Фридрих Герстекер
Лодкарят от Илинойс (4)

Наказанието

Джек беше чувал още на борда, че алигаторите можело да се ядат. Старият Поулридж го бе уверявал, че на света няма по-голям деликатес. Но докато гледаше пред себе си едрия звяр, издаващ силна мускусна миризма, апетитът му се изпари и той реши да вземе на борда само едно парче кожа от гърба, която щеше да му послужи да си покрие седлото. По изчистената кожа, от която, разбира се, трябва да се изкъртят роговите плочки, остават като белези техните шарки, така че седлата изглеждат много красиви. Преди да се залови с тази работа, той съблече, изцеди дрехите си и ги простря да съхнат на слънце. Щом свърши, ги облече, сви парчето кожа на руло, с помощта на късо въженце го завърза и го преметна през врата си, нарами карабината и заедно с дакела пое по обратния, път.

Отначало, изглежда, се поколеба накъде да се отправи, но желанието да срещне отново, макар и случайно, младото момиче и възможността да научи коя е тя в крайна сметка го накараха да тръгне в посоката, избрана от нея. Така и стори, но натам не успя да различи някакъв проправен и отъпкан път и продължавайки покрай оградата, скоро достигна тясна блатиста ивица, през която момичето не би могло да премине. А и в меката земя наоколо никъде не се забелязваха следи от стъпките й.

— По дяволите, сигурно се е прехвърлила през оградата — промърмори той тихо на себе си и поклати глава, поглеждайки към доста високата дървена преграда, опасала обширните поля с памук. Това можеше скоро да се изясни, а Джек бе достатъчно добър ловец, за да проследи една диря. И така, той отново се върна до мястото, където тя бе тръгнала от насипа косо през поляната, и скоро откри там в тревата малките грациозни отпечатъци. И наистина, следвайки ги бавно и предпазливо, достигна до оградата, а отвъд в меката почва на нивата следите на момичето личаха съвсем ясно.

— Бре да се не види — засмя се тихо Джек, — щом младите дами в Луизиана са такива превъзходни пешеходци, много ми се иска да ги видя и на седлото… Ха! — възкликна той внезапно и се спря. — В крайна сметка тя сигурно е била някоя от ездачките от вчера вечерта! Но наистина ми се ще да разбера какво ли е търсила сама тук, из блатото. Е, поне това трябва да изясня и ако продължа по малките изящни стъпки, може би ще я открия някъде отсреща.

С дакела на ръце той бързо се прехвърли отвъд оградата и без мъка закрачи по ясно различимите следи, докато те пресякоха някакъв път, минаващ напреко през нивята. Тук той трябваше отново да прехвърля оградата, после видя, че един друг път щеше да го изведе право при плантацията, чиито крайни постройки достигна след около четвърт час.

Най-напред му се изпречи голяма машина, с която почистваха памука от семената. Наоколо стърчаха огромни купища от семена, които свидетелствуваха за богата реколта. После се появиха няколко ниски колиби, пръснати в доста голям безпорядък наоколо, чието предназначение не му беше известно, и най-сетне, след като мина покрай няколко обора, с пет-шест негърски колиби край тях, той се добра до самото негърско село от съвършено еднаквите номерирани къщици, които се редяха една до друга по равномерно прокараните улици. Малките чисти белосани жилища изглеждаха уютни и спретнати, а освен това няколкото градинки, отделени една от друга, показваха, че тук негрите имаха право да поработват и за самите себе си. Пред доста от къщиците седяха стари или болни мъже и жени, а около тях на слънцето играеха дребни голи дечица, гонеха се и надаваха тържествуващи викове.

— Хмм — промърмори тихо Джек, който обичаше да разговаря сам със себе си, — всъщност тук не изглежда съвсем лошо и… макар че не ми се ще да съм на тяхно място… съм си представял негърските села къде-къде по-зле.

— Добър ден, старче! — кимна той дружелюбно на един от старите хора със снежнобяла коса, седнал не в сянката на къщата, а под палещите лъчи на слънцето, който, вероятно, имаше задачата да наглежда един шумен орляк от дребни дечица. — Как си? Ама топло място си си избрал!

Старецът го погледна малко учудено, обаче не отвърна нито дума, само направи смирен поклон с горната част на тялото си и отново се загледа безмълвно пред себе си, докато малчуганите, изплашени от внезапната поява на непознатия бял човек, се разпръснаха наоколо и се изпокриха в различни къщи.

— Е-хей — засмя се лодкарят, гледайки смаяно подир малчуганите, — нямаше да ви изям. Само как си плюха обесниците на петите! А стария го мързи да си отвори устата, седи и се пържи на слънцето, сякаш иска да стопи и последния грам мазнинка от мършавото си тяло.

Той се спря още няколко пъти тук-там, където забеляза такива отделни групи хора. Но навсякъде появяването му имаше все същият резултат. Най-сетне той се отказа да ги заприказва и без да се интересува повече от орляците дребни черни фигури, бавно закрачи измежду тях. Приближи се към господарския дом, който все повече привличаше вниманието му. Неволно очите му отново затърсиха стройната фигура на младото момиче, облечено в бяла рокля, надявайки се да го зърне на верандата. Беше твърдо решен да не напуска това място, без да я види още веднъж. Все някога тя трябваше да се мерне наоколо!

В близост до къщата неколцина негри пробягаха покрай него припряно и боязливо, но той не им обърна особено внимание. Видя, че други се бяха събрали на едно място зад някаква ограда, която, изглежда, заграждаше градината на плантатора, и там несъмнено ставаше нещо необикновено, понеже той долови няколко ядосани гласа и умолителните вопли на някаква жена. Джек не познаваше нравите на Юга. Не знаеше, че плантаторите не обичат непознати да се скитат из оградените им имения и че дори е строго забранено да се общува с негрите. В Севера всеки може да отиде, където си поиска. Ето защо и Джек се отправи бавно натам, откъдето се чуваха силните гласове, без много-много да го е грижа дали това ще се хареса някому или не.

Вече бе наближил до самата главна сграда на плантацията, до господарския дом, който със своята открита веранда изглеждаше безкрайно прелестен сред тъмнозеления листак на портокаловите дръвчета. Бързият и изпитателен поглед на Джек тутакси разпозна горе на верандата две женски фигури в светли дрехи. Едната бе на съвсем младо, цъфтящо момиче на не повече от шестнайсет години, а другата, очевидно нейна сестра, може би с около шест години по-голяма от нея… обаче младото момиче от блатото не беше сред тях. Той не можа да я открие и на нито един от прозорците.

— О, не ме бийте! — замоли се в този миг тих плачевен глас, идващ съвсем отблизо, откъм групата, събрала се в градината, на която досега той не бе обърнал внимание. Едно изплашено „По дяволите!“ се изплъзна от устата му, щом забеляза там красивото момиче от блатото с насълзени очи и вързани ръце, сграбчено от грубите лапи на неколцина негри. Застаналите наблизо чернокожи се извърнаха боязливо и учудено го погледнаха, обаче в този миг той не чуваше и не виждаше нищо друго освен треперещата фигура на момичето и кръвта нахлу от сърцето в главата му с такава сила, че пред очите му притъмня, а десницата му конвулсивно стисна карабината на рамото му.

— Не ме бийте, аз съм невинна! — помоли се момичето отново. — Алигаторът се намираше близо пред мен… не го бях забелязала и когато замахна да ме удари, улучен от куршума на един непознат човек, от уплаха изпуснах нещастното малко кученце.

— Тогава ще те науча за в бъдеще да си отваряш очите! — извика откъм верандата по-голямата от двете дами. — Мистър Хуф, моля ви, свършвайте с тази работа! Слънцето започва да ме измъчва.

— О, мис Юджиния, застъпете се за мен! — простена умолително нещастницата, повдигайки вързаните си ръце към по-младото момиче.

— Няма, грозна Сали! — извика обаче то с почти детинска упоритост. — Няма, защото не си внимавала за моя беден малък Джоли и заслужаваш наказание. Просто ще си изплача очите, че го е изял някой от онези гнусни алигатори… нещастното, нещастното животинче!

Както забеляза Джек едва сега, а всичко му се струваше все още като някакъв страшен чудовищен сън, съвсем близо до момичето стоеше мистър Хуф, надзирателят, и държеше в десницата си камшика. В този миг той хвана с лявата си ръка рамото на нещастницата и замахна, готов за удар.

— Стой! — изкрещя младият лодкар и подтикнат от страх и ярост, с един скок се прехвърли през оградата, отделяща го от градината. — Стой! Да не искате да бичувате едно бяло момиче заради някакво си проклето куче?

— Какво търси този непознат човек в градината ни? — извика гневно по-голямата сестра от верандата. — Мистър Хуф, помолете го незабавно да напусне плантацията!

— И това ще стане, мис — подвикна й дръзко лодкарят, — но едва след като разбера кой ви дава тук, в Луизиана, правото да биете с камшик едно бяло момиче. Проклет да бъда, ако не…

— Бъди така добър и си спести приказките, момчето ми — прекъсна го надзирателят с презрителен поглед. — Тук никой няма намерение да бичува бяло момиче. Тази никаквица има негърска кръв в жилите си, а сега бъди тъй добър да си вървиш, защото за твое добро се надявам, че не си привърженик на аболиционистите.

— Негърска кръв ли? — възкликна Джек, в момента действително полузашеметен от това известие. — Та кожата й е бяла като сняг?

— Да желаете още нещо? — извика отгоре по-възрастната от двете дами, докато младото нещастно момиче със смъртно бледо лице трепереше под грубата ръка на надзирателя.

— И тъй да е — по дяволите! — извика младежът, щом забеляза изпълнения със страх умолителен поглед на нещастницата, втренчен в него. — Наистина искам още нещо. Проклета кривогледа маймуно, ако не бяха тези дами, щях да ти докажа с юмрука си, че си подъл, крадлив негодник. Сега обаче нямам време за това, но мога да свидетелствувам, че нещастното момиче е невинно.

— Не се нуждаем от доказателствата ви, сър — каза надменно красавицата от верандата, — бъдете така добър да напуснете градината и не се бъркайте в неща, които не ви засягат. Нали тя загуби кучето?

— Да — каза лодкарят, — но аз видях как стана. Алигаторът лежеше на пътя й, за малко щеше да го настъпи и куршумът ми го улучи изотзад в главата. Но когато той нанесе назад удар с опашката си, едва не я отнесе със себе си във водата… сигурно леко я е закачил. Съвсем естествено е да изпусне малкото псе. Ако вие бяхте там с дете на ръце, щяхте да изпуснете и него.

— Какъв грубиян! — възкликна възмутено младата жена. — Махай се оттук, иначе хората ми ще те научат как да се държиш в Луизиана. Мистър Хуф, ако този не си тръгне доброволно, незабавно изпратете да доведат шерифа.

Джек стоеше като ударен по главата. Момичето имаше негърска кръв и сега се намираше в ръцете на палачите си, и то дори не за някакво престъпление, а заради нещастен случай, за който може би самият той носеше вината. Пръстите му стискаха цевта на карабината като железни скоби. Но какво можеше да стори той в случая не само срещу тълпата, на която може би щеше да противостои, а и срещу закона? Господарят имаше пълно право да разполага с робините си, както пожелае. А милосърдие? Можеше ли да се очаква от палачите милосърдие? В този момент по знак, даден от надзирателя, се притекоха и неговите помощници, придружени от неколцина роби, и ето че Джек си припомни предупреждението на мисис Поулридж, в името на бога да не се намесва в нищо, което засяга законите и обичаите на робовладелците. Той беше достатъчно умен, за да разбере, че тук нищо не може да се постигне нито със сила, нито с думи, ето защо хвърли презрителен поглед на всички и бавно се прехвърли отново през оградата, от външната страна на която преминаваше тесен път. Но там се спря, твърдо решен да изчака края на тази дивашка сцена.

— Сър, моля, тук нямаш повече работа — подвикна му обаче надзирателят, — напусни плантацията или ще те накараме да се размърдаш!

— Ти ли, ти ли жълтокож подлецо! — процеди през стиснатите си зъби младежът. — Тук съм стъпил на коларски път извън твоята ограда. Излез навън, ела при мен и посмей само да ми кажеш в лицето, че трябва да се махна оттук. Ако ви е срам да бичувате момичето пред очите на един бял, добре, тогава вървете нейде другаде, може би в някоя тъмна стая или изчакайте нощта, но аз няма да помръдна от това място.

Надзирателят му хвърли поглед, изпълнен със злоба и коварство, а младата жена от верандата извика раздразнено:

— Остави го този хузиър^[1] да стои там, щом му прави удоволствие, и се залавяй за работа! За четвърти път ли да ти заповядвам?

Джек вдигна поглед към нея. Иначе действително красивото й лице с правилни черти бе обезобразено от злоба и на него му се стори, че тя прилича по-скоро на сатана, отколкото на жена.

В този момент на верандата се появи младежът, който вчера бе излязъл с двете дами на езда — досега бе стоял до отворената врата. Той се наведе към двете сестри и, изглежда, настоятелно им зашепна нещо, обаче и двете направиха движения, означаващи отказ. По-голямата махна повелително с ръка. Надзирателят отново бе сграбчил жертвата си и Джек видя как прошепна нещо в ухото на нещастното момиче, но то се отвърна и с отвращение извика:

— Върши си мръсната работа!

— Добре, гълъбчето ми — изсмя се негодникът, — ще си го получиш! — В следващия миг бичът му изплющя върху треперещата нежна фигура на момичето и веднага върху бялата тънка материя се появи кървавата ивица — следата от тежкия камшик.

Джек почувствува как кръвта му се смразява и пръстите го засърбяха да грабне карабината и да застреля палача също като алигатора. Той разбра, че пред него се намира по-жесток звяр. Обаче в такъв случай щеше да попадне под ударите на закона на щата, в който се намираше, и не само това, но нямаше да може да помогне с нищо на момичето. Някой друг щеше да заеме мястото на надзирателя… та нали сега биеха само някакъв си негърски потомък. Джек отвърна поглед от страшната сцена и видя как двете млади дами на верандата, разхлаждани с паунови пера от малко чернокожо момиченце, гледаха с усмивка наказанието на „провинената“, облегнати на парапета. Погледът на по-голямата попадна случайно върху лодкаря, но щом срещна очите му, изпълнени с омраза и презрение, тя гордо извърна глава към госта си от Ню Орлиънс и отправи няколко думи към него. Той обаче, изглежда, се бе замислил за нещо. Не й отговори, а когато тя се обърна към него учудена и обидена, той направи пред дамите безмълвен и учтив поклон и напусна верандата.

Момичето прехапа нежната си долна устна с бисерните си зъби, а долу върху гърба на нещастницата продължаваха да се сипят удар след удар. И ето че внезапно, следвайки някакво бързо решение, господарката вдигна ръка и извика:

— Достатъчно, развържете я, мистър Хуф! Надявам се, ще запомни този урок и в бъдеще ще внимава повече.

Без да погледне надолу, тя също се оттегли в къщата, последвана от сестра си.

Момичето понесе ударите геройски. Тялото й трепереше, ала никаква гримаса по мъртвешки бледото й лице не издаваше силната болка, която я пронизваше цялата. Едва когато надзирателят свали ръка от рамото й и по заповед на господарката отпусна бича, тя се олюля, направи няколко крачки напред и рухна в безсъзнание на земята.

Мистър Хуф направи знак на няколко жени, работещи в градината, да я отнесат до леглото й, смъкна шепа листа от най-близкия храст, с които почисти камшика си, и после се отправи към малкото си жилище с такова равнодушие, сякаш бе свършил някоя съвсем обикновена работа.

На Джек така му се виеше свят, че бе принуден да се хване за оградата. Никой не му обърна повече внимание и като насън той се заклатушка надолу по тесния път, мина покрай къщата и се отправи към реката. Зад гърба му заби обедната камбана, призовавайки работещите по полята на кратка почивка, но звуците й му се сториха като гробовен звън и той се посъвзе едва когато го облъхна прохладният ветрец, носещ се над Мисисипи. Механично продължи да крачи по речния бряг, докато стигна до лодката. Мълком, без да обели дума, той постави карабината си на старото й място, върху два дървени клина, забити над постелята му, окачи до нея патронташа, хвърли ножа на леглото (беше забравил кожата на алигатора върху оградата на градината), безшумно се излегна на палубата и втренчи поглед в реката.

Целият екипаж беше на сушата, само Стария седеше в предната част на лодката — бе разглобил пушката си, за да я почисти основно. Той така се беше задълбочил в работата си, че не обърна никакво внимание на Джек. Но мълчаливостта на иначе толкова жизнерадостния младеж направи впечатление на мисис Поулридж. Най-напред тя показа глава над палубата и щом го видя да лежи тъй смълчан и дълбоко замислен, се качи горе и се приближи до него. Той не я чу и не се помръдна.

Джек! — каза най-сетне жената, застанала до него. — Джек! Какво се е случило?

Джек повдигна бавно глава и я погледна, а тя възкликна изплашено:

— Боже мили, какво ти е? Пребледнял си като смъртник! Болен ли си, или си видял самия сатана?

— Да — отвърна тихо Джек, — наистина го видях, ако не и нещо още по-лошо.

— Какво ти е? Какво е станало? — попита жената сериозно разтревожена.

— Нищо… абсолютно нищо — каза тихо Джек и отново се отпусна в предишното си положение. — Само бях на сушата и разгледах едно кътче от нашата свободна красива Америка… нищо друго… давам честната си дума.

— Но сигурно ти се е случило нещо съвсем необичайно — каза жената, която не се оставяше да бъде тъй лесно отпратена. — Толкова си странен… не знам… не бива ли да го науча?

— Какво ще помогне това? — каза младежът. — Ние двамата с нищо не можем да променим съществуващото положение.

— Значи все пак нещо се е случило, нали? Веднага разбрах по изражението ти.

— Вероятно нищо необичайно за Луизиана — каза Джек. — Само гледах как бият с камшик бяло момиче така, че кръвта потече по нежния й гръб, и то защото алигатор изял кученцето, което носела.

— Бяло момиче? — възкликна жената невярващо и изплашено.

— Поне кожата й беше бяла като вашата или като кожата на всяка жена от Илинойс. Но хората казват, че в жилите й имало негърска кръв.

— Сигурно ще е била някоя квартеронка — кимна жената, — понякога те наистина изглеждат съвсем бели, но все пак ги причисляват към негрите. Боже мили, но ти не бива да го взимаш присърце! Радвам се, че не си се заплел в тази история. Те никак не търпят такива неща, пък и обикновено човек само влошава работата.

— Влошава ли я? — каза Джек безизразно и отново се загледа безмълвно в бързо течащите води. Жената бавно поклати глава. Тя имаше желанието да научи нещо повече от Джек. Но той, изглежда, нямаше особено настроение да се впуска в продължителен разговор и понеже в момента откъм плантацията се зададоха няколко негри, за да започнат позволената по това време търговия на борда, жената трябваше пак да слезе долу в лодката, за да помага на мъжа си при продажбата и да прибира парите. През деня продаваха почти само срещу пари или такива неща, които негрите сами бяха отгледали в малките си градинки.

Джек чу, че идват, но не се помръдна, докато смехът и бърборенето им долу в лодката не го изтръгнаха от дълбоките му размисли. Нима това бяха същите онези негри, които преди минута видяха как една жена бе опитала на гърба си бича на надзирателя? Това ли бяха робите, чийто врат бе превит и изранен от робския хомот? Джек не бе чувал дотогава такъв смях, такива песни, викове и ликуване. Подпрян на лакти, поклащайки глава, той се заслуша известно време в буйната и весела шумотевица.

Все още поединично пристигаха негри, докато други се връщаха обратно на палубата с вече накупени стоки и скачаха наоколо, обхванати от неудържима радост. На една страна младо хубавичко чернокожо момиче пробваше нова кърпа, на друга страна пък млада жена си закачаше чифт пъстроцветни обици без никаква стойност, а млад негър държеше пред лицето й малко огледало, облепено отстрани с червена и позлатена хартия. Един от чернокожите си бе купил тютюн за дъвчене и позволи на един от приятелите си да отхапе малко, за да го опита, но нададе силен вик, когато великолепните зъби на другия захапаха твърде голямо парче и въпреки дърпането и съпротивата на собственика не показваха никакво намерение да го изпуснат. Появи се и пъстра, яркочервена и жълта басма, копринени панделки, дори благоуханни помади и сапуни — неща, които даваха възможност да тънеш в тези непознати блаженства поне през неделния ден. Чернокожите младежи също не се отказваха от украшения, за да могат през празничните дни чрез някоя джунджурия да изместят от сърцето на любимата своя съперник. Хитрият янки познаваше превъзходно вкуса им и никога не забравяше да вземе със себе си пъстри жилетки и ризи, бронзови верижки за часовник, както и пръстени от най-обикновен метал.

Старият Соломон също се намираше сред тълпата, обаче внимаваше много да не размени с търговеца нито дума, която да засяга сегашните покупки. Всичко се наблюдаваше от един помощник на надзирателя и за нищо на света не биваше да се събужда подозрението му. Ето защо Соломон си купи парче тютюн за дъвкане, малко джобно ножче и бавно се върна на брега.

Един от младежите също си бе купил ножче, но то имаше и тирбушон. Горе на палубата приятелите му започнаха да го разглеждат. Помощник-надзирателят, дебел мулат с такива зъби, на които би могла да завиди всяка акула, стоеше недалеч от тях и забеляза ножчето.

— Я ми покажи ножчето си, момчето ми — каза той и се приближи до групата.

— Ето го, масса — отвърна купувачът и му го подаде. Не им бе забранено да носят джобни ножчета.

— Хмм, много е хубаво! Но защо ти е този тирбушон на него, за какво ти е нужен, гълъбчето ми?

— Да ми е нужен! — засмя се малко смутено младежът. — О, изобщо не ми трябва… просто си беше на него и не мога да го махна.

— Тъй ли? Не можеш да го махнеш? Е, може би аз ще успея — каза помощник-надзирателят, отвори тирбушона, опря го на палубата, настъпи го с крак тъй, че той се счупи, и после върна ножчето на смаяния негър.

— Така, гълъбче — каза той, — направих ти го малко по-удобно. Няма вече толкова да ти тежи.

Останалите гръмко се разсмяха, а нещастникът, позасрамен, тикна обезобразеното ножче в джоба си.

— А сега стига толкова! — извика надзирателят, като обърна поглед към огромен сребърен джобен часовник с такава верига, с която човек би могъл да задържи и алигатор. — Времето изтече! Хайде на брега, ей вие долу — на брега! Заудря ли камбаната отсреща и спипам ли тогава някой от вас все още на борда, да му мисли. Чухте ли?

— Да, масса, да — закрещяха негрите и с пъргави крачки забързаха да изпълнят заповедта му. Знаеха, че негодникът не се шегува, направо започваше да го сърби ръката, ако дълго време бе носил тежкия си бич, без да го употреби. Така сделките бяха набързо прекратени и мисис Поулридж положи немалко усилия да попречи на неколцина от най-големите забраванковци да напуснат лодката, без да платят. Един нещастник се забави по-дълго от останалите, понеже си беше купил червена копринена кърпа за врата, но не си получи веднага рестото от Стария. Той стоеше пред него разтреперан и нерешителен, с протегната ръка. Обаче Джонатан Поулридж, ядосан преди това от продължителния и шумен пазарлък на момъка, бе намислил да му даде малък урок и продължи да търси дребни пари дотогава, докато камбаната наистина отново заби за работа.

— О, голи, голи! — завика нещастникът и в мъчително нетърпение заподскача от крак на крак. — На нещастен негър се случи лошо, лошо се случи. О, масса Поулридж, бързо, масса Поулридж, бързо!

— Ха, ти изведнъж нещо много се разбърза — каза търговецът невъзмутимо. — А преди малко беше най-устат от всички. На, вземи си парите, Снежанке, а сега върви на брега и… добър път!

— О, голи, голи! — завика негърът, с един скок се намери на палубата и се затича, не, прелетя покрай застаналия до дъската, водеща към брега, помощник-надзирател. Последният обаче бе надушил вече добре жертвата си и щом нещастникът профуча покрай него, той с всичка сила го шибна през хълбоците. Удареният негър се хвана с две ръце за пострадалите части, но изобщо не се огледа, а под гръмкия смях на другарите си продължи да бяга към плантацията. Този ден помощник-надзирателят беше в добро настроение и ударът, макар да остави след себе си дебела подутина, представляваше по-скоро нещо като приятелска шега — в противен случай негодникът едва ли би оставил негъра да се отърве само с него.

Междувременно на сушата всичко пак утихна. Негрите използваха краткото време, оставащо им до втората камбана, за да похапнат набързо, а белите не обичаха да излизат на открито под лъчите на обедното слънце. В това време мистър Поулридж се зае да подреди долу в лодката си разхвърляните в безпорядък предмети, а Джек продължаваше да лежи на старото си място, без да обръща внимание дори на палещите слънчеви лъчи, които го горяха.

Отдолу по пътя край насипа бавно се приближи самотен ездач. Щом достигна портокаловата горичка, той спря коня си, слезе на земята, закачи юздите на един клон, стърчащ пред оградата, и след като прехвърли насипа, се качи на лодката. Когато Джек долови трополящите по дъските стъпки, само извърна глава, но щом разпозна мистър Хуф, надзирателя, веднага скочи на крака, сякаш змия го ухапа.

— Тук ли е капитанът? — попита надзирателят, без да обръща внимание на смайването на лодкаря. Джек обаче не му отговори, само пламналият му поглед, изпълнен с дълбока омраза, се втренчи безмълвно в него. Мъчителят на негри се почувствува неудобно и каза усмихнат:

— Ха, нашият стар познат от сушата! Драги приятелю, изглежда, идваш тук за пръв път и не познаваш добре нашите нрави и закони. Ако искаш да приемеш съвет от човек, който ти мисли доброто, тогава не се меси повторно в подобни разправии с негрите. В такива случаи чужденецът може да има само неприятности, а ти не разбираш, не си и в състояние да разбереш как човек би трябвало да се отнася към тукашната негърска паплач, та да не ни се качи на главите и да застраши безопасността на всички ни.

— Ти наистина ли имаш безсрамието — каза Джек, който все още не можеше да се съвземе от смайването си — да гледаш право в очите един почтен бял човек и да му говориш за нрави и закони?

— Безсрамие ли? Драги приятелю, не позволявам…

— Приятел? Дяволът ти е приятел на тебе! — изкрещя му Джек, у когото надделя гневът. — Ако някога са ме сърбели пестниците да просна на земята някой долен и презрян мерзавец, то е точно в този миг.

— Ще те посъветвам да обуздаеш малко дързостта си — каза надзирателят, който пребледня като мъртвец, но въпреки това запази пълно спокойствие. Само дясната му ръка, където висеше бичът, се пъхна бавно под жилетката, несъмнено за да хване дръжката на скрития там пистолет. Негодникът нямаше никакво намерение да се впуска в ръкопашна схватка с якия лодкар.

— Вероятно защото носиш в джоба си някакво пищовче, а? — отвърна му с презрителна усмивка Джек, разбрал добре какво означава това движение. — Мислиш ли, че тази играчка ще ме изплаши? Но понеже тъй бързо раздаваш съвети, не искам да ти откажа и моя, а той гласи: дръж се на разстояние от мене, защото, кълна се във вечния бог, иначе не отговарям за себе си и преди да напусна тази местност, ще си изцапам ръцете с гадната ти и подла кръв.

— Е-хей! — подвикна Поулридж, който в този момент подаде глава от каютата си, а след като се изправи, показа и половината от дългото си тяло над палубата. — Какво става, кой е умрял?

— Сър, вие сте ми свидетел — извика надзирателят, който едва сдържаше гнева си, укротяван досега само от страха пред неговия противник, — свидетел сте ми, че един от вашите хора се отнася към мен по най-позорен начин. Служебното ми положение не ми разрешава да му отвърна другояче, затуй нека съдът реши дали един жител на Луизиана може да понесе такъв позор от някакъв си аболиционист, и то тук, в нашия собствен щат.

— Джек, ти какво, да не си полудял? — възкликна учуденият Поулридж.

— Съдът ли? — извика лодкарят с язвителен смях, без да обръща никакво внимание на намесата на собственика.

— И ти, негоднико, се осмеляваш да ме заплашваш със съд? Крадлив мерзавец, който обира господаря си на едро… пълзиш и махаш опашка пред онези горе, а после изливаш над нещастните чернокожи зверската си ярост! Махай се, подлецо, но после ще претърсим и твоя блокхаус и ще видим дали са официално записани всички бали памук, които си скрил там. А ако сега не напуснеш незабавно тази палуба, давам ти клетва, че повече не отговарям за себе си!

Със свити юмруци и искрящи очи той пристъпи няколко крачки към отстъпващия назад човек. Но в този момент Поулридж сметна, че е крайно време да се намеси, понеже никак не беше заинтересован от това, властите да обърнат специално внимание на лодката му или пък да се започнат неприятни разправии с хората от плантацията.

— Джек — извика той заплашително, — остави човека на мира!… По дяволите, иска ми се да разбера какво му е станало на този обесник… Не можеш ли да кротуваш?

Но и надзирателят от своя страна се помъчи да се отдалечи от разлютения младеж колкото можеше по-бързо. Никак не му беше приятно, че той бе научил за сделката му със собственика на лодката и това го безпокоеше повече от всичко останало. Използвайки момента, когато Поулридж застана между него и връхлитащия лодкар, той побърза да напусне плавателния съд и се спря чак на насипа, оттам сякаш искаше да подвикне нещо. Но и от това се отказа, доближи се до своя кон, метна се на седлото и в следващия миг вече галопираше надолу по пътя към плантацията.

— Ето ти на, сега я оплескахме — каза Поулридж, като гледаше подир препускащия конник и клатеше глава. — Отива си. А ти собствено защо се бъркаш в нашите сделки, а? — обърна се той внезапно пак към своя лодкар. — Какво те засяга теб, щом мога да завъртя някоя изгодна търговийка с подобни господа? Да не си мислиш, че ще успея да ви платя високите надници от спечеленото при продажбата на царевица и уиски в Ню Орлиънс? Сега ще трябва да се скъсам от работа, за да възстановя всичко, което тази буйна глава развали с невъздържаното си плещене. Каква разправия си имаш всъщност с този тип?

— Аз ли? — попита мрачно Джек. — Никаква. Но ако още веднъж ми се изпречи на пътя, нека бъда проклет, ако не му строша коварната кратуна и не му извадя дясната ръка от ставата.

— Сториш ли първото, можеш да си спестиш второто — каза сухо Стария. — Впрочем ако имаш толкова голямо желание да се запознаеш с тукашния шериф, ще се радвам много, ако изчакаш, докато напуснеш лодката ми. Нали знаеш, след това вече можеш да вършиш всичко, което ти радва душата.

Джек мълчеше и гледаше мрачно пред себе си. Стария тикна ръце в джобовете и свиркайки си тихо под носа, се заразхожда насам-натам по палубата. Само от време на време хвърляше по някой бегъл, сякаш нерешителен поглед към плантацията. После изведнъж рязко се завъртя на пети и напусна лодката, тръгвайки в посока на плантацията. Тъй измина денят. Мисис Поулридж се опита няколко пъти да подеме разговор с Джек, но колкото дружелюбен и услужлив да беше иначе младежът, толкова мрачен и мълчалив изглеждаше сега и някак съвсем сломен и отпаднал. Жената разбра, че го гризе нещо отвътре, и страшно много й се искаше да узнае какво е то, ала нищо не можеше да се изкопчи от него.

Привечер Стария се завърна, но изглеждаше в лошо настроение. По-голямата част от останалите хора също бяха вече на борда. Те се смееха и разказваха какво бяха видели и преживели през деня. Под предлог, че го боли глава, Джек слезе долу и легна в постелята си. След вечеря една част от екипажа пропълзя под защитните мрежи срещу москити, а друга част започна да се разхожда насам-натам по брега в близост до лодката. Стария също бе легнал в койката си и спеше, за да бъде бодър по-късно, когато неговите нощни клиенти дойдеха на борда. Ето че изведнъж някой го хвана за рамото и го разтърси, а щом той учудено отвори очи, видя, че пред него бе застанал Соломон. Чернокожият се бе появил на борда тъй безшумно и потайно, че нито го бяха забелязали стоящите по брега хора, нито пък го бе надушило малкото куче, което впрочем бе твърде изморено от разходката през деня.

— Хей, Соломоне — каза търговецът, надигайки се бързо от леглото, — нима стана вече толкова късно? Сигурно съм спал страшно дълго.

— Не, масса — прошепна негърът страхливо, — още не късно. Обаче днес не можем дойде… и утре също не!

— Ха! — възкликна Поулридж, едва сега разсънил се напълно. — Какво се е случило пак? Надушиха ли нещо?

— Да, масса. — Чернокожият тъжно кимна с глава. — Масса Хуф навсякъде търсил и намерил големи съдове с уиски. В плантация настъпил голям нещастие и черен човек получи много удари и никакво уиски.

— Хмм… проклятие — промърмори Стария между стиснатите си зъби и по стоманените черти на лицето му се изписа заплашителен израз, — никой друг не е виновен за това освен онази луда глава Джек! Какво ли може да го е прихванало днес този обесник?

— И на борда дойдат — каза Соломон.

— На борда ли? — възкликна търговецът и бързо се извърна. — Кой ще идва на борда?

— Полицаят — каза негърът, хвърляйки през рамо боязлив поглед. — Само дето не успяха намерят него веднага. Казали, той бил отишъл на кон към Ачафалайя^[2], но всеки момент трябвало да се върне и тогава… тогава аз изтичал насам колкото можал по-бързо, да предупреди масса Поулридж. Ако открият прасета и гъски на борда…

— Би могло да си имате неприятности, а? — каза търговецът и нещо като усмивка пробяга по суровото му лице.

— Масса Хуф познава дамгите на всички свини от цялата област — каза стеснително чернокожият.

— Прав си, момчето ми — извика тогава търговецът, като скочи едновременно с двата крака от койката си. — По-добре ще е да не изчакваме много. Бетси… ей, Бетси… спиш ли?

— Не, какво има? — попита жена му.

— Я напълни на този юнак една бутилка с уиски… или я виж, край бурето сигурно има още няколко пълни… а после ти, Соломоне, бързай да изчезнеш на сушата, понеже мисля, че след четвърт час ще отплаваме. След това твоят полицай и масса Хуф могат колкото си щат да зяпат мястото, където сме били на котва.

— Това най-хубаво — каза доволно старият негър, комуто сякаш камък падна от сърцето, защото много добре знаеше какво ги очаква, ако претърсеха лодката и намереха някои неща, които можеха да попаднат на нея само чрез ръцете на негрите.

А старият Поулридж не губи повече време в празни приказки. С няколко крачки се озова на палубата, пъхна в уста двата си показалеца и веднага се разнесе остро и пронизително изсвирване, което проехтя надалеч. В същото време Соломон бързо и безшумно се върна на сушата.