Дейвид Уингроув
Счупеното колело (9)

Глава 5
Невинността на зрението

Бен се изкачи до къщата по пътеката, която се извиваше от залива нагоре по стръмния склон. Щом стигна до долната порта, се обърна и погледна към залива. По далечния бряг беше избуяла нова растителност, която скриваше следите от пожара, бушувал там преди пет години. На билото на хълма, там, където преди беше старата къща, новата растителност свършваше. Там земята беше лъскава и черна.

Високото седемнайсетгодишно момче поклати глава и се обърна към къщата. „Ландскот“ бе дълъг, нисък силует на фона на хълма; старите каменни зидове бяха прясно белосани, покривът — сламен. Пред къщата се простираше градина с цветя — ярки пръски край гладката зеленина на ливадата. Над нея и покрай нея по хълма се виждаха и други къщи — необитавани, но идеално поддържани. Черупки — това бяха те. Част от голямата илюзия. Очите му се плъзнаха по тях бързо-бързо — бяха свикнали с гледката.

Погледна лявата си ръка, облегната на стълба на портата, и усети дълбок, нетърпим сърбеж на мястото, където се съединяваха китката и новата ръка. И нямаше как да се почеше — сърбеше го вътре, под кожата. Възпалението вече беше минало, дланта вече не висеше като тежест, с която още не беше свикнал, както беше през първата година. Но въпреки всичко имаше някакво остатъчно чувство за неудобство.

Белегът беше почти изчезнал — останала беше само малка механична резка между неговата и присадената му плът. Самата ръка изглеждаше съвсем естествена, но това беше само илюзия. Виждал бе какво има под кожния слой от влакна. Беше много по-силна от дясната му ръка, а в някои отношения — дори много по-добра — реагираше на всичко много по-бързо. Започна да я раздвижва, после се усмихна на себе си. Ако искаше, можеше и да му я подсилят: можеше да я трансформира във всякакъв нужен му инструмент.

Отпусна я и продължи да се изкачва по полегатия хълм през горната градина. В средата на ливадата забави крачка, след това спря изненадано — от къщата се чуваше музика. Някой свиреше на пиано. Наклони леко глава и се заслуша — чудеше се кой ли свири. Фразата отначало беше колеблива, акордите — несигурни. После, миг по-късно, същите акорди се повториха — този път уверено; цялата колебливост беше изчезнала.

Загложди го любопитство — прекоси ливадата и влезе вътре. Музиката идваше от всекидневната. Стигна до вратата и погледна вътре. В дъното на стаята зад пианото, с гръб към него, седеше майка му. Ръцете й бяха леко отпуснати върху клавишите.

— Мамо? — Бен се намръщи. Не разбираше. Повторението на фразата беше уверено, почти професионално, сякаш не свиреше майка му.

Тя се обърна изненадано и по бузите й изби слаба червенина.

— Аз… — засмя се и махна с ръка. — Да, аз бях. Ела. Ще ти покажа.

Той се приближи и седна до нея на малката пейка пред пианото.

— Ново е — погледна той пианото. И непринудено добави: — Не знаех, че свириш.

— Много време не съм свирила — съгласи се тя, но въпреки това започна да свири: дълъг въвеждащ пасаж, по-сложен от фразата, която бе изсвирила преди това — бързо, страстно парче, изсвирено с увереност и умение, които липсваха предния път. С учудване и радост наблюдаваше как ръцете й се движат по клавиатурата.

— Прекрасно е! — възкликна той, щом тя свърши. — Какво беше това?

— Шопен. От „Прелюдиите“ — тя се засмя, после се обърна и го погледна. Очите му светеха от възторг.

— Но аз продължавам да не разбирам. Това беше чудесно!

— О, не бих казала — тя се облегна назад и се загледа в клавиатурата. — Доста съм схваната. Отдавна не съм свирила.

— Защо не си свирила досега?

— Защото това те обсебва целия.

Каза го, без да го погледне, сякаш това обясняваше всичко. Той върна погледа си върху ръцете й; видя как изписват форми над клавишите.

— Трябваше да мисля за тебе и за Мег. Нали разбираш — не можеше и двете. Не можех и да свиря, и да се грижа за вас. А исках сама да ви отгледам. Не можех да се доверя на никой друг.

— И се отказа от това?!

Вече съвсем нищо не разбираше. Да имаш такава дарба — и да не я използваш. Не беше възможно.

— О, знаеш ли колко пъти ми се е искало да свиря! Копнеех да свиря. Все едно отвиквах от някакъв наркотик. Силен наркотик, който създава зависимост. И като се лиших от тази част от себе си, сякаш се чувствах по-малко човек. Но нямах избор. Исках да ви бъда майка, а не просто някакво присъствие, което се мярка в живота ви.

Той се намръщи — не можеше да схване. Това го накара да осъзнае колко малко всъщност знае за майка си. Тя беше нещо прекалено близко, прекалено познато; никога не се беше сещал да я разпита за самата нея, за живота й, преди да срещне баща му.

— Нали разбираш — майка ми и баща ми вечно ги нямаше… — ръцете й оформиха мажорен акорд, след него — два бързи минора. Звучеше познато и въпреки това — също както при Шопен — не можеше да се сети.

— Бях решена да не постъпвам с вас така. Спомням си колко самотна се чувствах. Колко необичана — тя се усмихна, протегна ръка, хвана дясната му длан — човешката — и я стисна.

— Разбирам.

Онова, което тя беше направила заради тях, го изпълваше с благоговение. Той си припомни музиката, която бе изсвирила — пасажите, които подчертаваше, които забавяше. Почти усещаше музиката. Почти.

— И какво е да го можеш?

Тя продължително си пое дъх — изведнъж сякаш се отдалечи, като че ли гледаше през него, почти недоловима усмивка играеше по устните и в очите й. След това разтърси глава.

— Не, не мога да ти го обясня. Нямам думи за това. Чувствам се особено. Въодушевена, предполагам. Променена. Някак си различна. Но не мога да ти кажа точно какво е.

За първи път в живота си Бен усети нещо като завист, докато се взираше в лицето й. Не ревнива и злобна завист, а силно желание за съревнование.

— Но сега… защо?

— Не се ли сети? — тя се разсмя и постави дясната му длан върху клавишите. — Обикновено се досещаш бързо!

— Ще ме учиш да свиря?

— И двама ви ще уча. — Тя се изправи и застана зад него така, че да може да движи ръцете и дланите си. — Мег ме помоли. А не иска да се учи, ако не се учиш и ти.

Той се замисли, след това кимна.

— Какво беше онова, което свиреше, когато влязох? Първия път звучеше така, сякаш сега го учиш, а се оказа, че го знаеш отлично.

Тя се наведе, топлината й лъхна раменете му, дългата й тъмна коса докосна бузата му.

— Защото не е написано за пиано, затова. Писано е за струнната и духовата секция на оркестър. От Григ. „Сватбен ден в Тродлхауген“. — Тя постави ръцете си от двете страни на неговите и повтори фразата, която беше чул, после изсвири и втора подобна.

— Хубаво е — обади се той. Простотата на музиката му допадаше.

— Върна се доста рано — рече тя. — Какво става? Не искаш ли да отидеш до града?

Той се обърна и срещна погледа й.

— Татко се обади. Тангът го е помолил да поостане няколко дена.

На лицето й се мярна мимолетно огорчение. Не беше виждала Хал от три месеца.

— Още няколко дена — повтори тихо тя. — Е, добре, бързо ще минат. — След това се усмихна и опря ръка на рамото му. — Може да си устроим пикник. Ти, аз и Мег. Като едно време. Какво ще кажеш?

Бен я погледна отново — виждаше я в нова светлина. Лека усмивка играеше на устните и в очите му.

— Ще бъде хубаво — отговори той. Но мислите му вече тичаха напред, съзнанието му прехвърляше възможностите, които му даваше клавиатурата. Все по-напред. — Да — добави той, стана и се приближи до нея. — Също като едно време.

* * *

Следващата сутрин завари Бен в тъмната всекидневна, приклекнал, вперил напрегнат поглед в екрана, който наполовина изпълваше отсрещната стена. Гледаше един от специалните репортажи на службите за сигурност, подготвен за баща му преди месеци, след убийството на танга на Африка. Документът беше интересен, защото показваше неща, смятани за твърде противоречиви — твърде подстрекателски, за да се показват на публичен екран.

Седмината се бяха задействали бързо след смъртта на Ван Хсиен и бяха арестували последните малобройни останки от опозицията на Първо ниво, като по този начин бяха предотвратили ново пламване на Войната между фракциите Горе — но дори и те бяха изненадани от размерите на бунта долу в Града. И преди имаше бунтове, разбира се, но никога в такъв широк мащаб, нито пък с такива отвратителни последствия. Служители на Седмината, сред тях — и палубни магистрати, бяха бити и убити. Бяха унищожени постове на службите за сигурност, а на места на силите на реда се бе наложило да се изтеглят, за да спасят живота си. Бавно, много бавно нещата се бяха уталожили, пожарите — догорели, а в някои части на Града — в Източна Азия и Северна Америка по-специално — силите за сигурност само след дни бяха минали в настъпление и потушили последните няколко огнища на съпротива. Редът беше възстановен. Но докога?

Знаеше, че това е предупреждение. Знак за онова, което идва. Но щяха ли Седмината да се вслушат в него? Или щяха да продължат да пренебрегват проблемите, които тормозят живеещите по най-ниските нива на Града, и да хвърлят вината за смутовете върху групи като Пин Тяо?

Бен замислено потърка брадичка. За почтеното гражданство от Средните нива Пин Тяо бяха плашила — символ на унищожителните сили, които Войната беше отприщила. Но истината беше друга.

Пин Тяо се бяха появили в новините за първи път преди осемнайсет месеца, когато трима членове от тяхната фракция бяха отвлекли и убили един администратор от Средните нива. Бяха издали брошура, в която твърдяха, че администраторът бил корумпиран и брутален тип, злоупотребявал с положението си и заслужавал такава съдба. Това беше истина, но властите веднага се бяха противопоставили и бяха представили мъртвия чиновник като уважаван семеен човек, жертва на група луди. Луди, искащи едно-единствено нещо — да разрушат Града и да унищожат самото Чун Куо.

Седмиците минаваха, а постоянно имаше безчинства на Пин Тяо. Медиите подхванаха шумна кампания срещу групата, свързвайки името й с всеки изблик на насилие или граждански вълнения. В официалните твърдения имаше известна доза истина, защото тактиката на Пин Тяо беше вандалска, а привидно случайната природа на мишените им целеше максимално разрушение. Както и да е, мащабът на дейността на Пин Тяо беше страшно преувеличен. Създаваше се впечатлението, че ако бъдат унищожени Пин Тяо, проблемите ще изчезнат заедно с тях.

Кампанията имаше ефект. Или поне имаше ефект в Средните нива. По-надолу обаче, по порутените, претъпкани нива в дъното на Града, виждаха в Пин Тяо нещо по-различно. Там те бяха герои, каузата им — мощно и истинско изражение на отколешни недоволства. Поддръжниците на терористите се увеличаваха. И щяха да продължават да се увеличават, ако не беше трагичният инцидент в детските ясли на Средните нива.

По-късно поверителни източници от горните нива дадоха съвсем ясно да се разбере, че Пин Тяо нямат нищо общо с така нареченото „Масово клане в кантона Лион“, но медиите имаха страхотен ден — непрекъснато нападаха Пин Тяо за, както се изразяваха, „варварство и безчовечност, проявени от страхливци“.

Ефектът беше незабавен. Само за една нощ вълната на общественото мнение се обърна срещу Пин Тяо, а последвалата операция на силите за сигурност доведе до залавянето и екзекуцията на над осемстотин членове на фракцията — повечето от тях идентифицирани от дотогава симпатизирали им приятели и съседи.

За Пин Тяо тези две седмици бяха кошмарни. Бяха потънали в неизвестност. Но от няколко дни бяха загърбили всичко това. Рибата — символът на Пин Тяо — можеше да се види навсякъде по всички нива, изрисувана по стени или изписана с кръв върху лицата на техните жертви.

В отговор властите бяха ударили здраво. В „Мид Текст“ бяха наблегнали сериозно на старите страхове. Сегашните беди, твърдяха те, били резултат от заговор между Пин Тяо и малка фракция Горе, която финансирала злодействата им.

Бен спря кадъра и се замисли над онова, което му беше казал Ли Шай Тун онази вечер преди пет години — за това, какво означава да познаваш врага си. Тогава Ли Шай Тун говореше тъкмо на това ниво, като приемаше на доверие самоизмамите и полуистините, които предлагаше „Мид Текст“. Но тези хора — и терористите, и военните — бяха просто нищо: пяната по повърхността на кладенеца. А кладенецът беше дълбок. Много по-дълбок, отколкото Седмината смееха да си представят.

Пусна отново записа. Бърборенето започна веднага, екранът отново се изпълни с картини на бунт и грабежи.

Огромни тълпи щурмуваха долните нива, унищожаваха охранителни постове и бариери, чупеха витрини и отмъкваха каквото докопат. Чиновници, извадили лош късмет, бяха пребивани до смърт пред камерите или връзвани и потапяни в петрохимикали, преди да бъдат подпалени. Бен видя как тълпата се скупчи около една такава жертва, ревейки одобрително, докато кълцаха магистрат с крехко телосложение и сива брадица. Забеляза грозната бруталност на всички лица и кимна. После образът се смени — на екрана се появи друга тълпа, този път по-организирана. Навсякъде издигаха набързо стъкмени лозунги с настоявания за увеличаване на хранителните дажби, на държавните помощи за безработни и за отмяна на ограниченията за пътуване.

— Пиен хуа! — викаха стотиците хиляди гърла. — Пиен хуа!

Промяна!

По много от лицата пламтеше гняв; по други — страшна, необуздана нужда. Някои размахваха дълги ножове или бухалки и оголваха зъби в свирепи, животински усмивки; в очите им проблясваше дива радост от това, че са отхвърлили всички ограничения. Мнозина за първи път вкусваха такава свобода и танцуваха френетично в ритъма на скандиранията, опиянени от лудостта, бушуваща от всички страни.

ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА!

Бен гледаше как образите трепкат и се сменят на екрана. Съзнаваше огромната мощ, тъмната сила, която извираше от тях. Беше първично. Като някакво огромно раздвижване на земята. И все пак толкова слабо направлявано, толкова разпиляно. „Промяна“ — настояваха те. Но към какво?

Никой не знаеше. Като че ли никой не беше способен да си представи какво може да донесе Промяната. С времето може би някой щеше да намери отговор на този въпрос — щеше да привлече към себе си масите и да насочи тъмния порой на недоволството. Но дотогава Седмината имаха право, като бяха оставили бурята да бушува, водите да прииждат: защото знаеха, че водите ще спаднат, че бурята ще утихне. Ако се опитаха да овладеят този огромен изблик на чувства или да го потиснат, това само щеше да влоши положението.

Бен изключи екрана, изправи се и се замисли над онова, което беше видял. Смъртта на Ван Хсиен може би беше катализаторът, но истинските причини за масовото насилие се кореняха много по-дълбоко. Всъщност те бяха стари колкото самия Човек. Защото той, истинският Човек, беше такъв под крехката черупка на културата. И не само онези, които бе видял на екрана — лудостта, танцуваща в очите им — но и цялото Човечество беше такова. Дълго-дълго се бяха опитвали да се самозалъгват, да се преструват, че са нещо друго — нещо по-изящно, по-одухотворено; нещо по-богоподобно и по-малко животинско, отколкото бяха всъщност. Но сега капакът на кладенеца беше махнат и мракът отново бе изплувал на повърхността.

— Бен?

Обърна се. Мег го гледаше, застанала на вратата. Утринната светлина очертаваше лицето и фигурата й, които оставаха в сянка. Толкова приличаше на майка им, че в първия миг Бен ги беше объркал. После разбра грешката си и се разсмя.

— Какво има? — попита тя. Гласът й беше нисък и плътен.

— Нищо — отговори той. — Готово ли е?

Тя кимна, след това влезе в стаята.

— Какво гледаше?

Той погледна празния екран.

— Преглеждах записите на татко. От бунтовете.

Тя извърна поглед.

— Мислех, че не те интересува.

Очите им се срещнаха.

— Не, не ме интересува. Или поне не ме интересуват самите събития. Но значението, което се крие под всичко това… то ме омагьосва! Лицата им — те са като прозорци към душите им! Всичките им страхове и надежди се виждат като оголени. Но за да се видят, е нужно нещо като това… нещо голямо и страшно. А после маската пада и животното наднича през очите.

„И Пин Тяо — помисли си той. — Те също са ми интересни. Защото са нещо ново. Нещо, което досега е липсвало на Града. Риба, която да напълни празното езеро.“

— Е… ще излизаме ли?

Тя се усмихна.

— Добре. Първо ти.

На поляната край цветните лехи майка им беше подредила трапеза върху голяма карирана покривка в бяло и червено. Щом Бен излезе навън, тя го погледна и се усмихна. На слънцето майка им изглеждаше много по-млада; приличаше по-скоро на по-голяма сестра на Мег, отколкото на нейна майка. Той се приближи и седна до нея — усещаше съненото жужене на пчелите, тежкия аромат на цветята, който потискаше острия солен дъх на залива. Беше прекрасен ден. Синьото над тях беше осеяно тук-там с големи, бавно носещи се пашкули.

Бен погледна наредената трапеза. Всичко изглеждаше като току-що сътворено. Огромна кошница с ябълки беше поставена в средата на покривката, а съвършената им закръгленост подсказваше за вътрешната хрупкавост на плода. Вляво яркото жълто на маслото в кръглото бяло порцеланово блюдо и до него по-наситеното, почти меденожълто на кашкавала примамваха окото. Имаше голяма чиния с дебело нарязана шунка — месото беше нежнорозово, кожата — снежнобяла, а до нея — току-що изпечена пита; бяха отрязани три филии и сложени малко по-напред: виждаше се пухкавата белота на хляба. Яркочервени домати с водни капки по тях споделяха едно и също блюдо с мекото зелено на кичести измити марули, а в други по-малки купички имаше по-дребни репички и лук, обелени моркови, грозде и целина, френско грозде и кресон.

— Хубаво е — той погледна майка си.

Зарадвана, тя му подаде чиния. Миг по-късно Мег се появи отново, понесла поднос с три високи чаши и кана току-що изцедена лимонада с лед. Той се засмя.

— Какво има? — попита Мег и остави таблата на покривката.

— Това — той посочи трапезата.

Усмивката на Мег бавно угасна.

— Какво има? Не ти ли харесва?

— Не, прекрасно е! — увери я той тихо. После се усмихна, наведе се и започна да си сипва в чинията.

Мег се поколеба, след това му наля лимонада и му подаде студената, запотена чаша.

— Заповядай.

Той остави чинията си, пое чашата и отпи.

— Хммм… — измънка одобрително и й се усмихна с очи. — Върховно е!

Майка му до него се бе заела да пълни чинията на Мег. Заговори му, без да го погледне:

— Мег ми разправя, че четеш Ницше.

Той погледна сестра си. Тя беше забила поглед в земята, бузите й леко се бяха изчервили.

— Вярно е — той отново отпи и впери поглед в чашата си.

Майка му обърна глава към него.

— Мислех, че вече си чел Ницше.

— Четох го. На осем години.

— Тогава не разбирам. Нали разправяше, че не можеш да прочетеш едно нещо два пъти?

Той я погледна в очите.

— Така си мислех. Но май не съм бил прав.

Тя помълча замислено, след това го погледна отново.

— Значи, в края на краищата можеш да забравяш?

Той поклати глава.

— Не става въпрос за забравяне. Просто… нещата се запечатват.

— Запечатват се?

Той се умълча, после остави чашата си — налагаше се да обясни.

— Разбрах го преди месеци, когато татко ми цитира нещо от Ницше. Две изречения от „Ecce homo“. Трябваше веднага да си ги спомня ясно, но не беше така. О, беше си съвсем ясно в едно отношение — спомнях си съвсем ясно думите. Дори ги виждах на страницата и си спомнях къде ги прочетох. Но нали разбираш — само толкова. Точно това имам предвид, като казвам, че нещата се запечатват. Когато татко събуди в мен точно този спомен, той се появи в контекст, заобиколен от цялата маса притеснения, които съм имал на осем години.

Бен протегна ръка, взе един домат от купата, отри го о ръкава си, след това пак погледна майка си със сериозен, почти намръщен израз.

— Нали разбираш, цитатът от Ницше се преплиташе с какво ли още не. С откъслеци от музика — Малер, Шонберг, Шостакович, с абстрактните картини на Кандински и Клее, с поезията на Рилке, Дън и Башо и Бог знае с какво още. Хиляди сложно преплетени нишки. Прекалено много, за да можеш да ги възприемеш наведнъж. Но не ставаше въпрос само за асоциация по съпоставка — открих, че моето четене, самото ми разбиране за Ницше е оцветено от всички тези неща. И колкото и да се опитвам, не мога да отхвърля тези впечатления и да възприема думите му сами по себе си. Налага се да ги отделям физически.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бет и откъсна зърно грозде от чепката.

— Искам да кажа, че трябваше да се върна към текста. Да прочета думите отново направо от страницата. Свободни от всички онези стари асоциации.

— И? — беше Мег. Леко се бе навела напред и го гледаше като омагьосана.

Той погледна надолу и отхапа от домата. Подъвка, преглътна и отново вдигна поглед.

— И стана! Освободих думите от стария им контекст.

Набута останалата част от домата в устата си и известно време мълча замислено. Двете жени го гледаха, поглъщаха го с очи, както винаги го поставяха в самия център на нещата. След като преглътна домата, той отпи продължително от лимонадата. Едва тогава заговори отново:

— Сякаш съзнанието ми се състои от различни слоеве. Всичко е вътре — вкаменено, ако щете, и винаги на разположение, ако поискам да се задълбая в него — но паметта ми, макар и съвършена, едновременно с това е и избирателна.

Бен се разсмя и пак погледна към сестра си.

— Спомняш ли си онзи разказ на Борхес, Мег? „Фунес Паметливия“ — за онова момче със съвършена памет, приковано към леглото си в клопката на съвършенството — съкрушителната дейност на миналите моменти. Е, не е така. Никога не би могло да бъде така, макар тази история да е много забавна. Нали разбирате, съзнанието приписва на определени неща далеч по-голямо значение от други. И си има основателна причина за това. Подсъзнанието разпознава онова, което съзнателният разум често недоглежда. Съществува йерархията на опита. Някои неща имат по-голямо значение за най-вътрешното ни „аз“ от други. И съзнанието ни се завръща по-силно от тях. То ги хвърля към нас, както бихме могли да кажем, в сънищата и в спокойни моменти, когато най-малко подозираме присъствието им.

— Защо така?

Бен леко сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Той взе ябълка от кошницата и я поднесе към устата си. — Но може би е свързано с нещо, програмирано в нас на генетично равнище. Код. Ключ към въпроса защо сме тук — също като цифрите в дневника на Огъстъс.

Щом Бен отхапа от ябълката, Мег погледна към майка си и забеляза как тя отклони поглед при споменаването на Огъстъс и дневника.

— Но защо Ницше? — попита след малко Мег. Не разбираше с какво толкова го е очаровал този германски философ от XIX век. За нея този човек беше просто екстремист, фанатик. Не разбираше нищо от всички онези чисто човешки неща, които обединяват обществото — любов, желание или саможертва. За нейния ум начинът му на мислене беше фатално погрешен. Това беше мислене на отшелник, на мизантроп. Но Човекът беше обществено животно: той не можеше да съществува отделно от своите събратя, нито пък би могъл да съществува по-дълго от един човешки живот. И всяка човешка култура беше продукт на безброй поколения. Тя тайно се беше борила с трудната, бодлива проза на този човек, опитваше се да разбере какво толкова намира в него Бен, но само се бе уверила в собствената си неприязън към неговото мислене.

Бен сдъвка парчето ябълка, после се усмихна и преглътна.

— В неговото мислене има една почти халюцинаторна яснота, която ми харесва. А също и безстрашие. Той не се страхува да обижда. Няма нищо, което да се страхува да погледне и да изследва в дълбочина, а това е рядко в нашата култура. Много рядко.

— И? — подкани го Мег, щом забеляза как майка им наблюдаваше Бен с напрегнато любопитство.

Той погледна ябълката, след което сви рамене и отхапа.

Бет прекъсна дългото си мълчание.

— Работиш ли над нещо ново?

Бен отклони поглед. Значи беше вярно. Беше започнал нещо ново. Да, трябваше да се досети. Той вечно беше такъв, когато започнеше нещо ново — трескав, потаен, обзет от постоянно менящи се настроения.

Двете жени го гледаха как дояжда ябълката — изяде дори сърцевината, не остави нищо.

Избърса ръцете си в покривката, после вдигна очи и срещна погледа на Мег.

— Защо по-късно не слезем до заливчето да събираме мидени черупки?

Тя погледна встрани — едва прикри изненадата си. Съвсем неотдавна бяха слизали там — защо го беше предложил току-що? Може би просто за да й угоди, тя обичаше мидените черупки — но, според нея, не беше така. При Бен винаги имаше и нещо повече. Щеше да е весело, Бен щеше да обърне всичко на някаква игра, но щеше да си има и причина за тази игра. Бен винаги имаше причина.

Бен се разсмя, протегна ръка и си взе една малка репичка.

— А утре ще ти покажа с какво съм се захванал.

* * *

Уорфлийт^[1] беше малко заливче близо до устието на реката. От стария град към него водеше път, който рязко свършваше сред разхвърляните скали; сянката на Стената очертаваше рязка начупена линия по камъните и хълмовете отвъд. Отляво склонът се спускаше към реката, окъпана в ярка слънчева светлина. През гъстия храсталак — боровинки и къпини, диви цветя и високи треви — надолу минаваше пътека и излизаше в началото на заливчето.

Бен стъпи на плоския камък и пусна раницата си долу. Под него скалата се спускаше стръмно от двете страни и оформяше мъничкото, вклиняващо се острие на заливчето. Краищата му бяха поръбени с тънък пласт чакъл. В момента имаше отлив, макар че яркото слънце се отразяваше в няколко локви сред камъчетата. И от двете страни заливчето бе оградено с ниски скали, които стесняваха канала. Това беше древно, примитивно място, непроменено от изминалите векове, и беше лесно да си представиш малката флота на Хенри Плантагенет, закотвена тук през 1147 г. в очакване да отплава към Йерусалим, за да се бие с неверниците във Втория кръстоносен поход. По-нататък се възправяше замъкът, поставен от Хенри Тюдор, Хенри VII, чийто син беше скъсал с папата. Бен вдъхна дълбоко и се усмихна. Това беше историческо място. От самия този град бащите пилигрими са отплавали през август 1620 г. към новите земи в Америка, а през юни 1944 г. оттук е тръгнала част от голямата нашественическа флота — петстотин кораба, потеглили към Нормандия да освобождават Европа от Хитлер и нацистите.

„Всичко това е минало“ — помисли си той огорчено, обърна се и погледна сестра си. Всичко бе отминало и забравено — погребано под леда на Града на хан.

— Хайде — подкани я той. — Отлив е. Ще отидем при скалите в северния край. Там няма как да не намерим нещо.

Мег кимна и тръгна подире му. Щом пътят станеше стръмен, тя хващаше ръката му. Спряха в другия край на чакълестата ивица, събуха обувките си и ги оставиха на камъните. Бен тръгна по пясъка, после спря, обърна се и посочи надолу и назад, описвайки линия.

— Виж!

Тя погледна нататък. Слънцето беше стоплило пясъка, но там, където бяха стъпвали, стъпалата им бяха оставили мокри отпечатъци, които тъмнееха на фона на почти белия плътен пясък. Докато ги гледаха, те избледняха — първо най-далечният, последен — най-близкият.

— Също като историята — обади се той, извърна се и тръгна към водата.

„Или като паметта“ — помисли си Мег и погледна в краката си. Направи крачка, след това спря и загледа как отчетливата яснота на отпечатъка помръква бавно като образ, изпратен от някакво много далечно разстояние: отначало по ръба, после — с внезапно втурване — към самия център; и как се разпада на две мънички отделни кръгчета, преди да изчезне. Сякаш всичко потъваше в дълбините под пясъка и сега се пазеше в самата скала.

— Виж тук! — извика той тържествуващо. Тя изтича при него — беше клекнал досами водата — и се наведе.

Черупката беше забита две трети в пясъка. Но въпреки това не можеше да се сбъркат формата и цветовете й. Беше розова раковина. Тя плесна радостно с ръце.

— Внимавай, като я вадиш, Бен. Да не повредиш шиповете.

Знаеше го, разбира се — но не каза нищо, просто кимна, придърпа раницата си и отвори капака.

Тя го наблюдаваше как копае в кръг около раковината, после как оставя малката лопатка и се заема да дълбае плътния мокър пясък с пръсти. Щом я освободи, я вдигна внимателно и я занесе при една локвичка, за да я измие.

Тя го изчака да се върне. Той коленичи пред нея, разтвори дясната й длан и постави върху нея бледорозова черупка. Измита, тя беше още по-красива. Прекрасен образец с елегантни извивки — като странна риба-вкаменелост.

— Морски таралеж — обади се той, загледан в черупката. — Колко извивки виждаш?

Това беше стара игра. Тя вдигна черупката, втренчи се във върха — „носа“ — и започна да брои мъничките възелчета, отбелязващи всеки нов стадий на възходящата спирала.

— Шестнайсет — и тя му подаде черупката обратно.

Той я разгледа внимателно.

— По-скоро са трийсет и четири — погледна я, след това леко докосна черупката. — В първия половин сантиметър са поне осемнайсет.

— Но те не се броят! — възрази тя. — Много са малки!

— Може да са малки, но се броят. Всяка отбелязва етап в развитието на молюска още от безкрайно мъничък. Ако я разгледаш на рентген, ще го видиш. Същата форма се повтаря отново и отново, всеки път — по-голяма и по-голяма, мидата е запечатала всяка част от черупката — „израснала“ я е, ако щеш. Дори и след като мидата умре, черупката продължава да расте. Никога не свършва. Спиралата остава незавършена.

— Като всички спирали.

Той се разсмя и й подаде черупката.

— Да. Предполагам, че по самата си природа е незавършена. Освен ако не е двойна.

Мег се втренчи в него.

— Бен? Какво правим тук ние?

Тъмнозелените му очи проблеснаха палаво.

— Събираме миди. Това е.

Той се изправи и се отдалечи — оглеждаше внимателно пясъка за нови черупки. Мег се обърна и го проследи с напрегнат поглед — знаеше, че е много по-сложно, отколкото твърдеше той; след това стана и се включи в търсенето.

Два часа по-късно решиха да си починат. Слънцето беше минало зад тях и сега далечният край на заливчето тънеше в сянка. Приливът бе започнал преди час и морето вече заливаше пясъка между скалите в устието. В раницата Бен беше донесъл сандвичи и те си ги поделиха, изтегнати върху ниските скали. Грееха се на следобедното слънце. Бяха наредили черупките върху една зелена кърпа отстрани.

Бяха повече от дузина и най-различни — „прилепово крило“ и туритела, „орхидея паяк“ и „език на фламинго“, „златен шлем“ и „раирано боне“, „пеликански крак“, седефена „змийска глава“ и още няколко — всичките измити, блестящи под слънцето. С най-различни форми, размери, цветове — и нито една от тях не обитаваше студените сиви води на южния английски бряг.

Но Мег изобщо не го знаеше.

Беше започнало, когато Мег беше само на четири години. На стената в коридора имаше стъклен аквариум и щом забеляза какво удоволствие е за Мег да разглежда формата и цвета на черупките, Хал Шепърд беше купил нови видове от Града и ги бе донесъл в Имението. Беше ги разпръснал саморъчно из заливчето по време на отлив и на другия ден беше завел Мег да ги „намери“. Бен, по това време седемгодишен, беше разбрал веднага, но си бе замълчал — не искаше да разваля радостта на Мег от играта. И когато баща му му предложи да пренапише книгата на прадядо си за мидите така, че да подкрепя заблудата, Бен веднага се беше хванал за тази възможност. Сега томчето седеше на полицата вместо оригинала — хитра, фина пародия. Сега той на свой ред продължаваше играта, започната от баща му. Черупките, наредени днес върху кърпата, той беше разпръснал само преди два дена.

Чайките лениво подвикваха високо над тях. Той вдигна поглед нагоре, закрил очи срещу слънцето, после пак погледна към Мег. Очите й бяха затворени, тялото й — изтегнато върху скалите като млада лъвица. И лицето, и тялото й бяха много почернели — почти кафяви на фона на чисто белите шорти и фланелка. Тъмната й коса беше разпиляна — гъсти, дълги къдрици — върху избелялата от слънцето скала. Очите му обаче непрекъснато бяха притегляни от пълните й гърди под плата, от подканващата извивка на бедрото, хълбока и слабините, прекрасните закръглени рамене, копринената гладкост на шията, странната голота на стъпалата й. Той трепна и отмести поглед, разтревожен от внезапния обрат на мислите си.

Беше толкова позната — и изведнъж толкова непозната.

— За какво мислиш? — попита го тя тихо, почти сънливо.

Вятърът полъхна леко — мек и топъл — по ръката и бузата му, после утихна. Известно време се вслушва в тихия плисък на вълните, които се разбиваха в далечния край на голямата скала.

Мег се облегна на лакът и го погледна. Усмихваше се — както винаги.

— Е? Котка ли ти е отхапала езика?

Той й върна усмивката.

— Забравяш, че вече няма котки.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Татко ми обеща, като си дойде, да ми донесе.

— А… — той кимна, но не огласи мислите си. Пак игра. Разширяване на илюзията. Ако баща им донесеше коте, и то щеше да е копие — най-вероятно „Джен Син“, — защото хан отдавна бяха избили всички истински котки.

— Как ще го кръстиш? Тя го погледна закачливо.

— Мислех си… за Заратустра.

Не захапа примамката. Заратустра беше поетът-философ на Ницше; унищожително озлобеният самотник, слязъл от убежището си в планината, за да съобщи на света, че Бог е мъртъв.

— Хубаво име. Особено за котка. Разправят, че били много самостоятелни.

Тя го гледаше очаквателно. Той го забеляза и се разсмя.

— Ще трябва да почакаш, Мег. Утре, обещавам ти. Утре ще ти разкрия всичко.

Тя нацупи устни — така, както винаги беше правило малкото момиче, което бе познавал цял живот; но това днес изглеждаше някак си по-различно. Преобразено и странно, изненадващо еротично.

— Черупки… — той се опитваше да не мисли за нея. — Идвало ли ти е някога наум колко много приличат на паметта?

— Никога! — тя се разсмя и за миг му се стори, че е забелязала нещо по лицето му.

Погледна я предизвикателно в очите.

— Не. Помисли си, Мег. Не запечатват ли повечето хора миналото зад себе си по същия начин, етап по етап, също както молюскът израства от черупката си и я запечатва зад себе си?

Тя му се усмихна, след това отново се отпусна върху камъка и затвори очи.

— Но не и ти. Нали сам го каза. Твоите спомени са си там. Имаш достъп до тях. Само трябва да откъртиш камъка — и споменът е там, загнезден.

— Да, но въпреки всичко си приличат. Онова чувство за запечатване, за което ти говорих. Разбираш ли — части от моето минало са запечатани. Помня какво има вътре, но някак си не мога да се завърна към тях. Не мога да почувствам какъв съм бил тогава.

Тя лениво отвори едно око.

— А искаш, така ли?

Той я загледа напрегнато.

— Да. Повече от всичко. Искам да уловя как е било. Да го спася по някакъв начин.

— Хммм… — тя пак затвори око.

— Това е, разбираш ли ме? Искам да се промъкна навътре в черупката. Да усетя какво е да си там, преди всичко това да е било запечатано. Разбираш ли ме?

— Звучи като чиста носталгия.

Той се разсмя, но смехът му прозвуча малко по-остро, отколкото трябваше.

— Може би… но, според мене, не е така.

Сега тя изглеждаше съвсем отпусната, сякаш заспала. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха. Известно време я наблюдава — отново разтревожен от силата на онова, което чувстваше. После се отпусна и последва примера й — затвори очи и задряма под топлото слънце.

Когато се събуди, слънцето беше слязло още по-ниско. Сянката на Стената бе стигнала до подножието на скалите под тях, а приливът почти беше изпълнил мъничкото заливче и ги беше отрязал от сушата. Трябваше да прецапат на връщане. Една вълна се разби тежко о скалите отзад и той рязко се извърна. Щом се обърна, една чайка изкряска съвсем близо и го стресна. И тогава забеляза. Мег я нямаше.

Скочи нервно на крака.

— Мег! Къде си?!

Тя отговори веднага — гласът й идваше изпод голямата скала и се мъчеше да надвика грохота на друга вълна.

— Тук съм!

Той се изкатери до върха на скалите. Мег беше долу под него, вляво — приклекнала върху камък, който се подаваше само на трийсетина сантиметра над водата. Беше се навела напред и правеше нещо.

— Мег! Върни се! Опасно е!

Започна да слиза надолу. Тя се извърна и се изправи.

— Всичко е наред. Аз само…

Видя я как се подхлъзна на мокрия камък. Видя я как размаха ръце, за да запази равновесие. И тогава връхлетя вълната.

Беше по-голяма от всички вълни досега и се издигна високо над скалите. Водата кипеше и се пенеше, хвърляше нагоре тънки пръски като стъкло, разбиващо се под някакъв могъщ чук. Първо удари голямата скала с форма на зъб отдясно, после се разля по брега с рев, обливайки скалите с бяла пяна.

В един миг Мег беше там, в следващия я нямаше. Бен видя как огромната вълна я запрати към скалите, след това тя изчезна под водата. Когато водата се отдръпна назад, от Мег нямаше и следа.

— Мег!!!

Бен натисна копчето за спешно повикване до врата си, после се промъкна надолу и застана на ръба. Без да обръща внимание на по-малката вълна, която се разби в краката му, той се вгледа надолу във водата, търсейки някакъв знак, който да му покаже къде е тя. Лицето му беше маска на страданието.

Отначало нищо. Съвсем нищо. После… там! Той се хвърли във водата и се запромъква към нея през студения мрак. След това зарита към повърхността, здраво обгърнал Мег с една ръка.

Изскочи над водата на около седем метра от скалите и се отпусна по гръб, прегърнал Мег — с лице нагоре, допряла глава о врата му.

Отначало вълните му помагаха — носеха го към скалите, но след това осъзна колко беше опасно. Обърна се и погледна. Щом вълната се отдръпна, отдолу се показа остра, назъбена скала. Ако оставеше вълните да ги носят, можеха да се разбият. Но имаха ли друга възможност? Ако се опиташе да заобиколи скалите с плуване и да навлезе в залива, щеше да плува срещу течението и щяха да изгубят много време. А имаше съвсем малко време, ако искаше да спаси Мег. Трябваше да рискува.

Отпусна се във водата — опитваше се да прецени как вълните се надигат и спускат — след това зарита с крака. Първата вълна го отнесе на половината разстояние от скалите. Втората ги издигна рязко нагоре и ги отнесе почти там.

Почти. Вълната беше започнала да се оттегля — той протегна ръка и се вкопчи в издатината. Водата се отдръпна. Остра болка проряза ръката му и го накара да изкрещи. И пропадна надолу — тялото му се сгърчи и болезнено се блъсна о скалата.

За миг сякаш дланта се изтръгна от ръката му, но той се задържа — чакаше водата да се върне отново. Изкуствените му пръсти се вдълбаваха в скалата. И щом вълната плисна, той зарита яростно, изкачи се върху камъка и запълзя назад, като отчаяно се оттласкваше с крака от скалата далеч от водата. Мег беше отпусната върху него като труп.

Пренебрегна болката в ръката си, отнесе Мег върху една издатина над скалата и я положи там — страхът правеше движенията му нервни. Устните й и мекото на ушите й бяха леко посинели.

Наклони главата й назад, вдигна брадичката й и затисна носа й с лявата си ръка. Наведе се над нея, прилепи устни към разтворената й уста и бързо издиша четири пъти с пълни гърди.

Отдръпна глава и провери пулса на шията й. Сърцето й продължаваше да бие. Гърдите й се отпуснаха, той отново се наведе напред и вдъхна в устата й, после, след три секунди, още веднъж.

Мег потръпна и започна да повръща. Той бързо изви главата й настрана и тя изплю морската вода и полусмления сандвич, който бе изяла само преди час. Почисти устата й с пръсти, отново наведе главата й назад и отново дъхна в нея, след това пак изви главата й и тя повърна още веднъж. Но вече дишаше. Гърдите й се издигнаха, спуснаха се, пак се издигнаха. Клепачите й трепнаха.

Внимателно я преобърна по корем, изви ръката и крака й така, че да поддържат долната част на тялото, след това вдигна брадичката й, за да държи отворени дихателните пътища. Сега дишането й стана по-нормално, устните й порозовяха.

Бен се отпусна на пети и дълбоко си пое дъх. За малко да умре. Неговата скъпа Мег за малко не бе загинала. Разтрепери се, после усети как през него преминава слаба тръпка — последствие от шока. Богове! Затвори очи за миг — усети странно замайване, — после отново ги отвори и се подпря на ръце.

Под него нова вълна се разби тежко о скалите, издигнаха се пръски. Приливът продължаваше да приижда. Скоро щяха да бъдат напълно отрязани от земята. Бен се огледа и по дължината на сенките разбра колко късно е станало. Бяха спали твърде дълго. Трябваше да я пренесе до брега и то веднага.

Пое дълбоко дъх, обгърна я с ръце и я вдигна; преобърна я, гушна я и опря главата й на рамото си. После започна да се изкачва, като внимателно подбираше пътя си надолу към сенките между струпаните скали.

Водата му стигаше почти до кръста и първите седем-осем метра държеше Мег над нея; боеше се студът да не я обгърне отново. След това я пренесе през кълба от пяна, които му стигаха малко до над коляното, и я изнесе на каменистия бряг.

Положи я близо до мястото, където бяха оставили сандалите си. Все още беше в безсъзнание, но сега бузите й бяха поруменели, дишането й — равно, което го успокояваше. Огледа се, но нямаше с какво да я завие, нямаше нищо, с което да помогне на тялото й да се справи с шока, който му предстоеше.

Поколеба се за миг и после, тъй като знаеше, че не му остава нищо друго, докато дойде помощ, легна до нея на брега, притисна я до себе си и остави тялото си да я стопли.

* * *

Мег се събуди призори — цялото й тяло беше напрегнато. Затрепери, щом си спомни станалото. Лежеше, дишаше дълбоко, опитваше се да се успокои и се взираше през мрака към отсрещната стена, където стоеше аквариумът с колекцията й от миди. Не виждаше нищо, но знаеше, че са там — най-различни раковини — плоски и остри, наутилус и петнист Вавилон, червена митра и гигантска чирагра — всяка една ценена и позната и все пак сега по-различна; те вече не бяха толкова важни за нея. Спомни си какво беше казал Бен за черупките и паметта, за запечатаните камери и растежа и разбра, че е пропуснала нещо. Той се опитваше да й каже нещо, да посее някаква идея в ума й. Но каква?

Протегна ръка и плахо докосна подутината на главата си, после започна да я опипва. Мястото все още беше нежно, но вече не я болеше. Раната беше повърхностна и вече бе хванала коричка. Имаше късмет. Голям късмет.

Надигна се, прозя се и замря неподвижно. Чу се леко хрущене, после — звук от отварящ се прозорец откъм стаята на Бен. Известно време тя се ослушва. След това стана, навлече халата си и тихо тръгна по коридора към стаята на брат си. Бен беше застанал до прозореца — гол, надвесен над перваза. Взираше се в тъмнината.

Мег се приближи и застана до него; прегърна го през кръста. Взря се в тъмнината — опитваше се да различи какво гледа той. Но виждаше само мрак. Погледът й се разсея — не виждаше нищо.

Усети го как потръпна, извърна глава и го погледна в очите. Той се усмихваше, очите му светеха от някакво познание, от което тя беше лишена.

— Свързано е някак си с това… — каза той тихо. — С мрака и светлината и с простото взаимодействие между тях. Със слънчевите лъчи и отсъствието им. Толкова е просто, че почти никога не сме го забелязвали. То е там, в Тао, разбира се, но е нещо повече от философия — повече от прост начин да гледаш на нещата — то е самата тъкан на реалността.

Той трепна и й се усмихна.

— Както и да е… ти как си?

— Добре съм — прошепна тя.

Изведнъж го усети. Не думите му, не съвсем простото нещо, което беше казал, а присъствието му там, до нея. Ръката й все още беше върху твърдата, топла плът на гърба му и леко, почти незабележимо натискаше кожата му. Усещаше живия му пулс.

Той продължаваше да я гледа с учудени очи — беше забелязал нещо странно в лицето й. Тя погледна дланта си, отпусната върху гърба му, и усети някакво странно свързващо течение, по-силно от докосване. Усещаше го там, до себе си, и как я гледа; усещаше напрежението, стегнатите мускули на тялото му.

Никога досега не се беше чувствала така. Толкова странно, толкова силно усещаше собственото си физическо съществуване там, съвсем близо до него. Голотата му я тревожеше и привличаше; тя си пое дъх бавно, продължително, сякаш изведнъж й беше станало трудно да диша.

Той се обърна към нея, ръката й се плъзна по гърба му и се отпусна на хълбока му. Тя потръпна — гледаше лицето му, очите му, изненадана от копнежа, изписан по тях.

Затвори очи и почувства как пръстите му докоснаха шията й и се плъзнаха нежно по раменете й. За миг почувства, че губи съзнание, после се стегна. Пръстите й докоснаха гладките улеи на слабините му. Острите косми гъделичкаха ставите на палците й.

Погледна надолу и видя колко яростно и гордо се беше надигнал за нея. Без да мисли, отпусна ръка надолу и докосна члена му.

— Мег… — гласът му беше нисък, пълен с желание. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, повдигнаха нощницата й до кръста и обхванаха голите й хълбоци; пръстите й леко галеха меката му гладка кожа. Затвори пак очи — искаше той да продължи, да посегне надолу и да я докосне там, където тя копнееше за него.

— Мег…?

Тя отвори очи и веднага забеляза странната смесица от страх и болка, объркване и желание в неговите.

— Няма нищо… — прошепна тя и го притегли към себе си. Заведе го до леглото, легна и го остави да свали дрехата й.

Заболя я. Въпреки цялата му нежност и загриженост я заболя, когато го пое в себе си. А после болката утихна и тя усети, че плаче и повтаря името му отново и отново — тихо, без дъх, докато той се притиска към нея. Откликна му пламенно, притискаше се към него пак и пак, докато движенията му не й подсказаха, че свършва. Треперейки, тя го прегърна здраво, притегли го навътре в себе си — ръцете й стискаха хълбоците му, искаше той да излее семето си в нея. После цялото му тяло се разтърси и тя изохка. Обля я вълна от чисто, почти болезнено удоволствие. Тя загуби съзнание, след това потръпна леко и отново отвори очи.

Лежаха там — брат и сестра, голи върху окървавеното легло, прегърнати. Бен спеше — гърдите му бавно се повдигаха и спускаха. Тя не откъсваше очи от него. Погледна лицето му, тъмните му дълги мигли, изящния му прав нос и твърдите, пълни устни. Лице, огледален образ на нейното. Нарцистично проследи формата на устните му с пръсти, после отпусна длан върху врата му и усети пулса.

Видът му й напомняше нещо от Ницше, от онази глава на „Тъй рече Заратустра“, която се казваше „Танцова песен“. Произнесе думите тихо, нежно, почти шепнешком:

— „Наистина аз съм гора и нощ от тъмни дървеса: ала който не се плаши от моя мрак, той ще намери и розариуми под моите кипариси.

Също и малкия бог ще открие той, любимеца на младите момичета: ето там до извора лежи той, безмълвно, със затворени очи.“^[2]

Потръпна и заразглежда телата им, разликите, които полът създаваше между тях. Нейните гърди и хълбоци — закръглени, неговите — стройни. Странността на пениса му, толкова различен сега, когато беше отпуснат, толкова сладък и безобиден; цялата жестокост, цялата му прекрасна сила бяха изчезнали.

Усети как в нея се надига топлина, болезнено сладка нежност, докато го гледаше и виждаше колко уязвим беше така, заспал. Беззащитен и открит. Съвсем различен от онзи, който беше буден. Искаше да го целуне там и да събуди тази мъничка пъпка, да я накара отново да разцъфти във великолепието си.

Мег затвори очи и потръпна. Знаеше какво са направили. Но вътрешно не усещаше нито срам, нито съжаление.

Тя го обичаше. Беше съвсем просто. Сестрите трябва да обичат братята си. Но любовта й към него беше по-различна. Беше нещо повече от проста сестринска обич. Отдавна го обичаше така: изцяло, без всякакви бариери.

А сега той го знаеше.

Тя стана — внимаваше да не го събуди — и облече нощницата си. Остана още миг там, загледана в спящото му съвършено тяло, после го остави и се върна в стаята си.

И докато лежеше там със затворени очи и се унасяше в сън, лявата й длан леко притискаше слабините й, сякаш бяха неговите.

* * *

— Как е моята пострадала?

Бет Шепърд остави подноса на пода, приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Лятното слънце заля стаята.

Мег бавно отвори очи и се усмихна.

— Добре съм. Наистина.

Бет седна на леглото до дъщеря си, разтвори косата й и огледа раната.

— Хммм… Изглежда наред. Хубава чистичка раничка — задържа длан върху челото на Мег, след което доволна, че няма треска, се усмихна и започна да я гали по косата.

— Съжалявам… — заговори Мег, но майка й поклати глава.

— Бен ми разказа. Било е злополука, това е. В бъдеще ще внимаваш повече, нали?

Мег кимна.

— Ако го нямаше Бен…

Пръстите на Бет се поколебаха, после продължиха да разресват гъстата тъмна коса на Мег.

— Бих казала, че сега сте квит, нали? Живот за живот.

Мег я погледна, след това отмести поглед.

— Не. Беше по-различно. Съвсем различно. Той рискува живота си. Можеше да умре.

— Може би. Но ти не би ли направила същото?

Мег се поколеба, после тихо отговори:

— Сигурно бих… — Потръпна и погледна към аквариума с раковините. — Знаеш ли, не мога да си представя какво ще е тук без Бен!

Бет се усмихна.

— Нито пък аз. Но както и да е — изяж си закуската. Ако ти се яде, разбира се.

Мег се разсмя.

— Умирам от глад, а и как хубаво мирише!

Бет помогна на Мег да седне и подпъхна под нея възглавници, след това взе подноса и го постави в скута й. Имаше грейпфрут и палачинки, пресен портокал и кафе, две дебели препечени филии с масло и малко бурканче мед.

Мег нагъваше, а майка й я гледаше. Когато свърши, Бет плесна с ръце и се засмя:

— Боже, Мег! Би трябвало да падаш по-честичко във водата, ако това ти отваря такъв апетит!

Мег въздъхна, облегна се назад на възглавниците и остави майка й да вземе подноса и да го премести.

Бет се обърна и й се усмихна.

— Е? Ще си лежиш ли или искаш да станеш?

Мег погледна надолу — личеше си, че й е неловко.

— Искам да поговорим…

— Добре. За какво?

— За тебе и татко. Как сте се запознали и сте се влюбили…

Бет изненадано се разсмя.

— Боже мой! Откъде пък се сети за това?

Мег леко се изчерви.

— А, нищо, просто така. Сетих се, че всъщност не знам…

— Е… ами добре, ще ти разкажа. — Тя дълбоко си пое въздух и подхвана: — Ето как беше. На осемнайсет години бях пианистка. Свирех в големите зали по света пред най-висшите кръгове на обществото на Първо ниво — Божествените, както сами се наричат. А после един ден ме поканиха да свиря пред танга и неговия двор.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Много — тя хвана ръката на дъщеря си и я стисна леко. — Както и да е, същата вечер след концерта всички ми обясняваха колко добре съм свирила, но аз бях страшно недоволна от себе си. Бях свирила лошо. Не некадърно, но според собствените ми стандарти се бях представила зле. И то пред танга и пред всички онези хора. Сякаш само баща ти усети, че нещо не е наред. По-късно разбрах, че всъщност той бил уредил всичко това с концерта. Слушал ме бил и преди и знаел на какво съм способна.

Е… след приема той ме отведе настрана и ме попита дали съм била нервна. Разбира се, бях. Не всеки ден викат осемнайсетгодишни момичета да свирят пред някой от Седмината. Но това не беше оправдание. Казах му колко се срамувам, че съм разочаровала танга, и — за моя изненада и огорчение — той се съгласи с мене. И направо ме заведе в личните покои на танга, помоли Ли Шай Тун да му прости за натрапничеството и ме накара да седна на пианото и да свиря.

„Този път така, както можеш, Елизабет! — насърчи ме той. — Покажи на танга защо толкова съм те хвалил!“

И аз засвирих; и този път, когато ме слушаха само тангът и баща ти, свирих по-добре от всякога през целия ми живот.

— Какво свири? Спомняш ли си?

Майка й се усмихна и се загледа в далечината.

— Да. Соната във фа минор от Бетовен — „Апасионата“. Чак след като свърших, осъзнах, че току-що съм извършила углавно престъпление.

Мег зяпна.

— Богове! Естествено! Това произведение е забранено, нали? Както всички произведения на Бетовен! И какво направи тангът?

Бет погледна дъщеря си и я разроши.

— Ръкопляска ми. Стана на крака и ми ръкопляска. После се обърна към баща ти и каза: „Не знам какво беше това, Хал, и не искам и да знам, но ти си прав, че доведе тук момичето. Тя сама по себе си е класа.“

— И?

— И после една година — нищо. Мислех си, че баща ти ме е забравил, въпреки че често се сещах за него и за онова, което направи за мене онази вечер. Но след това съвсем изневиделица получих от него покана да посетя Имението.

Мег развълнувано се наведе напред.

— И тогава ли стана всичко?

Бег поклати глава.

— Не. Съвсем не. Бях поласкана, естествено, но беше невъзможно да приема такава молба. Бях само на деветнайсет. Щях да стана пълнолетна чак след шест години, а и баща ми и майка ми щяха да ми забранят да отида, дори и да ги бях попитала.

— И какво направи ти?

Бет се засмя.

— Единственото, което можех да направя. Изпратих му покана за следващия си концерт.

— И той дойде ли?

— Не. Но последва нещо много странно. Баща ми ми се обади. Не бях го виждала от шест месеца и тогава, точно на следващия ден, след като бях изпратила поканата на Хал, цъфва баща ми важен-важен и ми обяснява, че ми бил намерил съпруг!

Мег пак зяпна от изумление.

— Съпруг?!

— Да. Синът на някакъв негов по-възрастен приятел. Някакъв богат младок, неинтелигентен и лишен от таланти.

Мег се вкопчи в ръката на майка си.

— И ти си отказала. Казала си на баща ти, че си влюбена в Хал Шепърд и искаш да се ожениш за него. Така ли?

Бет се разсмя.

— О, богове, не. Аз изобщо нямах думата. Пък и освен това още не бях влюбена в баща ти. Само го харесвах. Беше хубав, интелигентен и чувствах… че някак ме привлича. Но само толкова. Поне тогава. Онова, което не бях разбрала обаче, беше, че баща ти се е влюбил в мене. Вероятно бе прекарал цялата тази година, като се е опитвал да ме забрави, но после чул за годежа ми, направо полудял и извикал моя кандидат на дуел.

Мег примигна.

— Той… какво?!

— Да — засмя се радостно Бет. — На старомоден дуел с мечове.

— И? — очите на Мег бяха станали големи и кръгли.

— Ами… Естествено, баща ми изпаднал в ужас. Годеникът ми искал да се бие, но пък на Хал му се носела славата на добър фехтовач и баща ми бил сигурен, че той ще убие бъдещия ми съпруг. И помолил Хал да му се обади, за да се помъчат да се разберат.

— И се разбрали?

Бет се наведе.

— Не веднага. Макар че баща ми не го разказва така. Разбираш ли… аз подслушвах тайно от съседната стая. Отначало баща ми беше много ядосан. „Тя не може да бъде твоя! — каза му той. — Ако убиеш този младеж, ще уредя брак с друг!“ „Тогава ще убия и него!“ — закани се Хал. Баща ми се слиса. „Аз пък ще й намеря друг кандидат. Не можеш да ги избиеш всичките!“ Но Хал беше твърдо решен. Гласът му прокънтя дръзко: „Ако се наложи, ще избия до крак всички мъже в Чун Куо! Не разбирате ли? Искам дъщеря ви!“

Бет се разсмя, след това се отпусна назад, лицето й изведнъж беше станало по-замислено, очите се взираха назад във времето. После продължи по-тихо:

— Богове, Мег. Не знаеш каква тръпка е да те искат толкова.

Мег се вгледа в майка си по-продължително, след което сведе поглед и слабо потръпна.

— Да… И баща ти се предаде пред Хал?

— Богове, не. Той беше упорит човек. А и користолюбив. Виждаш ли, разбрал беше какво е състоянието на Хал по онова време. Всичко това беше нещо като игра, разбираш ли, за да се вдигне цената.

Мег се намръщи — не разбираше.

— Той искаше откуп. Искаше да ме платят.

Мег издаде слаб удивен звук.

— Да. И го получи. Заплашваше да попречи на Хал да се ожени за мене, преди да навърша двайсет и пет, ако не му плати каквото иска.

— И той го направи?

— Да. Всъщност плати двойно повече, отколкото искаше баща ми.

— Защо?

Усмивката на Бет се разшири.

— Защото, каза Хал, баща ми не знаел цената и на половината от онова, на което е дал живот.

За момент Мег остана мълчалива, обмисляше. После отново вдигна поглед към майка си.

— Мразеше ли баща си?

Бет се поколеба, на лицето й се изписа тъга.

— Не го познавах достатъчно добре, за да го мразя, Мег. Но каквото знаех за него, не ми харесваше. При целия си талант беше малък човек. Не като Хал. — Тя леко поклати глава, слаба усмивка се върна в ъгълчетата на устата й. — Не, изобщо не е като баща ти.

— Къде е Бен? — попита Мег, прекъсвайки мечтите й.

— Долу. Часове наред беше на горния етаж, работеше. Изнесе много оборудване от мазето и го подреди в дневната.

Мег се намръщи.

— С какво се занимава?

Бет поклати глава.

— Не знам. Изпълнявал обещание, така каза. Каза, че би го разбрала.

— А… — „Черупки — помисли си тя. — Трябва да има нещо общо с раковините.“

И с паметта.

* * *

Бен седеше в нещо като доспехи на пианото. Чучелото бе зад него, позата му имитираше стойката му. Една-единствена тънка корда го свързваше с имитацията. В отсрещната страна на стаята се свиваше триног „паяк“, чиято програма търсеше несъответствия в движението на Бен и имитацията. Мег седна до „паяка“ — мълчалива, наблюдаваща.

Прозрачен калъф покриваше задната част от главата на Бен, свързан с тясната подковообразна яка около врата му. Под паяжина от фини реснички в калъфа русата коса на Бен изглеждаше като посипана със сребро. Това бяха директни импланти — общо повече от шейсет — следящи мозъчната дейност.

Още две корди, по-тънки и от свързващата, тръгваха от краищата на яката към ръцете на Бен и бяха прилепени към тях на всеки няколко сантиметра. Тънки като косъм жички покриваха полуголото тяло на Бен, но погледа привличаха най-вече ръцете.

Тънки, подвижни връзки от лед оформяха кристални ръкавици, които прилепваха към ръцете му като втора кожа. Сензори по вътрешната им повърхност регистрираха мускулните движения и температурните промени.

Малки датчици бяха разположени по цялото тяло на Бен — измерваха отговорите му и връщаха информацията обратно към яката.

Когато се обърна с лице към Мег, се обърна и имитацията — безлика, но все пак позната в жестовете си, лявата й ръка, също като на Бен, на бедрото, пръстите — малко поизкривени.

Мег откри, че двойнствеността я плаши — дълбоко я плаши — но не каза нищо. Клавиатурата на пианото, отбеляза тя, беше обикновена освен в едно отношение. Всички клавиши си приличаха.

— Извикай мама, Мег. Би й харесало да чуе това.

Копието беше безлично, нямо, но в прозрачна кутия в краката му имаше отделна лицева единица — нищо повече от безплътен намек за лице, вместо мускулатура — фини жички. Докато Бен говореше, полуоформеното лице извършваше призрачни движения, имитиращи реч, устните и очите му — идеално копие на тези на Бен.

Мег направи каквото й казаха, като доведе майка си от осветената от слънцето кухня в сенките на дневната. Бет Шепърд седна до дъщеря си, изтри ръце в престилката си, насочи цялото си внимание към сина си.

Той започна.

Ръцете му проблясваха над клавиатурата с пръсти като живи скъпоценни камъни и извличаха странна, копнежна, сложна музика от античния инструмент. Нов звук от стара клавиатура.

Когато свърши, настъпи момент на напрегната тишина, после майка му се изправи и отиде при него.

— Какво беше това, Бен? Никога не съм чувала нещо подобно. Беше… — тя се засмя — невярваща, очарована. — А мислех, че аз бих могла да те науча на нещо!

— Аз го написах — просто отговори той. — Нощес, докато всички вие спяхте.

Бен затвори очи и позволи на дисонансите отново да се оформят в паметта му. Дълги акордови структури от комплексни дисонанси, припокриващи се и повтарящи се, извиващи се една около друга като сложни нишки на живота, дълги вериги от ДНК. Не ла, до и сол минор, а аденин, цитозин и гуанин. Сложна, жива структура.

Идеална мимикрия на живота.

Копието се беше отпуснало назад, почиваше си след положените усилия, гръдта му се издигаше и спускаше, ръцете му лежаха на коленете. В кутията очите на лицето бяха затворени, устните — едва разделени, само лекото потрепване на ноздрите даваше признаци на живот.

Мег потръпна. Никога не беше чувала нещо толкова красиво, нито пък беше виждала нещо толкова ужасно. Сякаш Бен си беше поиграл. Пред клавиатурата копието не изглеждаше само пасивен получател на инструкции. Странна сила се излъчваше от безжизненото нещо и караше контрола на Бен над случилото се внезапно да изглежда илюзорен: играта на някое по-велико, по-мощно същество, стоящо невидимо зад нарисуваните подпори.

Значи над това беше работил Бен. През нея премина тръпка на отвращение. Но все пак красотата — странната, покоряваща красота на всичко това. Поклати неразбиращо глава, след това се изправи и отиде в кухнята, уплашена от него.

* * *

Бен я откри в розовата градина — беше с гръб към него, взираше се през залива. Отиде и застана близо до нея, усещайки по-добре от всеки друг път голите й форми под меката рокля от газ, която носеше. Около нея се носеше слаб аромат на лавандула.

— Какво има? — попита нежно. — Не ти ли хареса?

Тя извърна глава и сковано се усмихна, после пак се загледа през залива. Този отговор беше достатъчен. По някакъв начин я беше разкрил.

Той премина бавно покрай нея, след това спря с гръб към нея, лявата му ръка — опряна на бедрото му, дясната — на врата му, главата му — леко наклонена наляво; цялото му тяло имитираше позата й.

— Какво не ти хареса?

Обикновено би се разсмяла, знаейки, че я дразни, но този път беше различно. Чу я да въздиша и да се извръща и за момент се зачуди дали това има нещо общо със случилото се през нощта.

Тя направи стъпка встрани, после се обърна. Бен се завъртя и я последва. Сега стояха там лице в лице; разделяше ги един човешки бой разстояние.

— Беше… — примигна с очи, сякаш объркана.

Той задържа дъха си, възбуден от гледката, която тя представляваше. Можеше да е умряла. И тогава той никога нямаше да узнае. Заговори меко, подканващо; по начина, по който тя му говореше толкова често, за да го придума:

— Беше какво?

Тя срещна погледа му.

— Беше плашещо. — Видя я да потръпва. — Почувствах… — поколеба се, сякаш достигнала до ръба на онова, което свободно би могла да му каже. При нея това мълчание беше нещо ново и неочаквано, резултат от промяната в отношенията им. Като нещо физическо във въздуха между тях.

— Да се поразходим? Покрай брега?

Тя се поколеба, после се усмихна едва-едва.

— Добре.

Той вдигна поглед. Небето се заоблачаваше.

— Ела. Да си вземем ботушите и връхните дрехи. Изглежда ще завали.

След час бяха долу до линията на водата, тежките им ботуши потъваха в калта, небето тъмнееше над тях, потокът и далечните влажни ливади оставаха вляво. Беше отлив и калта се простираше до централния канал, който се виеше като открита вена, срязана на тъмна буза, и блестеше като масло, когато слънцето успяваше да пробие облаците.

Известно време вървяха в мълчание, хванати за ръка, осъзнаващи новите си отношения. Усещаха се странно — почти сякаш се будеше самосъзнанието им. Преди между тях цареше интимност, почти единичност — несмущавана продължителност на споделен опит. Бяха една клетка, неделима. Но сега? Сега беше различно. Сякаш тази нова, чисто физическа интимност беше разцепила клетката, започнала някакъв древен, неумолим процес на деление.

Може би беше неминуемо. Може би бяха обречени да стигнат до това. И сега…

Остана неизказано, но и двамата усещаха остро чувство на загуба. Беше там, неизречено в тишината, във въздишките, които всеки издаваше, докато вървяха по брега.

Когато плажът се стесни, спряха и седнаха на нисък, плавно спускащ се масив от сива скала, един до друг, с лица към селцето. Плоската експанзия на калта сега им беше отдясно, докато отляво на не повече от десет крачки стръмната, отъпкана земя се издигаше над тях, дебелите преплетени клони на висящите дървета превръщаха подножието на брега в плътна сянка. Оттам, където седяха, не можеше да се види, но насам брегът беше отчасти покрит с тухли, гниещите греди на стара конструкция се подаваха тук и там от наводнената повърхност. Преди четири века военнопленници французи от Наполеоновите войни бяха завършили дните си тук — някои — в заблатените гъсталаци, други — на набързо скованите бесилки, издигали се от тази страна на потока.

Сега Бен си мислеше за тези мъже. Умори се да си представя страданията им, носталгията, която трябва да са изпитвали, захвърлени в чужда страна. Но имаше нещо, заради което му беше трудно да се постави на тяхно място. Не знаеше как е да бъдеш далече от дома. В тази липса на знание почиваше слабостта на изкуството му.

Беше започнало много преди миналата нощ. Много преди Мег да дойде при него. Обаче миналата нощ се оказа катализатор — изясняване на всичко, което беше чувствал.

Мислеше си за думите, които баща му му беше цитирал и за които знаеше, че са верни:

Със сигурност никой не може да извлече от нещата, включително от книгите, повече от онова, което вече знае. Това, до което човек няма достъп чрез опита си, не може и да чуе.

Така беше. Поне за него онова, което казваше Ницше, беше вярно. И той нямаше достъп. Не тук.

Беше неспокоен. Неспокоен през последните дванайсет месеца. Сега го осъзнаваше. Беше имал нужда от нещо подобно, за да може да го фокусира. Но сега знаеше. Трябваше да се измъкне.

Дори и преди миналата нощ си беше мислил да отиде в колеж в Града. Може би в Оксфорд или в Техническото училище в кантон Страсбург. Но го беше обмислял само като естествен път за такъв като него; просто като продължение на образованието му. Сега обаче знаеше, че е нещо повече от това. Имаше нужда да види живота. Да изживее живота напълно, на всичките му равнища. Тук беше доста напреднал, но долината му бе станала твърде тясна, твърде ограничаваща. Имаше нужда от нещо повече — от нещо различно.

— Ако бях… — започна той с лице към Мег, после замълча, защото в същото време тя беше обърнала глава и бе започнала да му говори.

Засмяха се объркани. Никога не се беше случвало преди. Винаги бяха знаели инстинктивно кога другият смята да заговори. Но това… беше, сякаш са непознати.

Мег потръпна, после леко наведе глава, даде сигнал, че той трябва да говори; страхуваше се да не се повтори онзи несръчен момент.

За миг Бен се вгледа в нея. Изправи се рязко и се отдалечи на три крачки, след това се обърна и се втренчи в нея. Тя го гледаше изпод тъмния водопад на косата си.

— Трябва да си тръгна оттук, Мег.

Изведнъж видя колко се изненада тя; колко много означаваше това за нея. За момент очите й се разшириха, устните й едва-едва се разтвориха, после наведе глава.

— А…

Той мълчеше и я гледаше. Но когато пак понечи да заговори, тя изведнъж вдигна поглед с неочаквана болка и гняв в очите.

— Защо? Заради миналата нощ?

Той въздъхна и поклати глава.

— Няма нищо общо с нас, Мег. А с мене. Чувствам се напрегнат тук. Хванат в капан. Чувствам се така, сякаш съм надраснал това място. Изхабил съм го.

Докато говореше, отмести поглед от нея към потока, околните хълмове, малките, боядисани в бяло къщички, разпръснати между дърветата. Над главите им небето беше похлупак от пепелявосиво.

— А аз трябва да раста. Такъв съм — погледна я страстно, предизвикателно. — Ще умра, ако остана тук по-дълго, Мег. Не можеш ли да го видиш?

Тя поклати глава, гласът й преливаше от несъгласие.

— Не е така, Бен. Каза, че е заради тебе. Тук вътре светът е по-малък. Говориш, че се чувстваш в капан. Но грешиш. Ние сме извън всичко това. Свободни от него.

Той се изсмя странно, после се извърна.

— Може би. Но това трябва да го открия. Сам. — Погледна я отново. — Прилича на онази работа с паметта. Мислех си, че зная всичко, но не знаех. Грешах, Мег. Бях приел твърде много неща. Така че сега трябва да открия. Сега. Докато все още мога.

Очите й следяха всяко движение по лицето му, отбелязваха напрегнатото неспокойствие там. Сега се загледаха надолу, далече от неговите.

— Тогава не те разбирам, Бен. Не е необходимо да бързаш. Със сигурност не е?

— Напротив, необходимо е.

Навреме вдигна поглед, за да го види да потръпва и да се извръща, взрян през калта към Града.

Градът. Той беше константа в живота им. Накъдето и да погледнеха, тази плоска, лишена от черти белота определяше границите на техния свят като рамка на картина или края на някакъв огромен, нахлуващ ледник. Бяха се учили да не го виждат. Но днес с небето, притиснато ниско и неизразително над тях, беше трудно да не го видят, както го видя Бен — като кутия, която те обитаваха.

— Може би… — каза тя под нос. Но самата мисъл той да си тръгне я смрази до костите.

Той се обърна и я погледна.

— Какво търсеше?

Тя се намръщи.

— Не следвам мисълта ти.

— Преди вълната да удари. Щеше да ми кажеш нещо. Беше видяла нещо, нали?

Тя усети внезапен хлад върху опакото на дланта си и се вгледа. Беше капка дъжд. Избърса я, след това пак погледна към брат си.

— Беше раковина. Такава, каквато никога преди не бях виждала. Беше прилепена към скалата, но не можах да я освободя с пръсти. Сякаш беше залепена там. Странна, грозно изглеждаща раковина, твърда и назъбена, с форма на номадска палатка.

Паднаха още дъждовни капки, отделни и тежки. Бен насочи поглед към небето, после — към нея.

— Най-добре да се връщаме. Ще се изсипе порой.

Тя отиде до него и хвана ръката му.

— Тръгвай — каза тя. — Но не още. Не точно сега.

Той се наведе напред, целуна челото й, след това се отдръпна, загледан в нея, тъмнозелените му очи не виждаха нищо друго освен нея.

— Обичам те, Мег. Разбери го. Но не мога да не съм това, което съм. Трябва да вървя. Ако не го направя…

Тя кимна едва-едва.

— Знам. Наистина. Разбирам.

— Добре. — Този път устните му нежно докоснаха нейните, после се отдръпнаха.

Тя потръпна и се наведе напред — искаше пак да го целуне — но точно тогава облаците над главите им се разтвориха и дъждът започна да се стича надолу тежко, шареше калта около краката им с белези, за секунди намокри косите и лицата им.

— Христе! — извика той, издигнал глас срещу твърдия барабанен звук на дъжда. За момент никой от тях не помръдна, след това Мег се обърна и сочейки към брега, му извика в отговор:

— Там! Под дърветата!

Бен поклати глава.

— Не. Ела! Тук вали по половин ден. Да се връщаме!

Хвана ръцете й, привлече я към себе си, после се обърна, остави ръцете й да се изплъзнат от неговите и започна да тича по брега към селцето. Тя се хвана на играта му и се затича към него; сега се смееше, споделяше удоволствието му от изливащия се порой. Знаеше — изведнъж го разбра без съмнение — че той трябва да замине, но ще се върне. След време. Когато е открил онова, което е търсил.

Изведнъж Бен спря и със смях издигна ръце към небето.

— Красиво е! — извика той. — Дяволски е красиво!

— Знам! — отговори тя, погледна покрай него към залива: покритите с дървета склонове на хълмовете се замъгляваха от пороя, къщичките по наклона пред тях изглеждаха строги.

„Да — помисли си тя. — Това ще ти липсва в Града. Там никога няма да завали. Поне през следващите десет хиляди години.“