Фридрих Герстекер
Лодкарят от Илинойс (7)

В кануто

В това време Бил, предоставил кормилото на друг от екипажа, бе застанал на носа на лодката и се оглеждаше внимателно наоколо. Вярно, че луната се бе спуснала вече твърде ниско, но все още беше достатъчно светло, за да се вижда надалеч. Стария размисляше дали нямаше да е най-добре, ако Джек и момичето изчакаха луната да залезе. Но тогава пък щяха да се изложат на друга опасност — преследвачите щяха да се приближат съвсем до лодката на Поулридж и щом забележеха бягството, неминуемо щяха да ги догонят за съвсем кратко време. А сега те се държаха на известно разстояние от тях и дори и да останеха да гребат зад тежката лодка, щом отминеха острова, бегълците все пак щяха да имат някаква надежда да им се изплъзнат. Поне можеха да спечелят такава преднина, която да им позволи да достигнат брега на щата Мисисипи. В гората Джек се чувствуваше като у дома си, а освен това там надзирателят трябваше първо да вземе от тамошния шериф пълномощно, „уорънт“, заповед за задържане, за да може да преследва избягалата робиня с помощта на съдебните власти и за да му бъде предадена от тях.

От вниманието на Бил не убягна това, че лодката на надзирателя спря при горния нос на острова, за да ги изчака и да види кой от двата фарватера щяха да изберат — десния или левия. Вярно, че островът не беше голям, обаче бе гъсто обрасъл с висок памуков храсталак и върби и надзирателят не биваше да допуска островът да скрие от погледа му преследваната лодка. Впрочем, дебнейки плячката си с омраза и злоба в сърцето, мистър Хуф разбираше много добре, че това място е идеално за бягство. Въпреки цялата предпазливост на Джек, той бе дочул шума от изгребването на водата от кануто и знаеше какво може да означава това. Белите нямаха намерение да изчакват деня, а за да се отърват от всяка отговорност, вероятно тук под прикритието на сянката на острова щяха да изпратят момичето на неговия бряг, откъдето тя по-късно можеше безпрепятствено да продължи бягството си, щом неговата лодка вече отминеше. Трябваше непременно да им попречи, ето защо той спря спокойно лодката си в сянката на едно повалено от реката дърво. Искаше оттук нататък да застане между острова и търговската лодка. А отминеха ли острова, в откритата река едва ли имаше основание да се страхува, че кануто би могло незабелязано да му се изплъзне.

Само че на борда на лодката на Поулридж бяха разгадали намеренията му и Джек бе съобразил плана си с тях. Мистър Хуф не се бе сетил, че бегълците изобщо нямаше да рискуват да спират на остров, защото ако бъдеха открити, нямаше да успеят да се изплъзнат оттам от преследвачите си. Островът се намираше почти в средата на реката, но все пак малко по-близо до щата Мисисипи, тъй че разстоянието до другия бряг не беше чак толкова голямо. Кануто бе строено великолепно и се движеше съвсем леко. Дори и да започнеха да ги преследват, с две гребла те можеха доста дълго да запазят преднината си. Ето защо момичето трябваше да седне отпред в кануто с лице към носа, та в най-лошия случай да използва и своето гребло.

Джек пък, взел от Стария един падел^[1], се държеше за носа на голямата лодка и само чакаше знака, който Поулридж щеше да му даде.

Стария не изпускаше из очи мястото, където знаеха, че се намират преследвачите. В момента, когато тежката лодка бавно преминаваше на около стотина крачки покрай тях, той прошепна: — Хайде! — на чакащия нетърпеливо под него Джек. — Внимавай само нашата лодка винаги да бъде точно между теб и острова и доколкото е възможно, избягвай всякакъв шум.

Предупреждението му бе излишно. Джек сам знаеше много добре какво трябва да прави и с пушка в едната ръка и гребло в другата зае мястото си в кануто. Жената отвърза тънкото въже, хвърли го в малката лодка и след едно тихо прошепнато „сбогом“ острият нос на кануто се извъртя, поемайки през реката. Младият лодкар потапяше във водата късото и леко гребло съвършено безшумно и само от време на време обръщаше глава през дясното си рамо, за да види дали остава на една и съща линия с лодката на Поулридж. И двамата мълчаха. Преди всичко трябваше да отклонят преследвачите от своите дири, а после бог все щеше да им помогне.

Всичко потръгна превъзходно. Доколкото бе възможно, Хуф държеше лодката си между острова и търговската лодка, а така можеше добре да оглежда цялата река с изключение само на мястото, оставащо зад нея. Обаче в близост до острова последното прииждане на реката бе надовлякло цели дървета и много клонаци и за да не се закачи в тях някое от дългите гребла или пък даже да заседне и самата лодка, Хуф се видя принуден да я отдалечи от острова. Но така лодката на Поулридж спечели известна преднина и изведнъж един от помощниците на надзирателя, който отдавна бе настоявал да не изостават толкова много от лодката на търговеца, а да се придържат близо до нея, откри бягащото кану, отдалечило се вече на доста голямо разстояние.

Няколко кратки думи бяха достатъчни, за да обърне внимание на седящия до кормилото надзирател върху кануто, и Хуф веднага извъртя носа на лодката си, за да започне преследването, като изкрещя:

— Натиснете греблата, момчета!

Разбира се, Стария веднага забеляза това раздвижване и предположи каква ще е причината, ала не биваше да дава на кануто никакъв знак, че е открито, за да не си навлече по-късно неприятни последици. Затова пък можеше да завърже разговор с другата лодка, в което нямаше нищо престъпно.

— Ало, сър! — извика той към тях, и то с глас, далеч по-силен, отколкото бе необходимо да се подвикне на някоя лодка, намираща се дори на двойно по-голямо разстояние. — Накъде сега пък се разбързахте толкоз? Струва ми се, че желаехте да ни придружавате.

— Гадина! — промърмори през здраво стиснатите си зъби надзирателят, но после се изсмя ехидно като на себе си. — Но и това няма да ти помогне, негоднико, момичето ще ми падне в ръцете, преди още да успее да се доближи до брега. Давайте, момчета, давайте, натискайте здраво греблата, а аз ще наградя всеки един от вас с по пет долара от собствения си джоб, ако я видя тук, на лодката.

Хората му не се нуждаеха от втора подкана. Заловиха се с греблата с всички сили и леката, великолепно строена лодка се понесе напред, разлепвайки водата. Но Джек бе дочул силния глас на Поулридж и макар че все още не можеше да забележи какво се разиграва в сянката на острова, не му бе трудно да отгатне причината.

— А сега, дете, вземи и ти греблото — подвикна той на момичето, притаило се безмълвно в лодката. — И ако си в състояние да си движиш ръцете, помагай ми колкото можеш, за да избягаме от онези мерзавци. Не се страхувай, мила — продължи той е повишено настроение, — дори и наистина да ни настигнат, това не означава все още, че ще им паднем в ръцете. Веднъж съм тръгнал с теб и или ще те спася, или ако е неизбежно… ще загинем заедно. Но в едно можеш да бъдеш сигурна — няма да те оставя в ръцете на онзи тип.

Момичето не продума. Макар да я боляха ръцете, тя се подчини на нареждането му и взе греблото, а че умееше да си служи с него, вече бе доказала. Кануто с лекота полетя по водата и те започнаха да се приближават все повече към тъмната ивица гора, проточила се по речния бряг, който съвсем не бе вече толкоз далеч.

Другата лодка обаче бързо ги наближаваше и когато Джек извърна глава, измърмори тихо едно проклятие и не можа да не признае пред себе си, че стълкновението с неприятеля, преди да стигнат сушата, е почти неизбежно. Но карабината му беше до него и той бе твърдо решен да я използва в краен случай. Само че изстреляше ли я веднъж, изобщо нямаше да бъде в състояние да я зареди отново в люлеещото се кану, а после? Беше забелязал, че кануто пори водата много по-бързо, когато го насочваше повече по течението, а не право към брега. Но по този начин те увеличаваха разстоянието до сушата, а от това преследвачите им можеха само да спечелят. Ето защо не му оставаше нищо друго, освен да държи курс право към най-близката част от брега, разбира се, доколкото бе възможно. Той не знаеше какви преимущества щеше да му предложи близостта на сушата, но бе твърдо решен да ги използва по най-добрия начин.

Междувременно момичето гребеше тихо и мълчаливо. Само веднъж обърна глава — когато за пръв път до тях долетя шумът от греблата на преследвачите, после продължи търпеливо да гребе. Зад нея се намираше смъртта, а пред нея животът и нещастното младо същество се вкопчи в тази мисъл с всяка фибра на своето тяло. Джек също гребеше с всичка сила и колкото по-ясно виждаше, че преследвачите ги догонват, толкова по-силно и яростно стискаше зъби. Не изпитваше никакъв страх, вече твърде често бе рискувал живота си и за далеч по-маловажни неща, но се ядосваше, че бе принуден да бяга от подлия и страхлив надзирател.

— Мерзавец такъв — мърмореше той под носа си, — да имах само под краката си лодка като твоята, в която да мога да се изправя, без да се опасявам, че в следващия миг ще се обърна, както би станало с тази черупка, щях да те науча аз как се бичуват до кръв беззащитни момичета!

Той продължаваше да гребе неспирно. По челото му избиха едри капки пот, но въпреки всичко ударите от греблата на преследвачите долитаха до тях все по-силно и по-отчетливо. А при това имаше чувството, че сушата, сторила му се отначало тъй близка, изобщо не искаше да се приближава повече. Все още между тях и брега се намираше обширна водна площ, а преследващата ги лодка беше вече на един изстрел разстояние. Но той не каза нищо. Какво ли щяха да им помогнат приказките сега, когато трябваше да действуват и когато следващият четвърт час щеше да реши каква ще бъде участта им — зла или добра. Неприятелската лодка се приближаваше все повече, докато ръцете на момичето, отпаднали от възпалението, отслабваха, преследвачите все по-бодро движеха греблата, защото все по-ясно виждаха, че преднината на кануто се топи. От една страна, ги очакваше примамлива богата награда, от друга пък, ги заплашваше камшикът. Никак не беше чудно, че правеха всичко възможно, за да спечелят обявеното възнаграждение.

Изминаха още десет минути. Неприятелската лодка едва ли бе отдалечена на повече от стотина крачки от тях и до ушите им вече долиташе шумният смях на надзирателя, който ликуваше — ловът му завършваше успешно! Обзет от ярост, Джек скърцаше със зъби, изведнъж у него назря едно безумно решение.

— И все пак няма да те заловят, Сали! — прошепна той на момичето. — Дори и да не успеем да избягаме заедно, поне ще им разваля удоволствието на онези гадове.

— Всичко е напразно — простена момичето, отпускайки греблото. — Благодаря ви за всички добрини, които ми сторихте, и ако ми бяха останали сълзи, щях да се разплача, защото заради мен си навлякохте такава беда! Но всичко свърши — след броени минути ще бъдем в ръцете им.

— Но все още не сме — каза Джек и загреба с удвоена сила. — Дявол да го вземе! Брегът е най-много на двеста крачки от нас и тъй близо до спасителното пристанище да претърпим неуспех? Но все още има едно средство. Това късо разстояние можеш да изминеш и сама с кануто, а остави на мен да се погрижа онези да не могат да те последват. Сега ще те приближа до брега, колкото е възможно повече, а когато ни догонят, ти се дръж здраво, понеже тогава ще скоча в лодката им и ще им попреча да гребат, докато ти бъдеш в безопасност.

— Ами вие? Какво ще стане с вас?

— Ха! — рече младежът. — Какво ли могат да ми направят? Нека вървят после да доказват, че тъкмо ти си била в туй кану… ако изобщо бъдат в състояние да ме задържат. Мога да плувам като риба и ще им се изплъзна.

— Безполезно е — каза момичето, поклащайки глава. — Какво ли би ми помогнало, ако се добера до брега сама и пак преследвана от тези хора! Ще намерят моето кану и ще го пробият, а на сутринта по следите ми ще тръгнат надзирателите от околните плантации със своите хрътки. Цялото ми бягство беше безумие и само послужи да въвлека и вас в моята гибел.

— Глупости — промърмори Джек, — все още не се е стигнало дотам и ти можеш поне да направиш опит да избягаш. Все по-добре е човек да опита и последната възможност, отколкото страхливо да се примири с участта си.

Момичето замълча за малко и сведе глава. Най-сетне се обади с тих глас, който едва достигна до слуха на младежа:

— Нали казахте, че ще бягаме заедно. Докато достигна брега, ще ви убият… не, няма да тръгна… ще умра заедно с вас.

При тези думи сърцето на младежа бе пронизано от едно своеобразно, необичайно, буйно и болезнено, но все пак тъй приятно чувство.

— Да умреш заедно с мен, Сали? Е, добре тогава! Това, дете, наистина не е невъзможно! Обаче още не се е стигнало дотам. Ако онзи негодник ни принуди да стигнем до някоя крайност, тогава нека сам си носи последиците. Той самият не знае що е милост, затова не бива и от нас да я очаква, а щом ти така разбираш нещата, в такъв случай…

Той изведнъж замлъкна, но в очите му остана да гори някакъв див огън, макар още в същия миг да бе напуснат от всякаква душевна болка. Извърна рязко глава назад и видя, че лодката е на един хвърлей зад тях, в същото време се разнесе и заплашителният глас на надзирателя:

— Няма ли да се откажеш, съкровище мое, не разбра ли, че няма да успееш да ни избягаш?

Джек хвърли бърз поглед към сушата, която не беше вече тъй далеч, и му се стори, че има едно място, предлагащо възможност за слизане на брега. Тук той бе почти навсякъде стръмен или отвесно отсечен, само малко по-надолу започваше пясъчен нанос, в горния край на който се надяваше да успее да спре с кануто. В същото време той извърна носа малко повече срещу течението и надзирателят, седнал при кормилото с лице напред, за пръв път забеляза, че избягалата робиня не е сама.

— По дяволите! — изкрещя той. — Това пък какво е? Дали сме тръгнали подир някое друго кану, или с нея има някакъв придружител? Ето защо се движеха тъй бързо. Но почакай, съкровище, скоро ще ти се изпари желанието за повторно бягство… само съм любопитен да се запозная с твоя съучастник.

— Много скоро можеш да направиш това, негоднико! — извика Джек, извъртайки рязко носа на кануто срещу течението. Същевременно той грабна карабината, сложи я на колената си и насочи дулото и към неприятелската лодка, намираща се вече едва на двадесетина крачки от него. В това положение той имаше възможност да борави с оръжието си по-сигурно.

— Проклятие! — извика надзирателят. — Това не е гласът на някой негър… това е…

— Един твой добър познат и приятел, друже — подвикна младежът, захвърли греблото в кануто и вдигна карабината, прицелвайки се. — Задръж кануто за миг в това положение, Сали, докато се справя с тоя негодник… а сега да видя кърмата ти, подлец такъв, иначе… кълна се в бога, ще ти изпратя един куршум в главата.

— Това е лодкарят от онази търговска лодка! — изкрещя надзирателят, скачайки от мястото си. — Момчета, давам ви сто долара, ако ми хванете този тип жив, за да го видя как ще увисне на въжето!

Робите заработиха с всички сили, при всяко потапяне на греблата лодката буквално политаше напред. Същевременно кормчията насочи носа й право към борда на кануто и Джек мигновено прозря намерението му. Удадеше ли му се да удари нестабилното кану с далеч по-здравата, набрала такава скорост лодка, то неминуемо щеше да се напълни с вода и да потъне. Попаднали във водата, двамата нямаха никаква надежда да се изплъзнат от ръцете на преследвачите си.

Потръпвайки от ужас, момичето извърна глава. Гласът на нейния палач изпълваше сърцето й със смъртен страх. Съвсем механично тя изпълняваше заповедта на своя придружител да държи все още носа на кануто насочен срещу течението на реката. Решаващият миг настъпи. Кануто лежеше съвсем спокойно във водата, носено бавно от течението, а неприятелската лодка, пенейки водната повърхност, се приближаваше като стрела. Карабината бавно се повдигна нагоре, залязващата луна освети лъскавата й цев. Джек съзнаваше, че животът му зависи от сигурния изстрел, и щом главата на надзирателя, мушката и мерникът застанаха в права линия, дълга не повече от десетина крачки, той натисна спусъка.

Пронизителен вик се сля с пукота на карабината. А Джек, захвърляйки оръжието в кануто, мигновено улови греблото. Носът бързо се извъртя под ъгъл с посоката на преследващата ги лодка и когато тя връхлиташе, кануто светкавично се изплъзна встрани. Неприятелската лодка също промени посоката си — смъртно раненият надзирател бе рухнал назад върху кормилото и го бе извил надясно и носът на лодката му се бе насочил срещу течението. А чернокожите, които даже и не подозираха, че белият ще изпълни заплахата си така бързо, а може би и не повярваха, че има карабина, захвърлиха изплашени греблата и скочиха на крака, за да се притекат на помощ на своя повелител. Царството на мистър Хуф бе свършило. Куршумът на младия лодкар го бе улучил право в челото. Наистина той беше все още жив, но издаваше само дивашки нечленоразделни звуци, а ръцете му раздаваха наоколо резки удари. Това внесе объркване сред целия му екипаж, а Джек не бе човекът, който би пропуснал да използва времето, подарено му по такъв начин.

След успешния изстрел той не нададе никакъв ликуващ вик, нито пък хвърли поглед назад към извъртялата се в обратна посока лодка. Изпълнен с нова надежда, но и с неприятното чувство, че има в кануто си незаредена пушка, той натисна греблото и с всички сили загреба към сушата. Вярно, че неприятелите му забелязаха бягството на кануто, смятано вече за сигурна плячка, но преди да вземат отново греблата, то вече спечели солидна преднина и съвсем наблизо до брега двамата избавени се понесоха надолу по течението.

Избавени? Боже мили, кой знае какви опасности ги дебнеха занапред, може би много по-ужасни от бързата смърт в реката. Но все пак се бяха изплъзнали от този първи удар. Обезвреден бе най-върлият враг, който имаха в тази страна, а на всички останали младежът гледаше с леко и радостно сърце, изпълнено с дръзновение.

Лодката продължи да ги преследва. Негрите бяха положили тялото на умиращия на дъното на лодката, защото и бездруго не бяха в състояние да му помогнат. В преследването обаче нямаше вече предишната настървеност. Та какво ли можеха да предприемат срещу белия те, всички до един роби? Дали имаха правото да посегнат на него и не заплашваше ли смъртно наказание всекиго от тях, ако вдигнеше ръка срещу някой от привилегированата свободна каста? Наистина този човек бе откраднал една робиня и може би съдилищата нямаше да ги оправдаят, обаче само… може би. Всичко това не им беше съвсем ясно, а първият изстрел бе последвал тъй бързо и безпогрешно и тъй мигновено бе взел една жертва измежду тях… можеха ли да се изправят още веднъж срещу това оръжие? И защо ли?

Двамата помощници на надзирателя обсъждаха тихо това, докато въпреки всичко гребяха колкото можеха по-бързо подир кануто. Но и бездруго не им бе възможно повече да догонят бегълците по вода. Заобикаляйки около короната на повалено в реката дърво, кануто внезапно бе изчезнало от погледите им, а когато се озоваха при дървото и задържайки лодката на едно място, се заловиха за стърчащите клони, забелязаха, че едно друго дърво, надвесило се ниско над реката, бе взело вече двамата под своя закрила.

Освен застреляния надзирател в лодката се намираха четирима чернокожи: двамата помощник-надзиратели, мулати, и двама от най-благонадеждните роби, избрани от Хуф за гребци. Но без бял предводител те не биваше да предприемат нищо на своя глава. Даже и ако отидеха в най-близката плантация, те се излагаха на опасността да бъдат заловени и задържани като избягали роби. Въпреки всичко двамата помощник-надзиратели имаха за свой дълг поне да отрежат на бегълците пътя по вода, като изтикат обратно в реката или пък пробият спрялото нейде на брега кану, което вероятно бе вече изоставено от двамата. В такъв случай възможността да ги открият и заловят в гората беше по-голяма. След кратко съвещание решиха да навлязат с лодката си сред хаоса от клонаци, през който тясното кану се бе промъкнало далеч по-лесно. После трябваше да съобщят за случилото се недалеч, оттук малко по-нагоре по реката и дори и да ги задържаха, лесно можеше да се докаже тяхната невинност. Ето защо те предпазливо се заловиха за работа, като оставиха греблата върху пейките и започнаха бавно да придвижват лодката си напред, дърпайки околните клони. Скоро достигнаха мястото, където бе спряло кануто. Но преди да успеят да го различат добре в тъмните сенки на дърветата, бяха посрещнати от гръмовния глас на лодкаря:

— Назад, негодници! Промъкнете ли лодката си само на метър по-напред, ще пронижа с куршума си първата къдрокоса кратуна, която ми се мерне! Разбрахте ли ме!

Чернокожите не отговориха. Но за това, че човекът не се шегува, имаха кърваво доказателство на дъното на собствената си лодка и този път се измъкнаха от клонаците по-бързо, отколкото бяха навлезли сред тях. Явно със сила нищо не можеше да се направи и те трябваше да измислят някакъв друг план, за да пресекат по-нататъшния път за бягство на кануто.

Междувременно Джек си бе изработил вече план. Щом кануто докосна с носа си речния бряг, който на това място не беше особено стръмен, Сали изскочи от лодката и застана трепереща на брега, за да изчака своя закрилник. Младият лодкар побърза да я последва и като стъпи веднъж на твърда земя, на сърцето му стана по-леко и радостно. Но първата му грижа бе отново да зареди изпразнената карабина — с готовото за стрелба оръжие той знаеше, че нямаше да му е трудно да държи невъоръжените роби на нужното разстояние. Той постоя известно време, ослушвайки се предпазливо, докато все още можеше да долавя гласовете им, а после отново безшумно се качи в кануто.

— Какво мислите да правите? — прошепна Сали и сключи изплашено ръце.

— Бъди спокойна, мила — предупреди я лодкарят със също тъй тих глас. — Най-напред трябва да разбера какво замислят онези негодници. Остани тук спокойно и не се бой от нищо. Ей сега ще се върна.

След като остави карабината в кануто, той започна бавно да го провира все по-напред и по-напред, докато най-сетне изчезна от погледа на страхливо следящото го момиче, потъвайки в сянката на тъмната корона на дървото. Изминаха няколко дълги минути, а той не се завръщаше. Дали не бе избягал? Дали не я бе предоставил сама на собствената й съдба? При тази мисъл тя потрепери, мрачните корони на дърветата отново зловещо зашумоляха над главата й, а плачевният вопъл на кукумявката се разнесе из смълчаната гора. Цял половин час изтече в такова мъчително очакване. Най-сетне й се стори, че долавя шума от разтварящи се храсти. Сърцето й лудо заблъска в гърдите и ето че… той най-сетне се завърна. Дългото тясно кану си проправи път към брега и когато тя се наведе напред, за да улови и задържи носа му, Джек изскочи от него с карабина в ръка и се приближи до нея.

Не каза нищо, само взе всичко, каквото имаше в лодката, и започна да изтегля кануто по меката земя все по-нагоре и по-нагоре по брега. Трябваше да напрегне всички сили и да го повдига ту от единия, ту от другия му край, понеже момичето почти не беше в състояние да му помага. Най-сетне му се удаде да прикрие лодката зад един храсталак, а след това, доколкото можеше, се залови да заличава оставените в меката почва следи. Според възможностите си и Сали подкрепяше усилията му. После той улови момичето за ръка, помогна й да се изкачи по стръмния бряг, след което бързо навлязоха в гората. Той все още мълчеше и избираше за момичето по-откритите места, за да го улесни по възможност из този тежък път, докато оставиха брега далеч зад себе си.

Сали го следваше през тръстики и блата, през повалени дървета и клонаци, без да му задава никакви въпроси, нито пък да се оплаква. Ето че той внезапно се спря, хвърли одеялото си на земята, подпря карабината на един повален дънер, до който се бяха изправили, и дружелюбно каза:

— Е, дете, поне засега избегнахме опасността от преследване. Но ще имаш ли сили да ме следваш още няколко часа през този хаос от тръстика и храсталаци?

— Да — каза тихо нещастното момиче, — ще ви следвам, накъдето и да ме поведете. Няма да питам какво вършите и защо.

— О, не, мила, нямах това предвид — каза засмяно младежът. — Разбира се, че ще научиш съвсем точно какво мисля да правя. А дали ще успея, това е вече божия работа. Слушай: понеже прогоних онези негодници далеч от нашата лодка, те, естествено, ще си помислят, че искаме да им избягаме по вода. Знаят достатъчно добре колко сурови и диви са тези гори и няма да могат да си представят, че някакъв чужденец ще съумее да се промъкне през тях. Обаче в гората аз съм като у дома си, тя ми е стар приятел и ти не би могла да си пожелаеш по-добър водач от мене.

— Но нали преследвачите ни ще отидат до най-близката плантация и ще насъскат тамошните хора по следите ни.

— Ако възнамеряваха да го сторят тази нощ, сега щяхме отново да седим в кануто и да пътуваме по реката — каза Джек, — а сигурно щеше да ни бъде и значително по-удобно. Но те са завързали лодката си по-нагоре за храстите и искат до сутринта да ни попречат да се впуснем отново по реката. Това беше и най-умното, което можеха да направят, понеже през нощта не бива да слизат никъде на брега, пък и никой не би помислил да ни преследва през гората в тази тъмнина. Не знам как ще постъпят, когато се зазори. Но се надявам, че дотогава ще бъдем извън всяка опасност от тяхна страна. Когато се оглеждах за удобно място за слизане на брега, забелязах в гората по-надолу край брега да блещука слаба светлинка на не повече от половин час път. Сигурно там се намира къщурката на някой от онези дървари, които се заселват по целия бряг и струпват запаси от дървен горивен материал за преминаващите параходи. Всички те имат пред домовете си по някоя лодка или кану и доберем ли се до тази къща преди изгрев-слънце, нека тези четиримата си киснат горе и пазят колкото си щат. А после, ако е рекъл господ, ще те поведа към свободен и щастлив живот.

— Щастлив живот? — повтори с въздишка нещастното момиче. — Нима мога да се надявам на някакво щастие?

— Да, дете — каза с нежен глас иначе загрубелият, кален от студ и жега лодкар, като улови и задържа ръката на момичето. — Да, Сали. Измъкнем ли се невредими от всички заобикалящи ни опасности, можеш да се надяваш. Заслужила си го може би повече от хиляди други, които още с раждането си тънат в щастливо безгрижие. А сега горе главата! Веднъж си ми поверила живота си и аз ще се погрижа никога да не съжаляваш за това. Но да тръгваме! Само пилеем скъпоценното време в приказки, а ни предстои най-трудното; дълъг път през тръни и гъсталаци. Страхувам се да не бъде непосилен за тебе.

— О, не се грижете за мен! — възкликна момичето и за пръв път гласът й прозвуча радостно и безгрижно. — Ще видите колко бодро ще ви следвам. Имам чувството, че от сърцето ми е паднал тежък камък. Боже мой, никога през живота си не съм знаела как се чувствува едно същество, за което се грижи някой друг! Вие сте първият човек, който се отнася към мен дружелюбно и от чиято уста не чувам груби и гневни думи. Даже и отново да попадна в ръцете на моите мъчители, дори и цял живот да трябва да изкупвам този единствен щастлив миг… пак не бих възроптала… ще кажа, че съм живяла.

— Бедно, нещастно дете — каза Джек. — Как е възможно да има такива дяволи с човешки мутри, които се наричат „подобие на бога“, а създават около себе си ад! Но може би ще дойде време, когато това робство ще бъде заклеймено като позор и проклятие, когато ще бъде забранено на тази престъпна паплач да размахва бича над един нещастен народ!… Но да оставим тези мисли… не се отделяй от мен, храбро момиче, а издържат ли силите ти само още няколко часа, тогава, струва ми се, ще сме преодолели най-лошото.

Той грабна от земята одеялото си, в което бяха огънати и завързани провизиите им, взе карабината и закрачи през тъмната гора, която луната вече не осветяваше. Внимателно избираше всяко място, което не беше тъй гъсто обрасло с растителност, и се спираше там, където гъстите корони на дърветата позволяваха да се ориентира по звездите. Грижовно помагаше на момичето да се прехвърли през всяко повалено дърво, изпречило се на пътя им, превеждаше я покрай зейналите тук-там ями и макар и бавно, двамата продължаваха да напредват. Вървяха тъй може би цели два часа, Джек бе тръгнал покрай един тръстиков пояс, където храсталаците не растяха тъй нагъсто. Ето че скоро се озоваха на малко открито място, а там едно дърво, отсечено от човешка ръка, издаде близостта на някакво жилище.

Джек бързо се наведе и опипа с ръка земята. После енергично се изправи с тържествуващ възглас:

— Тук има път, има път!

— Път ли? — попита момичето, застанало вече до него.

— Да, съкровище мое, и при това коларски път, по който хората откарват дървата до реката. Брегът не може вече да бъде далеч. Чуваш ли шума от парахода, дето се спуска по Мисисипи? Ако знаехме точно къде се намира онази къща, за още по-кратко време щяхме да я достигнем.

— Ей там лае куче! — възкликна внезапно Сали, сграбчвайки ръката на младежа.

— Оттам се чува и камбаната! — извика ликуващо Джек. — Параходът ще спре на брега да натовари дърва. След пет минути ще разберем как стоят нещата.

— Но той плава надолу по реката — каза боязливо момичето.

— И какво от това? — засмя се Джек със сърце, изпълнено с нова вяра и надежда. — Обичам гората, мила, и съм най-щастлив, когато чувам над главата си шумоленето на зелените върхари. Но от това странствуване из нея тя ми опротивя поне за няколко дена, а в крайна сметка ще е по-добре да се махнем оттук и заради дълбоките следи, които оставихме в меката й почва. Дай боже да се доберем до парахода!

Нейде пред тях отново заби камбаната. Отривистите звуци се чуха съвсем ясно, а Джек знаеше много добре, че този сигнал се дава през нощта само тогава, когато има пътници да слизат на брега или ако параходът ще товари дърва. Първият случай беше малко вероятен, понеже гъстата гора не издаваше никакви признаци за някаква плантация в близост. А ако параходът действително искаше да товари дърва, те щяха да имат достатъчно време, за да се доберат до пристана. Сега се налагаше преди всичко да разберат в каква посока се намира мястото, където плавателният съд щеше да акостира. Не останаха за дълго в неизвестност. Отново прозвучаха няколко кратки удара на камбана, а само след няколко минути те дочуха и острото свистене на изпусканата пара.

— Ура, вече знаем накъде! — засмя се Джек с несдържана веселост в гласа. — А сега напред! Още малко и сме при нашата цел.

Той закрачи бодро по пътя и скоро двамата се озоваха на широка горска поляна. Може би оттук започваше фермата. Внезапно Джек забеляза пред себе си отражението на блещукащите звезди в някакво водно огледало и за свой ужас разпозна, че са застанали пред голямо блато, разположено между тях и речния бряг.

— По дяволите! — промърмори тихо под носа си той. — Ама че история — тъй близо пред целта и изведнъж това проклето блато.

— Подобни места гъмжат от алигатори — простена ужасено момичето, а Джек, комуто бе минала през главата същата мисъл, се почеса зад ухото.

— Да, знам, мила — измърмори той, — нали съвсем наскоро имахме такова приключение.

Отново се разнесе тънкото свистене на пара и тук, над откритата горска поляна, то прозвуча тъй, сякаш параходът се намираше на не повече от петстотин крачки.

— Ами ако се опитаме да заобиколим блатото? — обади се плахо момичето.

— Не става! — възкликна Джек. — Ще ни отнеме цялата нощ и освен това ще си изпотрошим кокалите в проклетите корени на кипарисите. Не, Сали, щом сме стигнали веднъж дотук, трябва да минем през блатото. Онова, което видях днес сутринта, ме кара да мисля, че алигаторите са страхливи зверове. Ето защо събери кураж и дръж карабината ми… само внимавай да не запънеш спусъка, а аз ще те пренеса отвъд.

— През блатото ли?

— Не се страхувай. На такива места водата много рядко е дълбока, навсякъде растат дървета. Няма да се оставим да ни изплаши една локва, я! Или все пак се боиш?

— Боя се за вас — отвърна тихо момичето и колебливо пое подаденото й оръжие. — Но предпочитам да стана плячка на алигаторите, отколкото на моите преследвачи.

— И в единия, и в другия случай изгледите не са приятни — отговори Джек, — но се надявам да се изплъзнем и на едните, и на другите. А сега напред!

Той внимателно вдигна на ръце стройното момиче и със сигурна и дръзка крачка навлезе в ширналото се пред него пусто блато. Дъното му беше твърдо, а водата достигна само малко над коленете му — та оттук бяха минавали вече и колите, натоварени с дърва. Той продължи да крачи все по-навътре. От време на време вляво или вдясно се разнасяше някакво пляскане във водата и боязливо шарещият му поглед забелязваше тъмни предмети. Подозрителността му го караше да мисли за онези кафеникави зверове с огромни челюсти. Но при шума, който той правеше във водата, те се отдалечаваха и след не повече от четвърт час Джек отново усети, че стъпва по суха земя.

Ето къде се намираше и параходът. През храсталаците лодкарят различи огньовете по брега, запалени от екипажа, и след като се насочиха бързо към тях, двамата видяха и малката къща, разположена сред тясна полянка. Параходът бе спрял близо до брега, дебелите и здрави дъски-трапове бяха спуснати и по тях между сушата и борда пъргаво сновяха хора — нагоре се изкачваха, нарамили на плещите си тежък товар дърва, а слизаха с празни ръце.

— Ами дали ще ни вземат? — прошепна боязливо момичето, в чието сърце отново се промъкна предишният страх поради близостта на толкова много бели.

— Изобщо няма да ги питаме — засмя се Джек. — Сега изправи глава, момичето ми, и не показвай, за бога, никаква уплаха! Качваме се право на борда. Докато тръгне параходът, никой за нищо няма да ни попита — сега хората нямат време за подобни неща. После остави на мен да се погрижа за всичко друго.

Той улови ръката на Сали и бавно навлезе сред тълпата от хора, които, без да му обръщат внимание, продължиха да се движат насам-натам, погълнати от работата си. Вярно, че неколцина от тях загледаха учудени женската фигура. Помислиха си: може би са пътници от парахода, а може би са и от тукашната къща. Но какво ли ги засягаше това.

Двамата закрачиха по дъските зад един от носачите на дърва и после, без да се бавят, се отправиха към тъмната средна палуба, минавайки между спящи и играещи хазарт различни хора. Никой не им обърна внимание и скоро Джек откри една койка, която бе свободна в момента. Той хвърли в нея одеялото си, после издуха барута от гнездото на запалката на карабината си, постави оръжието в ъгъла и изглеждаше така, сякаш вече се чувствуваше напълно като у дома си.

В този миг камбаната заби отново. Хората бяха приключили работата, плавателният съд бавно се насочи навътре в реката. Онези от пътниците, които бяха помагали при пренасянето на дървата, се завърнаха на средната палуба.

— Ехей, приятелю — обади се един висок кентъкиец, който се бе наканил да се върне на изоставеното си място за спане, но съвсем неочаквано го намери заето. — В тази койка спя аз, я си извади одеялото оттам!

— Това място ваше ли е? — попита Джек.

— Да, имаш ли нещо против? — дръзко попита мъжът.

— Не, приятелю — прозвуча спокойният отговор. — Но току-що се качих на борда с жена си и не виждам никакво друго място за нея. Ако настояваш да спиш в койката, тя ще трябва да прекара нощта върху някой сандък, ако пък й отстъпиш мястото си, ще ти го заплатя.

— Не исках да кажа такова нещо — измърмори добродушно човекът, хвърляйки поглед към миловидното лице на момичето, покрило се с гъста руменина. — Мадам, легнете си спокойно в койката и ще се радвам, ако използвате одеялото ми за възглавница. Иначе ще ви бъде доста твърдичко.

— Благодаря ти, приятелю — каза Джек, хвана ръката на човека и я раздруса.

— Глупости — промърмори той, — няма защо. След тези думи той се обърна, изпъна се върху един от най-близките сандъци и въпреки неудобното си положение скоро заспа сладко и непробудно.

В това време Джек подреди за спане предоставената им койка, зави с вълненото одеяло измореното момиче, а после се отправи към предната част на парахода при огнярите, да изсуши на огъня измокрените си дрехи.