тях всекидневие. Дебелите завеси на прозорците на господарската къща бяха плътно придръпнати, жалузите затворени и само отворените врати, водещи към верандата, откриваха достъп за полъхващия откъм реката ветрец. Дори и коларският път, който минаваше покрай Мисисипи, беше съвсем безлюден. Само една самотна стара жена седеше в сянката на високостеблен пекан и пазеше малко стадо пасящи овце.

Тъжна гледка представляваше старата съсухрена като мумия жена, свита, загледана тъпо в някаква точка пред себе си. В младостта си може да е била любовница на някой надзирател и да е била пощадена от тежката работа; после, в зрялата си възраст, е била изпратена на памуковите ниви, докато са изцедили и последните сили от нея. Даже сега не бе оставена на спокойствие. И тя самата вече не знаеше годините си. Всъщност бе все едно, понеже това не интересуваше никого. Но тя трябваше да седи тук през целия божи ден и да пази овцете, които търсеха храна покрай дигата. Тежко й, ако някоя от тях се изгубеше. Овцете обаче не се отдалечаваха, макар и само от съжаление към нещастната жена, защото после тя би трябвало с пъшкане да ги събира. Спокойно пощипваха от високия насип сладката трева, наречена „коко“, а старицата седеше край тях и гонеше мухите, които се навъртаха около нея.

По реката се зададе тясна и стройна лодка, карана с гребла. Тя не пенеше водата с носа си, а я режеше като с нож и отхвърляше от двете си страни. Носеше се като стрела по талазите и изглежда, че въпреки горещината двамата мъже, които работеха с греблата, изпитваха голямо удоволствие от летящия ход на бързоходната лодка.

На кормилото седеше трети, по-възрастен мъж и държеше курс в най-силното течение, докато се озоваха точно срещу мястото за приставане. После той насочи лодката почти напреко през реката, като изви носа й може би на половин румб срещу течението и на разстояние от около стотина крачки то не успя да отмести плавателния съд нито на една педя от посоката му — толкова сигурно се движеше лодката.

Някакъв стар негър, застанал малко по-нагоре до самия бряг с кука за измъкване на плаващия по водата дървен материал на сушата в ръка, изостави заниманието си и с възхищение се зазяпа във великолепно направената стройна лодка, видя рязкото обръщане на острия й нос напреко на течението и я проследи, докато за броени секунди тя достигна стръмния бряг, където спря и бе завързана за един стърчащ корен.

На брега слязоха трима мъже, нарамили своите дълги американски карабини, и бавно заизкачваха насипа. Само единият от тях избърза напред, сякаш изгаряше от нетърпение час по-скоро да огледа намиращата се пред тях местност. Но горе той все пак изчака другите двама, които се спряха край него и постояха известно време в мълчание. Най-сетне най-възрастният, който бе седял в лодката на кормилото, каза:

— Слушай, Джек, внимавай и не прави никакви глупости или в краен случай поне гледай да си близо до лодката. Седнеш ли веднъж в нея, ти си в безопасност, защото никой друг плавателен съд не може да настигне малката „Сали“.

— Не се страхувай за мене, сър — засмя се младият човек, — дълги години изминаха от времето, когато бяхме спрели тук, на този бряг, и едва ли някой би разпознал младежа, който тогава стъпи на сушата за толкова кратко. Но дори и да стане, какво ли могат да докажат и в най-лошия случай? Впрочем отдавна съм си наумил самият аз да отнеса известието на плантатора и ще трябва да ме оставите да изпълня желанието си.

— Отдавна знам, че си луда глава — каза Стария, добродушно усмихнат, — но сега няма да можеш да разговаряш с никого. По това време тук всички бели, с изключение на надзирателите, се наслаждават на сиестата и за нищо на света няма да позволят да бъдат смущавани.

— Какво от това? — отвърна неговият по-млад придружител. — И бездруго първо имам да уреждам още една работа. Не знаеш ли, че обещах на Сали кожа за седлото й от един от тукашните алигатори? Нея трябва да осигуря преди всичко, защото кой знае дали после ще имам време!

Стария се засмя и поклати глава.

— Ще си строшиш ти някъде главата — каза той. — Но какво да се прави, онзи, който не поумнява и след като си изпати, е напълно загубен човек. Е, хайде, върви където искаш! Ние ще останем да си лежим тук на сянка, не се ли върнеш навреме, ще хапнем без теб. В никакъв случай няма да чакаме!

Младият човек кимна приятелски на двамата и бавно закрачи по коларския път в посока към градинската порта. А другите двама отново слязоха до самия бряг, където насипът ги прикриваше и откъм сушата никой не можеше да ги забележи. Наблизо се зеленееше малка горичка от орехови дървета и бодливи палми, в чиято сянка те удобно се настаниха и, изглежда, търпеливо зачакаха развитието на по-нататъшните събития. Лодката се намираше съвсем близо под тях, напълно скрита от стръмния, но немного висок бряг на реката.

Междувременно младият човек достигна градинската порта, но разбра, че е затворена от вътрешната страна с резе. Видя се принуден да продължи по пътеката, водеща покрай градината зад господарската къща, където бе разположено негърското село. Тук всичко живо сякаш бе измряло, дори децата и старците се бяха изпокрили в сянката на къщурките от палещите лъчи на слънцето. Само няколко кучета и прасета се скитаха насам-натам отпуснато и сънливо. Младият човек спря и започна да се оглежда за някое човешко същество, от което би могъл да получи някакви сведения, скоро видя, че по пътя, водещ към нивите, се приближаваше в галоп един ездач. Не след дълго той спря коня си пред него. Беше висок слаб човек с мрачно, но не злобно изражение на лицето. Той попита учтиво непознатия дали търси някого.

— Разбира се — отвърна младият човек, — искам да говоря с мистър Бийчамс, ако в момента се намира в плантацията. Става въпрос за една сделка.

— Тогава съм принуден да ви помоля да изчакате малко — отговори ездачът. — Тъкмо сега е сиестата и мистър Бийчамс си почива — в никакъв случаи не разрешава да го смущаваме по това време.

— А кога би било най-удобно да разговарям с него?

— Най-добре след около час и половина — по време на кафето или след него. Ако междувременно нямате нищо против да постоите в малкото ми жилище, с удоволствие ще ви го предоставя.

— Благодаря за любезното ви предложение — каза младият човек, — но имам отколешно желание да застрелям някой алигатор и бих могъл да използвам времето за тази цел. Навъртат се тук наблизо, нали?

— Боже мили — изсмя се ездачът, — с лопата да ги ринеш. Би ми се искало да събираме годишно толкова бали памук, колкото алигатори имаме на територията на нашата плантация, ей там вътре в онази горска ивица, която виждате оттук.

— Вие сте надзирателят на плантацията?

— На вашите услуги.

— А ще получа ли разрешение да отида дотам?

— Изобщо нямате нужда от него — каза надзирателят. — Нашите алигатори са на ваше разположение. Впрочем ако ме почакате тук за момент или ако тръгнете бавно по пътя, по който дойдох преди малко, аз самият ще ви придружа. Имам само да изпълня няколко поръчения и скоро ще ви настигна. А ако вие застреляте един или няколко алигатори, много даже ще ме зарадвате, понеже тъкмо сега ще можем чудесно да използваме маста им за смазка на нашите памукочистачни машини.

Младият човек се съгласи с охота и бавно закрачи по посочения му път. Отляво и отдясно работеха негри, а пред него се простираше обширното блато, обградено с горички от кипариси и блатен дъб. Впрочем, преди да достигне края на нивите, той отново долови зад гърба си тропот от копита на препускащ кон и видя, че идва надзирателят, метнал зад себе си малко негърче. В ръката си държеше дълъг харпун с три остриета.

— Тъй — подвикна той и се засмя, когато догони непознатия посетител, а малкото хлапе като змия се плъзна от коня на земята и заприпка подир двамата, — сега можем да започнем нашия лов. Ето един харпун, да измъкваме от водата каквото застреляме, а хлапето ще подмамва онези господа, та да застават по-добре пред мушките ни.

— Може ли да лае? — попита младият човек.

— Аа! Значи не ви е за пръв път тази работа — рече надзирателят, — личи си. Не, не може да лае, обаче квичи също като прасе — ще видите как побесняват зверовете, щом го чуят. Ами какво ще правите с алигатора, ще го ядете ли?

— Не, макар да ми казаха, че опашките им имали горе-долу сносен вкус. Искам само кожа за няколко седла.

— Да, тя служи чудесно за тази цел и е много красива. Били ли сте някога в тази област?

— Аз ли? Не, за пръв път съм в Луизиана — каза непознатият, като се извърна, за да проследи с поглед реещия се над главите им син сокол. Само горе край Ред ривър застрелях веднъж един алигатор.

— Да, там се въдят масово — потвърди надзирателят. — Четири години бях надзирател на една плантация в Червената земя^[1] и понякога едва сме се спасявали от тях. Но и тук не са по-малко, ако не са и повече!

— Отдавна ли сте в тази плантация?

— Почти от три години, откакто последният надзирател е бил застрелян от някакъв крадец на негри.

— Аа, чувал съм за тази история — каза младият човек с безразличие. — Не отвлякоха ли тогава някаква жена?

— Не е била жена, а младо момиче, квартеронка, казват, че била дяволски хубава. Впрочем аз не можах да разбера много добре цялата работа, защото не ми се щеше да разпитвам негрите, а пък господарите хич не обичат да им се напомня за тази история. Чух само, че момичето било изпратено да иде ей по онзи насип, дето е пред нас, до някакво място в гората, което било осечено и разчистено от някакъв американец. Младата господарка била изгубила там едно малко кученце и момичето трябвало да го намери и донесе. Дали от злоба го е хвърлила на някой алигатор, или пък е станало някакво нещастие, не знам, но накратко някъде по пътя малкото пале било изядено и затова момичето получило порядъчна порция бой. Още същата нощ тя избягала, както казват, подстрекавана от някакъв лодкар, чиято търговска лодка непрекъснато се мотаела покрай тукашните брегове. А когато мистър Хуф, предишният надзирател, тръгнал да ги преследва с неколцина от хората си, крадецът го застрелял.

— И заловили ли са момичето? — попита непознатият.

— Ами, опазил бог — промърмори надзирателят. — По дяволите, Мисисипи е широка, а гората — гъста, и колкото и да е трудно за един чернокож да се измъкне оттук, все пак това може да стане, ако му помага някой бял, който се представя за негов господар. Ето защо тук непрекъснато се крадат негри и ние можем донейде да обуздаваме негодниците само като изобщо не се церемоним със заловените крадци.

— Ами как постъпвате с тях? — попита младият човек. — Доколкото знам, законът предвижда затвор.

— Да — изсмя се надзирателят, — ако ги предадем на шерифа. Но обикновено я караме по късата процедура и ги бесим по най-близките дървета. През последните години се справихме с трима по този начин… Но ето го мястото — прекъсна се той внезапно, — тук наоколо плават поне няколко бурета алигаторска мас. А сега се пригответе, онова момче, Нед, ще ни покани неколцина гости.

Обаче Нед, едно дребно, извънредно мръсно чернокожо хлапе, изглежда, нямаше особено желание да последва това нареждане. То се оглеждаше с широко опулени очи и хвърляше боязливи погледи към водата.

— Аха! — засмя се надзирателят. — Преди няколко дни този глупак се покатери самичък на насипа, седна точно по средата му и започна да квичи. Един от големите алигатори за малко не го свали оттам. Оттогава не ще и да чуе за подобно нещо. Е, хайде, момчето ми, отведи коня първо ей там отсреща и му закачи юздите, а после се покатери на онзи нисък дъб. Там нищо не може да ти се случи и ще можеш да ги подмамваш колкото ти душа иска.

Хлапето чевръсто последва заповедта, а в това време младият човек стоеше унесен върху тесния дълъг насип. Пред вътрешния му взор се нижеха картини от отдавна изминалото време и дори не чу как от клоните на ниското дърво хлапето започна да имитира квиченето на прасенце по поразителен начин.

— Ето ги, вече идват — прошепна надзирателят, сграбчвайки внезапно ръката на непознатия.

— Кой? — извика младият човек, като се стресна.

— Как кой! Ами половин дузина алигатори, едри като мечки — засмя се надзирателят. — Не виждате ли онези тъмни петна, дето плуват във водата, дето приличат на обгорени дънери? Това са те!

— Аха, да… наистина — каза непознатият, като бързо се съвзе и приготви карабината си за стрелба, — бива си ги тези юначаги.

— Стреляйте… ей там напред е излязъл един, няма и десет стъпки до него.

— Чакайте, още не. Нека малко се извърти, иначе куршумът би могъл да отскочи.

— Хайде… хайде, време е!

Карабината се повдигна и щом дулото й избълва острото пламъче, алигаторът тутакси показа светлия си корем.

В същото време надзирателят бе застанал в самия край на насипа с вдигната ръка, готова да хвърли харпуна, и щом дългият звяр, шибайки водата с опашка в предсмъртна агония, се приближи до сушата, той здраво заби в корема му желязото с кукички на края. Подпомогнат от своя придружител, той веднага изтегли на брега алигатора, който раздаваше бесни удари наоколо, а непознатият му отряза главата с помощта на своя широк и остър нож.

Подплашени от изстрела, останалите се поотдалечиха с плуване. Обаче щом чернокожото хлапе отново започна да ги подмамва и едва-що непознатият бе заредил карабината си, те се извърнаха и стръвно заплуваха към ловците.

Когато и вторият се преметна след изстрела, надзирателят учудено възкликна:

— Стреляте като самия дявол и ми се струва, че можете да улучите каквото пожелаете. Не би ми било много приятно, ако някой път ви се наложи да се целите в мене.

— Едва ли би имало такъв случай — отвърна непознатият през смях. — И изобщо по алигатор се стреля по-лесно, отколкото по човек.

— А опитвали ли сте някога да стреляте по хора?

— Не е имало такъв случай — каза младият човек. — Не съм участвувал още във война, а при нас в Севера няма и лов на хора.

— В Севера ли живеете? — възкликна надзирателят припряно и учудено. Елегантното леко лятно облекло на непознатия, както и панамената му шапка го бяха заблудили, че пред него стои някакъв плантатор, и може би това бе причината за Изключителната му любезност и услужливост. Но щом чу, че непознатият е северняк, той отведнъж се сети, че трябва да наглежда хората си. Обеща веднага да изпрати някой от младите негри, които разбират от тази работа, за да одере алигаторите и да вземе маста им. Не можел да остави това занимание на един бял.

— Ако сега тръгнете бавно към къщата — продължи той, — струва ми се, че ще заварите господаря на крак. Дръж, Нед, вземи харпуна и върви у дома. Довиждане! — кимна той за поздрав на непознатия, метна се на седлото и в бърз тръс се отправи обратно към работещите из нивята негри.

Младият човек остана още дълго време на онова място. Настанил се под сянката на малка групичка дървета, той се оглеждаше наоколо, погълнат от мислите си. Ала тези мисли едва ли бяха тъжни, защото често се усмихваше като на себе си. А когато слънцето започна да се спуска все по-ниско и по-ниско на хоризонта, подканяйки го да си тръгне, той с весела и лека стъпка отново закрачи по пътеката, водеща към плантацията.

Без да се допитва до негрите, той скоро почука на вратата на главната сграда и когато една млада мулатка му отвори, той попита за „мастър Бийчамс“.

— Масса горе — каза момичето, — веднага му каже, че джентълмен иска говори с него.

— Добре, дете мое — отвърна непознатият, като кимна с глава, — кажи му само, че идвам при него по делова работа и няма да му отнема дори и четвърт час.

Момичето се втурна нагоре по стъпалата, а младият човек облегна карабината си в един ъгъл и бавно закрачи из преддверието, почти цялото изпълнено с цветя. Не се наложи да чака дълго — само след пет минути момичето се върна и го помоли да я последва.

Тя го поведе по широкото излъскано дървено стълбище, после минаха през няколко проветриви и просторни стаи и се озоваха в приятно малко помещение, където все още полюляващият се хамак издаваше, че домакинът съвсем наскоро е станал от него. В момента мистър Бийчамс се бе излегнал със задоволство в удобен китайски стол от бамбук и при влизането на своя гост се понадигна леко само за да му посочи подобен стол точно срещу себе си.

— Сър, моля, ви, пурите са ей там — бяха първите му думи. — Вземете си сам… а пък огънче имате съвсем близо до вас.

Джек го поздрави, взе си от отворената кутия едно „Кралско достойнство“^[2], запали пурата и без много церемонии се настани в стола, предложен му с едно движение на ръката.

— Искали сте да разговаряте с мен?

— Да, господине.

— А с кого ще имам удоволствието?

— Хенри Додж, от щата Кентъки — каза младият човек без никакво колебание.

— И с какво мога да ви бъда полезен?

— Идвам по поръчение на един мой приятел — каза Джек, — който научи, че тръгвам на юг. Ще ми разрешите да мина право на въпроса, нали?

— Моля ви — отвърна плантаторът, поучуден от подобно запитване.

— Толкоз по-добре, тъкмо ще се улесни цялата работа. По-рано сте имали робиня на име Сали, нали? Струва ми се, тя ви е избягала или пък е била открадната — подробностите не са ми известни.

— Вярно е — възкликна плантаторът изненадан и очаквателно се поизправи в стола си. — Знаете ли нещо за нея?

— Да — каза Джек, — заради нея съм дошъл тук.

— Значи сте я заловили в Кентъки? — извика бързо зарадваният плантатор и ръцете му стиснаха по-силно страничните облегалки на стола.

— За съжаление не — отвърна непознатият с безизразно лице и сви рамене. — Тя е в Канада.

— По дяволите! — извика плантаторът и удари с крак в земята. — Не е ли срам и позор за нас, че оставихме британците да се ширят в Канада по границата ни? Че търпим въпреки законите ни да закрилят нашите избягали роби и при това да ни се смеят в лицето? Но всичко трябва да се промени, Канада трябва да стане наша. Ами ако речем да им я вземем, какво ли биха могли да сторят англичаните?

— Наистина, че е неприятно — рече непознатият, — обаче засега нищо не може да се направи. При това ние в Кентъки сме много по-зле, отколкото сте вие тук на юг. Ами каква цена имаше момичето?

— Не бих я продал за по-малко от осемстотин долара — каза мрачно мистър Бийчамс. — И съм твърдо убеден, че на пазара в Ню Орлиънс щях да получа за нея хиляда.

— Хмм, за тези пари при нас ще купите две такива момичета — каза младият човек. — Сигурно тук цените им страшно много са се повишили.

— Съвсем не! — възкликна плантаторът. — Но момичето беше почти бяло, което несъмнено е улеснило и бягството й, а Ню Орлиънс представлява превъзходен пазар за такива като нея. Знаете, да имате сред прислугата си квартеронка, е всъщност нещо като любителска мания, но в някои области се смята за неразделна част от добрия тон.

— А вие бихте ли имали желание все още да продадете момичето? — попита непознатият, кръстоса крак върху крак и тръсна пепелта от пурата си навън, през вратата.

— Да го продам ли? — възкликна учудено плантаторът. — Че кой ще купи избягала робиня?

— Да, в повечето случаи това наистина е лоша сделка — засмя се непознатият — и все пак съм дошъл тук с поръчението да ви направя такова предложение.

— Заловили сте я в Кентъки и сега искате да я купите евтино, нали така? — рече припряно плантаторът с недоверие в гласа.

— Драги господине — отвърна студено младият човек, — ако беше така и исках, тъй да се каже, да ви измамя с част от цената, тогава не е трудно да се досетите, че бих могъл да си спестя и останалата сума. Щеше да е необходимо само да отведа момичето до Тенеси, Каролина или Алабама и там бих могъл да я продам на пълна цена. Не, тя действително е в безопасност и хич не би й притрябвал някакъв си документ за покупка, ако мъжът й за щастие не се бе вразумил и не изпитва угризения на съвестта.

— Нейният мъж? Та тя омъжена ли е?

— Ами да, и то за заможен бял фермер. Запознах се с него случайно по време на едно мое неотдавнашно пътуване из Канада. Щом разбра, че живея в робовладелчески щат, веднага ме попита какво мисля за тази история. Твърдеше, че нямало да се почувствува спокоен, докато не се сдобие с удостоверение за покупката на момичето, и тъй като аз, естествено, се съгласих с него и той разбра, че наскоро се каня да предприема пътуване до Ню Орлиънс, успях да го склоня да ми предостави решаването на този въпрос и да откупя жена му.

— А каква сума ви е упълномощил да заплатите за нея?

— Е, ами аз я оцених само бегло — рече непознатият — и според нашите цени ми се струва, че стойността й е около шестстотин долара — в сметката включвам и предпочитанията към квартеронките. Самият аз бих дал най-много петстотин за такова слабоватичко същество. Склонен ли сте да приемете тази сума?

— В коя област на Канада живее тя?

— В Квебек… в околностите на Квебек. Не, нищо не можете да направите, за да си я възвърнете — усмихна се младият човек, предполагайки каква е подбудата за този въпрос. — Според мен при дадените обстоятелства ще направите все пак превъзходна сделка.

Плантаторът се бе изправил на крака и с ръце на гърба мереше стаята с бързи крачки. Внезапно той се спря пред непознатия и хвърляйки, остър поглед, каза:

— Знаете ли, мистър…

— Додж — допълни Джек най-спокойно, тръсвайки отново пепелта от пурата си.

— Мистър Додж, знаете ли, че цялата работа ми се струва твърде съмнителна?

— И аз имах същото чувство — засмя се непознатият — и макар да не си отворих устата, все пак си помислих, че онзи фермер трябва да е побъркан, щом е в Канада, а иска да ви плати.

— Ами ако откажа да ви издам документ за покупка?

— Ако откажете? Ами това, естествено, си е ваша работа — каза Джек. — Разбира се, тогава бихте постъпили правилно, но само в случай, че познавате някой друг, който ще ви даде повече пари за момичето, или по-точно казано, за жената.

Плантаторът прехапа устни и замълча. Най-сетне попита:

— Парите у вас ли са?

— Упълномощен съм — гласеше отговорът да ви изплатя шестстотин долара срещу удостоверението за покупка, при което ще получа комисиона от сто долара за моя труд и загубата на време. Тя ще ми бъде изплатена от фермера веднага щом му изпратя документа за покупка.

— А как се казва онзи… фермер?

— Трябваше да дам честната си дума, че няма да споменавам името му. Нека в документа остане свободно място за името. След всичко, което чух, мисля, че човекът малко се е компрометирал в тази история.

— Беше застрелян моят надзирател — рече плантаторът.

— И вие мислите, че фермерът е извършил това престъпление? — запита Джек. — Хмм, в крайна сметка не е изключено. Но налага ми се да ви помоля по-бързо да вземете решение. Очаквам първия параход, който ще мине надолу по реката, а вече си изгубих целия следобед, за да не ви смутя сиестата.

— Но документът трябва да се завери от съдията.

— Разбира се… далече ли живее?

— А, не — в съседната плантация.

— Чудесно, значи ще можем бързо да уредим работата. Ако не се лъжа, вашият надзирател идва насам… а, ей го и онзи момък, дето носи моите алигатори. Имах достатъчно свободно време да застрелям няколко от вашите зверове.

Изглежда, че плантаторът все още не можеше да реши. Той бавно се приближи до прозореца и се загледа навън. Най-сетне продума:

— Аз самият ще отида на кон до съдията.

— Чудесно, междувременно ще се поразходя малко край реката.

— А не бихте ли желали и вие да дойдете с мен? Това би опростило нещата значително.

— Благодаря ви — каза Джек, — положих доста труд и изгубих твърде много време с тази работа и не ми се иска да се занимавам с нея повече, отколкото е наложително. Ако нямате нищо против и ако изобщо имате желание да извършите продажбата, бъдете тъй добър и уредете документите. Предлагам ви шестстотин долара за момичето и поддържам предложението си до осем вечерта. След този час няма да се чувствувам обвързан с нищо.

Плантаторът, изглежда, се поучуди от тези недотам любезни думи. Обаче повече по инстинкт, отколкото с разума си Джек бе налучкал верния тон, с който трябваше да отговори на този човек. Необходимо бе да му импонира, иначе щеше да се изложи на опасността да затвърди вече породилото се съмнение. Без много церемонии той се изправи на крака, взе шапката си, която преди това бе свалил, и се накани набързо да се сбогува. В този миг вратата се отвори и в стаята се показа главата на млада жена.

— О, татко… извинявай — каза тя, като се поклони бегло на непознатия, — мислех, че си сам.

— Влез, моля — подвикна й мистър Бийчамс. — Това е мистър Додж от Кентъки… а това е най-голямата ми дъщеря Луиз. Ами къде е Юджиния, мила?

— Вън на верандата, тате. Тъкмо се канехме да те повикаме за разходка.

— В такъв случай ще помоля мистър Додж да ме замести днес. Имам малко работа със съдията и ще отсъствувам за около половин час.

— О, това е чудесно! Ще трябва подробно да ни разкажете за Кентъки. Там имате все още такива страшни гори и както ми казаха, били пълни с мечки и пантери. Кентъки е много далеч на север и е покрит със снегове и ледове, нали?

— Не е чак толкова далеч на север, госпожице — усмихна се Джек. — Но ако ми разрешите, ще ви придружа, за да не караме вашата сестра да ни чака много дълго.

С лек поклон той се сбогува с плантатора, който изпрати едно от негърчетата, оставени в къщата като прислуга, да му доведе коня. Джек помоли младата дама да му разреши да я остави за малко, докато вземе от чакащия го долу негър своя ловен трофей — кожите на алигаторите. После щяло да бъде за него цяло удоволствие да я почака долу в градината.

Впрочем той скоро си свърши работата. Докато мистър Бийчамс препускаше нагоре покрай дигата върху гърба на доведеното му пони, Джек взе от момчето алигаторските кожи и сам ги отнесе до онези дървета, където лагеруваха приятелите му. Той размени с тях няколко кратки думи, остави им карабината си и после се върна в градината, където двете млади дами вече го очакваха.

Впрочем Джек имаше всички качества, за да може да ги забавлява. Още от ранна възраст, навикнал на живот деен, изпълнен с приключения, той бе пребродил северните щати във всички посоки и умееше великолепно да разказва за тях. Не само че говореше добре, но знаеше как да опише нравите и обичаите на Севера, и то с толкова живописни краски, че грабна вниманието на двете си придружителки и един час измина за тях с наистина неподозирана бързина.

След като излязоха от градината, той успя неусетно за дамите да ги поведе по пътя, минаващ покрай дигата. Обаче не обърна никакво внимание на намиращата се все още наблизо лодка, още повече че тя изобщо не можеше да бъде забелязана откъм пътя. По време на разходката той се стремеше да бъде винаги близо до онези дървета, където знаеше, че бяха неговите приятели. Дърветата стърчаха над дигата и се виждаха много добре.

Слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта, вече бе станало по-хладно, а над Мисисипи започнаха да се събират пухкави къдели мъгла. Тук-там те я покриваха като тънка бяла тъкан, през която все още ясно можеха да се различат буйните кипнали талази. На други места пък мъглата започва да образува малки млечнобели облаци, покриващи реката с плътна завеса, висока десетина метра.

Ето че, препускайки, по пътя се зададоха двама ездачи, следвани от един негър, и тъй като тримата пешеходци вървяха право срещу тях, те много скоро щяха да се срещнат.

— Ах, ето че татко идва! — възкликна зарадвано мис Юджиния.

— А кой е господинът до него?

— Съдията — отвърна мис Луиз. — Мосю Лакост, наш семеен приятел.

Джек се подсмихна леко и поздрави двамата мъже, които пристигнаха в галоп и подхвърлиха юздите на конете си на следващия ги негър.

— Е, носите ли удостоверението за покупка, мистър Бийчамс? — попита младият човек.

— Да — отвърна плантаторът, — но… преди това ще ви помоля да ми дадете някои по-подробни разяснения относно цялата работа.

— С най-голямо удоволствие, доколкото, разбира се, ми е възможно. Ще ми разрешите ли да видя документа?

Плантаторът се поколеба, но в крайна сметка все пак извади удостоверението, даде го на младия човек да го прегледа и каза:

— Издадено е с пълна правна валидност. Но ми се налага да… ви помоля да останете известно време да ми погостувате, докато ми дадете доказателства, че Сали действително се намира вече извън юрисдикцията на Съединените щати.

— Сали? — възкликна смаяно мис Луиз. — Какво е станало с нея? Татко, чувал ли е господинът нещо за нея?

— Да, госпожице — усмихна се младият човек, който без много церемонии пъхна удостоверението за покупка в собствения си джоб, след като го прегледа бегло. — Разрешете ми преди всичко да ви връча съответната сума.

При тези думи той подаде на плантатора пакетче навити на руло и свързани банкноти, ала последният ги задържа в ръката си, без да ги погледне, и настоя:

— Първо моля за вашите доказателства — докато не ми ги дадете, сделката ни няма да бъде валидна.

— Ще ви бъдат ли достатъчни двама поръчители, които мога да ви представя? — попита Джек.

— Зависи кои са — каза съдията. — Трябва искрено да ви призная, че цялата работа ми се струва малко подозрителна, и в никакъв случай няма да напуснете областта, преди да сте ни доказали, че вие самият нямате никаква връзка с онзи грабеж и особено с убийството на надзирателя.

— Аз самият ли? — усмихна се Джек, като се спря и погледна съдията. Намираха се тъкмо срещу малката група дървета, при които лагеруваха двамата му приятели и чиито корони надничаха над дигата, висока на това място около 3–4 метра. — Уважаеми господине, безкрайно сте любезен, като ме смятате способен на подобно нещо. Но може би моите поръчители ще ви накарат да мислите другояче.

— А кои са те? — попита мистър Бийчамс.

— Истински мъже! — каза Джек сериозно. — Веднага ще бъдат на ваше разположение. Е, хей! — подвикна той, обръщайки се към дигата. — Тук ли сте?

Мистър Бийчамс и съдията бързо и учудено се извърнаха натам, а момичетата тихо извикаха, когато в същия миг на дигата изникнаха яките фигури на двамата лодкари с карабини в ръка.

— Всичко наред ли е, Джек? — подвикна отгоре Стария.

— Да — отвърна Джек, като му кимна приятелски. — Господа, достатъчно ли ви е тяхното поръчителство?

— Стой! — каза съдията, като свали шапка и я размаха над главата си. — Това е заплаха срещу закона и ще отговаряте за нея, сър!… Вие сте мой пленник!

Джек гръмко се разсмя. Но един поглед, хвърлен нагоре по пътя, му бе достатъчен, за да разбере, че по него се спускаха в галоп няколко ездачи.

— Съжалявам — извика той, — че се виждам принуден да ви откажа тази услуга… но ми е невъзможно да оставя Сали да ме чака толкова дълго.

— Сали? — възкликна мис Луиз, която бе следила всичко с нарастващо учудване, докато Юджиния се отдръпна плахо назад. — Къде живее сега момичето и какво е станало с нея?

— Любезна госпожице — каза с висок глас младият човек, — от три години Сали е моя жена и изпраща на всички ви сърдечни поздрави.

— Света Богородице! — изписка младата дама. — В името на бога, това е същият човек, който навремето искаше да ни попречи да бичуваме Сали!

— Имате великолепна памет, госпожице — засмя се Джек, — но вече наистина трябва да си тръгвам.

— Стой! — извика съдията, като се опита да му пресече пътя. — Вие сте убиецът на надзирателя!

— Соломоне, дръж го! — закрещя и плантаторът, призовавайки чернокожия, който през целия следобед бе събирал дървен материал край реката и в тези минути незабелязано се бе промъкнал по-наблизо. Обаче Джек не беше човекът, който щеше да се остави да го заловят тъй лесно. Отдавна бе предвидил този миг и като отблъсна протегнатата към него ръка на съдията, с два бързи скока се озова горе на дигата.

— Съжалявам — изсмя се той, сочейки с ръка бързо наближаващите галопиращи ездачи, — че сте накарали господата напразно да положат толкова усилия. Сбогом, дано не се срещаме повече!

С тези думи той изчезна зад дигата.

При очакваното нападение над своя другар двамата лодкари инстинктивно и почти едновременно вдигнаха карабините си в положение за стрелба и съдията страхливо отстъпи пред това заплашително движение. Но щом видяха Джек до себе си, те също тъй бързо изчезнаха заедно с него зад високия насип. Долавяха ясно ехтящия тропот от конски копита по твърдия коларски път, но само с няколко скока се намериха в лодката. Едно замахване с ножа преряза тънкото въже, което ги свързваше с брега, и лекият и повратлив плавателен съд се понесе навътре в реката.

В този миг преследвачите се появиха на дигата, но вече беше късно. Носът на чудесно построената лодка бе обърнат към реката и тя летеше като стрела по своя предначертан път. Един от ездачите, който пристигна измежду последните, полицаят, носеше двуцевна сачмалийка и стреля подир лодката. Но сачмите паднаха твърде близко във водата и когато ниският плавателен съд вече изчезваше в спусналата се над реката мъгла, хората от брега успяха да забележат как, изправил се, един от лодкарите размахваше подигравателно шапката си. Вярно, че белите незабавно се втурнаха към завързаната недалеч лодка, за да преследват бегълците. Обаче двамата лодкари, лагерували толкова дълго край дигата, бяха използвали времето си по великолепен начин и поне временно бяха направили малкия плавателен съд неизползваем, пробивайки в дъното му няколко дупки. Докато успееха да го поправят, бегълците отдавна щяха да бъдат далеч от всяка опасност и ето защо с люти проклятия на уста плантаторът се върна у дома си, последван от своите гости.

След като си тръгнаха, нагоре по дигата изпълзя фигурата на стария негър. Показвайки предпазливо само главата си над насипа, той гледа подир тях, докато изчезнаха в градината и портата се хлопна зад гърба им. А после старият негър светкавично се смъкна до брега, грабна шапката от главата си, размаха я във въздуха, затанцува на един крак и смеейки се, тържествуващо си затананика:

— Масса Поулридж, масса Поулридж, и Сали жена на млад фермер, жена на бял човек, жена на букра на север, и мадам, о, голи, голи, голи!

— Какво, по дяволите, си се разтанцувал и какво си се разскачал там? — извика му внезапно груб глас откъм дигата и когато негърът погледна учудено нагоре, забеляза надзирателя.

— О, голи, масса — възкликна чернокожият, възвръщайки си бързо самообладанието, — току-що изпуснал голям парче дърво върху крака, о, голи, голи!

— Винаги си бил и ще си останеш вързан в ръцете — подвикна му белият. — Хайде, изчезвай към дома на господаря! Какво още се мотаеш самичък тук?

— Веднага, масса, веднага — каза старият негър, вдигна на рамо един тежък клон, който лежеше до него на земята, и пъшкайки, закуцука с товара си подир надзирателя право към негърското село.