Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Flatbootmann, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2010)

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев


На брега

През месец юни на 185… година широката и могъща река Мисисипи бе оживена от изключително голям брой лодки, които пренасяха селскостопански продукти от Севера за разположените на юг градове, като например столицата на Луизиана — Ню Орлиънс.

Лятото напредваше все повече и повече и тромавите флатботи, широки четириъгълни корита, изцяло зависими от течението, бързаха, доколкото им бе възможно, да се спуснат по реката, за да успеят да достигнат южните райони и да ги напуснат преди настъпването на нездравословното годишно време. Тук-там лодките се задаваха поединично, а хората им лежаха лениво по леко заоблените палуби, прекарвайки часове на безгрижна отмора сами със своите мисли. Но от време на време се виждаха и цели флотилии, наподобяващи отдалече множество кутийки, чиято съдба е предоставена на водата от ръката на някое палаво хлапе. И все пак тези плавателни съдове, направени доста несръчно от нерендосани талпи, често крият твърде скъпоценни товари, лекомислено поверени от техните собственици на коварната река.

Никоя от тях не беше застрахована. Пристигнеха ли щастливо до своето местопредназначение, носеха големи печалби. Но ако нейде по пътя се случеше нещастие, е, в такъв случай никой не можеше да го промени, техният собственик се завръщаше в родното си място и отново се залавяше на работа — докато при същите обстоятелства съумееше да натовари друга лодка.

Някои от собствениците на такива лодки са търговци от Севера, които първо закупуват стоките от фермери или други посредници и после поемат на стотици мили надолу по реката с една или няколко подобни лодки; други пък са фермери, които не успяват да получат в околността достатъчно висока цена за житото или за каквато и да е друга стока.

Обикновено те товарят само онова, което сами са ожънали и произвели в своите ферми: царевица, тютюн, картофи, ябълки, осолено месо, царевично уиски, сушени плодове, лук и много други, често даже добитък като говеда, свини и овце.

Негрите обаче не притежават суха пара̀ освен в редки случаи и за да получат някои стоки, домъкват за размяна от онова, което имат: прасенца, кокошки, пуйки, яйца и какво ли не още, а пък каквото им липсва, го открадват на часа. Рядко се виждат затруднени при намирането на някакъв изход.

Една подобна търговска лодка, различаваща се от останалите по малкото червено-зелено знаменце на носа си, се появи привечер в близост до една от по-големите ферми по Мисисипи и викът на кормчията разбуди дремещите на палубата хора. Този вид плавателни съдове спокойно следват течението, не срещат по пътя си никакви по-особени затруднения и хората на борда имат съвсем малко работа. Само от време на време им се налага да заобикалят някой вдаден в реката нос от сушата или пък остров, понякога полагат усилия да се измъкнат от фарватера на преминаващ параход или пък да избягнат повлечени и опасни дънери. Иначе корабоплаването по долното течение на Мисисипи не им създава много трудности и само вечер, когато поискат да спрат на брега, трябва да поработят, за да откарат с греблата тромавата лодка с широк нос до някое безопасно защитено място.

Тъкмо това се разигра и този път. На десния бряг се показа голяма плантация, ширнала се покрай реката, уютната бяла господарска къща и няколко малки негърски колиби се гушеха в сянката на отрупаните с плодове орехи и портокалови дръвчета. Скоро североамериканецът си избра едно място за спиране, което му изглеждаше подходящо за неговите цели.

Тези непохватни лодки са снабдени с дълги тежки гребла, направени просто — един прът със закована на него дъска. Греблата са прикрепени за борда. Именно с тях си послужиха лодкарите, залавяйки се доста охотно на работа, понеже знаеха много добре, че два-три дена нямаше да напуснат това място и щяха да имат възможност да си отпочинат на сушата от монотонното плаване.

— По дяволите, Бил — каза един дълъг като върлина млад мъж от Илинойс, с яко телосложение, руса коса и добродушни сини очи, — отсреща на сушата изглежда доста приятно. Погледни само портокалите — цяла гора. Устата ми вече се напълни със слюнка.

— Ами — промърмори приятелят му Бил, заловил се заедно с него за едно и също гребло, — пет пари не давам за тези кисело-сладки плодове. Чаша уиски и една хубава ябълка от Охайо са за предпочитане пред портокалите на цяла Луизиана. Изобщо някак си не се чувствувам особено добре сред тукашните къдрокоси глави и ми се иска вече да се намираме на път за дома. Дяволите да го вземат това плаване, ако и те имат нужното желание!

— Ей, по-живо, по-живо, вие двамата, Бил и Джек, поразмърдайте се! — подвикна в същия миг собственикът на лодката, който обичаше да се обръщат към него на борда с „капитане“. — Като нищо ще подминем мястото за спиране на брега и ако след туй ви се наложи да теглите лодката срещу течението, нали знаете какво значи това!

Поулридж, собственикът на лодката, беше загорял от слънцето човек със сурови черти на лицето и малки стоманеносиви, но не и неприветливи очи. Янки по рождение, той се бе скитал почти петдесет години из различните щати и най-сетне се бе установил временно в Охайо, вярвайки, че е намерил страната, където би могъл да остане завинаги — поне както хората от неговия сой разбират смисъла на тази дума, а колко различен е американският характер от немския в това отношение! Засели ли се веднъж нейде немецът, направи ли си къща, разоре ли земята, той решава да остане там за цял живот. Тори и копае, урежда живота си все по-добре с всяка изминала година, строи хамбари и обори и най-сетне тъй обиква мястото си, че не иска и да чуе за някакво преселване. Американецът пък купува винаги само за да продаде. Той търгува с всичко. Предлага за продан коня и кучето си, карабината и палтото си. Даже сваля на часа и ризата от гърба си, стига някой да му предложи приемлива цена. Не му е позната и привързаността към земята, независимо дали живее на нея от една или десет години. За него тя е стока като всичко друго и ако днес някой му предложи добра цена, още утре ще си събере останалата покъщнина и просто ще потърси някое друго място.

По този начин и старият Поулридж се бе скитал доста из щатите. Отначало с вързоп на гърба, продавайки стоката си като амбулантен търговец, после, когато поспечели малко пари, с количка, която теглеше сам, а накрая с каруца с два коня, но винаги мислейки за собствената си изгода. Още на двайсет и четири години натрупа цяло състояние, обаче на следващата година трябваше отново да започне с амбулантна търговия, защото бе рискувал твърде много в една-единствена спекулативна сделка и наведнаж изгуби всичко — но какво от това! Просто започна отначало, отново спечели пари, пак ги загуби и започна за трети път, за да заложи пак всичко на една тромава лодка, предоставена на коварната река. Завършеше ли плаването щастливо, в такъв случай щеше да удвои състоянието си, а може би щеше и да го утрои. А завършеше ли нещастно, е, Америка бе голяма и за една предприемчива глава съществуваха хиляди възможности и пътища по всички посоки на света!

Безброй много такива люде живеят отвъд океана в онази загадъчна страна, станала предмет на копнежите и надеждите на хиляди в нашата родина. Всички те са жилави натури, които навярно могат да бъдат прегънати, но не и пречупени и са също като хикорията на техните гори — навеждат се под силната буря и я оставят да мине над главите им, за да се изправят в следващия миг пак тъй непоклатими и сигурни както преди.

Старият Поулридж познаваше добре околността, в която бе докарал сега лодката си. Колко често бе идвал тук и бе търгувал с всичко, което можеше да се купи и продаде — от негри, та чак до плодове и яйца. Плантациите му бяха познати с малки изключения и макар да не влизаше в допир със самите плантатори, той се разбираше добре с надзирателите и с… негрите. Много добре знаеше на каква опасност се излага, но именно защото го знаеше, не се боеше от нея и гледаше на тукашната законна и незаконна търговия с такова спокойствие, сякаш ставаше въпрос да продаде у дома във фермата си един товар царевица на съседа.

Вярно, че от дълги години не бе посещавал плантацията, към която в този момент бавно се приближаваше лодката му, обаче опитният му поглед избра най-подходящото място за спиране на брега още когато се намираха посред реката и макар че то не изглеждаше на хората му кой знае колко удобно, все пак той самият много добре знаеше какво върши и… какво иска.

Бил, един истински речен лодкар, който плаваше по Мисисипи вече цели петнайсет години, макар всеки път да се кълнеше, че пътувал за последен път, не можеше да се откаже от този начин на живот и сам притежаваше превъзходен поглед за откриване на безопасни места за акостиране, от известно време само клатеше глава, понеже според него техният „старец“ насочвал лодката твърде прибързано към брега. По-надолу имало безспорно по-подходящо място за спиране. Обаче той не пожела да се обади чак докато кормилото, направлявано от ръката на „капитана“, не извъртя носа на лодката почти срещу течението и не ги изложи на опасността да бъдат отнесени към няколко дънера, стърчащи от водата малко по-надолу.

— По дяволите, капитане! — извика той в този момент. — Я по-добре отклони малко лодката и заобиколи по-отдалеч онези проклети дънери! Мътните го взели, ей там в насрещното течение ще се чувствуваме по-добре, отколкото тук, под високия терасовиден бряг!

— Може и да си прав, момчето ми — каза Стария с упорство в гласа и тихичко се засмя, — само че искам да спрем тъкмо там — малко по-нагоре. Дайте, момчета, дайте — натиснете греблата! Иначе наистина ще заседнем и после ще трябва да работите половината нощ, за да измъкнете лодката!

И действително нямаше излишно време за губене в приказки — тъй както бе насочен носът на лодката, трябваше да напрегнат всичките си сили, за да избягнат опасното място. Самият Бил разбираше положението най-добре от всички, та се залови за греблото с похвална готовност. Впрочем това не му попречи да продължи да бълва най-богохулни ругатни и да проклина всички несръчни хора от праотеца Адам, та чак до Джонатан Поулридж.

Стария на кормилото добре чуваше всичко, но то хич не го засягаше. Докато хората на лодката му си изпълняваха задължението, можеха да говорят каквото си искат, а той знаеше как да ги накара да вършат работата си. След много мъки наистина им се удаде да достигнат мястото, определено от Стария за спиране на брега. Но въпреки всичко само с греблата едва ли щяха да успеят — тъкмо там течението ставаше доста силно, ако в решителния миг Бил, дързък и безумно смел, каквито са винаги тези хора, не бе скочил с навитото на руло и завързано за носа въже върху едно рухнало в реката дърво. Вярно, че не успя да запази равновесие и падна във водата зад дънера, обаче, гмуркайки се под него, той можа да обвие въжето около дървото. И ето че лодката бе здраво „закотвена“ и с помощта на друго, прехвърлено на сушата въже не им беше вече трудно да завлекат без рискове тромавото корито там, където желаеше Стария.

Поулридж бе наблюдавал безумно смелия скок на своя Бил, без да обели нито дума или пък по лицето му да трепне някое мускулче. Той го подпомагаше с кормилото, доколкото бе възможно, и с висок глас даваше необходимите заповеди. Прибраха греблата на борда, а Бил, от когото се оцеждаше вода и тиня, се изкатери обратно на палубата.

— Нека през целия си живот смуча само вода като някоя крава, ако това не е най-неподходящото място за спиране по брега на цялата Мисисипи! — възкликна той.

Стария се подсмихна под мустак и после рече:

— Бил, може би имаш право посвоему. В крайна сметка работата можеше да свърши и зле, ако не беше скочил навреме зад борда като истински лодкар, какъвто си всъщност. Самият аз не вярвах, че течението влече тук толкова силно. Навярно по-късно ще разбереш, че въпреки всичко съм спрял на съвсем подходящо място. А сега, понеже знам, че не пиеш вода с особено удоволствие, облечи си най-напред сухи дрехи и после слез долу при дамаджаната и се „обслужи“. Захарта е до нея, а ти сигурно ще съумееш сам да си приготвиш смеската. Щом свършиш, качи дамаджаната тук, защото и на останалите някоя и друга глътка няма да им навреди.

— И аз тъй мисля — промърмори Бил, който беше вече в малко по-добро настроение. После, докато се отправяше заедно с Джек към предната част на лодката, където под палубата се намираха койките им, ток каза:

— Понякога този твърдоглав старец има моменти на просветление и иначе доста сносно умее да управлява лодката. Но сега съм любопитен да разбера защо ли ни натика сред тия дървета, където ще видим дявол по пладне, докато пак се измъкнем здрави и читави. Е, все ми е едно, но той може да бъде сигурен, че втори път няма да скоча зад борда и щом изпразним старото корито, аз се настанявам в някой параход и си отивам у дома. Мисисипи да върви по дяволите!

— Я остави Стария на мира — засмя се Джек, отряза си ново парченце тютюн за дъвкане и го пъхна в устата си, — обикновено знае дяволски добре какво върши и не прави подобни номера напразно. Вярно, че това е едва второто пътуване, което предприемам заедно с него, а при първото не стигнахме по-далеч от Рандоф, обаче ми е станало ясно поне едно — той не обича да спира лодката на някое открито място от брега и стига само да му се предложи съответната възможност… Виждаш ли гъстата портокалова горичка, дето се простира от самия бряг, та чак до пътя? Хич не се учудвам, че той насочи лодката умишлено насам, а и тук се намираме по-близо до негърските колиби, отколкото до господарската къща, която оттук дори не се вижда.

— Хмм… може и да си прав, приятелю — отвърна Бил и кимна като че на себе си, — ама все пак главата му е дяволски дебела и ако аз… е-хей… ето че вече имаме гости — прекъсна той внезапно мисълта си, когато се показаха няколко черни къдрокоси глави с блестящи зъби и неспокойно въртящи се очи. — Ей, как надушват тия обесници, щом към носовете им се приближи някое буре с уиски!

Обаче негрите, които действително се бяха появили горе на сушата, още в следващия миг изчезнаха зад насипа, издигнат по целия бряг на Мисисипи, а след десетина минути по хубавия широк крайбрежен път се зададе бавно на кон един бял и щом съзря спрялата лодка, слезе от седлото. Не измина много време и ето че се появи горе на насипа. Там се спря и мълчаливо заоглежда плавателния съд.

Беше надзирателят на плантацията, мъжага на около трийсет и четири, трийсет и пет години, но грозните, остро „издялани“ черти на лицето му и дълбоките бръчки го състаряваха почти с десетина години. Погледът на малките му безцветни очи бе блуждаещ и не се задържаше на едно място продължително време, а на всичко отгоре лявото от тях оправдаваше израза „тебе гледа, мене вижда“.

Той носеше обичайните дрехи за хора като него: широки панталони и лека връхна дреха от светъл кариран плат, само левият му ботуш беше с шпора, имаше жилетка и пъстра памучна риза, пристегната леко на врата със синя копринена кърпа. На главата си бе сложил широкопола сламена шапка без кордела, а от китката на десницата му висеше тежкият, така наречен „негърски камшик“, усукан от здрава говежда кожа. Дълга бронзова верижка за часовник, няколко големи пръстена по ръцете и неизбежната пура завършваха външността на този мъж, която в никакъв случай не представляваше препоръка за него, макар да не бе изключено да притежава и някои много добри качества.

Междувременно старият Поулридж бе довършил долу своя „брегови тоалет“, както се изразяваше той, а това ще рече, че бе облякъл чиста риза и бе обул чорапи и обувки, тъй като почти винаги мъжете ходеха боси на борда. Пъхнал ръце в джобовете, той се изкачи на палубата тъкмо когато надзирателят оглеждаше лодката му на дигата. Преструвайки се, че изцяло е зает със своя плавателен съд, той не обърна никакво внимание на човека на сушата, но въпреки всичко го бе забелязал още от мига, когато се появи на палубата.

Ето че се показа и един друг пътник на лодката, и то не кой да е, а самата мисис Поулридж, жената на капитана. С доста зачервено лице и леко тикнато назад боне тя хвърли поглед нагоре към брега. Но отдолу, където бе застанала, не можеше да се види от сушата нищо друго освен високия тревясал насип. Останала не особено доволна от гледката, тя се обърна, повдигна на по-високата част от палубата малък дакел, който скимтеше до нея и не можеше самичък да се покатери горе, и веднага след това незабавно изчезна във вътрешното помещение.

Стария дори не се обърна към нея. Той провери дали въжетата са достатъчно здраво завързани, а после се загледа надвесен над борда към водата.

— Хей, лодката! — подвикна човекът от брега на Стария. — Не можахте ли да намерите по-лошо място за спиране на сушата? Кой ще се спусне от тук до вас?

— Ха — каза Стария, обръщайки се бавно, — кой ви е казал, че някой трябва да се спуска при нас?

— Хмм — измърмори човекът от насипа, поучуден от грубия отговор, — нима лодката не е търговска?

— Търговска си е — каза североамериканецът и изплю далеч зад борда тъмнокафява тютюнева слюнка, — но измежду нещата за продан има малко, които ще са ви от полза, а пък и вие едва ли ще ни предложите за купуване кой знае какво, а?

— Имате ли на борда уиски? — попита надзирателят.

— Уиски ли? Не — каза търговецът спокойно, — може ли нейде наблизо да се намери от това питие? Моето се свърши и с удоволствие бих купил малко за моите хора.

За пръв път надзирателят го изгледа остро с дясното си око, докато лявото сякаш правеше оглед на останалия екипаж. Навярно не можеше току-така да повярва на лаконичното уверение на капитана. Обаче Поулридж остана толкова спокоен и равнодушен, че оня отхвърли подозренията си. Все щеше да си изясни тази работа.

— Ще слизате ли на сушата? — попита най-сетне надзирателят след по-продължително мълчание.

— Сигурно ще ни се наложи — отвърна търговецът. — Свършиха ни се дървата в кухнята. Има ли горе на брега сух дървен материал?

— Тук наоколо е твърде малко — гласеше отговорът, — но ще намерите повече, ако се върнете малко назад към блатото. Ама лодката ви направо е заобиколена от дървета. Насечете си от тях!

— Изглеждат толкова мокри — обади се Поулридж, оглеждайки лежащите по-надолу в реката дървета. — Не може ли, като свърши работният ден, някой от вашите негри да припечели при нас няколко цента?

— Хмм… може би ще се уреди нещо… а колко време мислите да останете на това място?

— Ако не се намери тук нещо интересно за мен, само до утре сутринта. Но ще се кача за малко на брега. Вероятно ще могат да се закупят няколко килограма портокали.

— Ще наредя на един от моите хора да ви набере — каза надзирателят, а в същото време Поулридж се хвана за един стърчащ от насипа корен и с негова помощ се прехвърли на сушата.

— Имате ли на борда хубав тютюн? — попита надзирателят, когато търговецът застана до него и с особена грижливост отново пъхна ръце в джобовете си.

— Струва ми се да — промърмори Поулридж, — истински мек и ароматичен кентъкийски тютюн, ама не е много. От него имах само няколко сандъка, които пласирах във Виксбърг. Хората направо се биеха за него, а онова, което ми остана, исках всъщност да запазя за лична употреба…

— … освен ако някой не ви предложи добра цена, нали?

— Това „освен ако“ е винаги в сила — каза спокойно търговецът. — Аз живея от покупко-продажбите и търгувам с онзи, от когото мога нещо да припечеля.

— А купувате ли и срещу суха пара в брой? — попита надзирателят, улови юздите на коня си и заедно със Стария бавно закрачи нагоре по насипа. Този насип се простира покрай Мисисипи на стотици мили и особено в Луизиана минава съвсем близо до брега. Обикновено широк удобен коларски път го отделя от оградените поля, засети с памук и захарна тръстика.

Търговецът знаеше много добре какво се крие зад този въпрос. Той познаваше надзирателя от по-рано, макар че последният вече изобщо не бе в състояние да си припомни, че някога е виждал лицето му. Североамериканецът съвсем не се стремеше да приключи тук всичките си сделки набързо. Преди всичко му бе необходимо да спечели време, за да може да остане на това място три или четири дена, и ето защо имаше намерение да позалъже надзирателя. Главната част от плана му предвиждаше тайна търговия с негрите с уиски, а тази търговия можеше да бъде успешна за него само тогава, когато чернокожите получеха на разположение повече време. Самите те много рядко имат пари, но затова пък са готови да откраднат всичко, каквото се намира наблизо. Разбира се, че доколкото е възможно, те щадят съседната плантация, а и тази, в която работят — също както постъпва лисицата или белката по време на своите разбойнически походи. А инак на негрите никое място не им се вижда твърде отдалечено, стига там да могат да намерят кокошки, прасенца или нещо друго, което може да се отмъкне. Неуморно и търпеливо те обикалят по цяла нощ, а на следващата утрин отново се явяват на работа както винаги — бодри и навреме. Щом наградата е тъй строго забраненото уиски, никакви усилия не им се струват прекомерни и никой път — прекалено дълъг.

Следователно за два-три дена не бе възможно да направят с тях никакви прилични сделки. Те се нуждаеха от по-дълъг срок, та да пребродят цялата околност. Североамериканецът можеше да се надява, че времето му ще бъде добре заплатено само ако останеше тук четири или пет дена. Но после беше най-уместно да развърже лодката и да се озове в откритата река, понеже ако някоя от кражбите излезеше наяве, това можеше да доведе до неприятни разпити и разследвания. А той щеше да се измъкне от тях, щом се намереше пак в реката. Та кой ли би съумял да различи лодката му от останалите!

— За пари в брой ли? — повтори той поради тази причина въпроса, сякаш трябваше първо да пообмислят цялата работа. — Не предпочитам особено много парите… освен ако има изгледи за съответна печалба. Най обичам разменната търговия, защото стоките или продуктите, които мога да оползотворя добре в Севера, са всъщност за предпочитане пред парите в брой.

— Попитах ви дали вие заплащате продукти с пари? — каза надзирателят. — Разбирате английски, нали?

— Хмм да, малко… да, тъй, в такъв случай… о, разбира се, щом мога да сключа изгодна сделка!

— А купувате ли и памук?

— Не много охотно. Ние не можем да се конкурираме с параходите, а рядко получаваме памука тъй евтино, та да ни се покрие и търговският риск.

— Ами ако сега го получите тъй евтино?

— Това, разбира се, би било нещо друго — търговецът се усмихна лукаво. — Имате ли памук? Е, добре, ще ви кажа нещо — пресече той сам отговора му, щом видя, че надзирателят се колебае, — ако смятате, че е възможна някоя сделка, ще остана и утре тук на котва. Освен това ми се иска да „натоваря малко дърва“, както казват на параходите, тоест да взема от сушата пресни плодове, и бих бил доволен, ако мога да ги получа тук. Вашите негри не отглеждат ли дини, смокини и други подобни неща?

— Повече, отколкото са им нужни — измърмори надзирателят. — Вместо след свършване на работа да лягат и да си отпочиват за следващия ден, те още пълзят и се ровят и копаят из малките си градинки чак докато ги погна към леглата им с камшика. Та те имат най-различни неща… но никакво уиски за тях, приятелю. Вероятно знаете какво наказание би ви очаквало, нали?

— Уиски ли? Глупости! — засмя се търговецът. — Бих искал аз самият да имам от това питие. Единствената алкохолна напитка, каквато имам на борда, е ябълково вино. Ако го харесвате, мога да ви услужа…

— Не, благодаря — каза надзирателят, поклащайки глава. — Обаче искам да ви кажа още нещо, в случай че останете тук и утре. Не се впускайте в дълги разговори с черните муцуни, които ще срещнете. На господаря това не му харесва, а и… на мен също. Тези мерзавци са станали вече тъй дръзки, че трябва здравата да им се стягат юздите.

— Имате ли си ядове с вашите негри? — попита Поулридж, който се интересуваше от този въпрос доста отдавна.

— Ядове ли? — изсмя се надзирателят с мрачен поглед, като бавно и сякаш неволно повдигна бича. — Ядове? Ако някой си има ядове, имат ги те. Умеем да ги държим в покорство, никой няма право да ми каже гък, иначе господ да му е на помощ. Но от известно време тук из Юга се скита някаква тъй наречена „благочестива“ паплач и пълни кратуните на черните с разни идеи, които ние с големи усилия успяваме да им избием с помощта на камшика. Веднъж даже разправяха, че сред тях се създавало някакво съзаклятие и че сред блатата били скрили оръжия. Ама всичко туй е празна работа, а след като спипахме неколцина от дебелоглавите, бичувахме ги и като добър пример за останалите ги обесихме, тъй че те се вразумиха достатъчно, за да проумеят собствената си глупост.

— Хмм — обади се Поулридж и поглади с дясната си ръка своята гладко избръсната брадичка. Не му беше особено приятно да чуе тези думи, понеже там, където ставаха подобни неща, обикновено негрите бяха надзиравани строго. Вярно, че колкото е по-силна принудата, толкова по-силна става и съпротивата, пък и Поулридж изобщо не бе от хората, които могат да бъдат накарани да се откажат от някакъв предначертан вече план.

— Но какво всъщност имате за продан? — попита отново надзирателят, свикнал да вижда в спиращите от време на време лодки едно приятно прекъсване на монотонността в живота на плантацията. — Сигурно човек ще може да поогледа нещата, а?

— О, разбира се… само че за тази вечер е вече твърде късно — каза търговецът, — елате рано сутринта на борда и в крайна сметка все ще намерим нещо, с което да направим сделки. Имам по малко почти от всичко, каквото обикновено взимат янките на борда си.

— Само никакво уиски, нали?

— Това е въпрос на принцип — отвърна спокойно Поулридж. — Лично аз съм член на въздържателско дружество и смятам за грях разпространяването на тази отрова. Но това не ми дава повод да го забранявам на хората си, още повече че когато имат в стомаха си някоя глътка от презряната напитка, работят далеч по-добре и с по-голямо желание. Нека самите те си носят отговорността за подобни действия. Това мен не ме засяга.

— Много християнски мисли — засмя се надзирателят. — Значи и на някой кон може да се даде уиски, за да тича по-добре.

— А защо не? — промърмори търговецът. — Ако нямате нищо против, изпратете ми после от вашите плодове. Колко тютюн ще вземете?

— Утре рано ще дойда на борда, за да го видя — гласеше отговорът на надзирателя, който бързо се метна на седлото и подкара коня си встрани. Откъм господарската къща, разположена малко по-надолу, се приближаваха в галоп по пътя четирима ездачи, двама мъже и две жени. Бързоногите понита едва докосваха с копита земята, носеха се като ураган. На надзирателя остана време само колкото да отведе коня си настрани, като същевременно почтително свали шапка. Търговецът остана да стои на дигата с ръце в джобовете. Дамите и господата едва-едва кимнаха на надзирателя, а към непознатия изобщо не извърнаха глава.

— Господарят ли беше? — каза североамериканецът, леко кимвайки с глава към тях, когато отминаха и изчезнаха в облака от прах, който се вдигна подир конете им.

— Да, онзи отпред, мистър Бийчамс с двете си дъщери и някакъв гост от Ню Орлиънс.

— Аха! Страшно е надут, но…

— И не без основание. Де да имахме ние двамата за цяла година онова, което той прахосва само за един месец!

— Фюййй! — свирна между зъби Стария, обърна му гръб и бавно закрачи нагоре по брега, за да поогледа околността, а също и за удобен случай за своите цели.

След половин час дойде стар негър и донесе пълна кошница с портокали и смокини. Старият Поулридж сам пое плодовете и му пусна в ръката една монета, обаче не разговаря с него. Отсреща на насипа отново се бе появил надзирателят, завърнал се от нивята, и гледаше надолу към лодката.

Малко по-късно дойде един малчуган и донесе наръч дърва, които нахвърля в лодката отгоре, без да се качва на борда. А когато Стария се накани да му даде нещичко за тях, той изчезна зад насипа, защото в плантацията биеше камбаната, известяваща на чернокожите роби края на работния ден. Тъкмо в този момент слънцето залезе зад ивицата от ниска гора, оградила най-близките нивя, която бележеше и началото на блатото. Здрачаването в Америка е краткотрайно, скоро след това, свистейки с крила над покритата с лека мъгла повърхност на реката, прелетя на дълга върволица ято от диви патици. Далеч навътре в ширналата се водна площ, по бързо пробягващите клокочещи водни талази, гмурецът крякаше монотонната си песен, а над върхарите на съседната гъста портокалова горичка присмехулникът, американският славей, тихо подсвиркваше своите прекрасни жаловни напеви.