Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Flatbootmann, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2010)

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев

История

  1. — Добавяне

Преследвачите

Междувременно чуждата лодка бе описала широка дъга по водата около тежкия плавателен съд, очевидно претърсвайки реката. В този момент тя се връщаше и държеше курс право към тях. От борда можеха вече ясно да се различат блестящите на лунната светлина гребла, когато ги изваждаха от водата, скоро малката стройна лодка се озова толкова близо до тях, че бяха в състояние да преброят седящите в нея хора. Вътре имаше четирима души на греблата и един на кормилото. Първите бяха чернокожи, а кормчията бял.

— Хей, лодката! — подвикна груб глас към екипажа на търговската лодка.

— Хей, лодката! — повтори почти механично старият Поулридж, застанал до Бил край кормилото.

— Видяхте ли едно кану, което мина покрай вас ей горе при онзи нос?

— Този глас ми се струва познат — измърмори Стария под носа си, а после извика високо: — Какво кану?

— Какво кану ли? — повтори ядосано гласът от лодката. — По дяволите, ами кану с едно момиче в него!

— Аха, не сме го виждали — рече Стария спокойно.

— Не сте ли? Сигурно сте го видели — извика отново гласът. — Не може да е преминало на повече от двайсетина крачки от вас.

— Възможно — отвърна Стария, — обаче си имаме по-важна работа от тая да гледаме какво плава из реката около нас.

— Проклет да бъда — изръмжа Бил, — ако не е онзи кривоок мерзавец от горката плантация, който тази вечер пораздвижи допълнително негрите си.

— Точно той е, негодникът. — Стария кимна кисело като на себе си. — Но тъкмо той ми е добре дошъл. Първо ни провали търговията на сушата, а пък сега иска да командува и тук по реката! Ама пък каква ли работа може да си има тоя с бялото момиче?

Междувременно лодката съвсем се приближи до кърмата на тежкия плавателен съд, предоставен само на течението.

— Мистър Поулридж — каза в този момент белият, който седеше до кормилото, — трябва да поговоря с вас. Я ни хвърлете едно въже, че да се кача на борда!

— Съжалявам — каза търговецът невъзмутимо, — за тази вечер не приемам повече посетители. Ако искате нещо от мен, бъдете тъй добър и елате отново през деня.

— Глупости — извика другият ядосано, — до това време ще изминете двайсет мили надолу по реката.

— С божия помощ, да — отвърна търговецът, — обаче посред нощ никой не обича да пуска на борда си непознати хора.

— Но аз не съм непознат — извика отново човекът. — Казвам се Хуф, аз съм надзирателят на плантацията, при която до тази вечер стоеше завързана и вашата лодка.

— Тъй ли? — рече сухо североамериканецът. — Тогава ми е много приятно все пак, че мога да ви кажа сбогом, понеже за мой срам тази вечер пропуснах да го сторя.

Надзирателят прехапа гневно устни. Неговите хора бяха прибрали греблата и лодката им бавно се носеше по течението зад съда на търговеца.

— Мистър Поулридж — продума надзирателят със сериозен глас, — страхувам се, че играете опасна игра. На борда ви има избягала робиня и искате да я укриете. Знаете ли, че според нашите закони това се наказва със строг тъмничен затвор?

— Избягала робиня? — повтори търговецът малко смутен. — Човече, говориш глупости… върви си у дома, легни си в кревата и не ми излизай с подобни дрънканици. Нямам чужди хора на борда си и не съм длъжен да ти давам повече никакви обяснения.

— Ще видим! — подвикна надзирателят, у когото надделя гневът. — Длъжен сте да ме пуснете на борда, за да се убедя със собствените си очи. Нямате право да ми отказвате.

— Нямам право ли? Оо! — изсмя се североамериканецът. — В такъв случай екипажът на всяка появила се посред нощ лодка би могъл да иска да се качи на борда ми, за да търси избягали негри. По Мисисипи не е чак толкоз безопасно, за да рискува човек подобно нещо, а за това, че съм бил „длъжен“, и дума не може да става.

Надзирателят замълча. Внезапно той подвикна на хората си отново да вземат греблата. С няколко удара лодката му се озова отстрани на търговската лодка и надзирателят се изправи, за да се улови с ръка за борда й.

— Том, я ми подай отдолу карабината — извика в този момент Стария с гръмовен глас. — Първият, който без моето разрешение покаже главата си на борда ми, може да бъде сигурен, че ще й направя дупка, тъй че лунната светлина свободно да минава през нея. По дяволите, иска ми се да разбера кой е господарят на старата „Сузи“, ти или аз!

След няколко секунди един от хората му притича с карабината и мистър Хуф не посмя да се възпротиви на забраната. Иначе Стария щеше да изпълни заплахата си и никакъв съд по целия свят не би го обявил за виновен. С едно богохулно проклятие надзирателят отблъсна лодката си и хората му заработиха с греблата. Обаче един от негрите закачи полупотопеното кану, а това веднага привлече вниманието на надзирателя.

— В името на сатаната, тя е на борда! — изкрещя той и нададе тържествуващ вик. — Сега ще видим дали имате право да спирате тук с вашите североамерикански аболиционистически лодки и да крадете негри от плантациите. Все още ли отказваш да ни предадеш робинята?

— Кой краде негри бе, лъжлив мерзавецо! — извика сега Стария, който почувствува вече, че ръцете започват да го сърбят. — Мога да те посъветвам само едно — гледай по-скоро да изчезнеш или ще направя нещо, за което в крайна сметка бих могъл и да съжалявам.

Старият Поулридж заплашително вдигна карабината и надзирателят, по природа страхлив, щом срещнеше нейде съпротива или пък ако численото превъзходство не беше на негова страна, извъртя бързо носа на лодката. Греблата отново заработиха и скоро малкият плавателен съд се озова извън обсега на огнестрелното оръжие от борда на тежката търговска лодка или ковчега, както нерядко наричаха тези съдове. Но думата „робиня“ не излизаше от главата на Стария. Дали това беше само някаква хитрост от страна на надзирателя, за да си намери предлог да се качи на борда и да претърси всичко за избягалото бяло момиче, или… действително имаше роби, които бяха почти тъй бели, а често и по-бели от самите си господари, но в жилите им течеше негърска кръв. Тези съмнения му бяха неприятни и той трябваше час по-скоро да им сложи край.

— Бил — каза той, обръщайки се към кормчията, — не изпускай из очи лодката и ме извикай, ако се приближи отново. Онзи негодник в никакъв случай не бива да се качва посред нощ на борда ми, па ако ще би да имам тук и десет негри, собственост на неговия робовладелец. Ако иска нещо от нас, нека дойде утре или пък… да ни пише.

С тези думи той напусна палубата, взимайки със себе си своята карабина.

— Хей, Джек! — каза той учудено, щом влезе в каютата си и видя там младия лодкар да стои до непознатата и да държи ръката й. — Знаеш ли какво каза онзи негодяй, мистър Хуф, който беше отвън близо до нас в лодката си?

— Истината ти е казал, мъжо — прошепна жена му.

— Мътните го взели! — възкликна Стария изплашено, а момичето, потръпвайки, скри лице в дланите си. Но Джек не беше стоял бездеен и уповавайки се на добросърдечността на възрастната жена, бе спечелил поне нея на своя страна. Какво го интересуваха законите на робовладелците — тук пред очите му седеше едно нещастно, пребито същество, една от онези хиляди жертви, които ежегодно загиват под бича на палачите си. Тази нещастница се бе доверила на неговата закрила и той самият бе твърдо решен да жертвува и живота си за нея. Но от страна на търговеца цялата тази работа бе посрещната много по-безразлично, защото бе идвал вече доста често в Луизиана и изобщо в робовладелческите щати и знаеше твърде добре на каква опасност се излага. На него и през ум не му минаваше да рискува собствеността и свободата си, за да подпомогне някаква избягала робиня в бягството й. Ето защо той спокойно остави карабината си на мястото й, хвърли дълъг и изпитателен поглед към сгушилото се отчаяно момиче и като се канеше да излезе от каютата, каза:

— Е, в такъв случай не се нуждая повече от карабината… трябваше да знам всичко това отпреди.

— Какво ще правиш, човече? — извика жена му, хващайки го бързо за ръката.

— Какво ще правя ли? — повтори североамеркканецът, поглеждайки я учудено. — Ами ще извикам лодката и ще предам момичето на онези хора. Да не мислиш, че много ми се иска още в първия град стоките ми да бъдат продадени на търг от шерифа, а аз самият да се запозная със затворите на Луизиана? Да не съм луд?

— Но, човече, я само погледни момичето — замоли се жена му, чието сърце потръпна от болка при мисълта, че бедното момиче отново ще попадне в ръцете на мъчителите си. — Погледни — каза тя и отстрани ръцете на нещастницата от нейното бледо, измокрено от сълзи лице, — виж това дете, бяло като цветовете на черешата, миловидното й личице. Приличат си със сестра ми Луси като две капки вода. А виж и тук — продължи тя и със силните си ръце изправи момичето на крака така, че мъжът й да може да забележи гърба й, нашарен с кървави ивици, — виж и това: ето тъй са измъчвали и били с камшик нещастното дете заради някакво си жалко куче, изядено от алигатор. Нима това са хора?

— Хмм — измънка търговецът, — наистина лошо… много лошо и съм напълно убеден, че подобно нещо е могъл да извърши само онзи мерзавец, дето обикаля навън с оная лодка, обаче законите са на негова страна и това е, а срещу ръжен се не рита. Ако момичето беше в моята ферма в Индиана, можеше да се обсъди въпросът и вероятно щяхме да намерим начини и средства да я прехвърлим на север, в Канада. Обаче тук, където се намирам въз властта на техните закони почти с цялото си имущество, не съм в състояние да направя абсолютно нищо, дори и да имам такова желание. Онзи тип трябва само да плава с лодката си подир мен до утре, щом се зазори, да спре още при първото градче и да направи донесение в полицията срещу нас. След това шерифът и полицаят на часа ще довтасат на борда ни, а ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че няма да се изложа на подобна опасност.

— И наистина ли ще им предадеш това дете? — попита жената.

— Ако още отначало знаех как стоят нещата, изобщо нямаше да я пусна да се качи на борда. Но все още не е късно. Надзирателят ще се зарадва, ако получи обратно собствеността си, а ние спокойно ще продължим плаването си. И бездруго не мога да освободя всички роби, а хич не ми се ще да се залавям с това момиче и да залагам на карта имуществото и живота си. Не говори повече, нали знаеш, че е безсмислено.

— Тогава поне й разреши да вземе лодката си и да слезе нейде на брега! — помоли се жената.

— Но по този начин няма да се отървем от тези негодници — измърмори мъжът. — Или ще забележат светлата й рокля в кануто, така че тя няма да успее да им се изплъзне, или пък ще продължат да гребат подир нас и ще ми създадат кой знае какви усложнения в най-близкото селище.

— Предайте ме — обади се внезапно момичето с тих, но решителен глас, — чувствувам, че нямам право да ви излагам на подобна опасност, а… и без това съм загубена. Дори и да избягам в гората, каква полза от това — бих загинала в тази пустош. Ако пък отида в някое населено място, навсякъде важат тези страшни закони, според които съм прокълната. Предайте ме. Не ми остава друг избор, освен да умра.

— А може би все пак има друг избор — обади се един спокоен и сериозен глас и когато всички се обърнаха учудено натам, откъдето идваше, Джек пристъпи напред от тъмния ъгъл на помещението, в който се бе оттеглил при влизането на търговеца. — Ще предоставиш ли съдбата си в мои ръце, момиче?

— В твои ръце ли, Джек? — каза Поулридж. — Момко, какви ги приказваш? Лодката е отговорна за действията на своите хора и дали аз ще я скрия тук, или ще я крие някой друг от екипажа, е все едно.

— Знам — отвърна спокойно лодкарят. — Знам също така, че дори и да искате, пак не бихте могли да я спасите, но първоначалният страх за участта на нещастното дете така ми обърка главата, че даже и не помислих за това. Тази нещастница няма да може да избяга с кануто, ако е самичка. Колкото и добре да умее да върти греблото, ръцете й са като схванати от изтезанията и скоро ще се измори. Поразмислих и реших… да я придружа.

— Глупости — изръмжа североамериканецът, — да не си мислиш, че с кануто ще се изплъзнеш от лодката, дето четири гребла я карат? След половин час ще те догонят и после? Върви, че се оправяй с тукашните робовладелци! И без това са побеснели от нашата дейност в Севера срещу робството и паднеш ли в ръцете на някоя банда, ще те обесят на най-близкото дърво напук на всички съдилища и шерифи по целия свят.

— Ако ме заловят жив, да — изсмя се ядно младият лодкар. — Кои са чак толкова ония в лодката? Онзи бял мерзавец с четирима чернокожи!

— Предостатъчни са, момчето ми — каза Стария. — Надзирателят едва ли е избрал за гребци хора, на които да не може твърдо да се уповава. Ами накъде ще се отправиш? Отдясно е Луизиана, а отляво — Мисисипи. И единият щат е робовладелчески, и другият. И в единия, и в другия се съблюдават законите им с еднаква педантичност и строгост. А добереш ли се щастливо до някой свободен щат, дори и там няма да си в безопасност, защото нашите свободни щати също връщат обратно избягалите негри.

— Всичко това ми е известно — каза спокойно Джек, — обмислих тези обстоятелства и планът ми е готов. Вас няма да ви сполети никакво наказание, след като момичето напусне лодката ви. Никой не е в състояние да докаже, че е била на борда, а само за да си спестите някакво неудобство, няма да предоставите тази нещастница на ужасната й участ, нали? Но дори и да искате да постъпите тъй — продължи разпалено младежът, обзет от неукротима пламенност, — даже и да не ми дадете съгласието си, кълна ви се, че напук на вас и на всички ще отведа момичето оттук или… ще загина заедно с нея. Тогава вие ще бъдете виновен за смъртта ми, помислете си само как ще се мернете пред очите на баща ми, вашия приятел от младежките години.

— Виж го ти само каква уста е отворил този младок — рече Стария, поглеждайки смаяно своя лодкар, — а пък през целия ден не обели дума… искаш да дезертираш от лодката ми, така ли?

— Вие не се нуждаете повече от мен — каза Джек, комуто при този въпрос сякаш тежък камък падна от сърцето. Той разбра, че Поулридж беше съгласен. — На това място реката е широка и дълбока, опасностите са зад гърба ни. Дайте ми каквото съм спечелил при вас… не искам нищо повече… и ме оставете сам да се погрижа за останалото.

— А какво ще каже момичето? — попита Стария, хвърляйки към нея изпитателен поглед.

Затаила дъх от напрежение, нещастницата внимателно бе слушала думите, обещаващи й нова надежда, колкото и слаба да бе тя. Та нали на нея й бяха известни всички очакващи ги по пътя им опасности много по-добре, отколкото на младия момък, чието благородно сърце и младежка смелост дръзваха да се изправят срещу тях.

— Ще ми повериш ли съдбата си — каза Джек, като се приближи до нея и й подаде ръка. — Ще ме последваш ли, момиче, и вярваш ли, че ще бъда почтен към тебе и ще ти бъда предан?

При тези думи гъста руменина обагри пребледнялото лице на девицата. Тя се надигна трепереща, сложи длан в ръката на младежа и със силен, дълбоко развълнуван глас каза:

— Ще ви следвам, както бих следвала своя роден брат и нека бог ви възнагради за всичко, което правите за едно бедно, изоставено създание!

— Тогава с божия помощ на път! — възкликна ликуващо Джек. — А ако горе на небето наистина има бог, той сигурно ще ни закриля, непременно ще ни избави от гибел. Да тръгваме, нощта е дълга, а на сърцето ми е тъй весело и леко, че ми се иска да закрещя от щастие.

— Би било съвсем уместно — обади се Стария безучастно. — Поне мистър Хуф незабавно ще се осведоми какво желаем. Но както и да е, щом си решил тъй сляпо и безразсъдно да вървиш право към гибелта си, то аз нямам нито правото, нито властта да те спра. Ние сме свободни хора и всеки от нас може да постъпва както си иска. Вярно, че ако се измъкнеш оттук незабелязано, онези ще ми създадат неприятности, обаче едва ли има защо да се страхувам — тяхната лодка сигурно няма да се отдалечи дотолкова, та да успее да им се изплъзне едно кану. Въпреки това ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна да избягаш, пък макар и да е само за да видя как мистър Хуф си отива с провесен нос. А сега се подготви. Междувременно ще се изкача на палубата, за да видя какво става горе. Не е необходимо да прибързваш, почти цялата нощ е все още пред теб.

Поулридж му обърна гръб и се накани да излезе от каютата, но неговата жена му препречи пътя и го улови за ръката. По страните й се стичаха едри сълзи.

— Добре, добре, старо — каза той, като бавно, но дружелюбно я избута настрана, — знам, че върша една глупава щуротия. Но щом онази луда глава не отстъпва, нека си тегли последствията. Ако по негова вина понеса някакви загуби, тогава у дома баща му ще трябва да ме обезщети — бъди сигурна.

После той излезе от каютата и в първия момент Джек остана да стои в нерешителност, без да знае откъде да започне.

Но мисис Поулридж, която бе образец на практична жена, го побутна към изхода и припряно каза:

— А сега да те няма, Джек! Оправи кануто и се приготви да тръгнеш веднага щом мъжът ми реши, че е настъпил подходящият момент. Аз в това време ще превържа това нещастно създание и ще му облека нещо да го пази от студения нощен въздух. Ще ви опаковам и провизии, в случай че ви потрябват из пътя. И нека бог ми прости, ако с това върша грях и престъпвам законите. Но пък не е възможно бог да е създал подобни закони, под чиято закрила зли хора изтезават други живи създания на същия тези бог. И затова, като им помагаш, не може да вършиш грях… А ти, дете мое, горе главата — обърна се тя към момичето, щом младежът напусна малката каюта, — Джек има храбро и честно сърце като всички хора от обширните равнини. Не е от онази грубиянска и негодническа лодкарска паплач, а е син на свестни родители и ние всички сме го обикнали. Просто е човек на място, сърцат е и ако из всичките щати има някой човек, който може да доведе започнатото докрай, това е той.

Още докато говореше, тя разголи раменете на момичето и щом видя ужасните белези, оставени от бича на палача по нежната кожа, по страните й отново започнаха да се стичат сълзи. Но с лека и пъргава ръка тя почисти раните, постави им чисти превръзки, после се погрижи и за дрехи, та да не простине израненото тяло на нещастното създание.

При това не преставаше да клати глава и да се чуди, че едно толкова бяло момиче е причислявано към негрите и че може да бъде изтезавано по такъв начин. Междувременно Джек не бездействуваше, а доколкото бе възможно по-безшумно, с помощта на един от своите другари, повдигна първо от едната страна полупотопеното кану, за да го изпразни наполовина от водата, а после изчерпи остатъка с един съд. Разбира се, че всичко това нямаше как да стане без никакъв шум, обаче лодката, която в момента се намираше пред тях, беше на твърде голямо разстояние, за да могат да забележат какво се вършеше тук. Скоро малкият плавателен съд отново лежеше върху водата сигурно и леко.

В този момент тежката товарна лодка се приближаваше към един от често срещаните острови по Мисисипи и понеже при високото ниво на водата беше без значение от коя страна ще минат, старият Поулридж реши да избере страната, на която островът хвърляше сянка. Луната се бе спуснала вече доста ниско и под закрилата на дърветата в крайна сметка не беше невъзможно кануто да се измъкне щастливо. Междувременно той запозна хората си с бягството, планирано от техния другар, и Бил се закле, че нищо на света не би му направило по-голямо удоволствие от това да тръгне заедно с него. Ала кануто беше твърде малко за тази цел, а и Стария го попита дали смята, че той самичък би могъл да води тежката лодка надолу по реката.

— Достатъчно е — изръмжа той, — че разрешавам на тази луда глава да тръгне, а вие останалите можете само да паднете на колене и да благодарите на бога, че не е необходимо да участвувате в тази щуротия. Хич няма да се учудя, ако след няколко дни прочетем в Ню Орлиънс, че са заловили някакъв аболиционист заедно с една избягала негърка и са ги обесили за назидание на останалите. А сега изчезвай, Джек, или поне си стой при лодката и се погрижи пътничката ти да бъде готова. А вие, останалите, да си държите устата затворена. Никой от вас не е виждал нищо!

— Би трябвало да ни мислиш за ужасни тъпаци, за да ни напомняш подобно нещо! — измърмори Бил. — Желая ти успех, стари приятелю, дръж се храбро! Един срещу петима не е чак толкова страшно, а и ти си тъкмо човекът, който може да им даде да се разберат.

Джек подаде поред ръка на всички свои другари и всеки от тях му каза по няколко добри думи, макар и понякога примесени с ужасна ругатня. Цялата тази история допадаше твърде много на техните характери, свикнали на волен, изпълнен с приключения живот, тъй че той можеше да бъде напълно сигурен в искрените им симпатии към него.

Междувременно Стария се завърна в каютата и не успя да потисне едно възклицание на удивление, когато жена му приближи до него вече преоблеченото момиче. Той едва успя да разпознае избягалата робиня в една от тъмните рокли на жена си и с американско боне на главата, което засенчваше лицето й, макар и да не го скриваше напълно.

— Дете мое — каза той съвсем смаян, — сигурен съм, че онзи, който те види в тези одежди и все пак заподозре, че в жилите ти тече негърска кръв, не ще да е обикновен човек и ще има по-остър поглед от стария Поулридж. Ако момчето успее да те изведе от тази околност, после наистина всичко би могло да мине съвсем добре. А къде е Джек? Ама че дявол момче, ако бях на неговите години, кой знае как щях да постъпя и аз самият. Ама такива хлапета, голи като пушка, с имущество, което може да се побере само в джоба на жилетката им, са винаги като сух барут — избухват при най-малката искра… Е. момчето ми, ето ти твоята дама — обърна се той към току-що влезлия Джек, — тя е едно по-младо копие на мисис Бетси Поулридж, а сега хайде, дим да те няма! Ей там пред нас е островът. Взе ли си одеялото?

— Всичко е наред, сър!

— Тъй… а ето ти и парите, дето си спечелил при мен… има няколко долара повече, понеже съм ги изчислил до края на месеца. Ако те обесят, ще си ги взема от твоя старец… добре де… карабината ти в ред ли е?

— Напълно, имам и достатъчно куршуми, а също и парче олово, за да си отлея нови, ако тези не ми стигнат.

— А как е барутницата?

— Пълна.

— Е, тогава бог да те закриля, дръж се храбро и сбогом… трябва да се кача на палубата.

Той здравата стисна ръката на младежа и се накани да излезе от каютата, но внезапно се спря, размисли нещо за секунда-две, обърна се и подаде ръка и на момичето. Та тя бе само една презряна негърка и на него не му беше тъй лесно да превъзмогне предразсъдъка, пуснал корени даже и в сърцата на североамериканците. Но тя изглеждаше досущ като бяла жена, а той се сети и за разкървавения гръб на нещастното създание, тъй че пое ръката на момичето и сърдечно я разтърси.

— Сбогом — каза й той. — Не знам дали постъпваш правилно. Самият аз върша една глупава щуротия, ама нека изчакаме да видим как ще завърши всичко това.

След тези думи той се изкачи бавно на палубата, без повече да се обърне.